Рибарят Палунко и неговата жена



По изданието: Приказки от стари времена, Ивана Бърлич-Мажуранич, издателство Отечество, 1979 г.
Превод: Христиана Василева


Рибарят Палунко търси щастието в дълбоките бездни на Морското царство. Но цената, която плаща за него, се оказва висока – и само жертвата на преданата му жена ще измъкне него и сина му от измамния блясък на подводния свят.

Дотегнал на рибаря Палунко бедняшки­ят му живот. Живеел той сам на пустия морски бряг и по цял ден ловял риба с костена въдица, защото в онзи край още не познавали мрежата. А какво можеш да хва­неш с въдица!

– Ама че сиромашки живот – говорел си Палунко, – каквото хванеш през деня, вечер го изядеш. И никаква радост няма за мене на този свят.

Чувал бил Палунко, че имало по света богаташи и властници-насилници, които жи­веят в наслада и радост, в злато и разкош. Навил си Палунко на пръста и той да види някога такова богатство и да си изкара жи­вота в него. Затова се зарекъл да седи три дни в своята лодка сред морската шир, без да хваща риба, та дано този обет му по­могне.

Седял така Палунко три дни и три нощи в лодката си сред морската шир – три дни седи, три дни пости, три дни риба не лови. Когато почнал да се разденва третият ден, от морето се издигнала сребърна лодка, на нея златни весла, а в лодката стои като ясна царкиня бледата Зора мома.

– Три дни ти пази живота на моите риб­ки, кажи сега какво добро искаш да ти на­правя? – проговорила Зора мома.

– Избави ме от тази сиромашия и пра­зен живот. По цял ден се трепя на този пуст бряг. Каквото хвана през деня, вечерта го изяждам, няма за мен никаква радост на този свят – рекъл Палунко. – Върни се в къщи, ще намериш, как­вото ти трябва – казала му Зора мома. Ка­то изрекла това, изчезнала със сребърната лодка в морето.

Побързал Палунко на брега, та в къщи. Като стигнал до дома си, пред него излязла бедна девойка, капнала, докато дойде откъм задгорския край. Девойката рекла:

– Майка ми умря, нямам никого на то­зи свят, вземи ме за жена, Палунко.

Ами като не знаел Палунко какво да стори. „Това ли е щастието, дето ми го пра­ща Зора мома?". Видял той, че и тя е бед­на сиромахкиня като него, но се боял да не сгреши и да проиграе щастието си. Затова склонил и взел това сираче за жена. А тя, тъй като била уморена, легнала и спала до другия ден.

Едва дочакал Палунко другия ден, за да види каква сполука ще настане. Но на дру­гия ден нищо не станало, освен дето Палун­ко взел въдицата да иде на риба, жената пък отишла в планината да бере лобода. Върнал се привечер Палунко, върнала се и жената, та вечеряли риба с малко лобода. „Е, ако това е цялата сполука, тогава и без нея можех да помина", помислил си Па­лунко.

Като свършила вечерята, жената седна­ла до Палунко времето да му скъсява, при­казка да му разказва. Разказвала тя за богаташи и царски палати, за змейове, които пазят богатствата, и за царкинята, която сеела в градината бисер, а жънела диаман­ти. Слушал Палунко, сърцето му трептяло от радост. Забравил бедата си, три години мо­жел да слуша да му разказват така. Но още повече се зарадвал Палунко, като се досе­тил: „Това е жена самовила, ще ми покаже пътя до змейовите богатства или до градина­та на царкинята. Трябва само да имам тър­пение, да не я ядосвам."

Чакал Палунко – ден след ден минава­ли, минала година, после две. И синче даже им се родило, нарекли малкия Владко. Но всичко си останало така, както си било – Палунко хваща риба, а жената денем се трепе из планината за лобода, вечер готви вечеря, след вечерята приспива детето и на Палунко приказки разказва. Все по-хубаво разказвала тя и все по-трудно чакал Палун­ко, докато" една вечер не му Дотегнало, та щом жената се разприказвала за голямото богатство и разкош на Морския цар, Палун­ко скочил ядосан, дръпнал жената за ръка

и рекъл:

– Недей повече увърта, ами утре рано ме води в палата на Морския цар.

Изплашила се жената, като скокнал Па­лунко така. Казала му, че не знае къде са палатите на Морския цар, но Палунко набил ядосан жената и заплашил да я убие ако не му издаде самовилската тайна.

Сега бедната жена разбрала, че Палунко я е взел за самовила, разплакала се и ка­зала:

– Не съм аз самовила, ами съм бедна жена, която не знае магии. А това, дето ти го разправям, сърцето ми го казва, за да те развличам.

Още повече се ядосал сега Палунко от това, че две дълги години се е лъгал така, та заповядал сърдито на жена си призори да тръгне с детето по песъчливия морски бряг надясно, а Палунко щял да тръгне на­ляво и да не се връщат, докато не намерят пътя към Морския цар.

На разсъмване заплакала жената, замо­лила Палунко да не се разделят: „Кой знае какво ще изпати някой от нас на този ка­менист бряг" – говорела тя. Ала Палунко отново се нахвърлил на нея, та тя взела де­тето и тръгнала плачешком там, където й заповядал нейният мъж. Палунко пък поел на другата страна.

Вървяла така жената с детето, с малкия Владко, вървяла седмица, вървила две. Ниг-де не намерила пътя за Морския цар. Кап­нала бедната от умора, та един ден заспала на един камък край морето. Като се събу­дила, чедото й изчезнало, нямало го мал­кия Владко.

Така се уплашила, че сълзите й се спрели в сърцето, а от голяма мъка говорът й секнал, та онемяла.

Върнала се горката няма по морския бряг и стигнала в къщи. На другия ден до­шъл и Палунко. И понеже и той не наме­рил пътя до Морския цар, върнал се гневен

и яростен.

Като си дошъл, няма му чедото Владко, а жена му онемяла. Не може да му каже какво се е случило, а само чезне от мъка.

Така им тръгнал животът от този ден. Жената нито плаче, нито се оплаква, само шета няма по къщи и се грижи за Палун­ко, а къщата – тиха и празна като гроб. Някое време Палунко търпял тази мъка, а после съвсем му додеяло – когато най-много се надявал на разкоша на Морския цар, тогава му дошла тази беда и несрета.

Решил най-сетне Палунко, та една сут­рин отново отишъл на морето. Три дни седял в морето, три дни постил, три дни риба не хващал. На третия ден пред него излязла

Зора мома.

Разказал й Палунко какво се е случило и се оплакал:

– Сега бедата ми е по-тежка, отколкото беше по-рано. Детето ми го няма, жена ми онемя, къщата пуста. Да се пукне човек от мъка!

– Какво ще си пожелаеш? Още веднъж ще ти помогна. Но Палунко се бил побъркал, откакто си втълпил еамо да се нагледа и наживее с богатствата на Морския цар, та хич и не поискал да му се върне детето, нито да про­говори жена му, ами се помолил на Зора мома:

– Покажи ми, светла Зоро моме, пътя до Морския цар.

Зора мома отново не рекла нищо, само упътила Палунко:

– Когато по млада месечина почне да се разсъмва, ти седни в лодката, чакай вя­търа и тръгни с вятъра на изток. Вятърът ще те отнесе до острова, до Буян, до ка­мъка, до Алатир. Там ще те чакам и ще ти покажа пътя за Морския цар.

Върнал се Палунко радостен в къщи.

Когато настанал нов месец, той не казал нищо на жена си, ами седнал рако сутрин­та в лодката, вятъра чакал и тръгнал с вя­търа на изток.

Носел вятърът лодката и я отнесъл в незнайно море, до острова Буян. Плувал буйно островът като зелена градина. В него имало буйна трева и ливади, в него имало лозя, в него имало бадеми разцъфтели. На­сред острова безценен камък, бял пламтящ камък Алатир. Половината камък острова топли, половината под острова в морето све­ти. Тук, на острова Буян, на камъка Ала­тир, седяла Зора мома.

Посрещнала Зора мома Палунко, упъти­ла го. Показала му къде плува по морето край острова воденично колело, а около него морски русалки игри играели. Научи­ла го как да се помоли на колелото да го спусне при Морския цар, без да го погъл­нат морските пропасти.

Казала му още Зора мома:

– На голямо богатство и разкош ще се насладиш при Морския цар, но знай – не можеш да се върнеш на земята, защото там има страшна стража. Едни вдигат въл­ни, други извиват вятър, а трети кръстос­ват мълнии.

Но Палунко седнал радостен в лодката и отишъл до воденичното колело, като си мислел:

– Не знаеш, Зоро моме, колко несгоди има на този свят. Няма да се затъжа за земята, където оставям пустата неволя.

Наближил той воденичното колело, а около него морските сирени палави игри иг­раели. Във вълните се гмуркали, по море­то се гонели, косите им се разперили по въл­ните, сребърните им пера трептят, а руме­ните им устни се смеят. И по колелото ся­дат, и около колелото морето разпенват.

Доплавала лодката до воденичното ко­лело, а Палунко направил както го била научила Зора мома – вдигнал весло над морето, за да го погълнат морските дълбини, и така продумал на воденичното коле­ло:

– Водовъртежът навърта или до безд­ната мъртва, или до Морския цар.

Като изрекъл това Палунко, морските русалки бликнали като сребърни рибки, съ­брали се около колелото, хванали се с бели ръце за спиците, та завъртели колелото. Завъртели по бързо, главозамайващо.

Появил се вир в морето, появил се вир ужасен, вир дълбок, хванал вирът Палунко, завъртял го като тънка клечица и го пус­нал в чудните палати на Морския цар.

В ушите на Палунко още бил морският шум и палавият смях на морските сирени, а той вече се намирал на чудесен пясък, на ситен пясък от сухо злато.

Огледал се Палунко и викнал: „Ех, че чудо невиждано, цяла поляна от златен пя­сък!"

Палунко си мислел, че това е поляна, а то било голямата зала на Морския цар. Около залата морето се извисявало като мраморни зидове, а над залата стояло като стъклен свод. От камъка, от Алатир, сине­ела светлина като синя месечина. Надвис­нали били над залата клонки от бисер, из­дигали се по нея маси от корал.

А на края, на другия край, където сви­рели свирки и се удряли дребни дрънкулки, там се наслаждавал и почивал в златния пясък Морският цар. Изтегнал се на него, повдигнал само волската си глава, наоколо му – плочник от корали, зад него – плет

от злато.

Свирели ония ми ти тънки свирки бързо и тъничко, а дребните треперушки пляскали светкавично, сияел и блестял онзи ми ти разкош – толкова слука и блаженство Па­лунко никога не бил мислил, че има някъ­де по света!

Побъркал се Палунко от пуста радост, усетил се така, сякаш си е пийнал хубавич­ко, заиграло му сърцето, плеснал с ръце, търкулнал се по златния пясък като бързокрако дете, преметнал се два-три пъти като палав хлапак.

Много допаднало това на Морския цар. Той имал тежки-претежки крака и още по-тежка волска глава. И с такъв грохот се засмял, че както почивал в златния пясък, около него пясъкът хвърчал от смеха му.  

– Ама че си момче леконого – казал Морският цар и откъснал изпод себе си клонка бисер, та дарувал Палунко. След то­ва заповядал на морските русалки, та изнесли на златни съдини отбрани ястия и медовина. Добрувал Палунко покрай Морския цар на плочника от корал в най-голяма по­чит.

Като похапнал Палунко, Морският цар го запитал:

– Желаеш ли още нещо, момче?

А какво знаел да поиска горкият сиро­мах, който никога досега не бил виждал доб­ро? Но както бил гладен от далечния път, та едва се заситил с отбрани ястия и медовина, рекъл на Морския цар:

– Като ме питаш, Морски царю, да ти кажа, бих искал да имам хубава чиния ва­рена лобода.

Почудил се Морският цар на това, но после се досетил, та се усмихнал и рекъл на Палунко:

– Брате, у нас лободата е скъпа, по-скъпа от бисера и бисерната мида, защото я има надалече оттук. Но щом ти се е приис­кало, ще изпратя морска русалка, ще ти до­несе лобода от брега. Но ти ми се премет­ни още три пъти.

Палунко бил толкова радостен, че това не му струвало нищо. Скача той на бързите си крака, а наоколо бързо се събрали и ру­салките, и ситните дечица от залата да ви­дят това чудо.

Засилил се Палунко по златния пясък, преметнал се умело веднъж, та два, та три пъти като катерица, а Морският цар и че­лядта му се смеели гръмогласно на тази сръчност.

Но най-сладко се смяло някакво слабич­ко дете, а това бил малкият цар, когото в игрите и лудориите си русалките били обявили за свой цар. Седял малкият цар в злат­на каляска в свилена ризка. По каляската имало бисерни дрънкулки, а в ръцете на де­тето – златна ябълка.

Когато се преметнал Палунко, малкият цар се засмял така сладко, че Палунко го погледнал. Погледнал малкия цар и се смаял – това било неговото слабо синче, малкият Владко.

Преседнало му тозчас на Палунко. И сам не могъл да си помисли, че така бързо мо­же да му преседне.

Посърнал, разтъжил се, а като се съвзел малко, си помислил:

– Гледай го, хлапето, къде се било дя­нало, да царува в игра и преяждане, а май­ка му в къщи онемя от мъка.

Ядосал се Палунко, не можал да гледа ни себе си, ни сина си в тези палати, но не посмял нищо да каже, за да не го отделят от детето. Затова станал слуга на своя син, на малкия Владко, като си мислел: „Все ня­кога ще остана насаме с детето, ще му спо­мена за баща му и майка му, ще избягам с него, ще взема насила сина си, ще се вър­на с него при майка му.

Така си мислел Палунко, та един ден до­чакал да остане насаме с детето и пошеп­нал на малкия цар: „Хайде, синко, да побегнеш с татко ти."

Но Владко бил съвсем малко дете и понеже дълго стояло под морето, било забра­вило баща си. Засмял се той, засмял се мал­кият цар, мислел си – Палунко се шегува, та го ритнал с краче:

– Ти не си ми баща, ти си смахнатият, който се премята пред Морския цар.

Сърцето на Палунко се свило от болка, щял да се пръсне от мъка. Тръгнал и се разплакал от горчива тъга. Събрала се око­ло него челядта на Морския цар и така си говорили един другиму:

– Този трябва да е бил някакъв голям велможа на земята, щом плаче при такъв голям разкош.

– Ей богу, бях също като Морския цар. Имах дете, което ми се катереше по брада­та, жена, която ми разказваше чудеса, а лобода, брате, колкото щеш, няма нужда пред никого да се премяташ! – говорел разтъжен Палунко.

Почудила се челядта на това голямо големство и оставила Палунко да тъгува за своето щастие. Палунко останал слуга на малкия цар. Всякак угаждал на сина мислел си – ще го придумам някак си да избяга с мене. А малкият цар ставал с все­ки ден по-глезен и по-разпуснат, та колкото повече дните минавали, толкова детето смя­тало Палунко за по-смахнат.

 

II

В това време жената на Палунко живее­ла в самота и тъга в къщи. Първата вечер поддържала огъня в огнището и готвила ве­черя, а като не дочакала Палунко, зарязала огъня и не го палила повече.

Седи бедната няма жена на прага, нито работи, нито шета, нито плаче, нито се оп­лаква, само чезне от мъка и жалба. Нито може да попита някого за съвет, като е ня­ма, нито може да тръгне по море да търси Палунко, като била отпаднала от мъка.

Какво да прави, горката, току един ден отишла в далечното задгорие, където била погребана майка й. Застанала тя над майчи­ния гроб, а пред нея излязла хубава сърна. Проговорила кошутата на езика на неми­те:

– Недей да седиш и да се погубваш, дъ­ще моя, защото сърцето ще ти се пръсне и къщата ще ти се разтури. Ами готви всяка вечер вечеря на Палунко, а след вечеря тън­ка къделя разчепквай. Не дойде ли Палунко, заранта вземи неговата вечеря и меката къ­деля, понеси още тънка цафара и иди на скалата. Там засвири на цафарата, змиите и змииците ще изядат вечерята, а гълъбите ще си постелят гнездото с къделята.

Разбрала щерката всичко, което й каза­ла майка й, и така и сторила. Всяка вечер

прави вечеря, след вечеря разчепква къделя. Не се връща Палунко, жената взима в ранни зори цафарата, изнася на скалата вечерята и къделята. Като свирела тя в цафарата тъничко в дясната свирка, от скалата излиза­ли змии и змийки. Облажат се с вечерята, благодарят на жената на ням език. А като подхващала на лявата свирка, долитали гъ­лъби и гълъбици, отнасяли къделята в гнез­дото и благодарели на жената.

Така правела жената всеки ден и вече месечината три пъти се връщала, а Палун­ко не идвал и не идвал.

Отново тежка мъка налегнала нямата жена и тя отишла пак на майчиния гроб.

Изникнала пред нея сърната, а жената й казала на немия си език:

– Ето, майко, направих всичко, а Па­лунко го няма. Дотегна ми да чакам. Дали да скоча в морето, или да се пребия от скалата?

– Дъще моя – казала сърната, – недей бъди неверница. Тежка мъка мъчи твоя

Палунко. Но ти слушай как ще му помог­неш. В незнайно море има голям лаврак, на лаврака има златни перки, на перките – златна ябълка. Хванеш ли по месечина лав­рака, ще намалиш мъката на твоя Палунко. Но до незнайното море трябва да преминеш три пещери от облаци – в едната има змия великанска, майка на всички змии, морето вдига и мълниите прави, във втората има птица великанска, майка на всички птици, бури развихря; в третата има златна пчела, майка на всички пчели, мълнии пра­ви и кръстосва. Иди, дъще, до незнайното море, нищо недей носи освен въдицата и тъмната цафара двоянка, а намериш ли се в голяма беда, ти отпори десния си ръкав, белия, непоръбения.

Запомнила щерката, взела на другия ден лодката, оттласнала се в открито море, не понесла нищо освен въдицата и тънката двоянка. Лутала се и бродила по морето, докато то не я отнесло до едно място, къ­дето имало три страшни пещери от тжеък облак.

На входа на първата пещера била вдиг­нала глава ужасна змия, майка на всички змии. Страшната й глава затваряла целия вход, а тялото си била простряла в пеще­рата, размахвала там великанска опашка, морето мъти, вълни повдига.

Не посмяла жената да се доближи до чудовището, ами се сетила за своята двоян­ка, та подхванала на дясната свирка да свири. Както свирела, от далечния каменист бряг бързали, плавали змии и змийки. До­плавали, долетели пъстри змии и дребни змийки, та се молели на страшната змия:

– Майко наша, пусни жената да мине с лодка през пещерата. Тя ни стори голямо

добро, като ни хранеше всяка сутрин.

– Не мога да я пусна през пещерата, защото днес трябва да вдигна голямо мо­ре – отвърнала страшната змия. – Но ако ви е сторила добро, с добро ще й от­върна – ако иска тежка буца злато, ако иска шест низа бисери?

Не се помамила вярната жена по бисер и злато, ами така говорила на змията на немия си език:

– Аз съм дошла за дребна работа, за лаврака от незнайното море. Ако съм ти сторила добро, пусни ме през пещерата, страшна змийо.

– Пусни я, наша майко – подхванали змиите и змииките, – виж как ни е храни­ла и отхранила. А ти легни, майко наша, поспи малко, ние ще вдигаме морето вместо тебе.

Не могла змията да устои на толкова много свои роднини, а била жадна за сън от хиляда години. И така, пуснала жената през пещерата, после се опънало страшили­щето в пещерата и заспало. Преди да за­спи, наредила на змиите и змииките:

– Хубаво вдигнете морето, мои деца, докато аз си почина малко.

Минала нямата жена през пещерата, ос­танали змиите и змийките в пещерата. Вме­сто да премятат морето, те го уталожвали и усмирявали. Изплувала жената, стигнала до втората пещера, а в нея – великанска птица, май­ка на всички птици. Изпънала на входа страшна глава, железен клюн разтворила, разперила големите си крила, по пещерата и маха с тях, вихър повдига.

Грабнала жената двоянката и подхвана­ла да свири на лявата свирка. Долетели от брега всички гълъби и дребни гълъбици, та се замолили на страшната птица да пусне жената с лодката през пещерата, тъй като голямо добро им била направила, дето все­ки ден къделя им донасяла.

– Не мога да я пусна през пещерата, защото днес трябва да вдигна силен вихър. Но ако ви е сторила добро, с по-голямо добро ще и отвърна. Ще й дам жива вода от железния си клюн, да й се върне живо­то слово.

Колко тежко й било на горката няма жена, която толкова желаела да й се върне живото слово! Но тя останала вярна и така говорила на птицата:

– Не съм дошла за своето добро, а за дребна работа, за лаврака от незнайното море. Ако съм ти сторила добро, пусни ме през пещерата.

Придумали гълъбите и гълъбиците майката-птица и я накарали да легне малко да дремне, а пък те щели да размахват ви­хъра. Послушала тя роднините си, увиснала на железните си нокти в пещерата и за­спала.

А гълъбите и гълъбиците вместо да вди­гат вихър, го уталожвали и усмирявали.

Така преплавала нямата жена втората пещера и стигнала до третата.

В третата пещера била златната пчела. Тя била изхвръкнала на входа, кръстосва огнени мълнии и гръмки гръмове. Тътнело морето и пещерата, кънтели мълниите по

облака.

Страх обзел жената, като се намерила сама в такъв ужас. Но се сетила за десния си ръкав, отпрала белия си ръкав непоръбен, замахнала с него по златната пчела и я хванала в ръкава.

Мигом утихнали мълниите и гръмотеви­ците, а златната пчела взела да се моли на

жената:

– Пусни ме, жено, на свобода. Нещо ще те, жено, науча. Гледай там в ширното море, голяма радост ще съгледаш.

Погледнала жената ширното море – слънцето тъкмо било на изгрев, небесните висини руменеели, руменеело морето от из­тока, а от морето се вдигнала сребърна лод­ка. В нея била Зора мома, като царкиня бяла и ясна, а край нея невръстно дете в свилена риза, със златна ябълка. Зора мома разхождала малкия цар сутрин по морето.

Познала жената своето изгубено синче.

Ех, чудо пречудно, че е морето широко, та майката не могла да прекоси; че е слънцето високо, та майката не може с ръка да го хване.

Затрептяла тя от преголямата радост – трепере като тънка трепетлика. Дали ръце за детето да протегне? Дали мило да го не викне? Или най-добре вечно след него да гледа?

Плавала сребърната лодка по аленото море, изгубила се в далечината, в морето се гмурнала, а майката едва се окопитила.

– Ще те науча пътя – проговорила златната пчела. – Ще стигнеш до Морския цар, до твоето синче, с него ще имаш щастие. Но преди това ме пусни да кръстосам мълнии по пещерата и не минавай през пещерата.

Лютата пчела надвила горката майка, надвила я и я разколебала. Съгледала чедото си, мечтаната си мечта съзряла – съгледала, съзряла, а не прегърнала, не целунала! Разколебала пчелата жената. Вярна ли ще бъде на Палунко, или не? Дали да пусне пчелата и да отиде при синчето си, или да мине през пещерата до незнайното море, до големия лаврак?

Като я разколебала пчелата, сълзите се отприщили от сърцето й, върнало й се живото слово, та тя проговорила с живо слово на пчелата:

– Не ме натъжавай, златна пчело. Няма да те пусна на свобода, защото трябва да мина през пещерата. Аз оплаках чедото си и го погребах в сърцето си. Не съм дошла тук за свое добро, а за дребна работа, за лаврака от незнайното море.

Ех, брате мой, колко тихо станало тогава морето, бурята се укротила във въздуха, защото в едната пещера спяла страшната змия, във втората великанската птица, а в третата била изморената жена!

Така тихо минавал денят, така идвала вечерта – така блясвала месечината. Кога­то месецът се вдигнал високо на небето, жената заплавала в полунощ в незнайното море, та насред морето пуснала въдицата.

III

Привечер малкият цар заповядал на Па­лунко да му оплете нощес хубави поводи от свила. „Утре в ранни зори ще те впрегна в каляската да ме возиш по златния пясък."

Нейсе, свършил Палунко и това. Той се бил крил досега от Зора мома, когато сли­зала сутрин под морето, но утре тя щяла да види как синът му го впряга в колата.

Спяла цялата челяд, спял Морският цар, спяло разглезеното царче, само Палунко бил буден – поводи плетял. Яко плете, като да е намислил нещо. Като ги оплел, станали

здрави онези ми ти поводи, и Палунко ка­зал:

– Никого не питах, като правих щуро­тии, няма и сега да питам, когато вече поумнях.

Казал си така, отишъл тихо при каляс­ката, където синът му спял дълбоко, про­мушил поводите през спиците си, вързал я на гърба си и тръгнал да избяга със сина си.

Тихо минал Палунко през златния пя­сък – преминал многобройните зали като обширни поляни, промъкнал се през златния плет, разтворил клоните от бисер. А като дошъл там, където морето се издигало като зидове, без да се колебае, заплавал с дете­то в морето.

Колко е далече, тъжна мъко, от Мор­ския цар до белия свят! Плавал Палунко, плавал, но колко може да преплава един ри­бар, като на всичко отгоре плещите му при­тискал малкият цар със златната ябълка и неговата каляска от злато. Морето сякаш все по-високо и по-тежко се издигало над него!

Когато Палунко отмалял съвсем, усетил още, че нещо щракнало в златната каляска, нещо се запънало в спиците й. Като се за­пънало, започнало бързо и сърдито да тег­ли.

– Сега аз, сиромахът, ще се простя с живота си – говорел сам на себе си Палунко. – Морското чудовище ме носи на зъба си.

Но това не било зъбът на морското чу­довище, ами костената въдица, пуснала я била жената на Палунко.

Като усетила жената, че въдицата се за­пъва, събрала радостно цялата си сила, тегли и дърпа, да не изгуби големия лаврак.

Когато го домъкнала по-близо, от море­то се подали най-напред златните спици на каляската. Жената не видяла добре на месе­чината, а си помислила: „Ето златните люс­пи на лаврака."

Тогава се показало детето със златната ябълка. Пак си помислила жената: „Това е златната ябълка на люспите.” А когато най-сетне от морето излязла Палунковата глава, жената възкликнала радостно: „А това е главата на големия лаврак."

Извикала весело, довлякла го съвсем до себе си. А като го домъкнала съвсем бли­зо – е, брате мой рождени, кой би съумял хубавичко да разкаже какво им е било от преголяма радост, дето се намерили така тримата в лодката, посред незнайното море!

Време за губене нямали, трябвало да преминат пещерите, докато не са се събу­дили пазачите им. Хванали веслата и загре­бали колкото им позволяват силите.

Ала ето ти ненадейна беля! Щом мал­кият цар видял майка си, веднага си я припомнил. Прегърнало детето майчицата си с двете си ръце – паднала му ябълката от злато. Потънала ябълката в морето, по­тънала на морското дъно, в дворците на Морския цар, тъкмо на рамото на Морския цар.

Събудил се Морският цар, викнал сър­дито. Скочила от сън цялата челяд в зала­та. Веднага забелязали, че ги няма малкия цар и неговия слуга. Вдигнали потеря по тях. Изплавали на месечината морските ру­салки, полетели в нощта леките презморки, пратили бързи скороходци да събудят стра­жите в пещерите.

Но лодката била минала вече през пеще­рите, та потерята се втурнала след лодката. Гребели Палунко и жена му, гребели кол­кото имали сили, а след тях се спуснала хайка – пляскали след тях морските русал­ки, летели след лодката бързите презморки, люляло се след тях разбуненото море, пося­гало, виела буря от облаците. Все по-близо до лодката се насочвала хайката – не би й убягнал и най-голям кораб, камо ли мал­ка лодка с две весла! Дълго летяла лодка­та пред потерята, но тъкмо когато се пока­зал белият ден, заплахата се издигнала от всички страни около лодката.

Вихърът покрил лодката, настигнали я шумните вълни, морските русалки се сплели около нея като венец. Люшкал се, люшкал венецът около лодката, морските русалки пропускали страхотни вълни, но не пропу­скали вълната с лодката. Пищи, пръска мо­рето и ветрищата.

Палунко се уплашил от гибел и в смърт­на тръпка извикал:

– Ох, помогни, ясна Зоро моме!

Издигнала се от морето Зора мома. Па­лунко съгледала, но не го погледнала, мал­кото царче погледнала, но не го дарила, а на вярната жена хитър дар дарувала – везана кърпа и игла карфица.

От кърпата се вдигнало бяло платно, а иглата се превърнала в кормило. Надуло се платното на вятъра като едра ябълка, а жената се хванала с твърда ръка за кор­милото. Разбил се венецът около лодката, стрелнала се лодката през синьото море, като звезда през модро небе! Лети чудото невиждано пред страшната потеря – кол­кото по-силна е хайката, толкова повече й помага, колкото е по-бърз вихърът, толкова по-бърза е лодката пред вихъра, колкото е по-бързо морето, толкова по-бърза е лодка­та по морето.

Показал се в далечината каменистият бряг, на брега Палунковата къщичка, а пред нея бяла пътечка направена.

Като се показал брегът, тозчас силата на хайката отслабнала. Страхуват се от бре­га вилите презморки, изостават от брега морските русалки, в откритото море останали вихърът и вълните, а лодката лети право към брега като дете в майчина прегръдка. Налетяла лодката на брега, прелетяла през бялата пътечка, ударила се в скалата. Разбила се лодката в скалата, потънали платното и кормилото, пропаднала в морето златната каляска, избягала пчелата златокрила, а Палунко с жена си и детето се намерили на пътечката пред къщичката си. Вечеряли тази вечер с лобода, дето съв­сем я били забравили. И ако не била свир­ката двоянка, никой нямало да помни вече какво било станало. Обаче щом духнел ня­кой в двоянката, голямата свирка свирела така за Палунко:

 

Лудо чудо Палунко,
вдън море се намерил,
люти мъки намерил.
 

А малката свирка споменавала жената:

 

Грейни, светни, зорице,
грейни, светни да видиш:
ново щастие иде,
три пъти потопено,
от жената спасено.
 

Така разказват по цял свят свирките двоянки.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

Notice: Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...