Обосноваване на ценностите в демократичната държава

Постановката на проблемaтиката "държавата не създава сама своите ценности" е понятна предимно в нейния конкретен немски контекст, в немската социокултурна и църковна среда. Елементарната екстраполация на тази постановка върху други обществени и църковни реалности е неоправдана и не води до правилна интерпретация.

Като основна съставна част от един немски християн-демократичен модел, свързан с твърде комплексния проблем "демократична държава – църкви и нравствена ориентация", тя си остава все още трудно приложима за българската действителност.
За постигането на подобна цел у нас трябва да бъде изминат дълъг, изключително дълъг път, ако става въпрос за автономното коопериране върху основата на ценностната ориентация между две институционни величини като държавата, от една страна, и църквите – от друга. Фактически тази първа постановка на поставената тема е парафраза на твърде често цитираната и класически изразена от Ернст Волфганг Бьокенфьорде мисъл: "Свободолюбивата секуларизирана държава съществува от предпоставки, които тя самата не може да обоснове".

Съвременната правова държава като модерна демокрация в мирогледно и религиозно отношение може да бъде само неутрална. Демократичната държава не желае и не може да даде последните отговори на въпроса за произхода и целта на човешкото съществуване, не може да определя смисъла на човешкия живот. Държавата следователно не е общност, водеща към едно метаисторично спасение (респ. към Царството Божие). Тя няма за задача да отговаря за спасение, което е над ,свръхвремето, както и за чисто вътрешните субективни нагласи за душевно щастие на своите граждани. Това е предоставено като свободно самоопределение на всеки един отделен член на обществото. Държавата от своя страна гарантира за това безусловна правова свобода. В тази взаимовръзка трябва да се изтъкне и един решаващ нов елемент, който Ханс Майер описва като "господство на правото над политиката".

Едно свободолюбива правова държава не може да не засвидетелства чрез своите основни закони ненакърнимите и неотнимаеми права, свободи и достойнство на човека, както и осъществяването на принципите на мира, справедливостта и солидарността в човешката общност.

Това ще рече, че мирогледно неутралната държава не е ценностно неутрална. Това вече не е постулат, но аксиоматичен извод, изведен от и доказан в социалната практика.Демократичната държава трябва да има своите дълбоки корени в един даващ смисъл, обединяващ и системообразуващ ценностен порядък. Валидността на безусловните ценностни основни принципи при тяхната обективизация в живота на държавата намира израз в обстоятелството, че те надхвърлят границите на историческата преходност и на временната политическа конюнктура и недвусмислено се свързват с трансцендентната Първооснова на съществуващото. Така например в преамбюла на конституцията на ФРГ тази трансцендетност е Бог. Или буквално цитирано: "Със съзнанието за своята отговорност пред Бога и човеците, немският народ…"

Ако разглеждаме нещата в съпоставителен план, естествено възниква въпросът в колко държави в основния закон присъства подобна отговорност, и то именно пред Бога. Това се отнася също до България, където принципът отговорност все още не е формиран в общественото съзнание като основна ценност, така както тя е залегнала и се практикува в модерната демократична държава, а да не говорим и за нейната съотнесеност спрямо Бога. Бих желал да се позова отново на онова, което пише Ернст-Волфганг Бьокенфьорде в “Бадишер Цайтунг”: “Това "Invocatio Dei", това позоваване на Бога, е израз на съзнанието на създателите на парламентаризма. То бе негативно като отказ от абсолютизирането на държавата, като отрицание на безбожието… То бе позитивно и си остава такова като признание на едно трансцендентно отношение при упражняването на държавната изпълнителна власт." Тази гледна точка е разбираема и е твърде близка за европейското съзнание, защото духовната история на Изтока и Запада по същество е обусловена вече две хилядолетия от християнството. Човешкото достойнство като най-върховна ценност в конституцията и безусловните основни ценности при неговото осъществяване в обществения живот като свобода, мир и социална справедливост са свързани органически и дълбоко с християнската антропология. Ако идеята за човешкото достойнство и произтичащите от нея човешки права и свободи не бъдат схващани като изключителен продукт на християнската вяра, то тогава те биха били немислими. Също така те биха били нереализируеми без християнския образ за човека, без основоположната вероучителна истина за Imago Dei и за богоподобието на човека, без съответните импулси, бликащи от новозаветната заповед Божия за любов към ближния. Духовната ориентация имплицира в себе си и аспекта на даването на смисъл на човешкия живот. Либералният политолог Ралф Дарендорф характеризира както политическата демокрация, така и свободната пазарна икономика като "студени проекти". Това са изключително големи и важни постижения на новото време, но те не могат да дадат никаква помощ на човека при неговото търсене на истинския смисъл на живота. В случая отново ярко се откроява специфичната църковна мисия. Християнските църкви предлагат сред плурализма на мирогледите и убежденията смисъл и жизнена ориентация въз основа на тяхното спасително послание, което дава на "атомизирания индивид" ексизсетциална защитеност в условията на сковаваща обществена детерминация. Това е помощ за намиране на отговорни решения и път към свобода.

Демократичната държава и Църквата се нуждаят една от друга и държавата цени Църквата като институция дотолкова, доколкото тя може да положи етическия фундамент при изграждането на демократичното общество.

Основните ценности като достойнство, права и свободи на личността, справедливост, солидарност и субсидиарност са елементи на общото християнско културно наследство, съхранявано и обогатявано както от църквите на Православния Изток, така и от Римокатолическата църква, от Евангелските църкви и от останалите християнски фамилии. Без тях би било невъзможно изграждането на свободолюбив социален ред. Затова и Църквата в институционален план изгражда своя диалог и отношения с държавата дотолкова, доколкото даден държавен порядък съответства на християнската ценностна система. Между либералната демокрация и християнската вяра неизбежно могат да възникват конфликти и напрежения. И доколкото Църквата може да бъде фактор в живота, дотолкова и нейното духовно богатство и ценности могат да бъдат във възможната максимална или минимална степен основополагащият етос на обществото, на неговите институции и структури. Справедливото общество възниква там, където свободата и правото намират своята реализация в истина, доверие и политическа отговорност.

Реалистично погледнато обаче, политическата сила на християнството в секуларизирана Европа е твърде силно ограничена, а в повечето региони нищожна или напълно липсваща. Въпреки всичко усилията, разбирането и напредъкът на народите, извиращ от религиозно вдъхновение, винаги са носили и носят добри плодове. При всички случаи става дума за дълбоко вкоренени в общественото съзнание основни ценности, произтичащи от един многовековен християнски фундамент. Църквата е носителка на определена 2000-годишна неизменна традиция, но този неин своеобразен консерватизъм също така е един аспект от нейното достойнство, ако това не е свързано с път, който води към фундаментализъм, самоизолация и към самоубийствено съществуване в гето.

Така например покаяние, прошка, помирение, взаимно разбиране и разбирателство чрез водене на диалог в любов и истина между групи с антагонистични интереси са спасителното средство по пътя към оцеляване и самопомощ при безмилостната криза на прехода в Югоизточна Европа. И всичко това би могло да има реална междуличностна функционална значимост, ако то израства от своята изначална основа, а именно от вечните идеали на Евангелието. В това отношение за славянското Православие е типично прилагането на морални критерии при оценката на политическите, социалните и икономическите реалности. В демократичната правова държава Църквата има реални свободи и тя трябва да бъде партийно напълно независима, като в това обстоятелство намира израз нейното пророческо задължение да подлага на критика или критична проверка моралните и ценностните основания, мотивация и дела на всяка партия.

В демократичния трансформационен процес, обаче ,Църквите имат само един глас сред другите, който става все по-слаб и незначителен. Особено изключителният духовен потенциал на нашата Православна църква в страната ни остава все още напълно блокиран. Налице е опасността от редуциране мисията на Църквата само до една ритуалност и изпадане в едно литургично гето, както често се изразява тогавашният Яшки митрополит Даниел./Заб.понастоящем вече Румънски патриарх/. В този контекст особен интерес представлява и интервюто на Негово Светейшество Антиохийския патриарх Игнатий ІV, публикувано в списание "Русская мысль" от 21 юни 1997 година. Светейшият Патриарх е на мнение, че съвременното Православие е застрашено също от изпадане в определена форма на клерикализъм. "Когато говорим за Църквата, ние сме склонни да разбираме под това само клира. Това е следствие на факта, че ние сме изолирани от нашите вярващи. Ние не изискваме нищо от тях, защото просто не сме в състояние да ги видим. Същевременно ние не им даваме никакъв отговор на техните въпроси. Ние мълчим за неотложните нужди на модерното общество, в което живеят нашите вярващи."

Проблемите имат обаче и други решения. Вследствие на напълно новата необходимост от етически принципи и норми отново са налице възможности и шансове плуралистичната демократична държава да бъде преобразена чрез обновяващата сила на християнската духовност. В това направление към Църквата са отправени напълно нови предизвикателства и тя има жизненоважните задачи да намери и определи по творчески начин своето точно позициониране в посттоталитарното общество. Чрез своето пратеничество в света Църквата променя този свят. Да се промени съзнанието на един грешен човек, да се извика отново към живота нова визия за дълбока вяра и човечност, а обществото да б де преобразено чрез любов и истина, е основен закон на църковната мисия. Социалното учение на Църквата се изгражда върху вечните богооткровени истини и човешките закони са зависими от това, доколко те могат да бъдат потвърдени от постулатите на тази аксиология или се намират в съответствие с нея. И не на последно място, хилядолетният опит на човечеството отчетливо доказва, че една социална реформа, която не желае да бъде осъдена на провал, не може да се откаже от основните нравствени начала на християнството. Положителната роля на православното социално учение се състои в това, че то непрестанно играе ролята на една политическа аксиология и чрез това обосновава моралните и антрополгичните ценностни критерии за политика. Една атеистична държава без Бог води неизбежно до нехуманно общество. В Източна Европа ние много добре знаем това от нашия горчив опит. Следователно има и антитеза: Секуларизираната държава може да прави опити сама да създава ценности. В тази взаимовръзка в нашата съвременност се открояват две много различни по своята същност направления.

Първото направление

Тоталитарната държава може да залага на ерзатцценности /заместители/. Например в един националсоциализъм или в болшевистката идеология. Историческата и обществената практика ,обаче ,изявиха по най-категоричен начин пълния провал на подобен род опити и те остават в паметта на човечеството като зловещи спомени от миналото. Поставянето на секуларизирани ценности и символика в услуга на политиката на тоталитарната държава придобива псевдорелигиозно значение и измерения. Определени форми на изява на тоталитарната идеология се изграждат в псевдорелигиозност, а църквите стават основен мирогледен и иден враг.

В случая ценностната ориентация тръгва по пътя на идеологично-фанатичното преклонение пред лъжебожества. Това е онази опустошаваща душата ценностна подмяна, за която пише Н. Бердяев: "Човеците не вярват и не почитат повече Богочовека, а човекобога."

Второто направление

То е изключително актуално и има глобални мащаби. Свободната пазарна икономика създава нови фетиши, нова религия на пазара – рекламата и мениджмънта, при което "днес не църквите, но храмовете на консумацията (тоест супермаркетите) са местата на модерната религиозност. В случая имам предвид т. нар. нова библия на продавачите – мениджъри "Kult Marketing" Норберт Болц и Давид Босхарт с критично замисленото подзаглавие "Новите богове на пазара". Към това може да се прибави и специализираното изследване "Пазарът на религиите" на Хелмут Цинзер. Изключителното разнообразие на формите на боготърсене указва на друга ценностна ориентация в плуралистичното общество, потънала в джунглата на новата религиозност, както това е при Георг Шмит или кризата на класическата идея за Бога, както това е показано в последното социологическо проучване на Клаус-Петер Йорнс в "Новите лица на Бога". В модерната социална наука ценностите също така не се разглеждат като най-висши и последни цели на поведението, но като резултат на чисто рационална аргументация в рамките на един диалог, при който може да се стигне до утилитаристичен консенсус.

Средоточие на икономическите науки е осъществяването на конкретни материални блага. Ценностите се измерват с критериите на парите и разходите, като по този начин възниква друга ценностна йерархия. Всички ценности са съотнесени към понятията потребност, полза, печалба.

При всички тези изброени доста случаи липсва корелацията спрямо трансцендентността, спрямо абсолютния Бог. Като се остави настрана сензационната, но в същото време изключително тревожно и сериозна страна на проблема, следва да се подчертае следното: При анализите на съвременната ситуация на обществото все повече нараства признанието, че въпреки доминиращата роля на икономическите фактори разпространената навсякъде по света криза на идентичност, както и кризите при социалната интеграция на неолибералните общества и трудностите на тяхното политическо регулиране възникват като следствия на причини от духовно естество. И това е така, защото моралните ресурси на това общество се консумират и изчерпват, без да е налице тяхното по-нататъшно възпроизвеждане.

От тази перспектива отново става понятна необходимата насоченост на политиката, на публично-правната общност към даващите смисъл измерения на религията, на християнската вяра.

Потребно е – и тук е неотложният пример на християнските църкви спрямо политиката в демократичната държава – да съдейства по спешност, особено в източноевропейските страни, за постигане на ново или на едно отново събудено съзнание за правилната ценностна ориентация, защото отговорните институции могат да бъдат изпразнени от истинския си смисъл, без да могат повече да бъдат реконструирани.

Съвременното християнство не противопоставя в спекулативен план концепцията за Божия град срещу визията за земния град. Между тях не съществува метафизична пропаст. Ценностната ориентация и качеството на живота като евристично вникване във възхода и паденията на емпиричния свят, както и относителните ценности (Werte fur mich), отговарящи на естествения стремеж към търсене на земно щастие, не се противопоставят на абсолютните ценности (Werte an sich). Ценностната ориентация се свързва с постигане на истинско качество на живота като творчески синтез на осмисляне и претворяване на преходното обществено битие и социален опит, в хармоничното им съчетание с неизменните начала на естествения нравствен закон и божествените принципи, дадени на човека.

По същество християнската ценностна система е съчетание от добродетели – природни, придобити и харизматични, а самият живот на човека, изпълнен с подобни добродетели, съответства на идеалната норма на човешкото битие. Възможната степен на постигане на тази норма дава и съответното качество на живота. Като висши етически ценности добродетелите намират реализацията си не само в аспектите на временния земен живот, но което е особено важно, и от гледна точка на вечното предназначение на човека (sub specie aeternitatis). Защото редуцирането на техния универсален смисъл – при утилитаристичната им интерпретации – би ги поставило на елементарна нравствено-практическа плоскост като конкретна относително добра или ситуационно обусловена полезна отстъпка. По този начин се игнорира изключително важният факт, че именно големият и многообразен свят на нравствените закони съставя сферата на ценностната ориентация на личността и открива пътя към идейната пълнота на безусловните и окончателни ценности. И още нещо. Ако тази ценностна ориентация се установи дълбоки и трайно в човека, в човешкото битие, то тогава отслабва и се намалява възможността за отклонение и от естествената нравствена норма.

Историческото превъплъщаване "на човека при възхождането на неговото битие" указва на факта, че той е в състояние да осъществява по-високи степени на своята човечност тогава, когато твори самия себе си като личност с нови качества по пътя на духовно-нравственото съвършенство и богоподобието и когато изгражда света също така човечен и хармоничен с по-добри и по-справедливи социално-икономически отношения. Въпреки че Христовото учение е обърнато преди всичко към вътрешния духовен живот на човека, реално то дава благотворни плодове и за външното качество на човешкия живот, като обхваща всички негови области. Така християнската любов не е само индивидуален себежертвен подвиг. Във всеобхватните движения за обществено преустройство тя намира конкретен израз в общочовешкия стремеж за утвърждаване равенството, ценността, правата и достойнството на всяка личност и за признаване идеите за човеколюбието, солидарността, справедливостта и мира за висши начала на човешките взаимоотношения, както и в устремеността към смисъла на човешкото битие, който не може да бъде постигнат отделно от претворяването на тези идеи в живота.

Какво е предназначението на една обществено-икономическа система: да създава увеличаващо се материално благосъстояние за едно консумативно общество, в чиято основа стои социологическият тип "homo consumens" или чрез преодоляване на индустриалния фетишизъм да се създават такива услови за живот, при които благодарение на възрастващото обществено благо да се осигури всестранно и хармонично развитие на личността? Така в отговор на тези питания възниква и се налага със съдбоносна настойчивост изпълнението на следните изисквания и задачи:

а) създаване на все по-съвършени демократични обществено-икономически структури, чрез които да се развиват и възхождат свободата, социалната правда, солидарността и творческите начала;
б) утвърждаване в конкретната социална практика висшата ценност на личността и достойнството на човека над формализма и преодоляването на всички форми на отчуждаване и духовен гнет, като се има предвид непреходното евангелско правило, че "съботата е направена за човека, а не човекът за съботата" (Марк.2:27).
в) подчиняване на научно-технологичния прогрес на духовния порив към общочовешко съзидание за оцеляване на човешкия род;
г) формиране на съзнание за отговорност за съдбата на всеки член от общността, към която човек принадлежи, за съвместно възрастване по пътя на духовно-нравственото съвършенство.

Бог призовава човека към постоянно усъвършенстване на личните и социални дадености. Нашият Творец очаква отговор на въпроса за християнското свидетелство в условията на динамично и радикално изменящата се социално-икономическа действителност като резултат от творческото разрешаване на най-наболелите въпроси, поставени пред обществото, в съответствие с вечните истини на вярата във възкръсналия Син Божи, победил греха, враждата и злото в света.

Християнинът счита за свое задължение да създава услови, достойни за съществуване, като съдейства в съответствие с християнските ценности за превъзмогването на всяко вътрешно напрежение, вражди и нихилизъм, конфесионален и националистичен фанатизъм, отчуждение. По пътя на спасението християните изповядват Господа Иисуса посредством своята творческа дейност, защото те възприемат призива на Спасителя да бъдат съработници Божии в доусъвършенстването на света, който Христос изкупи. Така народът Божи и човешкият род, в който той е включен, си служат един на друг. По този начин мисията на Църквата се оказва истински религиозна и заедно с това напълно и истински човешка.

В християнското възприемане на света възхождането на божественото Начало – при Неговите конкретни изяви в земното човешко битие – намира най-ясен израз в думите:

Бъди човек и осъществявай своята човечност като възходяща истина и смисъл на света!

Източник: Международен симпозиум на фондация „Конрад Аденауер”, Сборник "Църквите в Европа пред прага на Третото хилядолетие", С.,1999, с.40-51.