Защо е постил Христос?

Доста години постих „както трябва“, просто защото „така трябва“. Да, известни са ми всички правилни изречения, използвани за случая – че постът е духовна гимнастика, че какво струвам аз, щом ради Господа не мога да се лиша от едни кюфтета, че борбата със страстите на пълен стомах е меко казано неефективна. Въобще „не ни е вменено, тоест не е във възможностите ни да променяме каквото и да било“. Казано накратко, концепцията ми за поста се свеждаше до това – нашите свети предшественици са постили, за да станат по-добри, значи и за нас е необходимо, ако искаме да станем по-добри.

От друга страна е очевидно, че да се лишаваш от различни по вид храни, а също така и да ограничаваш количеството, стойността или качеството им е сам по себе си духовно безсмислен акт. Надявам се да се съгласите с мен, особено ако сте чували думите от постния Триод, че „дяволът въобще не яде“.

По същия начин и християнският пост не е средство за трениране на волята. Волята, бидейки една от душевните способности, сама по себе си е неутрална и може да служи както на доброто, така и на злото. По-добре силна воля, отколкото безволие, така както доброто здраве е за предпочитане пред болестта, но не така както добродетелта е по-добра от греха. Хранителният пост може да помогне при тренирането на волята и умението да управляваш себе си, но не в това е неговото главно предназначение.

Също толкова безсмислени са и разсъжденията, че видите ли, ние извършваме „подвиг ради Господа“. На Господ не са Му нужни нашите безцелни страдания. Ако някой е решил да гладува до припадък – Господ няма да започне да го обича повече или по-малко, няма да чуе по-силно или по-слабо молитвите му. Господу е нужно нашето сърце, а не нашите припадъци. Опитите да манипулираме Всевишния „виж, как заради Теб се мъча“ са неуспешни още в зародиш.

Принципът да се спазват хранителните забрани просто, защото „в Църквата така е прието, а Църквата трябва да се слуша“ е разумен, но само тогава, когато има някой, който е готов да ръководи процеса и да поеме отговорността за последствията. В противен случай влизаме в своеобразен капан: или изпълняваме всичко „както трябва“ и носим пълната отговорност за случващото се около нас – неразбиране, скандали, прекъсване на отношения, или правим „не всичко“ и постоянно преживяваме, че тълкуваме самоволно Преданието и въобще не сме достатъчно добри. Неразбирането и скандалите са неизбежни дори и поради това, че пълноценният църковен пост предписва да не си дояждаш, а като правило гладният човек е зъл и нервен човек. Особено силно се проявява това в кръга на невъцърковените, ненастроените да разбират новите идеи на ближния как и какво е правилно да се консумира. Повечето от съвременните вярващи се намират постоянно в такова нецърковно обкръжение и няма как да го избегнат.

Не е възможно да се отрече, че храната влияе на всичко, което се случва в човешката душа. Да, има някои прости закономерности – пълният стомах не предразполага към каквато и да е мобилизация – духовна, душевна, телесна, а предразполага към сън и притъпява всички чувства. Да, можем да констатираме, че вегетарианската храна прави човека малко по-мирен. Смятам, че всеки, наблюдавайки своето собствено хранене и поведение, може да обърне внимание на своите особености.

Също така е добре известно, че истинската цел на поста е борбата със страстите. Ако става въпрос за нездраво пристрастяване към храната или към определени нейни видове и форми – то тук хранителният пост е уместен. Ако сте забелязали, че сте се обидили на близките си, че не са ви оставили от тортата, то навярно вие цените парчето торта повече от своите близки и е налице проблем, над който трябва да се работи. Както и над милионите други причини за обиди и спорове, нямащи нищо общо с храната.

Но щом постът е предназначен за борба, значи в резултат трябва да станем по-добри, по-честни, по-чисти, по-ласкави, по-търпеливи, по-разумни, по-трезви. Следователно, през поста трябва да тренираме именно добротата и търпението си. Ако хранителните ограничения помагат – тогава добре. Но, ако не помагат – тогава нужни ли са? Заради „смирението“? Но ако това смирение води до раздори и в душата ни няма мир с ближните, то защо ни е такова смирение?

Можем да съчиняваме още и още, но със задължителния извод, че трябва да постим акуратно, разумно, да не се караме с околните заради начина ни на хранене. А въобще е по-добре да се ограничаваме в използването на компютъра или телевизора, отколкото в яденето на месо или пиенето на мляко.

Но като че ли е най-добре да разкажа една история, след която проумях какво е това пост и откъде би трябвало да произхожда.

Веднъж на Богоявление присъствах на проповед, която направи всички мои гореизложени съображения значително по-несъществени. При това проповедта не беше на свещеник, а на мирянин. Ако помните, след Богоявление Господ се усамотява в пустинята и пости 40 дни. Възниква въпрос – защо? Та нали безгрешният Богочовек няма нужда да се бори със страстите, никой не може да Му наложи постно правило, а и не се забелязва необходимост от тренировка на волята Му. Защо тогава Богочовекът пости, като така или иначе е съвършен?

В тази проповед чух версия, която преобърна моите представи за поста. Христос е постил не за да стане по-добър. Христос нищо не е ял и пил, просто защото не е имал време. Защото Той е приемал своето служение, най-важното дело в историята на света, и изобщо не е мислил за храна, докато не е започнал действително да припада от глад.

Именно такъв трябва да бъде идеалният пост – не досадно, дребнаво насилие над себе си, а именно време, когато центърът на вниманието ни се намира дълбоко в сърцето, а не в хладилника. Важното за поста е не отказът от нещо, а съсредоточаването върху нещо друго, значително по-важно за нас.

Когато се занимаваме с хранителната страна на поста, ние се вкарваме в нов капан и вместо просто да избутаме храната на по-задно място сред приоритетите си, я поставяме на първо. Ценителят на кулинарията и спазващият строга диета търсят в храната различни неща, но проблемите им са еднакви.

Словата в Писанието, че постът е време за милосърдие към ближния, време, когато трябва да се нахрани гладния, да се помогне на бедния, да се утеши скърбящия ни припомнят за сетен път, че изучаването на подробностите и на месното, и на постното меню, е занимание маловажно, несъществено и ненужно. I www.pravmir.ru.

Превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска