Православие и психология

Когато психологията не се отклонява от научните принципи, тя може да бъде помощно средство в усвояването на Православното учение

От поколения насам у много вярващи е останало някакво дълбоко недоверие към психологията. Тази тяхна резервираност е възникнала в отговор на научните кръгове от миналия век, които представяли религията като автор на количествено неизмерими, и поради тази причина – недоказуеми, концепции: един подход, базиран изцяло върху принципите на философския материализъм.

 

Само че в хода на времето все по-ясно изпъква фактът, че материалистическият светоглед не е в състояние да даде обяснение на по-дълбоки страни от човешкото битие – каквито, примерно, са моралните ценности и смисълът на живота – и вследствие на това религията отново заема своята позиция на превъзходство. Само допреди три десетилетия това възраждане на религиозния дух, което наблюдаваме днес, изглеждаше нещо немислимо.

Въпреки тази качествена промяна в ценностите, хората с религиозно съзнание все още гледат студено на психологията, сякаш не усещат новото съотношение на силите. Те виждат в психологията сериозен враг на религията. Такъв тип отношение поддържат и видни учени, както например Пол Виц, който споделя това в книгата си „Психологията като религия: култът към самообожаване”. Виц вижда в съвременната психология „вид светски хуманизъм, в основата на който е заложено отричането на Бога и обожаването на собственото „аз””. Според Виц религията и психологията са абсолютно несъвместими помежду си. Еднакво отношение наблюдаваме и от двете страни: както християните гледат подозрително на психологията, така психолозите приемат с недоверие християнството.

Верни ли са твърденията на Виц? Когато психолозите заявяват, че моралът е нещо относително, омаловажавайки нравствените ценности както на теория, така и на практика, тогава със сигурност можем да кажем, че подобна липса на доверие е оправдана. Невярно в твърденията на Виц е заключението му, че щом имаме налице взаимно недоверие между религията и психологията, значи няма място за отношения помежду им. На практика обаче те двете могат взаимно да се допълват, стига да следват принципите на своята реализация винаги добросъвестно и коректно. От страна на религията е потребно задълбочено прилагане на цялото познание, натрупано в духовната и интелектуална традиция на православното християнство. От страна на психологията е необходимо придържане към строга научност.

В настоящото есе ще представя в богословски план как православното предание ни показва Църквата като мястото, в което ще намерим психическо изцеление. Освен това ще се спра на психологията като наука, и по-конкретно – ще акцентирам върху потребността психологическите изследвания и тяхната практическа реализация да бъдат изцяло подчинени на научната методология. В заключение ще изясня, че религията и психологията могат взаимно да се допълват и че на практика те не са две несъвместими неща.

Според мен, психологията твърде често се е отклонявала от научните рамки и е прилагала принципите на релативизма, което води до критично отношение към нея, подобно това на Виц, за което по-горе споменах. Вярно е обаче, че съществуват сериозни критики и негодувание в същата тази посока и от средите на самите психолози. Нека да чуем критиките на Виц, но да се вслушаме и в гласа на реформаторите.

Душата на Църквата

Като православен свещеник и дипломиран психолог,  боравя в своята работа с познанията си както за Православното предание, така и за новостите в съвременната психология. Моите представи за религията и психологията се доближават до тези на митрополит Йеротей Влахос, описани в неговата неголяма по обем, но изключително интересна книга „Душата на Православната църква”. В тази книга той описва Църквата като лечебница за духа, душата и тялото, в съответствие с което представя православните духовни практики като видове лечебни средства. Митрополит Влахос пише така:

„Налице е една изключително остра и наболяла потребност: да изпълним себе си с душата на Църквата. Ние трябва да бъдем проникнати от душата на Църквата. Животът на Църквата трябва да бъде определящ фактор за… нашите мисли, настроения, навици, желания, стремежи.”

Митрополит Йеротей обяснява, че в „душата на Църквата” е заложено истинно общение с живия Бог, осъществявано в контекста на Църквата, посредством което цялата мъдрост на Православното предание намира своята конкретна реализация и приложение. В пояснение той посочва следните три неща:

– Спасението ни е дадено чрез Христос. В Стария Завет човеците са приемали наставления и напътствия от „невъплътеното (или „предвъплътеното”) слово”. Това ще рече, че всяко богооткровение в старозаветни времена е било всъщност Христово откровение („никой не дохожда при Отца Ми, освен чрез Мене…”), независимо че тази Троичност е добила видим образ за човеците едва когато Словото „стана плът и живя между нас”, т. е. когато Словото прие Своя въплътен образ.

В Новия Завет въплъщаването на Словото ни откри, че Богът Авраамов е Отец, Син и Свети Дух. Тази дефиниция намира изключително точно отражение в хвалебните песнопения („Бог е дух и ние Му се покланяме с Дух и Истина”) и в православния благослов: „Благодатта на Господа Нашего Иисуса Христа, Любовта на Отца и причастието на Светия Дух да бъдат с всички вас”.

– Църквата е богочовешки организъм. Бог твори и претворява Църквата чрез благовестието. Църквата не е агенция за благотворителна дейност: тя е агенцията на спасението, чрез която ние ставаме причастни на благодатта Христова – на първо място чрез тайнствата, но също така чрез нейното учение, богослужебни практики и ред други неща. Това превръща Църквата в нещо повече от социална единица или обикновено множество съмишленици във вярата. Тя е участница в животворната благодат, която струи от Самия Бог, и по такъв начин Църквата може да представлява тук, на земята, въплъщение на божественото битие, но при условие, че нейните членове живеят в истинно общение с Бога според всички произтичащи от това норми и правила.

Освен това учредяването на Църквата като общност на спасяваните в Бога е извършено по воля Божия. Митрополит Йеротей цитира св. Климент Александрийски, който пише следното: „… и както това е плод на волята Божия и е наречено свят, така и спасението на човеците е по Негова воля и е наречено Църква.”

Даровете на Светия Дух – любов, дръзновение, мир, търпение (това, което Отците наричат „добродетели”) – се явяват, по думите на митрополит Йеротей, „главните Божии енергии”, и тяхното възприемане, усвояване и оделотворяване е невъзможно извън пределите на Църквата. Това твърдение не изхожда от някаква абстрактна идеология, а ни посочва конкретно свидетелство за поддържаното реално общение с Бога в обкръжението на ангели и човеци. „Църквата, пише митрополит Йеротей, представлява среща между небето и земята”, когато Божият народ се стреми към Бога с дух и истина.

– Църквата е Тяло Христово, а Главата на това тяло е Христос. Членове на Църквата са не само богомолците, но също и Пресвета Богородица (Дева Мария), ангелите, пророците, Светите Отци, мъчениците, подвижниците, всички светители от този и от онзи свят, „всички участници в нетварната, очистваща, просветляваща и освещаваща Божия благодат”. Църквата, това „велико семейство”, ни е дарувана от Бога и трябва да бъде високо почитана, а за нас е нужно „с цялата си душа и сърце да се борим да не отпадаме от нея”.

В последната глава от книгата си митрополит Йеротей доразвива в детайли своята теза. Той се спира на Решенията на Седмия вселенски събор (според утвърдената църковна практика те се четат в Неделя Православна), в които е отбелязано: „Определяме, на основание повеленията на Пророците, учението на Апостолите, преданието на Църквата, завета на Светите наши отци, устроението на света, свидетелството на благодатта…” да бъде разкривана на човеците както дълбоката мъдрост на Църквата, така и начините, по които начертаното от Бога намира своето изпълнение в нея.

Той завършва книгата с един конкретен съвет: „Ето защо, дори да ни липсва личен опит, ние въпреки това трябва стриктно да следваме напътствията на онези, които живеят в Бога, т. е. на светците, защото те са постигнали обожение и притежават познанието на опита. Единствено по такъв начин ще можем да се изпълним с душата на Църквата”, пише той. Ще добавя още нещо към наставлението на митрополит Йеротей, като подчертая, че е изключително важно всеки християнин да си има свой духовен отец. В древната Църква потребността от духовен отец е била безусловна и както Отците на Църквата, така и аскетите са насърчавали всеки християнин да си намери свой духовен наставник. („Добротолюбие”, І-ІV)

Единствено в контекста на това определение за душата на Църквата ще можем да прилагаме психологията като приемлив способ за лечение. От своя страна, психологията трябва да взима под внимание душата на Църквата, което ще рече – да се съобразява с цялото натрупано познание за вътрешния живот на човека, откривано на Църквата в нейното истинно общение със Спасителя, към Когото е насочено всяко знание и от Когото идва всяка мъдрост (срв. Еф.1:15-22).

Човешкият род: сътворен по Образ Божи и призван да бъде подобен Богу

В Битие е записано, че Бог сътворил човека по Свой образ: „И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее…. над цялата земя…” (Бит.1:26). Макгъкин (2004 г.) отбелязва, че някои гръцки Отци на Църквата дефинират понятието „образ” в пряка връзка с това, че на Адам било предоставено да именува животните – така в дадената на човешкия род власт, „да владее над цялото творение”, те откриват атрибут от образа Божи у човека. С други думи, светоотеческите тълкувания наблягат на онези специфични качества – като разум, разсъдък и интелект, – които дават на човека превъзходство над животните, и така те стигат до заключението, че понятието „образ Божи” се определя в голяма степен именно от тези човешки качества.

Блаженият Августин изтъква друга особеност, която също насочва към заключението на гръцките отци за интелекта. В своето учение той казва, че троичната взаимовръзка между памет, разум и воля в човешката душа отобразява трите лица на Светата Троица.

Авва Евагрий Понтийски, макар и индиректно, също твърди, че проявлението на богоподобното у човека е умът. Анализирайки причините за греха, той задава следния въпрос: „Умът ли е причината?”, след което отговаря на въпроса с въпрос: „Но как тогава ще бъде образ Божи умът?” („Добротолюбие”, І). (По-нататък той дава отговор, като казва, че грехът е „едно доброволно избрано пагубно удоволствие”).

Св. Максим Изповедник също издига интелекта като атрибут на образа Божи у човека. „Изначално пропит със светостта на Божествения образ, разсъдъкът изпълва душата с готовност да се придържа по своя воля към богоподобието” („Добротолюбие”, ІІ).

От светоотеческите разсъждения в тази посока най-изчерпателно е това на Св. Йоан Дамаскин:

„Като златен печат на тази смирена проповед ще се спрем накратко на това, кое прави най-ценното сред Божиите създания… разсъдливото и разумно същество, човекът… сътворено, единствено сред тварите, по Божи образ и подобие (срв. Бит.1:26). На първо място, всеки човек е сътворен по образ Божи по силата на достойнството да притежава разум и душа… и даруваното му право на свободна воля…”

По-нататък св. Йоан Дамаскин ни учи, че дарът на разума е свързан с конкретни лични задължения: „Всекиму е дарено това, което е по образ Божи, „защото даровете от Бога са неотменими” (срв.Рим.11:29). Само че малцина… добродетелните, благочестивите и устремените с цялата си душа и сърце да следват примера на Божията благост и милосърдие… притежават онова, което ги прави подобни Богу.” („Добротолюбие”, ІІІ)

Св. Никита Стифат разяснява, че за да се справим с тази наша отговорност, е нужно просто да следваме Божията воля: „Бог е… разум, непостижимият разум… Той е светлина и първоизвор на светлата благодат. Той е премъдрост и духовно знание. Ако си постигнал вътрешната чистота, чрез която се придобиват тези качества, и сега те изобилстват у теб, значи това, което отговаря на образа Божи у теб, е надеждно съхранено и ти вече си син Божи, упътван от Светия Дух” (срв. Рим.8:14) („Добротолюбие”, ІV)

По всичко личи, че според светите отци интелектът е качество от най-висш разряд, с което се ползва човекът. Тук трябва да отбележим, че интелект не означава задължително „висока степен на интелигентност”, а самата даденост на човека да разполага с интелект, което включва способностите му да разсъждава, да различава, да твори и всички производни на тях качества. Нещо повече, светоотеческото представяне на интелекта съдържа нравствена повеля. Щом интелектът е дар от Бога, ние трябва да се трудим да го прилагаме максимално ползотворно. Да подценяваме силата на интелекта означава да не се придържаме към волята Божия. Ето защо в теорията и практиката на психологията ние трябва да използваме в максимален обхват нашия интелект.

Творението Божие и законите Божии

Особено важно е да използваме своя интелект в осмислянето на битието. Кой може да ни открие висшата цел на творението и мястото на човека в него: науката или Бог? Науката е емпирична по своя характер – тя се занимава с изследване на материални обекти и дефиниране на материални процеси. Тя описва развитието на творението, но е безсилна да определи неговия смисъл. Съдържание и смисъл са две разнородни неща.

Компонентите за формиране на смисъла, каквито, примерно, са красотата, любовта, заложената цел и др. п., са нематериални, безплътни по своя характер, но при все това – напълно реални. Те няма как да влязат в числото на научния инструментариум. Ние добиваме идея и представа за тях, защото те са направени достояние на човеците по начини, за които ни открива Свещеното писание: „Небесата разказват славата Божия, и просторът известява делото на ръцете Му” (Пс.19:1). Това, което ни разказва творението, не е „доказателство” в емпиричния смисъл, но така или иначе, то ни отваря път към познанието, който е непостижим чрез средствата на науката.

Що е наука?

Движещите закони на планетата са заложени в самата тъкан на творението и са достъпни за интелекта, така че те могат да бъдат открити и от атеист, и от гностик, и от вярващ човек. Достигането до тях не зависи от липсата или наличието на вяра в Бога.

Като „научен метод” определяме процедурната схема за извършване на дадено проучване. Научният метод не е нещо статично, а динамично – обект на постоянни промени и процеси на усъвършенстване, успоредно свързани с прогреса на учените в „делото на науката”. Да вземем, примерно, психологията – само допреди тридесет години единствено възможни са били индивидуалните научни проекти. В последно време учените разполагат с възможността да съпоставят резултатите от многобройни индивидуални проучвания и да правят генерален, комплексен анализ на получените резултати на базата на статистическа процедура, наречена „мета-анализ”. Подобни прогресивни промени в процедурните схеми са често явление.

Наложилата се в наши дни научна методика включва следните процедурни схеми:

– Научни наблюдения. Те се формулират на базата на процедурни измервания и анализи – примерно, индивидуалното ниво на интелигентност се определя на базата на резултатите, получени въз основа на тестове, които са специално подготвени за целта и имат доказана научна стойност.

– Излагане на хипотези. Това са теории и предположения за евентуалните взаимовръзки в извършените научни наблюдения – вид прогнози, които могат да бъдат обект на измерване и доказване.

– Доказуемост. Всяка хипотеза трябва да има степен на доказуемост. Стабилната хипотеза е доказуема, слабата – не.

Хипотезите, които не подлежат на доказуемост, обикновено залагат на всички възможни предположения. Ето, примерно, да си представим, че дадена метеорологическа теория е изградена въз основа на хипотеза, която предполага наличието на температури от -500 до +500 градуса, скорост на вятъра – от 0 до 600 мили в час, и влажност – от нула до сто процента. Тези параметри обхващат всички възможни стойности на планетата. Такава хипотеза се явява винаги вярна, тя не подлежи на доказуемост. (Задайте си въпроса, ще се довери ли някой на авиолиния, която използва подобна схема за своите метеорологически прогнози?) Ако обаче хипотезата се отнася за скорост на вятъра от 20 до 25 мили в час, тогава всяка стойност от 19 надолу и от 26 нагоре на практика я обезсилва и отваря път за нейната доказуемост. Именно защото осигурява поле за доказуемост, тази хипотеза се счита за добре издържана.

– Набиране на информация. Хората, които стават обект на изследване, трябва да бъдат произволно избирани. Нужно е наличие на информирано съгласие от тяхна страна, но те не бива да имат никакво пристрастно отношение, за да не повлияе това върху резултатите от проучването. Изследователите също трябва да подхождат безпристрастно.

Потребно е също така да бъдат елиминирани всякакви извънредни фактори (особени стойности). Да речем, примерно, че някой изследовател решава да провери действието на нов витамин за укрепване на растежа и провежда проучване, в което витаминната група (тази, която приема витамините) е съставена изцяло от мъжки индивиди, а контролната група (тази, която получава безвредни вещества) е съставена от женски индивиди. Това няма да бъде безпристрастно проучване, тъй като и в двете групи трябва да има равен брой индивиди от двата пола.

– Анализ на информацията и отчет. Измерванията биват анализирани, интерпретирани и отчитани по установени статистически методи. Ако се постигне реализация на предвидените в началото резултати, това определя хипотезата като успешна.

– Специални проучвания. На практика социологическите изследвания, психологическите наблюдения, представителните проучвания, анкетите и други подобни изследвания не са вид експерименти. Те са база за формиране на хипотезите, които дават ход на експериментални проучвания.

Психологията като наука

За жалост някои психологически теории не се съобразяват с научната дисциплина – една груба грешка, остро критикувана от много психолози. Албърт Бандура (1986) е особено критичен към описанието на определени модели на поведение, което се сочи като психологически издържано, но на практика не е в съответствие с научните стандарти. Той визира стандартите, определящи психологията като научна дисциплина. „Значимостта на една теория добива яснота едва когато се разкрие ползата, а тя се определя според степента на ефективност на въведената чрез нея методика и постигнатите психологически резултати”, твърди Бандура.

Така например, в психоаналитичните теории (психодинамиката) се поддържа тезата, че двигател на поведението са генерализирани внушения, формирани у индивида вследствие на несъзнавани, скрити мотивационни фактори, от рода на вътрешни потребности, пориви, нагони, инстинкти. Проблемът е там, че според подобен подход умственият процес се оказва затворен в кръг. Според думите на Бандура:

„Теории от подобен род са спорни както в концептуален, така и в експериментален план. По тяхната логика излиза, че заключение за скритите мотивационни фактори можем да правим от съответния модел на поведение, но това е същият онзи модел, който, според теорията, произхожда именно от тях, и вследствие на това се получава интерпретационна концентричност, при която видимото следствие се отъждествява с първопричината. Поривите на враждебност, примерно, се обясняват като следствие от наличието на склонност към избухливост, след което самата склонност се описва като последица от вътрешни пориви."

Когато преподавах психология, посочвах на моите ученици и студенти, че телевизионните репортери са вид илюстрация на тезата на Бандура за концентричния модел на мисълта. Да речем, че репортер описва зловещо убийство. Той директно отсича: „Само луд човек може да извърши подобно престъпление”. Ако го попитате откъде знае какво е психическото състояние на извършителя, репортерът посочва тежестта на престъплението като аргумент за своя извод: „Няма как да не си луд, щом си дръзнал да извършиш подобно нещо.” За съжаление много хора съвсем добронамерено разсъждават по този начин (включително и психолози).

Бандура цитира един пример, споменат от Мармър (1962 г.), който за илюстрация на този проблем посочва конкретна практика, използвана в психодинамиката. Специалистите по психодинамика си поддържат списък с вътрешни пориви и усещания, които имат видима външна проява, и ги използват за определяне произхода на даден тип поведение. Тези „предварително набелязани мотивации” изследователите ги доказват, като правят „потребните умозаключения на базата на споделяните от пациента описания, като във всяко нещо от тези разкази, което съответства на собствените им схващания, терапевтите виждат показателен материал” (Мърей, 1956; Туракс, 1966). В случая концентричността на подобен модел на разсъждения е толкова незабележима, че нито терапевтът, нито пациентът успяват да го осъзнаят. Бандура твърди, че тази практика от психодинамиката е пълна с толкова много недостатъци, че това я прави абсолютно несъвместима с науката.

Специалното название на подобни порочни методи е „реификация”. Тази дума произхожда от латинската дума “res”, или „предмет”. Реификация означава овеществяване, опредметяване на абстрактни понятия, в резултат на което те се представят като нещо материално, реално съществуващо. Така онова, което е известно като ид, его, свръхего, несъзнаваното, колективното несъзнавано (добре познати термини от психоанализата), представлява реификация. Тези понятия се използват в обяснение на конкретни типове поведение, след което на свой ред се приема, че самото това поведение доказва обективното съществуване на съответното понятие. Подобен тип концентричност е несъвместима с принципите на научната методология.

Жалкото е, че много хора отъждествяват психологията именно с този набор от абсурдни практики. Това е една вътрешна реакция – чисто интуитивно противопоставяне срещу смущаващите ограничения, налагани на душата чрез подобна абсурдна концентричност. В тази методика на психодинамиката липсват принципите на научната дисциплина. Освен това в нея няма трансцедентна база, върху която да се формират ясни морални критерии за оценка на всеки тип поведение. Може би с това се обяснява критичното отношение на Виц, което личи в по-горе цитираното негово твърдение, че психологията е неизменно свързана с вътрешен стремеж към самообожаване.

Когато обаче психологията е подчинена на строгите принципи на научната методология и заключенията се извеждат на базата на напълно самостойни стандарти, концентричният модел на мисълта отпада. В резултат на това на преден план излиза обективният (т.е. безпристрастен) доказателствен материал. Така се отваря възможност за добиване на реални познания. И тук идва мястото на духовната и просветителна традиция на християнството.

Отците на Църквата са учили, че съществуват два типа познание, които в нашия случай ще наречем умствено и духовно познание. Умът е базата на научното познание. Той изгражда системи и методологии – в него е заложена в цялата си пълнота силата на човешкия интелект. Духовното познание е това, което добиваме чрез доближаването си до Бога и което Отците описват като (прилив на) вътрешна благодат (Влахос, 1994).

Това са различни типове познание и не бива да ги смесваме. За по-голяма яснота ще посоча, че Отците сравняват рационалния ум с положението на звездите и луната. Виждаме, че звездите и луната излъчват светлина, но това е само отразена светлина. Духовният ум, от друга страна, е описван като първоизвор и светлина на всяко знание също както слънцето, което е източникът на светлина във вселената. Когато духовният ум на човека получава просветление (което Бог му дарява чрез Светия Дух), тогава и светлината на мисълта му грейва по-силно. Ако духовният ум се помрачи (вследствие отпадане от Бога), помрачава се и мисълта.

В английски език това разграничение се е загубило, защото гръцките понятия psyche (рационална душа) и nous (духовен ум) са съчетани в една обща дума mind (ум, съзнание, дух – б.пр.). Ако се вгледате обаче в старогръцките оригинали на библейските и светоотечески текстове, там разликата е ясна и недвусмислена. Да вземем, примерно, наставлението на св. ап. Павел: „…а се преобразявайте чрез обновения ваш ум” (срв.Рим.12:2). Под думата „ум” (mind) читателят на английския превод разбира „рационален ум”. В старогръцкия текст обаче св. ап. Павел използва думата “nous”, т.е. духовен ум.

Прилагането на несъвместими с науката психологически методи за лечението на душевни разстройства, за образователни цели, за работа със семейството и обществото, за пастирско обгрижване и за ред други практики, целящи постигане на промени в поведението, е нещо безчестно, нагло, неморално и порочно. Психологическата методология може да бъде приемана за издържана, благонадеждна и пълноценна единствено когато е подчинена на научната дисциплина.

Психиатрите трябва да бъдат винаги добре информирани за изследванията в своята област. Редом с това е нужно възпитателите и родителите да знаят кои точно са истински ефективните подходи в работата с техните възпитаници и деца. Духовниците трябва да са запознати с методите, годни да бъдат допълнително средство в пастирския им труд, което те да ползват с нужната разсъдителност.

Психология и морални ценности

Острието на ножа може да послужи и за добро, и за лошо. Скалпелът помага за лечението на човека, камата го убива. Същото е в сила и по отношение на психологията. Тя е инструмент, чрез който се представя динамиката на човешките реакции, и може да бъде използвана както за да даде свобода на човека, така и за да го угнетява. Следователно, практикуването на психологията не може да не бъде обвързано с морални норми. Всеки психолог, и в този смисъл – всеки наставник, има отговорността да върши своето дело в съгласие с дадените от Бога закони за спасението на човечеството.

Всеки стремеж да бъде постигната промяна в поведението на даден човек трябва да бъде ръководен от любовта към Бога и към ближния, както ни е открил в съвършенство Иисус Христос, нашият Господ-Бог и Спасител. За православните християни това ще рече, че психологическите познания и тяхното прилагане трябва да бъдат в духа на Православната църква, на който обърнахме внимание по-горе. С други думи, психологията трябва задължително да помага на човека така, че да го прави още по-свободен и по-подготвен да се обърне към Бога с цялата си душа – път, който вече ни е указан от християнството чрез духовната и просветителна традиция на Православието.

Ако приемем за вярно твърдението на Виц, че психологията е изоставила Бога и се е превърнала в средство за самообожаване (или другояче казано – боготворене), това означава, че християните също като него трябва категорично да се откажат от всяка връзка с психологията. В действителност обаче Виц се противопоставя не на христоцентричната, „православна” психология, а на злоупотребите и опорочаването на тази наука от хора, които я практикуват.

Епископ Йеротей (1998 г.) отбелязва, че прилагането на съвременната психология като средство да бъдат упътвани човеците е просто светска интерпретация на пастирското обгрижване и тя няма сила да замести действието на аскетизма и исихазма (безмълвието), заложени в учението на Църквата. С други думи, позициите на психологията се показват неустойчиви не само когато истинността на нейните теории остава недоказана, но и когато тя не отчита ролята на Бога в подходите си към пациента и пренебрегва опита на Църквата в процесите на лечение. Това твърдение със сигурност ще провокира недоволство у психолозите с крайно светска нагласа. За християните обаче то просто набляга на факта, че в Бога е началото и краят на всяко човешко изцеление; то е също така желание принципите на пълноценната психологическа практика да бъдат положени точно там, където е тяхното място: в традицията на Църквата. В този смисъл епископ Йеротей завършва със заключението, че „Пастирското обгрижване е дело на Църквата … то е средство на Църквата да води човеците по пътя към обожението.”

Научната психология не представлява заместител на аскетичните практики, на духовната мъдрост на Отците на Църквата, исихазма (безмълвието), молитвата, Светите тайнства, всички онова, което съставлява целокупния живот на Църквата. По-вярно е да се каже, че психологията допълва идеята за това, какъв трябва да бъде пълноценният начин на живот на християнина. Научната психология е средство, открито от човека чрез богодаруваната сила на разума, което трябва да подпомага общението с Бога. Или както ни учи св. ап. и ев. Лука и всички изцерители в традицията на Църквата: изцелението трябва да ни изпълва с желание да възхваляваме и благославяме Бога.

В такъв дух работи и Православната християнска асоциация за медицинска психология и религия (OCAMPR) – www.ocampr.org. Православните психолози са приели идеята техни покровители и наставници да бъдат светите Козма и Дамян – изцелители и чудотворци, безсребърници. В декларацията на Асоциацията е записано, че св. св. Козма и Дамян:

„… са родени в Рим и възпитани в правилата на християнското благочестие. И двамата притежавали дарбата да изцеляват по чудесен начин и да упътват хората, избрали християнския път. Заради своята вяра те станали обект на гонения и накрая били изправени на съд пред император Галерий, който поискал от тях да се откажат от християнството, ако желаят да пощади живота им. Но вместо да се откажат от вярата, те отвърнали на императора с проповед, за да събудят у него желание да се обърне към Живия Бог и истинната вяра. След това изцелили император Галерий от тежката му болест и тогава той обявил, че приема християнската вяра, и освободил двамата братя. Те продължили активно делото си на изцелители, но предизвикали завист у един лекар, от когото първоначално се учили на лечителското изкуство и двамата братя. Той ги убедил с лукавство да отидат заедно с него в планината, за да събират лековити билки, и там, през 284 г. сл. Хр. той убил с камъни първо единия, после-другия.”

Асоциацията е избрала св. св. Козма и Дамян за свои небесни покровители заради тяхната непоколебимост в свидетелството на християнската вяра, заради дарбите им в лечителското изкуство и всеотдайното им служение на хората, без да взимат от никого пари.

С твърда вяра и убеденост предлагам на всички, които се занимават с научно дело, да обърнат внимание на следната молитва по Псалом 18:

„Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта.  Ден на ден реч предава, и нощ на нощ знание открива. 
Няма език и няма наречие, дето не би се чувал техният глас. 
Техният звук се носи по цяла земя, и техните думи до краищата на вселената, и по Твоята благодат се откриват те пред ума ни според волята Ти. Защото Ти си благият Бог, Който възлюби човешкия род, и на Тебе въздаваме слава: на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков! Амин.” | www.orthodoxytoday.org

Превод от английски: Анжела Петрова