Духовният път на една млада игуменка

Тя била обикновено момиче, израснало в семейство на невярващи родители. Впечатляваща била дарбата й за рисуване, затова била приета в художествена гимназия, а след това следва висшето си образование с дизайнерски профил. Тя започнала да търси смисъла на живота: в рок музиката, в хипи движението, в туризма, даже в знаменитото петербургско пънкарство и накрая… в Православието.

Днес тя е монахиня, игуменка на манастир, а заедно с това – и иконописец, архитект и строител. Игумения Даниила (Мясникова) е настоятелка на манастира, посветен на Албазинската икона на Божията вайка, разположен в руската Амурска област.

Игуменията си спомня с усмивка своите първи стъпки в храма. Липсва интернет, липсват интересни книги, плаши я чувството, че трябва да се приближи към свещеника. Главен информационен източник за новопостъпващите се оказали църковните бабки. Игумения Даниила разказва, че да направиш разлика между истината и суеверието било сложно, но все пак се научила са де прекръства, да се изповядва и причастява.

След като била чела за значението на духовния отец по пътя на вярата, тя започнала да търси такъв човек и такава енория, където да се почувства като „у дома си“. След като потърсила в храмовете на северната столица, студентката по дизайн попаднала в току-що открития храм, посветен на светите мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София, където настоятел бил йеромонах Лукиан (днешният епископ Лукиан Благовещенски и Тиндински).

Бъдещата монахиня приела енорийския живот като нещо вълнуващо. Постепенно тя насочила интересите си в по-различни посоки, раздала на приятелите си притежаваните от нея портрети на рок-изпълнители, а на стената окачила малка икона на Спасителя. Именно благодарение на отец Лукиан момичето осъзнало, че в Църквата можеш да бъдеш не просто посетител, а да използваш своите умения за общото дело. Отец Лукиан често посрещал младежите с такива думи: „Намирате ли с какво да се занимавате? Има толкова много работа в храма!“

Момичето харесвало идеята за съчетаване на вярата с дела. Игумения Даниила разказва как всичко започва от малкото: „Оформяхме храмови грамоти за най-трудолюбиви енориаши. Сами, според силите ни, начертахме проект за иконостас. Със собствените си ръце, начело с настоятеля, по цяла нощ ремонтирахме и изписвахме храма.“

Първите икони за храма били изписани от самоука художничка от Одеса и на игуменията й се налагало за всяка от тях да пътува специално до Петербург. Храмовият настоятел решил да създаде иконописна работилница: раздал на рисуващите православни младежи снимки на икони и възложил задачата да им направят копия. Макар и трудно напредвайки в новото дело, майка Даниила не можела да си представи, че й предстояло да стане преподавател по църковна живопис на хиляди километри от родния Петербург.

Наложило се да бъде построен параклис на територията на току-що възстановения манастир „Покров Богородичен“. Външни архитекти поискали за осъществяването на проекта доста солидна за манастирската общност сума и отец Лукиан, доверявайки се на своите чеда, благословил да се опитат да създадат такъв проект. Подготвеният за два дни проект наложил, естествено, въвеждането на някои поправки в хода на строителството, но всичко се получило успешно. Майка Даниила започнала да усвоява и архитектурното дело.

За двадесет години съвместни усилия от страна на двама души без архитектурно образование, се появил целият комплекс на женския манастир „Покров Богородичен“.

Днес майка Даниила е настоятелка на манастира, посветен на Албазинската икона на Божията майка в Амурска област. Според получените от отец Лукиан наставления тя прекарва времето си в постоянен труд. Дъски за рисуване, бои, въглища и всичко необходимо за новата обител тя набавяла сама. Ами уединената молитва, нима хората не стават монаси именно заради нея?…

Как се получи така, че млада, красива, талантлива жена реши да се оттегли в манастир?

Отначало търсих смисъла на живота, после – формата на този живот. Имах пред себе си два равностойни пътя: или семейния, или монашеския. Монашеският път беше за мен съвършено непонятен, мисълта ми не го свързваше с нищо конкретно, в което да виждам неговото обяснение и което да ми открива неговата същност, докато не дойде моментът да се запозная с владиката – по онова време той все още беше йеромонах Лукиан.

После се запознах с монахини и с тях имах поводи да поддържам доста активни, близки отношения, като цялото си свободно време през онези години посвещавах на пътувания до обителта. И тогава почувствах, че тъкмо това е моето място.

Още в онези години си давах сметка, че монасите – това не са светци, а хора, които просто се стремят да станат такива. В манастира можеш да се сблъскаш с всякакви човешки слабости, и при това да станеш техен свидетел много по-отблизо, отколкото в светския живот. Но бях привлечена от самия привкус на монашеския живот – това е живот, при който всичко е положено в нозете на Спасителя. В даден момент осъзнах, че желанието ми е да следвам именно този път.

Случва ли се някой да бъде упътен към монашески живот от своя духовен наставник?

Добрият и опитен духовник никога не оказва натиск върху избора от страна на личността. Човешката личност е много крехка и чувствителна, особено личността на новопосветения християнин. Хората обикновено твърдят, че държат на своята свобода и независимост. Но на практика те нерядко търсят къде да изоставят тази своя свобода и да си намерят нещо като бавачка, която да ги упътва във всяка тяхна постъпка и решение: наляво или надясно, по този или по друг начин, хладилник ли да си купиш или телевизор.

Пред монаха не съществува ли проблемът с избора?

Напротив, съществува. Уви, даже и когато си дал обет за послушание, трябва да мислиш със собствената си глава. Аз също започвах с разговори за това какво се явява на практика духовният отец – щом той ни е наредил нещо, значи така трябва да постъпваме. Послушанието го възприемах по следния начин: има човек, който отговаря за всичко. Ти самият си просто един сляп изпълнител, за всичко отговорността се носи от „бавачката“, аз просто приемам казаното, на вас поверявам да ме отведете в Царството небесно!

После открих, че за достигане до Царството небесно човек трябва да полага самостоятелни усилия. Духовникът може в известа степен да те подпомогне да направиш избор – той може да съзре, че човекът има заложби да изгради семейство или че има сили да избере пътя на единението, при който служението на Христа е под формата на монашески живот.

Владика Лукиан никога не оказваше натиск, той просто ни казваше да не тъпчем на едно и също място по какъвто и да било начин: „Търсете своето, не си губете времето, напредвайте.“ Още тогава ни тласкаше тъкмо по този начин, и сега го прави така – по този начин никога няма опасност да се отпуснеш. А по-нататък се вглеждаш в нещата сам: какво точно искаш да постигнеш.

Той даваше примери, постоянно разказваше за хора, с които го беше срещал животът. Общуваше с духовни чеда на свети хора, които вече са канонизирани от Православната църква.

Кажете ни някои конкретни имена на такива светци?

Сега сред новомъчениците е канонизиран отец Павел Гайдай. Неговата най-близка духовна дъщеря – Параскева Захарченко, е преминала редом с него целия си житейски път. Баща й я отвел при отец Павел още когато била съвсем малко момиченце. За отец Павел Параскева станала първа помощница, тя го придружавала във всичките му заточения, била изповедницата му, преживяла много тежки неща, а нашият владика станал неин духовен син. Той също още като малко момченце отишъл при нея, неговият църковен живот започнал чрез общение именно с тази жена.

Втората му наставница била монахиня Леонида – духовна дъщеря на живелия през 50-те години на ХХ век в Одеса блажен старец Иван Петрович Жуковски, който в нашата съвременност беше приел тежкия подвиг да живее в юродство. Сега се подготвя и неговата канонизация.

Вие сте родом от населено място, където Православието беше добило здрави корени още преди да се заемат с изтръгването му болшевиките. Заселването на тукашните места започва през втората половина на XIX в. и вярата Христова не е успяла да пусне дълбоки корени. Каква е преобладаващата нагласа тук?

В онези земи, разбира се, духовните корени са много по-силни, но те бяха посечени доста преди началото на революцията. Когато дойде периодът на безбожните гонения, броят на истинно въцърковените хора беше спаднал крайно много. В царска и дори, както все още изглеждаше по онова време, православна Русия висшите слоеве на обществото вече бяха доста отдалечени от Православието. Православието се крепеше на неголям брой свети хора и може би, ако те бяха повече, нямаше да се стигне до осъществяване на революцията.

В 90-те години в Петербург положението беше същото, каквото е сега при нас, в Амурска област, така че на практика ние сме се върнали 20 години назад. Заложените корени, храмовете, светините – те не ни предоставят по автоматичен начин нашето спасение. Естествено, когато става дума за богослужения, литии, молитви за упокоение, всички прекрасно разбират, че това е нещо полезно и потребно.

Но в ежедневния живот Православието се явява вид неуморен труд. Даже на пръв поглед утвърдени във вярата християни понякога срещат големи трудности в църковния живот, минават през тежки изпитания, грехопадения, съмнения. За щастие, корените на Православната църква се простират далеч по-назад във времето отколкото нейните велики светини. Тя води началото си от Самия Христос и притежава сила да израсне над всяко „подхлъзване“.

Амурските земи си имат своята неповторима ценност. Да, православната традиция тук не е така улегнала, колкото я виждаме в „западните“ страни, но непоквареността, простодушието и изначалната чистота са много по-големи.

През 90-те години много хора се устремиха към православните храмове. Голяма част от тях не бяха подготвени, че ще трябва да последват Христа. Наложи им се да приемат някои твърди правила: никакви наркотици, никакви цигари, никакво блудство, никакви кражби, никакви клетви – стори им се някак твърде мъчително. И същата тази вълна от хора избяга от храмовете и се сблъска с жестоки изпитания в живота. Също както е казано в Евангелието, един бяс изгониха, седем други дойдоха заедно с него.

Поради същата тази причина някои, които направиха опит да се отдадат на монашески живот, после отпадаха и стигаха до пълно безверие. Тук по нашия край този процес едва сега започва.

Но как да различиш дали водиш истинен църковен живот и следваш Христос, или просто само външно изпълняваш установени обреди и ритуали?

Всички минават през това. Става дума за един сложен и продължителен процес. В манастира, в който живеех, практически всеки един от моите съобщници подхващаше разговори на тази тема. Истинния път ли следвам аз, или не? И кой ще може със сигурност да ми каже кое в моя живот е правилно и кое не е? Ето, говорят, че вече няма истински духовни старци, значи не може да има и спасение? Твърди се, че вече сме в последни времена – няма нито истински манастири, нито монаси.

С времето разбираш, че очевидно в този свят Господ довежда всеки отделен човек в конкретното „днес и сега“, в неповторимостта на съответната епоха, и го поставя в положението на ученик, който няма възможност да пише своята „контролна работа“ нито от позицията на хората, живели през XVI в., нито от позицията на тези, живели през IV в. или I в. – описанието ти трябва да започне абсолютно на чисто. Може и да ползваш материали, свързани с тези епохи, да се опираш на доказателствата в тях, но написването трябва да го направиш сам. Даже и в манастирите, при все че даваш обет за послушение, ти си длъжен да мислиш със собствената си глава и да постъпваш самостоятелно.

Изключително много хора приемат владиката за свой духовен отец, но той никога и на никого не позволява да се ползва от него като от някаква бавачка. Ще ви даде отговори на въпроси, но само на най-важните, най-съществените. По такъв начин ти се изправяш сам и независим пред лицето на обстоятелствата, длъжен си самостоятелно да прецениш кое е най-вярното решение. Да речем: в Евангелието ни е казано следното, знаеш Божиите заповеди, съвест имаш, глава имаш – решавай сам.

Какво тогава представлява послушанието? Ето, в книгите пише: и от себе си се отричаш, и от своята воля. Как тогава да вървиш към Бога, щом си се отрекъл от волята си, но при все това трябва да взимаш решения сам?

Неслучайно светите отци са казвали, че духовният труд е науката на науките. Следването на Божиите заповеди, и то редом с послушание е само вид помощен инструмент.

Духовният живот е да се научиш как да застанеш здраво под онзи единствен, конкретно определен ъгъл, който няма да ти позволи да паднеш. Падането може да бъде в целия диапазон от 360 градуса: надясно, наляво, напред, назад, а устояването е възможно само под един-единствен ъгъл. Да намери именно този ъгъл – ето това е самостоятелната задача на всеки отделен човек. Каквото и указание да си получил, винаги има и дясна, и лява страна за падане.

Светите отци неуморно са разсъждавали как най-точно да дефинират понятието „послушание“, те са го описвали като вид школа. Ти се обучаваш как да се вслушваш не в своите правила, не в собствените си понятия за истинност, а се учиш да слушаш гласа на духовник – един страничен глас в близост до теб. Способността да чуваме другия помага да чуваме Бога. Именно тогава Той ще те упъти и ще ти каже накъде точно да поемеш. Останеш ли в границите на манастира, ще имаш конкретен ръководител.

По принцип и светският човек се вмества в някаква йерархия: било то в семейството, на работното място, така че всеки се сблъсква с този тип послушание, при което трябва да върши или каквото сам счита за правилно, или каквото в действителност е правилно.

В света ние смятаме, че началникът може да бъде, но може и да не бъде прав. А в манастира как е?

И в манастира понякога се случва така.

Ами тогава как се проявява послушание?

В Евангелието си имаме специално наставление за това. Всяка власт е от Бога. В семейството главата на жената е мъжът, без значение дали е прав, или не е. Често пъти се случва да ти се струва, че началникът не е съвсем прав, но заради Бога ти се вслушваш в него, а впоследствие изведнъж животът ти може да се обърне на 180 градуса и на теб ти става ясно, че това е била единствената правилна посока.

Но се случва и да се вслушаш в някое неправилно напътствие от страна на своя началник, а на другия ден да гледаш с изумление и да се чудиш защо е била нужна цялата тази врява за подобни нелепости. Приемаш го като ненужна жертва, но пък за сметка на това съхраняваш мира в себе си. Тук също виждаме йерархия на ценности, неправотата има различни измерения.

Значи неправилна позиция заема този, който не прояви послушание?

В историята на Църквата са съществували светци, които са били еретици, също и настоятели на манастири, които са били големи грешници. Имало е всякакви хора. През всевъзможни ситуации са преминали познатите ни днес светци. Защо изобщо е нужно да се четат житията на светиите? Защото това е същинска съкровищница от житейски опит.

Колко много от преподобните са претърпявали гонения в самите манастири! Подигравани били от собствените си братя, случвало се да бъдат подигравани и от настоятеля – някой немощен и грешен човек. Все нещо не му допадало в това дръзко същество: наоколо всички били нормални хора, а този бил свят, разбираш ли – не се молил като останалите! Виждат го как върши даже чудеса! Е, да, ама защо да не можем и ние? И това слага начало на напрежение в отношенията. Как са се измъквали светците от подобни положения? Те се вслушвали безропотно, те били буквално готови да отидат на смърт в името на послушанието.

Значи и в манастирите човек няма как да избяга от светските противоречия? Тогава къде е разликата?

Монашеството – това е потенциална възможност за една по-тясна близост с Бога, на която никой не може да попречи и при която нямаш задължението да поддържаш общение с други хора. Не че изобщо не общуваш с други, но това общуване не достига до такива интимни дълбини, каквито то неизбежно придобива в съпружеството. Каквито и да са създалите се обстоятелства, тази граница на общуване остава непроменена.

Вие сега сте игумения – това е тежка задача. Получава се така, че на вас ви се отнема естественото за монаха състояние, наречено „аз и Бог“. Вие сте принудена да се занимавате с материални дела повече, отколкото дори средностатистическия мирянин. Нима можем да определим това като монашество?

Това също е монашество. Монашеството е вид служение на Христа в условията, които са налице към определен момент. Нормалният живот в манастира предоставя както някакъв установен, ежедневен, човешки режим на съществуване, така и възможност да не се мисли за разни битови проблеми: с какво ще се храниш на другия ден, какво ще облечеш? Тук си има човек, който мисли за това с какво да бъдат нахранени всички членове на манастира, има си и човек, отговарящ за това с какво да бъдат облечени.

Точното разпределение на задълженията позволява да се потрудиш над себе с без никакви излишни грижи и да поемеш своето дело в манастира. Монахът трябва да си има своето ъгълче, където да може да бъде в пълно уединение с Бога, с ангелите, със светиите. Това е идеалното положение. Днес е потребно да положим максимални усилия да предоставим такава възможност на хората, способни да приемат монашество.

Естествено, на човек му се приисква да заживее в един специфичен уют. Но каквото и да ти се иска, Господ така или иначе ще те постави тъкмо на мястото, което Той преценява като потребно за теб. Понастоящем аз върша някои от най-потребните неща за манастира: обикалям из града, търся откъде да купувам цимент, откъде да доставям дъски за рисуване, бои, откъде да измолвам въглища за котелното помещение. Сегашното мое послушание се състои в това.

Без значение какъв живот си водил допреди това, в даден момент осъзнаваш, че духовният живот не се свежда до израстване в някакви уютни, оранжерийни по своя тип условия, а да осъзнаеш този факт също се явява дар от Бога.

По принцип всички си мислят, че манастирът предоставя – както веднъж една жена сподели с мен – „природосъобразен живот“. Както по полянките кравичките си пасат спокойно, а навсякъде около тях се простира тучна зеленина, околността се оглася от сладкопойни птички, такъв сигурно е и животът на монасите. Не сеят, не жънат, а Господ ги храни и облича. Наистина Той ги храни и ги облича, но също така изисква от тях да работят. Постепенно започваш да разбираш, че монашеският живот и собствената ти килия се намират вътре в сърцето. Така осъзнаваш смисъла на словата: „Царството Божие вътре във вас е.“

Защо светците, които в началото на ХХ век попадали в концлагери в зоните и средите на най-закоравели престъпници, запазвали своята святост? Когато четеш писмата им от затвора, оставаш изумен от това какъв израз на вътрешен мир е вложен в тях, какъв дълбок покой! Хората успявали да виждат Бога дори в килиите си, сред грозни ругатни, сред мърсотия, тормоз и насилие. Те били неотлъчно с Бога. За щастие, нашите настоящи задачи са неизмеримо по-леки.

Лично Вие пред каква задача сте изправени сега?

Лично пред мен стои задачата да създам уютни условия за нашите девойки, за бъдещите монахини, които ще дойдат в нашия манастир.

Манастирът действа вече две години и има 17 монахини. Главното, което успяхме да направим, е, че подготвихме манастирския храм. От ноември 2014 г. се провеждат редовни богослужения и така манастирът вече диша, живее. Започнахме извършването на общи монашески правила, литургични песнопения. Започна формирането на монашески колектив, монашеско семейство, най-ценното в манастира. Хората взеха да свикват един с друг, да стават по-внимателни и почтителни в отношенията си. Формиран е вече гръбнакът на манастира, който по-нататък да служи за подкрепа на новопостъпващите.

Откъде идват новодошлите? За Амурската област манастирското дело е нещо ново, досега само някъде в Тинда имаше един манастир.

Идват по начина, който винаги е бил познат през вековете. Хората не се раждат монаси – в даден момент те просто срещат Бога в живота си, при което с цялото си естество се изпълват със съзнанието, че Бог съществува и че ти си неотделима част от сътворения от Самия Него свят. Това няма как да бъде изразено с думи – човек просто разбира, че иска да бъде с Него и да Го последва.

Но да речем, че някой още при прочитането на тези ваши слова изведнъж разбере, че носи Бога вътре в себе си, и вземе решение да Го следва. Цяла армия слушатели внезапно ще се втурнат към вашия манастир. Как може да се направи разлика между тези, които действително са доведени от Бога, и „кравичките“, търсещи идиличната полянка?

По метода проба-грешка. Навремето така бил създаден Покрово-Тервеническия девически манастир – от две пенсионерки, които разпродали цялото си имущество, изработено с честен труд в града и отишли заедно с един 25-годишен йеромонах в някакъв горски пущинак, в разрушено село, на пусто място. Там живели в плевня, сами си носели вода, цепили дърва. Търпели глад.

Впоследствие на това място започнали да идват и други хора. Случвало се някои да остават, до ден днешен вече толкова години те водят щастлив живот там. Други не успели да издържат на претоварването, когато видели, че манастирът е много по-различен от това, което си представяли, от начина, по който го били виждали във филмите и книгите. Някои претърпели тежки заболявания, но при все това останали в манастира, а други го напуснали и съобразно светските си желания създали семейства, което също не е нещо лошо. Имало, разбира се, и такива, които напускали доста по-драматично – с предизвикване на конфликти.

Как се отразяват светските проблеми и кризи върху прилива на хора в манастира?

Господ вразумява хората по различни начини. Някои чрез болести, други – чрез икономически затруднения. И всеки понася трудностите по различни начини. Едни човеци рухват, други се вдигат и се изправят трайно в живота.

Оттеглянето в манастир – това е вид рухване или изправяне за човека? В света не се чувствам успял и идвам тук, където някой може би ще ми помогне да си реша проблемите…

Има такива хора, но те обикновено не се задържат. За манастирския живот е потребно призвание. В манастира понякога е много трудно. Човек не може да стане музикант просто защото е бил лош физик – първо ще му трябва да има музикален слух.

За изписването на икони също е нужен талант – на вас отдавна вече ви е показано, че вие притежавате този талант, а ето че тук ви се налага да търсите как да набавяте дъски за изписването им. Не ви ли боли да прекарвате време в това не особено творческо занимание? Не ви ли се случва да си помислите: Бог ми е дал такъв талант, защо трябва да влагам усилия да търся дъски?

Намирането на подходящи дъски – това също е творчески процес. Какво трябва да направя? Иска ми се, разбира се, да поседна на статива. Но си давам сметка, че този статив трябва да бъде закупен отнякъде, трябва да осигуриш средства да го закупиш, трябва да намериш подходящите бои, трябва да оборудваш стаята си с някои неща. Който и да тръгне да го прави, никой няма да го направи по-добре от теб самия, защото ти го правиш, за да постигнеш своите цели. Манастирът не расте от самосебе си. Искаш да си в манастир? Искаш той да е най-добрият от всички манастири? Кой ще го направи такъв? Аз!

Как успяхте в началото да се задържите тук?

С Божията помощ и забележителните амурски жители. Когато дойдохме, наистина тук нямаше нищо. Епархията сама пое устройството на манастира и до ден днешен продължаваме да сме нейни длъжници.

Една дарителка подпомогна със свои средства да бъде преустроен стар, запуснат рок-клуб в Благовещенск и той стана храм, посветен на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов. Отвън има какво още да се ремонтира, но вътре вече е пълноценен храм. Друг човек от все сърце дари на Църквата своите последни средства. Една жена от енорията подари на манастира своя автомобил.

Започна да се сформира енория, започнаха да идват хора на богослуженията. Подпомогнаха закупуването на църковна утвар, оказаха ни помощ в умиването на храма след ремонта. Отначало ни се струваше, че ситуацията е отчайваща, че нямаме никакви средства: само една бабка, после друга, после трета, всяка с по няколко дребни стотинки… Но накрая по този начин те купиха цяла камара въглища за огрев – още цяла седмица ще можем да отопляваме манастира. Манастири, храмове, по всички краища на света те винаги са били изграждани със съвместни усилия от хората.

Хората ми звънят по телефона или чрез нашето подворие се свързват с Благовещенск. Понастоящем имаме възможност да приемем няколко човека. Храната е предоставяна от манастира. Засега приемаме само хора, които имат готовност да се трудят. А по-нататък бих искала да дам възможност на хората просто да се откъсват от града, за да отпочине душата им, да се поразходят, да поживеят с молитва в манастира, дарявайки някаква приемлива за тях сума.

Ако принесеш в храма дори само три рубли, ти вече считаш този храм за свой. Хората не ценят това, което им се дава даром. Когато е с цената на вложен труд, тогава виждаме храма като най-любим от всички и манастира като най-любимо място. Някои даже в Църквата биват привлечени благодарение на това: изпитал съжаление към възрастните, премръзнали жени, подарил им няколко стотинки, а после почувствал, че това му допада, че това е самият живот. I www.pravmir.ru

 

Превод: Анжела Петрова