Комуникационната достъпност и мисленото отсъствие

Във времето на дигиталната епоха прави впечатление не само тоталната достъпност на творчеството, но и тоталната комуникационна достъпност на хората. Тази достъпност може да бъде много полезна в различни ситуации и области, особено в деловата сфера. В областта на християнския живот тя се оказва много полезна в организационната и административната работа, която, в действителност, има второстепенно значение. По отношение на подвижническо-литургичния живот, който е от първостепенна важност, това свойство също може да бъде добре използвано, но в повечето случаи то поражда твърде много предизвикателства и поставя въпроси и проблеми, на които трябва да се търси решение.

В градските църкви не може да мине нито едно литургийно събрание, нито едно богослужение, по време на което поне няколко пъти да не се чуе мелодия от мобилен телефон. Интересно е, че всичко това се случва въпреки видимите знаци на вратите на храмовете за изключване на мобилните телефони преди влизане в храма. За това явление свидетелства и личният опит на автора: като енорийски свещеник, винаги преди началото на обреда на кръщението, венчанието, опелото… допълнително моля всички присъстващи да проверят дали мобилните им телефони (или поне звукът им) са изключени, така че техните мелодии или трескавото бъркане в джоба по време на звънене да не пречат на молитвеното събрание (което е особено неприятно по време на опело), но почти винаги се намира поне един човек, който да не направи това. Дали става дума само за недостатъчна дисциплинираност и възпитание, или и за нещо друго? Може би в първите две категории попада определен процент хора, но изглежда, че това „нещо друго” е много по-съществено.

Какво е това „друго”? Най-вероятно става дума за съзнателно усвоената потребност постоянно да бъдеш комуникативно достъпен. Тази потребност днес се разбира не като нещо придобито, а като нещо съвсем нормално, естествено, въпреки че сравнително скоро е наложена от тоталния обхват на дигиталната ера. Който не се вписва в това неписано правило, се смята за особняк. Ето защо някои хора смятат автора за твърде странен, тъй като рядко носи със себе си мобилен телефон и смята, че е необходимо да го държи включен и задължително да го носи със себе си само при пътуване, в асансьора и при извънредни обстоятелства. Действително, авторът е свещеник и изхожда от спецификата на своето служение, и това мнение не бива автоматично да се проектира върху други хора. Но с каквото и да се занимава човек, (включеният) по време на Литургия мобилен телефон при всички случаи само пречи.

Постоянната комуникационна достъпност все по-често несъзнателно се възприема като своеобразно потвърждение на собственото съществуване. За християните това е крайно абсурдно – християнинът е човек, който според естеството на нещата е постоянно достъпен само за Господ Бог и с това той потвърждава своето битие: чувства, че истински съществува само човек, който е в постоянно общение с живия и истинен Бог. Много по-голяма привилегия е да можем да се обръщаме към Бога във всеки момент от своя живот, отколкото да можем да се обърнем към някого, който има електронно комуникационно устройство. Парадоксалното е, че първата привилегия използват само малък брой хора, а потребността от постоянна технологична достъпност за себе си и другите чувстват почти всички. Поради това е потиснато отношението на „вертикална достъпност”, на онази, която възлиза към Бога. То е нарушено от натрапената отвън потребност от постоянна „хоризонтална достъпност” на нивото на технологичните посредници. Това не значи, че достъпността в споменатото технологично отношение е вредна, но тя трябва да бъде съгласувана с вертикала, така че комуникационната равнина на християнина да образува правилен Кръст.

Затова ще се върнем към християнския храм, който наистина е място на срещата между хоризонтала и вертикала, място на едновременна среща на човека с Бога и с другите хора, място, където вертикалът и хоризонталът на комуникацията не пресичат така, че да изобразяват идеалната форма на Кръста. На това и на такова място тоталният обхват на дигиталния свят би трябвало да отстъпи и да остави автономията на човека. Но както историята на политическите режими с тоталитарен характер ясно показва отнемането на всякакъв вид автономия на хората (както някой много точно беше отбелязал, че всеки тоталитарен режим е мразел селяните само защото са имали по-голяма автономия от градското население), така и по отношение на тоталния обхват на електронните технологии – той не прави изключение и не дава автономия. Достоен за съжаление е фактът, че мобилните телефони по време на богослужение са включени дори и у някои свещенослужители, и това вече дори не се крие. Знаейки, че от много време се занимавам с проблематиката на влиянието на технологиите върху църковния живот, един приятел неотдавна ми беше показал снимка, на която духовникът прави „пауза” в чина на Кръщението за няколко секунди, за да се обади по мобилния си телефон! Това свидетелства не само за навика на тоталната достъпност, но и за страшното отсъствие по отношение на Бога (Който нека ми прости, ако съдя събрата си, защото намерението ми е да изоблича недобрата практика, а не човека). Затова защитен знак на дигиталната цивилизация е не само достъпността, но и отсъствието.

Човек със сигурност може мислено да отсъства от най-близкото си обкръжение и без мобилен телефон – достатъчно му е умът му да бъде насочен към нещо друго. И все пак, в случаите на тотална достъпност по пътя на мобилните телефони, това мислено отсъствие се формализира и в някаква степен придобива материално потвърждение, и дори легитимност: станало е „съвсем нормално” да прекъснете разговора с някой човек, или да прекъснете самия него, докато говори, ако звънне мобилният Ви телефон, което не е нормално и, най-малкото е крайно некултурно. В същия смисъл човек, чиито мисли блуждаят на километри далече от Литургията, не пречи на никого, докато онзи, който е зает със своето мобилно комуникационно устройство, мислено разсейва не само себе си, но и останалите хора, събрани на молитва. Когато погледнем по-задълбочено на този на пръв поглед банален проблем, ще се сблъскаме със стария проблем за индивидуализма, проявен в малко по-различна форма. Факт е, именно, че в продължение на десетилетия повечето християни идват в Божия храм, за да задоволят своите духовни потребности, а не за да потвърдят своята идентичност в Христа в общността на литургийното събрание. Индивидуалистът винаги е сам на Литургията, въпреки че стои заедно с другите; той винаги е тук само за себе си, въпреки че е с другите.

В такава мисловна конструкция потребността от мобилна достъпност идеално се вписва в рамките на личните „духовни потребности”, присъстващи наравно с всички други потребности в манталитета на потребителския начин на мислене. И най-вече поради това е безсмислено да очакваме, че хората ще спазват онова, което стои като обява на таблото пред храма във връзка с изключването на мобилните телефони. I www.pravoslavie.ru

Превод: Татяна Филева