Защо не се молим

В живота на съвременния християнин молитвата заема много по-малко място, отколкото е нужно. На първо място вярващият се отличава от невярващия по своята дълбока вътрешна връзка с духовния свят, която може да бъде достигната само с молитва, чрез общуване с Бога и със светиите — молитвеници и ходатаи за нас.

Молейки се и получавайки помощ, вярващият човек придобива навика винаги, във всяка трудна жизнена ситуация да се обръща първо към Бога, а след това да действа сам. Или, казано по-точно – трябва да придобие този навик.

Защото за нас е съвършено очевидно, че всичко е именно в ръцете на Господа и всичко зависи от единствено и само от Него.

Не трябва да се обръщаме към Бога в последния момент

Въпреки това, когато в живота ни се случват неприятности, обикновено първо се разстройваме, преживяваме, използваме най-различни начини за решение на проблема и когато стигнем до задънена улица, изведнъж се сещаме за единствения възможен път, по който е трябвало да тръгнем.

Да, ние казваме: „Господи, помогни!“, „Господи, вразуми!“, но доколко сърцето ни участва в тази молитва, доколко ние наистина вярваме, че без Бога не можем нищо?… Всичко това е закономерно следствие от неоспоримия факт, че молитвата не присъства в нашия живот и е сведена до формално изпълнение на някакъв дълг.

Защо се случва така? Защо един от най-разпространените грехове, в който се кае съвременният християнин на изповед е грехът на изоставянето или съкращаването на молитвите?

Явно започваме да губим вяра във важността на молитвата, убедеността, че няма нищо по-значимо от нея. Без молитва ние се отдалечаваме от Източника на нашия живот, влизаме в разрив с Бога. И единствено молитвата е средство за сближаване с Него.

Преподобният Исаак Сирин говори, че не съществува друг начин да се доближим до Бога, освен непрестанната молитва. В този случай се подразбира не само сугубо аскетичния труд, който се извършва в съчетание с подвига на безмълвие или отшелничество, не само сърдечната молитва като такава. Под непрестанна молитва трябва да разбираме постоянното обръщение към Бога, постоянната мисъл за Него.

Съвременният човек съзнателно предпочита да забравя за Бога, защото да мисли за Него е много трудно: това не трябва да правиш, друго не можеш да си позволиш, трето не се препоръчва. Според мен това е една от най-важните причини за формализирането на отношението към молитвата.

Ние започваме истински да се молим когато ни връхлита нещо страшно – тогава молитвата се откъсва от душата ни като вик за помощ. Но се случва и друго, свикнали да се молим формално, когато трябва да го направим наистина сериозно, се оказваме неспособни. Молитвата не се ражда в сърцата ни, защото те отдавна са се вкаменили.

Не бива да отделяме молитвата от живота си

Господ не обещава на Своите ученици, че до края на света християните ще са силни и непоклатими във вярата, а точно обратното. Той говори, че заради умножението на беззаконията у много от нас любовта ще изстине. По този път на оскъдяване на вярата и любовта върви съвременното човечество.

Християнинът също участва в този процес и е болен от всички светски болести, главната от които е „топлохладността”, в това число и в молитвата. Когато сме хладни, ние не се молим въобще, когато се горещим – молитвата ни е жива, истинска. Когато сме топлохладни, тоест нито хладни, нито горещи, то даже и да се молим, то това едва ли може да се нарече молитва…

Вярата и молитвата са непосредствено свързани една с друга. От една страна, молитвата е следствие на вярата, а от друга – вярата черпи сили от истинската молитва.

Важно е да разберем, че молитвата зависи и от живота като такъв. Ето, ние четем молитвеното правило и се стараем, молейки се, да вникнем в думите на молитвата, истински се трудим, но не виждаме резултат от труда си, защото сърцето ни остава съвършено хладно и безчувствено.

Защо? Та нали в сутрешните молитви молим Бога за милост на Страшния съд, спасение на душата – молим са за най-важното и насъщното. А след това? Излизаме навън, тръгваме по задачи и със самия си живот доказваме, че всичко, за което сме молили току-що, въобще не ни е нужно и изобщо не ни е грижа за него. Как в този случай молитвата ни може да е жива?

Но ако денят ни премине без да забравяме за какво сме молили сутринта, ако сме съобразили живота си с него, когато молитвите ни се оказват родени от самия живот и са едно цяло с него, то тогава започваме да се молим по друг начин.

Веднъж попитали стареца Паисий Светогорец, защо Иисусовата молитва не променя нищо в сърцата им, въпреки че се молят „по всички правила“. Старецът отговорил: „Забелязваш ли хората около теб, тяхната болка и нещастие? Когато чуждата болка стане твоя, тогава и твоето сърце ще откликне на молитвата“.

Често ние отделяме молитвата от живота. Желаем да изпитаме усещането за Божията близост, а когато Господ чрез хората или обстоятелствата чука на сърцето ни, ние не отваряме. Нежеланието и страхът да живеем истински живот, да включим в него другите с техните болки и радости е една от най-страшните беди на съвременния човек. Каква би могла да бъде молитвата ни, ако не желаем да забелязваме Бога?

Нека не се превръщаме в потребители 

Когато не се променяме, не работим върху себе си и чувстваме, че молитвата ни е безплодна, съвсем скоро стигаме до извода: „И да се моля и да не се моля, няма разлика.“. Първоначалната усърдна молитва става формална, съкращаваме я, а след време даже забравяме за нея.

В живота ни се случват моменти, когато ние пламенно и горещо молим Бога, например за здраве или за спасение на живота на близък, но не получаваме това, за което сме се молили.

Понякога се чувстваме излъгани в своите очаквания и стигаме до мисълта, че Бог съвсем не е благ и милосърден, че е безполезно да Му се молим, можем даже да си помислим, че Него Го няма въобще. Излизането от това състояние е много трудно.

Ако някой от нашите близки изпитва подобна обида, се налага да се опитаме да му обясним, че убедеността, че Господ ни е необходим само за да изпълнява желанията ни е израз на потребителско отношение. Нашият Отец не жали нищо за нас, Той не се гневи, не се отвращава от нас. Просто потребителското отношение ни прави чужди за Него: „Ти ми дай това, което искам, а ако не ми го дадеш, то и аз не искам да Те познавам“.

Ако сме решили да се молим, то трябва да пазим в сърцето си онзи образец на молитва, който ни е оставил Христос, обръщайки се преди страданията към Отца: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Лука 22:42).

Когато молим за важни неща, то трябва да разбираме, че се обръщаме към Този, Който единствен знае всичко предстоящо в бъдещето, само Той знае кое е най-доброто за нас. След молитвата е необходимо да се доверим изцяло на Божията воля, колкото странна или непонятна да ни се струва. Тогава никога няма да чувстваме обида към Него.

Молитвата не е средство да получим някаква облага. Тя е средство за общуване с Този, Когото обичаш и Който те обича повече от всички. Ние се молим, за да можем да заприличаме поне малко на Него. Намирайки се в молитвено общуване започваме малко по малко да Го усещаме и да се променяме.

Свети Игнатий Брянчанинов, епископ Кавказки, предлага следния образ за разбиране на това – капчиците роса. През нощта те не се виждат, но изгрява слънцето и то се отразява във всяка от тях. Молитвата е състоянието ни като капчица роса пред Слънцето. Слънцето може да изпълни капката със Своята светлина и тогава тя също започва да свети.

Без молитва ще загинем

Доколко е постоянна потребността да говорим с Бога? Убеден съм, че молитвата ни е нужна така, както храната или съня. Когато се молим, разбираме какво е истински живот, защото стоим пред Живота лице в лице. Когато живеем в илюзия, когато сме се лишили от общуването с Бога, тогава просто съществуваме.

Когато знаем, че има истински живот , ние се стремим към него. Но поради немарливост, след която следва забвението и унинието, можем да се отклоним от този истински живот и да не усещаме потребност от молитва. Тогава се намираме в угнетено състояние на духа, губим близки, защото те просто не могат да бъдат до нас, дотолкова сме променени…

Започваме да гаснем и можем дори да загинем защото не се молим. Не в смисъл, че не четем сутрешните и вечерните молитви, а че смее скъсали своята вътрешна връзка с Бога и живеем без Него.

Нямаме право да се превръщаме в бездомници, за които съществуването в нечовешки условия, условия на отдалеченост от своя бащин дом, е станало норма. Отсъствието на молитва и живот в Христа не бива да се превръща за нас в обикновена реалност. I www.pravmir.ru.

 

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска