Църквата и солидарността

Често пъти се поставя дори въпросът за това дали нашата Българска православна църква (БПЦ) е адекватна в своето обществено поведение на изискванията на новото демократично гражданско общество и дали въобще може да намери в собствената си Православна традиция дълбоките духовни основания за подобно активно присъствие и служение в рамките на изграждащото се гражданско общество?[2]

Когато обсъждаме темата за ролята на Църквата, като духовна общност и религиозна институция – Църквата е едновременно и религиозна институция и духовна общност, за формиране и стабилизиране на гражданското общество у нас, е необходимо да се запитаме къде са допирните точки между вярата и християнските нравствени норми, от една страна, и ценностите, които изграждат съвременното демократично гражданско общество, от друга. Има ли някаква дълбока духовна връзка между християнството като религиозна и духовна традиция, която е изградила в голяма степен основите на европейската цивилизация и българската култура, и съвременните социални реалности на формиращото се у нас гражданско общество в условията на преход към (все още нестабилна и неконсолидирана!) демократична политическа система?

Каква е връзката между нравствените ценности на християнството, политическата система на демокрацията и принципите на свободната пазарна икономика за изграждането и функционирането на стабилно гражданско общество? Може ли Църквата да бъде стабилизиращ фактор в процесите на тази социална промяна или в нашите условия тя рискува да се самоизолира и самомаргинализира, оставайки в страни от динамиката на обществените процеси, ако подхожда консервативно и традиционалистично към изграждащите се демократични социални структури на гражданското общество и остава без ясна визия за своята социална отговорност, социално служение и присъствие в обществото?

В центъра на моето изложение е тезата за наличието на дълбока духовна връзка между трите основни етически принципа на свободата, справедливостта и солидарността, които изграждат основите на християнската социална етика и са в сърцевината на социалното учение на Църквата, но същевременно, както е известно, това са морални ценности, формиращи в най-голяма степен структурата и принципите на модерното гражданско общество. Свободата, справедливостта и солидарността се разглеждат като основни морални принципи и ценности на модерната демокрация, на свободната пазарна икономика и на социалния порядък на плуралистичното гражданско общество[5,19-269], което се основава върху върховенството на закона, правото за самоопределение на гражданите и свободното им участие в управлението на държавата.

Гражданското общество- свобода, справедливост и солидарност

Без тази триада от нравствени ценности и етически принципи не е възможно да се структурира и да функционира едно свободно и демократично гражданско общество. Без ангажименти и готовност за активна борба за отстояване на свободата на всеки и на всички демокрацията се дестабилизира или деформира и преминава в олигокрация (управление на малцина), а така лесно се изражда в олигархия и тирания. Демокрацията не се изчерпва само от формални правила или процедури за формиране на решения, а нейните устои се коренят в духовни ценности и морални принципи. В условията на формална или привидна демокрация интересите на гражданите, свободата и справедливостта могат да се потъпкват от привилегиите на силните и овластените, а свободата и върховенството на закона да се деформират от скрити механизми на влияние или прокарване на задкулисни, непублични интереси в управлението. Така правовата държава се превръща във властова система за обслужване на частни и корпоративни интереси, а върховенството на закона и правата на гражданите изчезват или се потъпкват системно от политически или икономически групировки, които отстояват своите собствени или нечии други корпоративни интереси.

От опита на ХХ век знаем че по този път демокрацията достига до упадък и гражданското общество се разлага до аморфни и атомизирани социални групи, които лесно се вливат в различни авторитарни движения или попадат в системата на влияние на тоталитарни политически проекти и нехуманни идеологии, основани върху потъпкване на свободата, демокрацията и справедливостта. Това състояние на разрив между демокрацията и моралните ценности, между политиката и духовните устои лесно води до тирания, робство, несправедливост и до множество социални злини, страдания и неправди, които се стоварват с най-тежки последици върху най-уязвимите и беззащитни прослойки в обществото.

Християнските ценности и гражданското общество

По пътя на обществените изпитания на отминалия век и най-вече на базата на опита с изпитанията и съблазните на тоталитаризма християнските църкви в Европа, в това число и Православието, изграждат своята модерна социална доктрина, която се основава на етическите принципи и ценности на Христовото нравствено учение, но е ориентирана и към преодоляването на различните съвременни социални конфликти и разрешаването на конкретни обществени проблеми. Това модерно социално учение на Църквата е основано върху християнското разбиране за достойнството на човека като свободно същество и духовна богоподобна личност и си поставя за цел защитата на естествените човешки права и социалните връзки и общности като семейството, свободата на съвестта и правото на свободно сдружаване в различните духовни и културни общности, на съсловните и професионални групи, които отстояват специфични социални права и изграждат структурата на гражданското общество.

Така християнската социална доктрина на Църквата се превръща в основа за обществената мисия и служение на християните в съвременните социални условия и е надеждна духовна преграда пред различните домогвания на крайни и недемократични идеологии или на антихуманни обществени проекти. Тя ориентира насоките на социално служение на Църквата и християните в обществото и предпазва свободата на човека и личното достойнство от насилие, потисничество, експлоатация и социална несправедливост. Чрез това свое учение Църквата насърчава свободата и активността на гражданите и тяхното свободно и отговорно участие в обществения живот и демократичното управление на държавата. По този начин християните участват в изграждането на гражданското общество и спомагат за неговата консолидация и укрепване около принципите на свободата, справедливостта и солидарността.

Свободното гражданско общество се изгражда от свободни и съзнателни хора, с будна съвест, които са способни на критичен и самокритичен анализ и свободно отношение към етическите ценности. В рамките на това общество протича постоянен дебат за ценностите и обществените норми и в този дебат Църквата може да допринесе своя принос ако е адекватна в своите послания на потребностите на хората и нуждите на гражданското общество. А то от своя страна има нужда от постоянно напомняне за връзката и неразривното единство между морала и правните норми, между свободата и отговорността, между правата на човека и справедливостта. В обществото е необходимо да се напомня и за милосърдието и човеколюбието, хуманизма и солидарността, защото без тези нравствени норми общия живот се разпада и обществения ред се изражда. Без свобода не съществува достойно човешко съществуване, без справедливост и равнопоставеност пред закона е невъзможна свободата на всеки и на всички в обществото, а без солидарност и грижа за най-бедните и онеправданите е невъзможно да съществува истински свободно и справедливо демократично общество.

Солидарността от християнска гледна точка е израз на хуманизма и милосърдието, които са необходими за наличието на истинска справедливост към най-малките, бедните, нуждаещите се и онеправданите в обществото. За да се ползват всички граждани от своите човешки права и гарантирано човешко достойнство на свободни хора, то от най-силна подкрепа и солидарност имат нужда най-беззащитните, уязвими и социално слаби слоеве в обществото. Това са тези “най-малки братя” за които говори Иисус Христос в Евангелието – най-отритнатите и маргинализираните, най-онеправданите и потиснатите, които са и в най-голяма степен “нуждаещи се”. За защита на техните права и интереси в обществото се налага много често Църквата и християните да издигнат своя глас и да се ангажират с конкретни морални и социални каузи. Това е може би най-значимата им роля в гражданското общество – отстоявайки християнските духовно-нравствени принципи за хуманност и милосърдие, те спомагат за подържане на будно гражданско чувство, апелират към съвестта на всеки и това води до стабилизиране на морала и ценностите на самото гражданско общество, което има нужда от духовни ценности и морални каузи, от нравствени стимули, а понякога и от корективи, за да не отстъпва от демократичните обществени принципи и защитата на човешките права.

Ето как според християнската етика и християнското социално учение на Църквата се разбира ролята на трите фундаментални принципа на свободата, справедливостта и солидарността като основополагащи и незаменими морални ценности и основи за изграждането на всяко общество, което иска да бъде демократично и да защитава човешките права и достойнството на всички граждани. За да съществува демократично общество е необходимо да има демократично мислещи граждани, които да отстояват активно ценностите на демокрацията, разбиране не само като формални правила на политическата система или абстрактин принципи на правния ред, а като основополагащи духовни ценности и морални норми за човешко и обществено поведение. Ето защо от християнска гледна точка свободата, справедливостта и солидарността са не само социално-етически принципи, но и духовно-нравствени добродетели, които формират важни страни от индивидуалната нравственост на гражданите, споделящи демократичната политическа култура на гражданското общество.

Ролята на Църквата за изграждане на стабилно гражданско общество

Всеки може да се запита дали през последните години в нашата БПЦ ние виждаме такава авторитетна духовна институция, морален фактор, изпълняващ ролята на коректив и стабилизираща сила на гражданското общество? Съумява ли Църквата да заеме своето място на морален коректив в условията на разпадащата се система на стария морал и все още неизградената напълно нова ценностна система на българското общество, което преживява мъчителна социална и културна трансформация и все още не е намерило оптималния баланс между частните интереси и общественото благо, между индивидуалната свобода и социалната справедливост, между личните права и интереси и обществената отговорност, между хуманистичните морални ценности и “правото”, основано на силата и злоупотребата с власт? Какво е необходимо за Църквата, за да придобие или да възвърне своя “граждански статус”, да се “цивилизова” отново, по думите на православния духовник и богослов прот. Йоан Майендорф, като изостави “психологията на гетото” и излезе от социалната маргиналност, в рамките на които я е поставил чрез своята насилствена или дискриминационна политика стария тоталитарен комунистически режим?

Темата за връзката и отношението на Църквата с гражданското общество посредством общите и споделени етически принципи и ценности на свободата, справедливостта и солидарността може да бъде разглеждана от две страни или на две равнища:

1. едната е чисто богословско-систематичната или научно-теоретична плоскост и е свързана с изследване на фундаменталните християнски етически принципи и добродетели и тяхната връзка с основите на обществения живот и стуртурата на социалния порядък. Тук ние се опитваме да разберем и открием християнската визия за обществото и как Църквата схваща основите на социалния ред (ordo socialis).Това измерение на анализ се доближава до високата социална теория и до социалната философия.

2. на второ място тази тема има по-конкретна и емпирично ориентирана насоченост, която обръща вниманието ни към конкретни практически проблеми и ни ориентира към въпросите на служението на Църквата тук и сега и нейната роля за днешното състояние на нашето общество. Този поглед и подход на анализ цели да ни покаже как посочените основни християнски принципи на вярата или етически постулати на християнството се реализират или не се реализират от представителите на Църквата в практиката или в отделни области на църковния живот.

В това експозе аз ще се опитам да предложа богословски и социално-етически анализ на някои от очертаните основни принципи на християнската етика и социалното учение на Църквата с акцент върху разглежданата тема, а така също и опит за критичен анализ и оценка за това доколко и как тези принципи се осъзнават като фундаментални и значими за ориентиране на практическите прояви на Църквата в днешното българско общество.

На трето място ще се опитам да очертая условията, които са необходими за положителната роля на Църквата като стабилизиращ фактор в гражданското общество и да анализирам критично фактическото състояние на отношенията между Църквата и обществото в нашата страна. Ще се опитам да покажа едновременно това което може да прави Църквата и каква трябва да бъде нейната роля, според християнско учение и евангелските нравствени ценности, а също и според очакванията на обществото е длъжна да извършва в своето служение. От друга страна е важно да се опитваме да разберем защо понякога се сблъскваме с отказ или невъзможност от страна на Църквата да изпълни своята отговорност и обществена мисия поради едни или други причини.

Християнство и гражданско общество–социално-философски аспекти

Ще се опитам да разгледам темата за връзките между Църквата и гражданското общество през призмата на една философска традиция, която е възприета и се споделя и от теологията, а някои нейни елементи са застъпени и в съвременната християнска етика и социална доктрина на Църквата. Това е традицията, която разглежда християнството като религия със своята морална доктрина като предпоставка за формиране на определен тип общество. Става дума за възгледите на Анри Бергсон за християнството като динамична религия с отворен тип морална доктрина, които създават и култивират съответстващото им “отворено общество.” [3]

В началото на ХХ век в своята книга “Двата източника на морала и религията” франският философ Анри Бергсон предлага известната негова класификация на типовете религии като “статични” и “динамични”, а свързаните с тях морални доктрини или етически системи той определя като “отворени” или “затворени”. В зависимост от това съответно и типовете общества, които тези религиозно-нравствени системи изграждат и стимулират, са “отворено общество” и “затворено общество.”

Тези характеристики се споделят от много християнски мислители като Николай Бердяев, който изхожда от християнската традиция на руското православие, модерния екзистенциализъм и персонализъм, а също така и от протестантския теолог Емил Брунер. Той също така заедно с Бергсон твърди, че християнската етическа ценностна система е отворена и динамична и затова е жизнена и непрестанно обновяваща се. В своите практически измерения тази християнска система от ценности се адаптира творчески към различен социо-културен контекст или разкрива своя ценностен потенциал в променящия се исторически контекст чрез въплъщаване на духовно-религиозните ценности, а не остава статична и външно непроменима. [7]

Така в съвременната социална философия възниква теорията за “отвореното общество”, която е една от водещите политически философии на гражданското общество, а в своя генезис тя е непосредствено свързана с характеристиките на християнството като динамична религия с отворена и обновяваща се система на морала.

От философските възгледи на Бергсон възниква по-късно теорията на Карл Попър за отвореното общество като основа на демокрацията и контрапункт на тоталитаризма, а в днешно време тази политическа философия е осъвременена в теоретичните разработки на Джордж Сорос и други автори, които разработват съвременната политическа философия на либерализма чрез актуализиране на концепциите за отвореното и демократично гражданско общество вече в контекста на посткомунистическата ситуация на прехода.

Както знаем, Карл Попър доразвива философската традиция, свързана с Бергсон по посока на съвременната либерална политическа философия на отвореното гражданско общество като контрапункт на тоталитарното общество. Тоталитарната държава и гражданското общество вече се разглеждат много отчетливо като полярни политически и обществени реалности, а гражданското общество е ясно определено и позитивно ценностно дефинирано като свободно, демократично и нетоталитарно общество, основано върху зачитането на свободата на личността и индивидуалните права на човека. Докато тоталитарното общество е колективистично и недемократично, то отвореното гражданско общество се основава на зачитане на личната свобода и достойнство на всеки член на обществото и споделянето на общи морални ценности. Тоталитаризмът е резултат от разпадането на общочовешките ценности и загубата на духовните основи на демокрацията, което води до атомизиране и дизинтегриране на обществото и последващото му маханистично обединяване или “сглобяване” и външно принудително организиране в политическата система на тоталитарната държава. Тези процеси са много ясно описани както по отношение на болшевизма в изследването на Николай Бердяев “Източници и смисъл на руския комунизъм”, така и при възникването на нацизма в изследването на Хана Аренд “Тоталитаризмът”. Това описание и разбиране за тоталитаризма като контрапункт на демокрацията и гражданското общество еднакво важи за болшевизма, фашизма или за нацизма – всички модерни тоталитарни политически режима се коренят в социалните условия на разпадане на човешките ценности и на структурите на гражданското общество. В резултат от това възникват множество аморфни групи и атомизирани индивиди, без дълбока духовна връзка и единение помежду си в рамките на общите ценности на общността – свобода, човешки права, справедливост и солидарност. Гражданското общество, което се дефинира много ясно в модерната социална философия спрямо опозицията между тоталитаризма и демокрацията, при такива условия е застрашено от разпадане на елементарния социален порядък.

Християнство и гражданско общество-богословско-етически аспекти

Единият подход към темата за допирните точки между християнството и отвореното гражданско общество е този – от гледна точка на философията на религията и социалната философия. Другият чисто теологичен подход е свързан с християнското разбиране за антропологичните основи на обществото – с учението за човека като богоподобно лично същество, което е и “комунитарно” или “кинонийно” – общностно същество. Човекът според Божия творчески замисъл и Божия промислителен план е сътворен като духовно и разумно същество (Бит 1:26-27), като свободна личност, способна да общува със себеподобните, да създава общност – на първо място семейството като най-интимна сфера на лично общение и единение в любовта и първична социална общност. Семейството е общност от личности, основана върху любовта и отговорността. Това е най-близката до човека и установена от Бога общност, свързана с човешкото битие, върху основите на която се създават и надграждат множество други общности, основани върху солидарност и близост, споделяне на ценности и блага, права и отговорности.

В рамките на този стъпаловидно и йерархично подреден порядък от общности и социални връзки, свързани с духовната природа на човека и неговото лично общение и участие, се изгражда и самото общество – като система от обществени структури и институции, които обхващат различните области на човешката дейност.

В този социален порядък възниква и държавата като политическа организация или институция на политическата власт, създадена за съхраняване на обществото. Според християнското учение държавата се основава върху човешката способност за свободно и разумно самоорганизиране в рамките на обществото и тя запазва своята функция докато служи на общото благо и се основава върху справедливостта и върховенството на закона. Легитимното използване на сила или принуда от страна на държавата е допустимо само за ограничаването на престъпленията и разрушителната сила на злото в човешкото общество, за защитата на основните човешки права и върховенството на закона, но не и за потискане на отделните граждани или социални групи и за незаконна злоупотреба. Защото “ако изчезне справедливостта, както казва блажени Августин, то в какво се превръща държавата, ако не в банда въоръжени разбойници?!”

Обществото и държавата се изграждат върху свободата, законността, справедливостта и взаимното сътрудничество за общото благо и обществения интерес, който включва в себе си защитата на личната свобода и равенството пред закона. Този християнски възглед за възникването на обществото и държавата, основани върху закона и справедливостта, е много близо до класическите философски възгледи и учения на Сократ, Платон и Аристотел за човека и гражданите като разумни същества, които се споразумяват съзнателно и свободно да създадат държавата като полисна уредба или политическа организация. Оттук идва и определението на древните гърци за човека като “обществено” или “политическо същество” – “zoon politikon”. Само че в християнската антропология и етика се подчертава, че преди да бъде “zoon politikon” и да създаде държавата, човекът е “zoon koinonikon” – общуващо, общностно или “комунитарно” същество, както казва Николай Бердяев.[4]

Тази християнска традиция, акцентираща върху антропологичните основи на обществения и политически ред, е близка и до модерните теории за обществения договор и договорната справедливост, но в християнството тя има един по-засилен антропологичен, персоналистичен и метафизичен акцент, а не толкова политически.

Очертаните накратко два подхода към темата за връзките между Църквата и гражданското общество – философски и теологически, са близки помежду си и взаимно се допълват. Те съжителстват в съвременната християнска социална философия, антропология и социално учение на Църквата.

Свободата, справедливостта и солидарността в учението на Църквата

В по-новата християнска социална доктрина, както на западните християнски изповедания, така и в днешно време във формиращото се Православно социално учение на Църквата, темата за християнството и гражданското общество се разглежда именно в перспективата на това разбиране за Богоустановените духовни основи и естествени морални устои на обществения ред. Този обществен ред се изгражда върху ценността и достойнството на човека като свободна личност и се структурира и функционира чрез трите основни принципа на свободата, справедливостта и солидарността.

Тази тенденция може да се проследи както в модерното православно учение – най-вече при представителите на руската християнска богословска и философска мисъл, основана върху принципите на съборността (С.Булгаков, С.Франк, Н.Бердяев, Б.Вышеславцев, Г.Федотов), така и в католическата социална доктрина и съвременната християнска социална етика на евангелско-протестантското богословие (К.Барт, Е.Брунер, Р.Нибур и др.).

От римо-католическите теолози и християнски философи в тази насока може би следва да споменем Жак Маритен – добър приятел на Бердяев в Париж, представител на неотомисткото направление в теологията и на християнския персонализъм. [6] Философията на неотомизма е изиграла много голяма роля в развитието на модерната Римокатолическа социална доктрина и обновлението на католическата теология чрез запазване на своето ясно разбиране за метафизичния ред на ценностите, който като духовно-нравствен порядък определя и социалния ред – ordo socialis, но и чрез персоналистичното обновление на класическото учение за естествения нравствен закон и естественото право. По този начин католическата морална теология и социална доктрина на Църквата запазват дълбоките си духовни корени в класическата християнска теология на Блажени Августин или Тома Аквински, но се актуализирт и обновяват в контекста на модерната философия и социална етика.

На Изток в Православието метафизичната традиция в богословието и учението на Църквата е вкоренена в по-голяма степен в йерархизма на Ареопагитския корпус, а светоусещането е силно свързано с литургичното преживяване и съзерцание. Държавно-политическата и правната мисъл, от своя страна, са доминирани от класическите разработки на Юстиниановите императорски новели и декрети, изграждащи модела на т.нар. “симфония между Църква и държава” в социалната област. [10]

Православието много често в миналото, а така също някои негови представители и днес, е било обхванато от една специфична “носталгия по Византия” и склонност да се гледа на нейния цивилизационен модел като на неизменен образец, утвърден и осветен от традицията, който трябва да се следва неотклонно или към който Църквата да се завръща като към свещена традиция. Този традиционализъм в Православието, обаче, понякога пречи да се възприемат новите социални реалности на съвременното плуралистично гражданско общество, защото социалната мисъл и визията за обществото остават в плен на един институционален дуализъм и не могат да преминат към парадигмата на плурализма.

Има ли място например за гражданското общество в традиционната византийска традиция на свещената диархия и типа социални и институционални отношения центрирани единствено в рамките на връзките между Църквата и държавата? Византийската традиция не създава ли един институционален дуализъм, който в днешно време вече е непригоден да изрази сложността и многообразието на обществения живот? В областта на формиращото се съвременно социално учение на Православната църква се налага известно преформулиране на традиционната византийска диада на отношенията Църква-държава в по-широката и динамична рамка на триадата, основана върху отношенията между Църква-държава-общество. Извън тези процеси на динамично обновление в своята социална философия Православието трудно би превърнало обществото в самостоятелен обект на ценностно определение, и би изоставило изцяло социалната сфера под опеката на държавата. В такава социална философия, обаче, много лесно се изпада под властта на политическите фактори и подчинението на държавата.

Ето защо в днешно време не толкова старата византийска система на симфония и свещен съюз на държавата и църквата е изходната точка за изграждане на християнската социална философия на Православието, а по-скоро принципа на съборността. Днес по-скоро от социалното измерение на съборността може да се изведе една автентична православна визия за плуралистичното гражданско общество отколкото от византийската традиция на социален дуализъм между Църква и държава. Н.Бердяев много ясно разграничава и противопоставя съборността на колективизма. В съборността има свобода, запазва се свободата на личността и на общността, има единство и многообразие, равноправие и справедливост, общение и солидарност, докато в колективизма има механичен сбор на индивиди и това поражда по-скоро обществено отчуждение или тоталитарни политически системи и държавни режими. Затова днес отношението към тоталитаризма и демокрацията на базата на защита на човешкото достойнство и свободата на личността в обществото, се превръща в една от най-важните теми на социалното учение на Православната църква.

Да се разпознаят тези две противоположни политически системи като подкрепящи и потискащи свободното гражданско общество и свободата на личността, за християните и Църквата, е не толкова въпрос на чисто политическа гледна точка, колкото духовен въпрос за свободата на човека. Политическите измерения в християнското социално учение са вторични. Християнската оценка за политическите реалности, за характера на държавата и управлението се извеждат от предпоставките на това доколко съответната политическа доктрина или партийна идеология се доближава, припокрива или отдалечава и противопоставя на основните етически принципи.

В днешно време обаче ценностите на гражданското общество са неразривно свързани с политическата система на демокрацията и затова един от най-актуалните проблеми в съвременното социално учение на Православната църква е дали тя ще остане “затворена” и “статична” в рамките на историческата традиция на византийската система за отношение само спрямо държавата – независимо каква е тя, или ще актуализира своята социална етика по посока на диференциране на отношението си към обществото и държавата и ще възприема положително отношение спрямо демокрацията на базата на християнските основни нравствени принципи и ценности.

Това отношение към ценностите на демокрацията от гледна точка на Църквата вече не е чисто политическо, както много хора се опасяват, а етическо. Църквата не изгражда своя политическа доктрина, защото не участва директно в политиката, но тя трябва да има своя ясна социална доктрина, според която да ориентира своите позиции и практически действия в сферата на обществото и политиката и да води диалог с държавата и обществените институции, основан върху ценностите на свободата, отговорността, справедливостта и християнския хуманизъм.

За да се осъществи това обновление, обаче, за Православната църква е необходимо да изработи свое християнско становище за гражданското общество, за тоталитаризма и демокрацията, защото това са двете полярни политически системи, които подкрепят свободата на гражданското общество или го потискат.

В християнската персоналистическа етика и социална философия държавата се разглежда като институция, зачитаща свободата и достойнството на човека и личните му права, а не като политическа организация, която тотално властва над човека и го превръща в своя зависима част или безлично средство. В центъра на християнското учение за обществото и държавата е човекът като духовно и богоподобно същество, което създава и участва свободно в социалните структури на гражданското общество и политическите институции на държавата.

От способността за общение и споделяне на фундаменталните духовни и нравствени ценности като свобода, отговорност, справедливост и солидарност, възниква според християнското учение, и държавата като политическа организация или институция, основана върху принципите на правото, зачитането на основните човешки права и доброволното подчинение на закона. Всички тези ценности, от богословска гледна точка, произтичат от универсалния естествен нравствен закон, който е Божие установление, а в перспективата на човешката нравственост се увенчават от християнската любов към Бога и ближния, която е съвършена проява на свободата, справедливостта и солидарността, разбирана като съпричастие и милосърдие към ближния.

Тези нравствени ценности определят и структурата на обществения ред. Накрая на това по-теоретично изложение искам да посоча оформящото се в съвременната християнска доктрина разбиране на естеството и структурата на обществения ред или за трите основни сфери на обществото, които са относително автономни и подчинени на свои закони, но взаимно се допълват и си взаимодействат. Трите основни сфери на обществото, които се разглеждат като обхващащи структурата на обществения ред, според социологическите постановки на някои съвременни мислители като Даниел Бел и Майкъл Новак, са:

1.сферата на религията, ценностите или духовната култура,

2.сферата на политиката и дуржавно-правната система, и

3.сферата на икономиката и стопанската дейност.

Тези три области на обществения живот се приемат като самостоятелни, и изграждащи в пълнота обществото на макро-социално равнище, и в християнската социална етика и християнската социология. Това виждане за структурата на обществото се приема от редица съвременни християнски богослови, като Майкъл Новак, например, които в днешно време много ясно дефинират връзката между духовните ценности, или религиозната култура в едно общество, политическата система и икономическата област. Християнството като динамична, а не статична религия, определя чрез своите ценности политическата система на демокрацията и стопанската система на пазарната икономика. И тези три сфери на социума взаимно се проникват и се повлияват помежду си, макар да са автономни и относително независими.

Християнството придава духа или етос-а на пазарната икономика и основните ценности на модерната западна демократична политическа система, които са много важни за тяхната устойчивост и стабилност. Сферата на духовните ценности е най-дълбока, но и най-трудно се променя в сравнение с политическата система и икономиката. Реформите в политиката и икономиката могат да се направят много по-бързо от промяната на духовните ценности и нагласи, но ако липсва моралния фундамент на демокрацията и пазарната икономика те са нестабилни и не могат автоматично да изграждат стабилно гражданско общество. Накратко без моралните ценности на свободата, справедливостта и солидарността демокрацията може лесно да се деформира и изражда в олигархия или други форми на тирания, а пазарната икономика да се изроди в бездуховен капитализъм, който не отчита потребностите и нуждите на социално слабите и без солидарност и подкрепа за бедните става нехуманен и безчовечен.

Солидарност и милосърдие в социалната етика на Православието

В православната традиция принципът на солидарността е повече застъпен и познат като милосърдие. Милосърдието е едновременно проява на справедливостта, но и нещо надхвърлящо формалните рамки на справедливостта и преминаващо в сферата на любовта към ближния.

В духовния живот и практиката на Православната църква милосърдието остава като че ли повече като лична аскетична практика и по-малко системно организирана форма за общоцърковно служение. Православната църква има своите духовни традиции на милосърдие и човеколюбие, но и някои изкушения за по-пасивно отношение към обществото и загърбване на отговорността за обществените дела. Има една склонност към бягство от света, породена от аскетични подбуди или стремеж към духовност, обаче тези нагласи много често са нехристиянски, дуалистични и крайно спиритуалистични и в повечето случаи не въплъщават истинските християнски нравствени ценности на любовта към Бога и ближните. Според християнската етика любовта към Бога е неотделима от любовта към ближните – колкото повече християните служат на Бога толкова по-добре служат на ближните и колкото повече служат на ближните толкова по-добре служат на Бога, когато това служение е израз на вярата и проява на истинска безкористна любов към ближните. Но и Църквата е необходимо да ориентира своето социално служение според тези основни принципи и да ги разглежда като основни и конституиращи за гражданското общество.

Голямото предизвикателство пред Православната църква е да използва духовно-нравствения потенциал на милосърдието като индивидуална добродетел и да развие и социално ориентирано служение, основано върху християнското милосърдие – социално-благотворително и милосърдно служение вече не на отделните християни, а на Църквата като духовна общност и религиозна институция – служение в подкрепа на бедните, болните и нуждаещите се, което не е само лична инициатива и индивидуално добротворство, а общо дело на Църквата в нейната социална мисия или социална диакония в обществото.

Това най-общо са рамките на християнското социално учение на Църквата, които са едновременно традиционни, могат да се открият в Евангелието, Новия Завет, патристиката и традицията на християнското богословие, но и обновяващи се принципи, които присъстват динамично в модерната теология и съвременното християнско социално учение. Защото християнската традиция не е нещо застинало, а Живо предание – духовен опит за сакралното и общението с Бога, който се актуализира в живота и практическото служение на християните в обществото и вдъхновява мисията на Църквата в света.

Мисията на Църквата в съвременното българско общество

Ние обаче може съвсем основателно да се запитаме “динамична религия ли е Православието днес”? И проявява ли тази гъвкавост нашата БПЦ да обновява динамично своето християнско свидетелство и служение в обществото в духа на универсалните ценности на Евангелието и християнското човеколюбие? Не ни ли изглежда особено в последните години на динамични обществени промени у нас нашата Църква като по статична и затворена в себе си, не толкова отворена към обществото и моралните конфликти на разпадащата се стара ценностна система и на все още трудно изграждащата се нова?

В днешното време на преход и демократизация, след краха на тоталитарния комунистически режим, е особено важно във формиращото се социално учение на Православната църква да се даде ясна дефиниция за типовете общество и видовете държавно устройство – тоталитарно и демократично, но не само от чисто политически мотиви, а преди всичко от гледна точка на духовните, етическите и антропологичните основания на християнското учение на Църквата. Отношението към комунизма и демокрацията е един от основните тестове и едно от най-сериозните предизвикателства за Православните църкви в бившите комунистически страни от Източна Европа.

Как се отнася църквата към характера на тоталитарния комунистически режим и неговата антихуманна същност и какво от принципите на демокрацията възприема като съответстващо и отговарящо на християнското учение за човека, обществото и държавата? Способността на Църквата да отговори ясно и категорично на тези въпроси ще покаже нейната готовност да участва активно в живота на гражданското общество или ще предопредели ролята й на консервативен и ретрограден фактор на общественото развитие. Това отношение към комунизма и демокрацията не е въпрос на политизиране или въвличане на Църквата в партийно-политически спорове или идеологически дебати, а е въпрос на идентифициране с основните ценности на модерното гражданско общество. То е естествена християнска позиция и отношение към ценностите на демокрацията и оценка на тоталитарния политически режим. Както казва известният християнски философ Лешек Колаковски за християнската оценка на комунизма “не е толкова важно, че той е атеистичен, колкото факта, че е тоталитарен.”[9]

Пораженията на тоталитарния комунизъм върху културата и морала на нашето общество произтичат преди всичко от фалшивия “класов морал”, основан върху “омразата към класовия враг” и допустимостта на насилие, потисничество и изключване на различния. Това е нехуманен и бездуховен морал, който потиска свободата на съвестта и мисълта на отделната личност и води до обезличаване на човека и превръщането му в механичен елемент на тоталитарната обществена система. Този провалил се “комунистически морал”основан върху идеологическите заблуди, омразата и бездуховността, води и до най-тежките поражения върху ценностната система на съвременното българско общество и поражда всички негативни явления като насилието, арогантността, цинизма, нехуманното отношение към ближния, стремежа за власт и богатство извън принципите и нравствените норми на честността, справедливостта и правото, инструментализиране на закона за частно облагодетелстване, злоупотребата с власт и повсеместната корупция.

Трудната задача на Църквата е да излекува българското общество от пораженията на тази бездуховност и нравствен упадък като предложи позитивни ценностни основания и възроди жизнената сила на християнския морал. Въз основа на тези универсални и общочовешки ценности е необходимо да се актуализира и социалната етика на Църквата, основана върху евангелската любов към ближния, справедливостта и милосърдието към нуждаещия се. Тази система от социални принципи, съответства на християнското учение за човека като свободна личност, сътворена по Божий образ и Божие подобие, призвана да живее в свобода и достойнство и свободно да изгражда връзки и общение с ближните, основани върху любовта, отговорността, справедливостта, солидарността и милосърдието.

В полето именно на ценностите, добродетелите и гражданската култура може да бъде естественото място на Църквата като духовна и религиозна институция. Като духовна общност от хора, която сплотява отделните личности и консолидира общността от вярващите и по-широките слоеве на обществото около общочовешки духовни ценности, Църквата може да играе ролята на духовен стожер или коректив в областта на морала и да отстоява ненакърнимостта на основните принципи на свободата, да се застъпва за справедливостта и да подкрепя солидарността, както в чисто моралната сфера, така и в областта на обществения живот. Тази роля и това служение не е “секуларизиране на Църквата”, както често се интерпретира от някои православни вярващи или богослови.[8]

Подобно крайно спиритуалистично или дуалистично разбиране за ролята и мисията на Църквата в обществото, което не е християнско, а гностическо или манихейско, е продукт на деформацииите от тоталитарния период и разкрива една особена изолационистична нагласа и манталитет в църковните среди. Това е един от белезите за устойчивостта на наследството на комунизма, от което нашата Църква все още не се е освободила напълно. Подобно мислене, макар и да се облича в одеждите на аскатечна духовност или културна идентичност, е атавистичен остатък от времето на репресивната и рестриктивна политика спрямо Църквата когато представителите на Православието, за да оцелеят в условията на гоненията или ограниченията на политическия режим, са били принудени да се оттеглят напълно от обществения живот, да преминат в “катакомбното” нелегално пространство и да ограничат своята дейност само в рамките на литургичното служение. Политиката на болшевиките е била Църквата да се затвори плътно само зад стените на храма и да бъде отделена от народа. Нещо повече. Тоталитарният режим огражда Църквата със своеобразна плътна “Берлинска стена” като я отделя от хората и ограничава достъпа на вярващия народ до свободно участие в духовния и богослужебния живот на Църквата.

След падането на “Берлинската стена”, която беше символ на ограничаването на свободата и изолацията на гражданите от свободното участие в обществения и духовно-религиозния живот стана възможно Църквата да възстановява нормалния си вътрешно-църковен живот и да търси своето естествено място в обществения живот. Като инерция от времето на миналото и като резултат от прекъснатата традиция на нормално присъствие на Църквата в обществото и естествено християнско социално служение, обаче, ние наблюдаваме у някои представители на Православната църква устойчивост на психологията на изолацията и манталитета на оцеляването и в новите обществени условия. Този защитен механизъм от миналото продължава и в годините на прехода и затова се наблюдава една особена ценностна дезориентация сред някои православни християни в условията на нашите посттоталитарни общества. Тези църковници отхвърлят необходимостта от социално ангажиране и служение на Църквата и идентифицират обществото единствено като “светско”, “секуларно”, “антицърковно” и “неправославно”. В рамките на подобен културен и социален дуализъм на представите, съпроводен с усилието за търсене или възраждане на “православната идентичност” или “духовност” се постулира и аргументира от някои пълно отдръпване на Църквата от обществения живот, нечувствителност към моралните дилеми на обществото и отказ от социално служение и мисия на християните в съвременното общество.

За да преоткрие своята активна роля в обществения живот, обаче, нашата Църква е необходимо да преоткрие и преосмисли по нов и динамичен начин своята собствена традиция и исконни принципи за християнска мисия в обществото и да възприема подобно служение не като нещо чуждо, нетипично и наложено изкуствено от външни или извънцърковни фактори. На първо място е необходимо да се преодолее дихотомията на “светско” и “религиозно” или “секуларно” и “църковно”, която се използва от традиционалистично настроените православни вярващи като единствено възможна система за ориентация и оценка на социалните реалности и условията в съвременния свят. Този начин на мислене поставя Православието в зависимост от “носталгията по Византия” и възприемане на обществото единствено през призмата на традиционната Византийска система на диархията “църква”-“държава”. По този начин Църквата “преотстъпва” полето на социалното под опеката на държавата и предоставя отговорността за обществото единствено на държавните власти. Така Църквата на практика дезертира от своята обществена отговорност и от ангажиментите на християните към състоянието на гражданската общност. По този начин Православието се превръща от представителите на историческата църковност в статична и пасивна религия и загубва своята динамика на духовно преобразуващ фактор на обществения живот.

За да може, обаче, представителите на Православието да преоткрият своето място в обществото без носталгия по средновековната сакрална монархия или увлечението по теократични утопии е необходимо в своето съвременно социално учение Църквата да превъзмогне наследството на социално-политическия дуализъм между “църква и държава” и да възприеме като базисна парадигма и ориентация по-динамичната триада на отношенията “църква”-“държава”-“общество”. Тази по-динамична християнска социална философия може да се извлече успешно и да се интерпретира в рамките на Православната традиция на съборността.

Само на базата на Православното християнско еклезиологично, етическо и социално учение за съборността като духовна основа на единството и многообразието вътре в Църквата и в обществото може да се преодолее традицията на византийския институционален дуализъм между църква и държава и да се възприеме по естествен начин модерния обществен плурализъм, в рамките на който Църквата да се ситуира като фактор на гражданското общество, а не като институционален придатък на държавата. Това е необходимо за преоценка и преориентиране на присъствието и служението на Църквата в обществото по един близък до духовната традиция на Православието начин и чрез вътрешноприсъщи на Църквата като духовна общност ресурси за промяна.

В противен случай БПЦ рискува да остане като архаичен институционален придатък към съвременната обществена система, като статична и необновяваща се институция в съвременното общество, а Православието да изглежда единствено като традиционно церемониално или символично присъствие в условията на съвременната публична сфера.

Тази промяна изисква полагането на усилия за преоценка и преоткриване на Евангелските принципи за служение на ближния и милосърдие, които да бъдат ориентирани към актуалните задачи за защита на свободата и достойнството на човека, ценностите на хуманизма и човеколюбието и грижата за нуждаещите се от духовна и материална подкрепа и милосърдие. Полагането на тези принципи в основата на общественото служение на Църквата ще допринесат за възраждане и възстановяване на нейната социална роля и християнска мисия в обществото по нов начин и без необходимостта от задължителна подкрепа от държавата.

В този контекст, разбира се, традиционните връзки с държавата могат да се съхраняват и актуализират като се преориентират на базата на принципа на сътрудничеството на Църквата с държавно-политическите и обществените институции в съвременното българско общество, което се демонстрира по убедителен начин и в съвременната социална доктрина на руската православна църква.[1,ІІІ]

Това обновление на социалното учение и социалната мисия на Църквата предполага, разбира се, целенасочени и системни усилия за формулиране на нова система от принципи на социалното служение на Православната ни църква или актуализиране на социалното учение на Православието, което вече се наблюдава като процес в други поместни православни църкви, които се намират в аналогична ситуация на преход и освобождаване от наследството на стария тоталитарен политически режим. В рамките на този процес е необходимо да се изведе и ясното разбиране от страна на Църквата за ценностите и структурите на гражданското общество и да се схване по-ясно мястото и ролята на Църквата като елемент на това гражданско общество.

За Православната църква и нейната традиция този процес е свързан с преодоляване на старите цезаропапистки тенденции в областта на социалната и политическата доктрина и преодоляване на “носталгията но Византия” с нейния дуалистичен модел на църковно-държавни институционални връзки. С други думи за преоткриването на ценностите на гражданското общество и ситуирането на Българската православна църква в рамките на неговите демократични структури и за приемането на една нова проактивна, а не пасивна роля, в процесите на демократизация, е необходимо преодоляване на културния и социалния дуализъм между Църква и държава, религиозно и светско, източно и западно, модерно и традиционно, в рамките на който протича традиционно мисленето за обществото, демокрацията и социалния плурализъм на много от представителите на Православието.

Основни изводи и заключение

1.Основната теза в християнската социална етика и социалната доктрина на Църквата е (и това е особено важно за нашето общество в преход и за ролята на Църквата като носител на духовните ценности) че етическите принципи на свободата, справедливостта и солидарността са нравствени ценности и духовни добродетели, които са фундаментални за изграждането на обществото и представляват първичните морални устои за подържането на демократичния обществен и правов ред. Това разбиране се споделя както от християнското етическо и социално учение, така и от повечето социални и политически теории. Триадата свобода-справедливост-солидарност се разглежда като основа на ценностите и добродетелите на всяко общество и като конституиращ принцип за демократичното гражданско общество.

2.В християнската етика, както вече беше посочено, тези принципи се разглеждат едновременно като ценности на социалната етика и като индивидуални добродетели на християнската лична нравственост. Заедно с основните християнски добродетели на личната нравственост – вярата, надеждата и любовта, тези ценности са свързващо звено между личната нравственост и обществения морал. Затова е важно да се култивират и насърчават от Църквата сред вярващите, но също така и сред хората с добра воля, които не принадлежат на религиозната общност, като граждански ценности и добродетели. Това е условие християните да бъдат активни и отговорни в гражданското общество, а гражданите да възприемат Църквата като морална институция и жизнена духовна общност. В противен случай и вярващите и гражданите остават пасивни и дезинтересирани за състоянието на гражданското общество – дезинтегрирани и приемащи лесно различните форми на социална несправедливост и политическа тирания.

3.В по-ново време в модерното социално учение на Католическата църква към тези три основни ценности – свобода, справедливост и солидарност, се допълва и принципът на субсидиарност, който координира прилагането на другите принципи на различни нива и в различните общности. Този принцип не е много познат в източно-православното учение, макар вече някой православни теолози – главно от Румънската църква, да говорят за необходимостта от възприемане и на т.нар “външна субсидиарност” в областта на социалното служение и прилагането на този принцип от Православната църква най-вече в новия контекст на приобщаване към политическата система на Европейския съюз. Влизането на традиционно православните страни от Източна Европа в ЕС и адаптирането на служението на техните поместни православни църкви предизвиква необходимостта да се преориентират или допълнят традиционните за тях модели за отношение на Църквата с държавата спрямо новата система на европейско членство и коррдинация с политиките на свръхнационалните общоевропейски институции.

4.В съвременната посттоталитарна ситуация, за да бъде истински и автентичен участник в процесите на социална трансформация и демократизация, да бъде в по-голяма степен субект, а не обект на обществените отношения, нашата Църква трябва да извърши известна промяна на акцентите в своето социално учение и да преоткрие своето богато и ценно наследство от миналото. Християнската традиция в областта на социално-милосърдното служение, която е била присъща на БПЦ е загубена в резултат на принудителното ограничаване на Църквата в нейното служение на народа. По времето на тоталитарния комунистически режим са отнети на Църквата тези естествени функции и са загубени важни позиции в обществото. Успоредно с организационното и институционалното преустройство на БПЦ е необходимо да протича и съзнателно насърчаван процес на възраждане на духовната общност вътре в Църквата и възвръщане на традициите на духовно и социално служение на Църквата в обществото. Паралелно на институционалното обновление е необходимо и духовно обновление и дори известно преместване на центъра на тежестта от институционалната система на отношения с държавата, която е традиционно познатия модел за Православния изток, към нова система за публични и обществени отношения в рамките на гражданското общество.

5. Този процес на оттласкване от държавно-правния дуализъм на византийската симфония към църковно-обществено служение в системата на отворено демократично гражданско общество е труден, но необходим за отварянето на Църквата към обществото и активизирането на нейната мисия, разбирани и разглеждани през призмата на православната традиция на съборността. Само по този начин възраждането на Православието в съвременното плуралистично гражданско общество може да бъде съчетано със запазване на православната духовност, зачитане на свободата на личността и многообразието на възгледи, културни идентичности и морални позиции в социалния живот, а Църквата да възвърне своето естествено място на морален авторитет и духовен фактор на културното и обществено развитие.

Използвана литература:

1. Основи на социалното учение на Руската православна църква. С., 2007.
2. Д.Киров, К.Нушев.Социалната мисия на Българската православна църква. С., 2007.
3. Анри Бергсон. Двата източника на морала и религията. С.,1994.
4. Николай Бердяев. За робството и свободата на човека. С.,1992; Царството на Духа и царството на кесаря. С., 2002.
5. Майкл Новак. Дух демократического капитализма. Минск, 1997.
6. Jacq Mariten. Christianity and democracy. NY, 1947.
7. Emil Brunner. Justice and the social order. NY, 1947.
8. В. Новик. Православие.Христианство.Демократия. СПб., 1999.
9. Адам Михник. Коленичи се само пред Бога. С.,1994.
10. Йоан Майендорф. Византийско богословие. С.,1995.

Доклад, прочетен на научната конференция "Вяра и разум за гражданско общество у нас" (9-10 май, СУ "Св. Климент Охридски")