Гражданският избор и вечният му смисъл

прот. Владан Перишич

 

Животът в света винаги е поставял християните пред странно изглеждащ избор. Необходимостта да избират сред влизанията на неговия княз заради своя Господар, неизбежно свързана с предоставени от света възможности и приемане на други е добавяла за тях към естествения риск и проблематичността на избора и значението на преминаващите във вечността последствия на всеки конкретен земен избор.

 При цялата си значимост такъв избор все пак си остава проблематичен докрай, както при допускането, че човешките дела и историята не значат нищо пред Бога, така и ако приемем, че Бог избира бъдещето на творението Си независимо от неговите стремежи. 

 

Домостроителят не заличава разликите и реда в творението Си, а им придава значение и смисъл. Връзката с Него пък прави нас способни да гледаме на света заедно с Него и така различаваме нещата и техния смисъл. Едва поради това ставаме способни да отличаваме духовете в идеите и хората, както и духовете от идеите и хората.

 

За земната Църква човешката история има цел и смисъл и тази цел е Небесният Иерусалим. Поради това всичко, което става в историята, има значение дори по-голямо от собствено историческото. Тази цел на историята не може да бъде осъществена от самата история и в нея, защото лежи отвъд границите й и се превръща в реалност едва чрез Пришествието. При първото си земно пришествие обаче Домовладиката е създал и оставил на земята църквата Си, за да подготви хората, обществото и света за своето окончателно идване, и в този смисъл – за да подготви самото Пришествие. При това Той не просто е дошъл и оставил Църквата си и обитателите на света да Го чакат в готовност, но е обещал, че остава с хората до края на света и историята и така е станал не само основател, но и основа на Църква, чрез която да подготви гражданство, годно да обитава Небесния Иерусалим. Предупредил е, че друго място за такава подготовка, отвъд края на отделната човешка и земната обществена история, няма и че всичко в тази подготовка може да бъде направено само чрез нея. (Както отбелязва прот. Иоан Майендорф, след въплъщението не само всеки човек е призван и може да стане Бог, но и самото общество е призвано да се подчини на Божието присъствие, за да може да се превърне в царство Божие.) Църквата е призвана да подготви човешкия град да стане Божий, да направи земята годна за небето, но не и да построи на земята Небесния Иерусалим и така да направи излишно Божието пришествие. От друга страна, една Църква, която забравя, че е оставена в световната история за да служи на нейното одухотворяване, че се намира в падналия свят заради неговото спасение и заради обожението на грешното човечество, би престанала да бъде Църква на Спасителя на света. Ако при слизането си от облаците Божият град завари вместо гражданство, подготвено да живее в него, шепа изплашени „праведници”, които очакват да ги вземат на небето, защото не искат да живеят на земята, където са оставени да служат, то слизането му наистина би се оказало излишно. На „малкото стадо”, което е оставил на земята, Домовладиката е оставил цяла история време и цяла цивилизация възможности, за да подготви и Му поднесе колкото може повече в продължение на историята и колкото се може повече от цивилизацията. Заради смисъла на земното си служение Църквата, също както всеки отделен вярващ, не може да откъсва и присвоява от тялото на света каквито и да било исторически възможности или земни дадености, чрез които служи или може да послужи на мисията си, и същевременно няма право и да отхвърля като недостойни или оскъдни никакви земни възможности, с които може да послужи в света, защото мисията й е да служи там. Първото присвояване рано или късно води до Църква, така добре вписана в света и обществото, че би могла да съществува и без Бога, а вторият отказ от ползване със световни средства – до Църква, опитваща се да изработва спасението си, независимо от света, без каквато Бог може да мине в грижата си за спасението на света. Духовният крах на старозаветната теокрация при пророк Самуил илюстрира достатъчно добре първата възможност, а познатият механизъм на отпадането на част от Църквата и превръщането й в секта – втората. Тъй като историята служи на Бога, за да изгради Той Своето царство в душите на онези, които я обитават, Църквата също трябва да си послужи с нея (заедно с всичките й условности, превратности и власти), за да подготви всички, попаднали във вековете й за жители на Царството. Самата история не може да замести това Царство, а заради живеещите в нея, не може и да бъде заобиколена и отхвърлена, за да се влезе направо в него. Поради това, макар че не може да остане безпристрастна към никаква историческа ситуация, социални идеали и политическо дело, засягащи съдбата на света и хората, Църквата няма определен исторически, обществен или политически идеал, който би трябвало да бъде преследван във всяка историческа ситуация и време и възпроизвеждан като съвършено въплъщение на божествената справедливост. Още по-малко тя може да отъждествява тази справедливост с конкретна историческа ситуация, форма на държавно устройство, институция или политическа кауза, макар че именно заради тази справедливост не може да остане безразлична към никаква земна власт, политическа ситуация и т. н. Исторически погледнато, склонността на Църквата да вижда в определена земна власт и социален ред особено въплъщение на Божия промисъл и гарант на небесната справедливост, е ставала причина да се хули името Божие, Църквата и християнството (Рим. 2:24) не по-рядко отколкото това са причинявали опитите на християните да отхвърлят вечния смисъл на историческите реалности. За едната крайност напомнят обосноваваните с духовна власт императорски своеволия (включително във връзка с канонични и догматични въпроси) и политическият конформизъм на църковната институция, а за другата – отстъпленията на монтанизма, родното богомилство, старообрядчеството и толстоизма. Но и без тези крайности, едно от най-печалните следствия на такива незабележими в началото измествания на духовния акцент в световните дела, е склонността да се гледа на християнството като на идеология или морално учение. 

 

Някои философи отдавна се досещат, че историята е царство на свободата, а за християните тя е място, където божественият промисъл за света среща желанието или нежеланието на всяка отделна личност да му сътрудничи. Едва ли е случайност или чисто „историческа необходимост”, че различните исторически условия и време поставят различни изисквания към тези, които се опитват да живеят християнски. Животът в различни културни условия, на различно място в социалната йерархия и в различни държави, по различно историческо време, при съжителството на различни светски ценности и съответно под различна земна власт, дава възможност на различни хора и общества да живеят християнски. Християнството от своя страна им предлага възможност да носят еднакво достойно това служение на Бога и хората, не независимо от социалното място, условия и време, в което живеят, а на това място, чрез тези условия и в това време, за да се осветят чрез него колкото се може повече хора и дела. Затова Църквата не може да замени достойнството на различното обществено служение за достойнствата на различния обществен ред, нито да приеме че едните или другите достойнства са без значение за служението на Божията правда. Поради това, за християнина никаква земна власт или социален ред не може да се превърне от средство на божествената справедливост в нейна цел и никаква земна власт не е в състояние да попречи на тази справедливост да възтържествува. От Откровението знаем, че дори властта на антихриста няма да попречи на това тържество, нито на участието на християните в него, но същевременно то ни показва и колко невъобразима може да бъда историческата съдба на подвизаващите се.

 

Исторически очевидно е, че християните могат да живеят праведно и под властта на самообожествилия се езически кесар, и под властта на терористичен режим, превърнал атеизма в държавна политика, и под опеката на православния самодържец, и в либералния резерват на съвременната демокрация. Но не по-малко очевидно е, че праведният живот на такива места изисква от тях твърде различни неща. Явно нито за Църквата, нито за отделния християнин може да бъде безразлично дали ще живее под управление, признаващо Христовия съд на себе си или, по Божие допущение, под враждебна на християнството власт; така както за никого не е безразлично, дали Бог му предлага служението и изпитанията на богатството, силата, влиянието и здравето или тези на бедността, страданията и странничеството в този свят. От друга страна, от времето на Саул е известно, че дори Божието помазание над владетеля не прави неговите решения непременно боговдъхновени или богоугодни и не може да оправдае безусловно пред Бога свързваното с благочестиви съображения приемане на всяка негова воля. Николай Бердяев находчиво отбелязва, че в историята Църквата бива подложена на два вида изпитания: в гонение и в тържество – като „държавна религия”, които изискват от нея различни подвизи и създават различни и често дори противоположни възможности за провал и падение. 

 

Същевременно, поради този не изцяло земен смисъл на християнското обществено служение, дори езическия, атеистичен или откровено противохристиянски характер на една земна власт не може да оправдае безотговорността и нежеланието на християнина да изпълнява законните си задължения в обществото, което промислително е поверено на управлението й. Праведният Иов не похули Бога заради властта, която Той даде на сатаната над него, не я отхвърли като сатанинска и, въпреки тази власт над себе си, не излезе от Божиите пътеки, а Бог не позволи на „противника” да се докосне до душата му и го остави жив и благославящ. Макар че ако бе казал нещо, което сега би прозвучало като „Бог дал, Ленин взел”, това щеше да е по-близо до фактическото положение, неговата праведност видя и в това лишение талант, даден му за да послужи вярно, както по-рано е служил с талантите на благополучието и богатството си. Тържеството на тази праведност е красноречив пример, че в служението си земната Църква, по думите на митр. Антоний Сурожски, може и „трябва да бъде безсилна като самия Бог” разпънал се от любов за към творението Си. Същото безсилие на Неговите апостоли и твърди приемници, изпратени в света „като овце сред вълци”, не е позволило да потъне делото Му в пясъците на Палестина и е отваряло неотклонно в този свят път на силата Божия, която „се в немощ проявява” (2 Кор. 12:9). Историята на видимата Църква от времето на старозаветните патриарси до наши дни предлага не малко примери, че такова, основано на саможертвена любов, служение на Божията правда е възможно и силно да осъществява справедливостта в историята и в света, както и че в това служение Църквата и отделният християнин са силни да сочат и на управляващи, и на управлявани кое е справедливо и достойно за Бога и хората и кое не е. Един древен документ разказва, че: „Християните се подчиняват на наличните закони, ала всеки от тях превъзхожда по своя начин на живот писаното от законите; като граждани те взимат участие във всичко, но търпят всичко като чужденци; женят се като всички хора, но не подхвърлят новородените; предлагат всекиму трапезата си, но не и леглото си.” (Послание до Диогнет 5). Силата на такава позиция не може да бъде ограничавана като гражданските и политическите права. Тя прави от всичко, което има или няма, от всяко право или ограничение средство, с което служи на Бога и хората. За нея всичко, с което можем да направим нещо, е талант, връчен й от Домовладиката, за да послужи на Неговото дело по спасението на света и дори да го върне преумножен (Мат. 25:27). Разбира се, това се отнася не само за финансовото богатство, но и за всички други социално значими индивидуални способности и възможности: за уменията, знанията, авторитета, влиянието, както и за юридическите, гражданските, социалните и политическите права, на които Преданието и традициите на Църквата гледат като на също такива таланти, предадени на настойници, призвани да служат без да ги отхвърлят, присвояват или злоупотребяват с тях. Тези права може да са ограничени и фиктивни или реални и гарантирани, но за Духа в Църквата те си остават таланти за участие в Неговото дело – нашите реални възможности да вършим добро, които сме в състояние да обърнем в зло за себе си и за другите, ако ги заровим в земята (или ги присвоим). Да се възмущаваме при всеки удобен случай от държавната политика спрямо Църквата и от апостатния дух на решенията й по културни и образователни въпроси, докато отхвърляме каквато и да било възможност за влияние върху тази политика е явно непочтено и това вреди и на нас, и на околните. На не едно място Словото Божие предупреждава, че всеки, който не събира – разпилява, че всяко земно притежание, ако не служи за добро – служи за зло, и всеки талант може да послужи за наше и чуждо осъждане, но то ни напомня и за какво са оставени в ръцете ни всички таланти и всяко земно притежание. В неговата светлина гражданските права не са благо сами по себе си, нито просто сатанинско изобретение, прието от падналото човечество, а вид земно притежание, с което можем да се ползваме като войници на служба (1 Кор. 9:7), да успеем да послужим като благоразумни стопани, можем да си навредим както блудния син с наследството си, но което никога не можем да притежаваме изцяло както всяко богатство. Правата и земните власти, с които се ползваме, като получени „по историческа необходимост” или чрез нечие политическо решение, са таланти, с които можем да се разпореждаме напълно свободно, но пред чиито Собственик сме напълно бедни и можем да се разпореждаме с тях в своя полза само докато сме на служба. 

 

Много често тези таланти ни се връчват на земята от жесток и несправедлив господар, „който жъне, дето не е сеял, и събира, дето не е пръскал” (Мат. 25:24), но Господарят на господарите, Който допуска това, за да ни даде възможност да постъпим с богатството различно от жестокия господар, справедливо ще търси сметка от нас, ако откажем да го направим и дори ако му върнем полученото в същия вид, (и то най-вече от тези, които знаят, че господарят е жесток и несправедлив). 

 

Много често това земно богатство е очевидно неправедно, но не трябва да забравяме, че същият Господар ни заръчал и с неправедно богатство да печелим приятели (Лука 16:9) Основната част от богатството на правата, с които се гордее съвременната цивилизация, й е връчено по същество от якобинския конвент, използвал го за да подложи през 1791 г. на гласуване съществуването на Бога. Но този комичен епизод по-скоро показва до каква степен това богатство може да се използва произволно, а следователно и за нещо по-добро, както и това, че все пак не може да се използва просто за каквото реши и както пожелае мнозинството. 

 

Много често богатството на тези права ни се струва мизерно, а самите те така ограничени, фиктивни и жалки, че сме склони да отхвърлим използването им като безсмислено. Но не трябва да забравяме, че за Стопанина, Който държи правата и възможностите и ги раздава, са важни не те, а това което правим с тях. Той ги предоставя, за да се справим с необходимото и да живеем (Иез. 33:11), добре познава нашите намерения и възможности и раздава талантите за служение „всекиму според силата” (Мат. 25:15), така че каквито и да са те: избирателни или служебни права, кредитни сметки или социални помощи, няма опасност да се окажат нито непосилни за нашата добронамереност, нито незначителни за Неговото дело. Единственият начин да ги увеличим е да се покажем чрез тях годни за повече, но за Духа в Църквата дори нашата онеправданост е не по-малък талант от социалните ни възможности. 

 

От тази гледна точка всяка земна власт, независимо дали е наша или над нас, представлява „от Бога установено” средство и условие за наше и чуждо служение – талант за справедлив и праведен християнски живот. Не по-малко богоустановен талант представлява и възможността за промяна на тази власт, която Бог е оставил в ръцете на хората. В този смисъл политическите и социалните права и длъжности предоставят земна власт за целите на служение, което не трябва да бъде пренебрегвано, и сами представляват служба, която не трябва бъде присвоявана. Социалните възможности, длъжности и права не са богатство, чието завоюване може да замени богатството на царството Божие, дори когато човек сам се опитва да създаде нещо подобно – смисълът на думите: „Роб ли си призван, да не те е грижа.” (1 Кор. 7:21) напомня точно това. Но те не са и земно изкушение, което трябва да бъде избегнато, за да попаднем в това царство. Става дума за длъжност, която трябва да се носи достойно и с усърдието на войниците, които „не трябва да притесняват и клеветят никого и да се задоволяват със заплатите си” и на „митарите, които не трябва да изискват повече от определеното им” (Лука 3:12-14). 

 

С талантите и с богоустановените възможностите на всяка земна власт наистина може да се злоупотреби, както и с властта на възможностите за нейната промяна. (Според св. Максим Изповедник Бог присъства напълно в дара си, защото го прави дар изцяло от Себе си, но се отделя напълно от него за да го направи изцяло дар.) Нерядко, такива злоупотреби имат „небесни” мотиви, или напротив – напълно познат и земен вид на присвояване на властта или отказ от използването й за добро. Но тяхната същност винаги се свежда до заравянето на предназначението на талант, връчен за обществено служение. Както управляващите могат да присвоят служението на властта си, опитвайки се да управляват чрез правата си за собствена изгода, така и управляваните могат да присвоят избора да се подчиняват, превръщайки бунта в право. Както управляващият може да отхвърли смисъла на задълженията си и да абдикира от тях, изпълнявайки ги формално, така и избирателят може да абдикира от задължението си да контролира управляващия, наричайки това свое право. Ако живеещият при демокрация може да си избере водачи, които се подчиняват на прищевките му, то изборът да се живее под прищевките на владетел или диктатор често е подчинен на желанието да се отхвърли тежестта и отговорностите на собствения избор заради също такива прищевки. И в двата случая обаче става дума за едно и също намерение да се заравя таланта на общественото служение, за един и същ отказ да даваме изискваната от апостола „сметка за надеждите си” (1 Петр. 3:13-15) пред съда на Бога и хората. Ако се гордеем със свободата и законите си така, както други се гордеят с благочестието на владетеля си, то каква полза и от свободата и от благочестието? Когато евреите пожелали да заменят изпитанието да бъдат водени във всичко от Бога, със сигурността на земната власт, Бог казал на пророк Самуил: „те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене” (Царств. 8:7). Както може да стане и с всяка земна ценност, когато правата, с които се ползваме, ни изглеждат обещаващи, ние сме склонни да ги присвояваме, гледайки на тях като на „естествено човешко достояние” или „историческо достижение на цивилизацията”. Напротив, когато ни се струват ограничени и безсмислено обвързващи, ние смятаме пренебрегването им за свое право, забравяйки че предназначението им ни задължава – за да ги превърне в богатство. Апостолската заръка: „които се ползуват от тоя свят – като да се не ползуват…” (1 Кор. 7:31), чийто смисъл е да ползваме земните дадености като настойници на служба, за да ни ползват и те: („Кой войник служи някога на свои разноски?”(1 Кор. 9:7), вероятно в днешни дни би трябвало да звучи така: „Като се ползвате с права, да не ги смятате, за право”. Всъщност, дори такова светско по произход и безлично на вид право като всеобщото избирателно не създава, но прави явни твърде важни неща. 

 

Колко често може де чуе разсъждението: „Ако не гласувам, това няма да промени отношението на силите и следователно така опасността да сгреша е най-малка”. Но нали ако гласуваме броят на гласовете няма да е същия, и поради това, ако не гласуваме, той също би бил различен (вече поради нас). Това показва, че дори в подобни ситуации ние правим нещо, което има значение, а една безизходна ситуация в която нашето участие има значение, никога не е такава; че от нас винаги се очаква нещо и (след като сме създадени и оставени в света) то във всеки случай не е да преценяваме нещата сякаш ни няма; че след като се налага да съобразяваме благочестието на преценките си с такава възможност, то нещо с него самото със сигурност не е наред. Че историята наистина може да се състои и без нас, но ни е дадено да участваме в нея за да можем да се състоим (максимално) ние. И най-сетне, че в това участие с несигурен за нас изход гласовете ни са равни (досущ като на избори), но всеки от тях все пак е незаменим и може да се окаже решаващ (отново също като на избори).

 

Вероятно повечето от участващите в битката на избрания народ с амаликитците (Изх. 17:8-13) са били убедени, че изходът й се решава на бойното поле от силата на оръжието и броя на воюващите, и са виждали как от време на време са надделявали едните или другите. Католическият писател о. Тадеуш Дайчар обаче задава въпроса колко от тях са отдавали значение на малката фигурка на хълма с вдигнати към небето ръце, които Арон и Ор са издигали отново когато те са отмалявали. Моисей не само се е молил, но е участвал в тази битка за бъдещето на света и с ръцете си; и когато те отмалявали, амаликитците надвивали; Арон и Ор от своя страна са повдигали тези ръце със собствените си, но не са издигали собствените си вместо тях. Никой от тримата не се е молил за нещо (например за спасението на света) вместо да го върши, нито се е стремял да направи нещо за него, вместо да се моли. Мойсей и останалите просто са предлагали всичко, на което са способни, за участие в това спасение и тутакси са получавали нови възможности. 

 

Докато трае историята, на небето също се води война. В тази война Агнецът, заклан от създание мира, вечно тържествува и войната продължава да се води само за да вземат участие в нея и в Неговото тържество колкото се може повече от нас. Самият Агнец се е заклал заради това участие и никой, който си дава сметка за това, не би могъл да го смята за недостатъчно или без значение. 

 

Колкото и ограничени и нереални да ни се струват талантите на правата и социалните ни възможности, нека си спомним, че те са ни оставени и за да бъдат преумножени (и във видим и в невидим смисъл). И въпреки че при всеки избор и служение може да се сгреши, ако не ги заровим възмутено или нехайно в земята, може би все пак ще чуем гласа на Господаря на земните господари да казва: „Добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя” (Мат. 25:21). | Списание Мирна, бр. 19 [поръчай]