Познаваш ли Бога?

Като дете съм израсъл сред крайно ревностни евангелисти. Уличните проповеди бяха нещо доста разпространено и дори очаквано. В централната част на града автобусът спираше пред „Долар Стор“ и малко след това завиваше към южната част, където живеех аз. Чакащите по спирките се превръщаха в слушатели по принуда. Най-вече в съботните дни прииждаха будни младежи с прокъсани копия на Библията в ръце и с късо подстригани коси. Това бяха предимно студенти от университета „Боб Джоунс“. Те разясняваха отделни текстове от Евангелието, като периодично подсилваха реториката си с въпроса: „Ако тази нощ умрете, знаете ли къде ще отидете?“ Това никога не ми допадаше.

В късните си юношески години станах „Иисусов фен“, или поне като такива ни определяше списание „Тайм“. Приличахме на хипита (с дълги коси, джинси, броеници), но живеехме с мисли за Иисус, не за дрога. Имахме си и своя улична дейност. Почти като питането на просяците с техните кутийки за подаяния („Хей, човече, да имаш някакви стотинки в повече?“) и нашият въпрос към отдалечилите се от спасението беше любезен: „Познаваш ли Иисус?“.  Методите на спасение се свеждаха до едно и също: признаваш, че си грешник, изповядващ вярата в Иисус Христос и Го молиш да влезе в сърцето ти. Тъкмо така подхождахме.

Никога не ми е излизал от паметта този въпрос и смятам, че това действително е верният начин за описване на човешкия проблем. Само че отдавна вече съм изоставил евангелистките възгледи, които служат за обяснение на посочения въпрос. Същият този въпрос достигна състояние на зрялост. Той все още включва питането „Познаваш ли Иисус?“. Но към това питане се добавя и друго: „Кой Иисус познаваш?“, а също и: „Как си стигнал до Него?“

Почти невъзможно е да се опише това познаване. Но сама по себе си идеята „да знаеш“ не е нещо непостижимо. Така например повечето зрели хора знаят как се управлява велосипед. Това всъщност е едно удивително умение, изискващо внимателно поддържане на равновесие. Но ако някой ви попита „как точно“ се управлява велосипед, няма да откриете думи за отговор. За подобно нещо просто не стигат само думи.

Да познаеш Бога в известен смисъл е по-сходно с това да се научиш да управляваш велосипед, отколкото да научиш таблицата за умножение. Бог не е информационна концепция, но съвсем не е и управляване на велосипед. Дълбочината на Православното християнство, произхождаща от Свещеното Писание и придържането към Преданието на Църквата, е в това, че ние познаваме Бога чрез общение с Него. Христовите слова към Отца са изпълнени със заряда на общението:

„Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде. Отче праведний! светът Те не позна; но Аз Те познах, и тия познаха, че Ти си Ме пратил; и явих им Твоето име и ще явя, та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях“ (Йоан 17:24-26).

Но как се осъществява това общение? Откровено казано, то също наподобява умението да управляваш велосипед. Придобива се чрез практикуване. Ясно си спомням как моят по-голям брат тичаше до колелото ми и ме придържаше, като повтаряше, че не спира да ме придържа (дори след ме беше пуснал!). Напредваме с нечия подкрепа, после идва момент, в който се случва да паднем. Изправяме се и продължаваме да се движим напред, докато се научим как точно да го правим. То е в нашите възможности, защото се отнася до познание, за което сме сътворени. Става дума за нещо, което ни е по силите да знаем.

Сътворени сме за общение с Бога. И при все че за мнозина остават непонятни многобройните „факти“ относно Бога и дълбините на теологическите разсъждения, на практика познаването на Бога е възможно за всички.

Критерият, че Го познаваме, е естественият ни стремеж да спазваме Неговите заповеди. „По това узнаваме, че сме Го познали, ако пазим Неговите заповеди. Който казва: „познах Го“, а заповедите Му не пази, той е лъжец, и истината не е в него“ (1 Йоан. 2:3-4).

Да познаваш Бога означава да вършиш конкретни неща. На първо място е спазването на Христовите заповеди. Но редом с това идват молитвата, постът, милосърдието към бедните и умението да се каем истински.

Навярно в очите на страничния наблюдател един от най-смущаващите елементи относно Православието е големият брой неща, които вършим. Ние отиваме в храма не за да заемем място и да чакаме безучастно богослужението да започне (макар че това изкушение винаги и навсякъде е налице). По правило ние влизаме в храма, палим свещи, казваме молитви пред иконите и т. н. „Етикетът“ във всичко това може да се стори нещо крайно непривлекателно в очите на случайния посетител. Никой не обича да отиде някъде и да не знае какво да направи – още по-малко пък да не знае какъв смисъл се влага в това или пък какво му е позволено да прави, особено когато е с убеждението, че това е нещо, което трябва да направи!

Но това е древна традиция  на поведение в нашата вяра. Прилаганите на дело от нас неща ни помагат да научаваме каквото трябва да знаем, и то в частност относно Самия Бог. По такъв начин ние в действителност научаваме всичко в живота си. Как да управляваме велосипеди, автомобили, как да пишем думи, да отпечатваме текстове, да четем, да ядем омари, да правим любов, цялото снаряжение в живота ни се формира чрез активно практикуване. Размислите за повечето неща са нещо възможно, но никакво количество размисли няма силата да ни научи как да привеждаме в изпълнение тези неща.

Погрешно е вярата да бъде принизявана до набор от факти, което се е случвало в определени моменти от историята на християнството. На първо място е било поставено значението на проповедта. Тогава членовете на паството се превръщат в публика, а богослуженията се преобразуват в лекции. В хода на времето очевидното отегчение и християнското съперничество са модифицирали досадния характер на лекционното християнство. Понастоящем нашата култура на забавленията изобилства от църкви, насочени най-вече към осигуряването на приятно прекарано време.

Обяснявам на пристъпващите към вярата и на верните в моята енория, че трябва да очакват да изпитват настроения на отегчение по време на православното богослужение. То няма за цел или потребност да им доставя приятно прекарано време. Това, което се извършва по време на богослужението, е приношение на Бога. Но ако се приобщят към възможностите, които то им предлага, и участват в богослужението, тогава, с течение на времето, те ще стигнат до православно познание на Бога, което ще рече, че ще Го познаят така както Той традиционно е разкривал себе си в християнската вяра. Ще се научим също така, че не приятното прекарване е най-важното. Добродетелите, придобивани от прилагането на традиционната практика, подпомагат също така за спазването на заповедите. „Добродетелите“ (които на практика се явяват пороци), подхранвани чрез приятното прекарване на времето, правят спазването на заповедите още по-трудно и това е съвсем видно в съвременната цивилизация.

Никой християнин не може да спазва заповедите на Христа (и да Го познава), ако има за своя главна цел единствено доставянето на благополучие за себе си и за своите близки. Грешката, изпъкваща в съвременните протестантски възродителни движения (т. нар. Първото и Второто велико пробуждане и след това), е познаването на Христос като спонтанен опит, придобит по силата на внезапен избор или неочаквано взето решение. Не бих могъл с точност да кажа какво конкретно се постига в такъв случай, но това съвсем не е познание на Христос, както то ни е описано в Новия Завет. Придобитото чрез подобни актове може да стане понятно в емоционален план или от позицията на чувството за вярност, но това не е спасителното познание, което ни е обещано от Христос.

Ранната Църква е изисквала преди кръщението приемащите вярата да преминават през период на подготовка, който нерядко е отнемал три години. Това не е бил някакъв продължителен период за натрупване на информация с цел да се подпомогне взимането на конкретно решение. Става дума за период на обучение и организация на живот чрез определени практики на вярата, получаващи своята кулминация в кръщението, миропомазанието и участието в пълнота в евхаристийния живот на Църквата. Първоначално приемащите вярата са били обучавани да спазват заповедите, след което им е било давано това, което Църквата описва като „освещение“, т.е. кръщението.

В по-голямата си част съвременните избираеми форми на християнство поддържат своя модел на съществуване чрез внимателна подборка на текстове от Писанието, и по-конкретно – от новозаветната книга Деяния на светите апостоли, за да изготвят модернизирана версия на посвещаване в християнството. Книга Деяния на светите апостоли служи за конкретна цел в описването на поредицата мисионерски дела на св. ап. Павел. Само че това не е „наръчник“ за въвеждане в християнството. Похватът „да се родиш отново“, така характерен за евангелистките среди, е изобретение на протестантски течения от ХVIII век, на което главните протестантски църкви са се противопоставяли по онова време. Световният му успех е свидетелство за неговия пазарен характер, но не и за богословската му природа и автентичен произход.

Не искам да кажа, че тези, които подкрепят идеята „да се родиш отново“, не са поддръжници на Бога. Но ако трябва да достигнат познание на Христос в личния си живот, това ще може да стане само чрез спазване на заповедите и постепенното, търпеливо практикуване на вярата.

В православната практика на кръщаващите се се задава въпросът: „Съчетаваш ли се с Христа?“ Този въпрос им се задава три пъти. Отговорът е: „Съчетавам се.“ При кръщението те получават свето Миропомазание (освещаване и просветление от Христос). А Този, Който се ражда в тях, намира Своето проявление в постепенното, търпеливо дело на християнския живот. По такъв начин ние научаваме и всичко останало в живота си. По такъв начин ни е сътворил Сам Творецът. И Неговата Църква ни учи именно по този начин да добиваме познание за Господа. | blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова