Съществува ли Църква на мечтите?

Още щом видях в програмата на фестивала* главната тема за дискусия: „Църквата на моите мечти“, веднага си спомних за една сцена от романа „Пълнолуние в Бландингс“ на П. Г.  Удхаус. Там е описана случка, при която една от възрастните героини вдига телефонната слушалка и чува някакъв непознат глас да се обръща пламенно към дъщеря й: „Зайче на моите мечти!“ Достопочтената дама разстроено отвръща, че не е зайче, и в същия миг от другата страна веднага затварят телефона. Тази неприятна случка става обект на обсъждания за смутеното семейство и накрая възрастните стигат до заключение, че момичето може да бъде наричано по различни начини, но чак пък и „зайче на мечтите“ – това вече е прекалено.

Спомням си тук и словата от шестата молитва на вечерното правило, където всеки път преди лягане молим: „Запази ни от всяко мечтание“.

Само по себе си това мото: „Църквата на моите мечти“ разкрива живеца в душите на тези, които са избрали да се обсъждат действително важни въпроси, което пък е нещо напълно понятно и буди симпатии. При все това, от моя гледна точка, смятам, че в подобна формулировка се усеща известна смислова неопределеност. Навярно е по-уместно да говорим не за мечти, а за Обетование. В крайна сметка става дума не за личното ми усмотрение според временните прищевки на ума ми, а за съвестен подход, пък съвестта, както знаем, това е нашата способност да чуваме гласа на Христа Спасителя. Та нали нашата Църква принадлежи на Него, поради което без Него всякакви разговори за Църквата просто губят смисъл, стават лишени от съдържание.

От нас се иска ясно и трезво да се вслушваме в гласа на нашия Господ… Ако все пак решим да говорим за „Църква на мечтите“, те трябва да бъдат не „моите“, а „нашите“ мечти. Вярно е, че всеки човек си има своите лични отношения с Бога. Но в същността си Църквата е вид общност. Тя е кораб, а не едноместна шейна. Нито надеждите ни, нито тревогите ни относно Църквата са индивидуални по своя характер в същинския смисъл на думата. Ние ги споделяме с нашите братя и сестри в Христа. Както с тези, които са наши пълни единомишленици, така и с онези, с които водим разгорещени спорове.

Самото определение „Църква на мечтите“ свидетелства за осъзнаването на немалката дистанция между висшите идеали на църковния живот и неговото земно претворяване. Към тях се стреми нашата душа, там е нашето най-ценнно съкровище. Ето защо е толкова болно тъкмо в това свято пространство да видиш неща, които нямат място там.

Често се изтъква, че Църквата е отделена от държавата, само че от обществото тя не е отделена. А от този факт неизбежно произтича следното: не само обществото е под влияние на Църквата, но и самата земна Църква е под влиянието на нашето болно, нещастно общество, и то под тежестта на огромно въздействие от негова страна. Както църковният ни бит (отношенията между хората), така и управленческата практика, и икономиката, и обществената комуникация твърде често носят наедно отпечатъци не само от славното ни минало, но и от съвременния див руски капитализъм. А нерядко сякаш наблюдаваме дори следи от феодалната система, които отдавна би трябвало да са заличени по руските земи.

За чистия всичко е чисто и Господ избавя мнозина от набезите на подобни изкушения. Но не са малко и хората, за които те се оказват тежко бреме. Особено за онези, които все още гледат само през оградата на храма или пък които едва-що са прекрачили неговия праг. „Външните“ също са наши братя и сестри в Христа и те внимателно ни наблюдават отстрани. Пък и освен това досега никога не е посочвано наличието на хора, които могат да бъдат определени като тип „негодни за въцърковяване“.

Ще ви припомня думите на приснопаметния Сергей Фудел: не Църквата е виновна за всичко това, а тъмният двойник на Църквата. Те са написани преди около половин век.

Църквата на нашето обетование ще бъде с нас, а ние – с нея и с Христос Спасителя, когато всеки от нас – сам за себе си, с всеки друг и с всички останали – съумее да се избави от тъмния двойник в себе си.

Очевидният проблем на земната Църква, това е духовният проблем. Естествено, тя има и своите социални, политически, културни, управленско-икономически, психолого-педагогически и пр. проекции. Но в крайна сметка не от тях идва проблемът.

Това не отменя правотата на човешките очаквания относно Църквата във всички сфери и измерения на земния живот. Но така или иначе смисленото поставяне на проблема за пътя (или възвръщането) към Църквата по начина, по който го виждаме: чрез обетоването на нашата съвест с Христа и Неговата правда, може да бъде реализирано едва тогава, когато разменим сухата риторика на нетрайните ценности, използвана с такава лекота в политиката и пропагандата, с откровен и дълбок разговор за живия и многообразен църковен опит, за ясните свидетелства на нашия личен духовен и нравствен напредък, за силата ни да обичаме и прощаваме.

И без друго корпоративния тип мислене в окръжаващия ни ожесточен свят е повече от достатъчен. Тръгнем ли да защитаваме Църквата като идеологическа корпорация, ще претърпим провал – както духовно (и това е най-същественото), така и социално-исторически (което също не е за подценяване).

А как трябва да дискутираме за всичко това, как „да го отразяваме в средствата за масова информация“? Смятам, че най-важното условие е: правдиво. В крайна сметка едно от определенията за Христос е: Слънце на Правдата.

По мое мнение в журналистиката, посветена на църковния живот, не може да има открито забранени теми. На практика всъщност в случая става дума не за списъци с някакви заклеймени „тъмни“ или „забранени“ теми, а за самия тон на обсъждането, за нашето отношение и добронамереност. За желанието ни да не навредим на никого от живите хора, за които пишем. За професионалната ни компетентност, съобразителност и разсъдителност, които ще позволят на доброто ни намерение да не остане само на хартия.

Длъжни сме също така, поради своите немощи, да се въздържаме от изблици на прекомерно самовъзвеличаване и всячески да се стремим с извършвания от нас труд да принесем полза, да сътворим добро.

Дали ще съумеем да преминем по този път зависи не само от целта, която сме си поставили (тя обикновено винаги е добра, няма съмнение), а най-вече от общото ни вътрешно устроение. Или да го кажа по-просто, от наличието или отсъствието на любов в душата ни.

Даже и ние, намиращите се под църковното покровителство, често се оказваме незащитени от злото, обзети от изблици на взаимно осъждане и неприязън. И това, което неотдавна отбеляза социологът Александър Филипов относно състоянието на умовете и сърцата в социалните мрежи, засяга пряко и всеки от нас:

„Не секват споровете, забелязвате ли? Не останаха теми за спорове. Господин Х е поел в настъпление, господин У го нарича „враг на народа“. За какво биха могли да спорят? Те всъщност и не спорят? Доказват позицията си пред своите единомишленици. Студена гражданска война, ето така се нарича това. Изглежда, не всички се досещат, че в нея няма да има победители и победени. Но всички продължават да се надяват на нещо, обиждат се, правят опити да се доказват… На кого? На себе си, струва ми се. На себе си. Още сме живи, казват сами на себе си господата Х и У. А това е единственото, в което аз всъщност съм склонен да се усъмня.“

Тук става дума за много сериозни неща, но сериозността, както ни напомня руският мислител Олег Генисаретски, бива два вида. Кръвожадната сериозност, при която пяна се стича от оголени зъби. И ангелската сериозност, която е лека и ефирна съсредоточеност.

Ето, ангелите, те са леки и ефирни. Иначе няма да могат да летят.

Добре ще бъде в нашето служение да се уподобим – според мярата на силите си – тъкмо на тях. I www.pravmir.ru

* Авторът има предвид Международния фестивал на православните медии „Вяра и Слово“, провел се в Русия през септември 2014 г.

Превод: Анжела Петрова