Монах в света

Монах в света. Казвам това за монаха отец Георги (Сотиров) без да съм сигурна дали е правилно и точно.

Така го почувствах докато пропътувахме част от неговата духовна околия и манастирски околности. Той е архиерейски наместник в град Павликени. На около шейсет години е. Външният му вид е антипод на аскета. Едър, с достолепна брада, младеещ за годините си. Прям, без сянка от раболепие, винаги с добра дума за всеки срещнат и с неизтощима енергия.

От десетина години е монах. Преди това, в зряла възраст, завърши богословие във Великотърновския университет. Преди това – оперен певец, прекрасен бас-баритон, актьор в Музикалнодраматичния театър във Велико Търново. Още по-преди – певец в октет за погребални ритуали, шофьор на камион и какво ли не.

Тук разказвам за външните проявления на случки и съдби, ала през всичкото време мисля за ставащото във вътрешната същност на човека, за търсенето и осъзнаването на личната духовна истина, когато човек се обърне навътре към своята си светая светих, вслуша се и се поведе по съкровените нашепвания на родовата кръв или на вътрешния си глас. Далеч назад във времето будуват образи и гласове на деди и прачичовци на отец Георги – духовници, размирници, мъже със силни характери някъде из Солунско и Македония: кръвта вода не става.

Разговаряме в повече от скромното му обиталище и канцелария в обикновена къща в двора на храм „Рождество на Пресвета Богородица” в центъра на Павликени. С преосвещеното благословение на митрополит Григорий от четири години отец Георги обгрижва разпръснатата си по села и градчета околовръст духовна околия. Опитва се да изведе от духовната немара онова, което може още да бъде спасено. Казва, че прилича на отец Матей Преображенски – заради прозвището Миткалото. С помощта на дарители и отзивчиви хора успял да ремонтира основно храма, да обнови и подреди двора; ето – построена е нова чешма. В двора все по-често се застояват млади родители с малки деца. Има някакъв хубав символ, че е започнал с почистването и съживяването на кладенеца в църковния двор: извадили са от него камион отпадъци, камъни, тухли, всякакви нечистотии, изхвърляни години наред кой знае защо в църковния кладенец от „благочестивия и православен български народ” на Павликени. Хубаво е да почнеш от извора – от кладенеца и чешмата – да има откъде да се черпи чиста вода. Следващата идея на отец Георги е прицърковното училище за малки и големи.

Бас-баритонът понякога не заглушава ли тихото молитвено богослужебно пеене?

„Преди много време, тогава епископ дядо Иларион, викарий на Великотърновския митрополит, ме повика в кабинета си, скромно писалище, пишеше нещо на машината си, строг, както обикновено. Покани ме да седна. Огледах се за миг и седнах на единствения прост дървен стол, старовремски, най-обикновен. Влезе сестра му и поднесе чай. Спогледаха се двамата и се усмихнаха: това бил столът на владиката; който седнел на него, поемал монашеския път!.. Така и стана. Благословиха ме и ме постригаха за иподякон, певец в свещеническия хор. Бях тъкмо завършил богословие. Вече мислех за манастир. И това стана – преди десетина години ме постригаха за монах в братството на Дряновския манастир.”

Много преди тези случки го бях видяла за пръв път, още „в мире”, да пее в един манастирски храм, но не в богослужение, разбира се, а в концерт – беше времето на зрелия социализъм, когато манастирите ни бяха паметници на културата, храмовете бяха галерии на иконни сбирки, в тях се организираха концерти „заради хубавата им акустика”. На такъв концерт или празник някакъв отидох в манастира. Есента беше красива, горите наоколо тлееха в кротко сияние, от недрата им извираше златиста светлина, сбирана през дългото лято. Сякаш многобагрената четка на зографи и иконописци бе излязла вън от манастирските порти, бе нашарила с неукротима волност планината, във всички нюанси от нежна охра до сияйно златисто, до топлокафявото на прясно изорани угари.

Върху хоровода от сводове и колони на откритата манастирска нартика ниско привечерно слънце рисуваше залезни стъклописи. Трепетни проблясъци прорязваха короните на едрите липи край храма.

Прекрачих и влязох. Потънали в дебели сенчести ниши, решетките на храмовите прозорци копираха върху пода слънчеви ромбоиди.

Изведнъж като че въздишка се възнесе към кубетата: „Благословляю вас, леса, и поля, и горы, и воды, …благословляю вас…” – Песнопенията на Чайковски и Рахманинов ме отнасяха в безплътни пространства, просмукваха ме с неизразима носталгия и копнеж, отдалечаваха ме от земното. Гласът на певеца се връщаше преповторен от сводовете. Върху гърдите му бе слязла високата бяла светлина от купола, подобно вселенна благодат… „Благословляю вас…”

Топлият ек на ореховото и липовото дърво на иконостаса поемаше гласа, украсяваше го с ажурната пластика на резбите. Обгърнат отвред със сиянието на остаряла позлата, на патина от тамян, сумрак и време, гласът на певеца падаше в сърцето като истина и благослов. „Благословляю…”

Как неусетно носталгичната поезия на спомена смени тона на семплия разказ, уважаеми читателю. Така е с неизличимата красота на миналото, зад която стои трудното битие на човешките кръстопътища, упорството ни да търсим духа и истината.

Това бе една малка картина от някогашния свят на монаха в света отец Георги.

Сега хващаме четири посоки – към села и манастири. Във всяка посока ми показваше възстановени храмове, новички параклиси в дворовете на хората, построени с негова благословия, срещаше ме с хора и човешки съдби – малки нагледи към големия и тъжен катадневен епос на българина, изпълнен с безпросветна вяра, неясна надежда, с неистова борба за насъщния, за буквално оцеляване във всеки смисъл на думата (по селата тези понятия имат друг контекст, друга материалност, други цветове и мириси, нощи и утрини, под закрилата единствено на Божиите небеса). И е добре като се намери един такъв куражлия монах като дядо Георги, да те изслуша и подкрепи, да ти каже добри думи, да отмахне страха ти от болестите, да освети начинанието ти, да те споменава в молитви – нещата започват да се крепят на мястото си…

Какво ни струва усилието да задържим корена си да не се изскубне от дън–земя, от тази благословена от Бога плодородна земя? Какви добрини да очаква народ, който занемарява селищата си, опустошава храмовете си, открадва иконите и утварите, съсипва стореното от предшествениците. Този народ сме ние. Ти и аз. И аз. И аз. И тези селища са моето и твоето. Села, в които вече не бие училищен звънец, бие само камбаната (ако не е открадната) – три пъти за мъж, два пъти за жена, докато най-сетне и пътят към гробището тревяса и запустее…

Слънчеви, леко примижали дни в края на зимата, с ниско слънце и по сенчестите места купчинки мръсен последен сняг, с наскачали гнезда кокичета в дворовете; влизаме в село Бутово. Хубава къща и градина на Петко и Елена Стефанови; в дъното на двора, на ъгъла на две улици – новичкият домашен параклис, цяла църква! Има табела, че по всяко време всеки от селото може да влезе да се помоли. Тук спестявам подробностите, само към имената на стопаните прибавям имената на дарителите Гинка Стефанова Дончева, дъщеря и` Десислава, Румян Цонев и Райка – дарителите на средства за построяването на параклиса, за живите да е здраве и спасение, за починалите – вечна памет. Това е смисълът на този жест.

Материални жестове смогваме да направим, но дали сме способни на онзи духовен жест, с който ктиторите от стенописите държат с ръка близо до сърцето си въжделението на своя грешен живот, превърнато в реалност от ръката на някой творец?.. Защото множество светове сътворява въображението и егото ни, но дали можем дух, вяра и мир да им вдъхнем?.. – Ами селската църква? – Занемарена и разграбена е. – И как иначе, като няма свещеник! Че кой свещеник със семейство ще остане на село без заплата, само с пакет свещи под мишница? Защото на село само чистият въздух и Божията благодат са безплатни. Къде ще учат децата му, като всяко селище бърза да закрие училището си? И знаете ли защо: не че няма малки деца! Общината получава от МОН двайсетина хиляди лева за всяко закрито училище!!! (Всеки от нас има точни думи да нарече ето тези днешни обществени отношения!..) – Елена Стефанова, учителка до вчера, денонощно мисли какво може да се направи с двете училищни сгради. Влизаме в параклиса да се помолим Господ да ни е на помощ. Засега и това е нещо.

Отец Георги продължава да уговаря и да поощрява Петко Стефанов да стане свещеник, бездруго е местен човек от селото, с дом и отраснали деца. Родът на Петко е от село Беляковец до Велико Търново, някога с метох на Зографския манастир и с прекрасна каменна църква, дело на някой от големите ни възрожденски устабашии (моля Бога дано не се е срутила); Петковият дядо и двамата му братя някога се били свещеници – Христо Ив. Попов в храм „Св. Димитър” и Тодор Ив. Попов – в беляковската църква. Обещавам да пратя на семейството копие от надписа върху чешма в Зографския манастир в Света гора, направена с иждивението и за душевно спасение на някой хаджи Виктор – монах Викентий „родом от Беляковца Терновскаго”; нищо чудно да излезе сродник на свещеническия род на Петко Стефанов. На сбогуване ми минава мисъл, че и село Бутово скоро ще има местен свещеник, ако е рекъл Бог.

Сега в източна посока, трополим с подскачащата кола на отец Георги, която чудно как не се разпада под тежестта му, отиваме към селата Долна и Горна Липница (някога е имало и Средна). Първом бях угнетена и потисната от вида на угасналите очи на прекрасни изоставени селски къщи. Тук всичко е строено от някакъв равно цепен тънък камък и също тъй равномерно подреден в къщи, огради, стобори, зидове с контрафорси – същински крепости, тъкан на каменна черга, ред подир ред. Вечен материал, имало го е в изобилие и безплатно околовръст. Не попитах дали със същия материал е построен параклисът в дома на Юлко и Мария Палови, защото тук се разказват чудеса, Божии и човешки. Знаем, че „този род личби няма да получи”, но когато човек върши своето дело в Божия път, Бог видимо го обдарява със Своето. Юлко е млад пенсионер, капитан от Дунавския флот, от есента насам е кмет на село Горна Липница. В първия си кметски ден първо запали свещ и се помоли в параклиса, после отиде на работа – казва жена му. – Откак той стана кмет, нещата в село сякаш се поотвориха, хората сякаш поомекнаха… (Може би това да е думата за надеждата в благоприятната Божия нескончаемост?).

Децата им не живеят тук, но по килима в краката ни се търкаля малък момък, внуче, а младите си идвали почти всяка седмица. Синът им Димитър бил много привързан към родното си „малко отечество”, давал безвъзмездно юридически съвети на съселяните. По църковни празници младите се грижели за реда в параклиса, а около Мария се събирали много богомолци в голямата църква; и млади хора идвали, и дечица.

Мария е жена с мека душевност, поривиста, и ако не ти се изплаче за болестите си и чудодейните си изцеления, няма и да се досетиш – тъй младежки жизнено е лицето и`. Но нали човек сам си знае през какви каменоломни минава душата му, докато стигне до Пътя и Истината, до кладенеца с вода за Живот вечен. Била атеист, както сама казва, а думата параклис знаела само от романа на Тургенев „В навечерието”. Тялото и` с тумори и болки, душата – със съновидения, предсказания, светлина, мрак, страдания. За удивление на лекарите, туморите изчезвали, когато изпълнявала обещаното пред Бога, и се появявали, когато се колебаела; и пак облекчения, когато слизала в основите на параклиса, докато копаели…

Има и радости в многолетната сага на българина. Редом с дълбоко горестното. Тези хора и още мнозина други, които имат насъщна нужда от духовник, от монах или свещеник – не който да им прави требите, а който да разтваря и да носи на длан душата им – тези хора дядо Георги има не просто за свои енориаши, а за ближни на сърцето, за свои си чеда. И те го имат за свой ближен и наставник. Монахът се хвали, че вече има и млади кметове, с които работят добре, ето започват да стягат всички храмове из Сухиндолска община, и другаде.

Отецът се прекръства с широкия си щедър жест, благославя и благодари, „че Бог ми дава да работя с такива хора, че ми помага да им създавам радост и утеха, че Бог ми дава в ума и в устата да им казвам думи, които не са от мене, ами са от Бога вложени за радост и утеха…”

Минаваме през села и общински центрове из района – 48 са селищата, казва отец Георги, и всяко има нужда от духовник, а духовници няма, неколцина сме… Няма и да има скоро. Някъде по пътя към Къпиновския манастир срещаме отец Филарет, отиваше да търси пари… Краят на зимата е, посетители още няма (тази е думата – посетители, а да има поклонници, трябва и друго, да речем монашеско братство). И тук с благословението и светителството на митрополит Григорий е работил и служил няколко години отец Георги, препокривал е покриви, над кладенеца е вдигнал камбанарията, Синия параклис; пленери са правени тук, деца са престоявали… Сега Великотърновската митрополия прави сериозен ремонт на жилищното крило.

Ако искаш да ти се скъса сърцето, иди в такъв грандиозен, древен (от Второто българско царство) и богат манастир като Къпиновския, или Плаковския, с имоти, със стотици декари гори и земи околовръст, с реки и планински била и с всякаква благодат – иди и виж! И си поприказвай с някой самотуващ монах. – Тук зимата е само виелици, сняг, затънтено, непроходимо, чува се само вой на чакал или вик на кукумявка. И самотия. Няма хора.

Слънцето разтвори планинската ча­ша, в чието каменно дъно мъждука с вековната си светлинка Дряновският манастир „Св. Архангел Михаил”. Седим – кратък миг – в лоното на този мистичен поднебесен купел, сякаш нарочно създаден от Бога за уединение духовно и сърдечно. Ние пием този кратък миг покой и светлина; мълком моля Бога по пътя ми към отвъдното да не ми отнеме спомена за някое такова почти неуловимо мигновение живот, по-пълноценно от множеството други дни и години.

Наистина толкова – само миг! – Защото панаирът на всечовешката суета е вредом, и в манастирския двор, и по-встрани с яденето и пиенето, с мотоциклетите, с шаренията на търговците на грънци и пластмаса, с търсачите на силни усещания (алпинисти пъплят по отвесните скали на ждрелото) току над главите на богомолците, които влизат и излизат от манастирската църква; ето я и стегнатата „хотелска” част на манастира с наглата редица климатици под стряхата на инак приветливата едноетажна сграда (кой знае защо са на лицевата фасада, а не другаде?), така че дори не посягаш да снимаш тази „хотелска” посока от манастирския „комплекс”.

Разбираемо е: трябват приходи за манастира, за епархията. Но ме гложди въпросът защо у нас е толкова натрапчиво дразнещ този контраст „храм” – „търговци”? – Всички знаем отговора, защото истината е една, само гледните точки към нея са различни.

И още много въпроси и отговори, и въпроси без отговори, особено ако не останеш само при мимолетните си впечатления, а се приобщиш и вградиш и душевната си болка за многострадалния нашенски епос – подобно бучица пръст в темелите на онези скромни селски параклиси, но трогателно скъпи на сърцето за малцината останали по селата последни българи… Добре, ще ремонтираме сгради, ще дигаме падналите зидове, ще обновим камбанариите, ще ударим камбаните! – Но кой ще бие всеки ден камбаната в душата на всеки човек? Кой ще го обърне към Бога? Кой ще го просвети във вярата? Кой ще му подава ръка в дни на тежести и изпитания? – Няма хора, както каза дядо Георги. Разбирай – шепа духовници сме… Но за нас само послушанието и работата в послушание е награда. За монаха е така. Отец Георги благослови и се сбогувахме.

Благословляю вас…

Списание Мирна, бр. 31