Зловещият урок

Бог често преподава странни на пръв поглед уроци. Някои от които доста болезнени. Оглеждайки се назад, виждам през какво множество такива уроци преминаваме всички ние, за да вземем най-важния изпит – този за Царството Небесно. И при всичките тези уроци, при всичката тази подготовка, при всичките рани, сълзи и „удари на съдбата” мнозина си остават ненаучени дори до края. Всъщност, повечето от нас.

 

Сега се сещам за една случка, която ме връща години назад – във времето, когато бях още ученичка. Може би пети-шести клас. Забравила съм точно. Останал е споменът за тъмносинята престилка с бяла якичка и неудобната ученическа чанта, натъпкана с учебници. Времето, в което акумулираш уроците от училището, но и уроците на живота, а после разсъждаваш за тях. Ако все още ги помниш. Ако все още искаш да се учиш. Ако не си станал дотолкова безчувствен, че да захвърлиш всичко това в дерето на забравата, цинично отричайки времето, в което си бил безпомощен. И много, много млад.

 

Беше сив есенен ден. Ученическа есен. Може би октомври. Малко след началото на учебната година. Точно почвахме да свикваме с мисълта, че лятото и неговото безгрижие са си отишли едва ли не безвъзратно и че единственото, което предстои са дълги и дъждовни есенни дни, в които ще трябва да ходим на училище, да се прибираме уморени, да си готвим уроците и почти да нямаме време за нещо друго.

 

Сега не знам как е, но тогава именно в началото на учебната година в училищата имаше практика учениците да ги водят на Уроци по безопасност на движeнието по пътищата в някой полигон на КАТ. Естествено, ние гледахме на тези уроци като на неизбежна досада, от която не можеш да се откачиш, но пък в тези дни почти не се учеше, така че – защо не? Нека ни учат как да се движим безопасно по улиците, само да не ходим на училище и да не ни изпитват.

 

Събрахме се както винаги рано сутринта, разкършихме сънливите тела с ведрина, изкарахме съкратени час-два и хайде на двора, където трябваше да се съберем и вкупом да поемем към КАТ. Там обикновено ни очакваха униформени катаджии, които говореха надълго и нашироко за правилата на движение, прожектираха ни диапозитиви и излъчваха кратки филмчета, след което ни пускаха да си вървим и с това учебният ден приключваше.

 

Така трябваше да бъде и този път. Поехме заедно с учителите към Полигона, до който трябваше да стигнем пеша. За щастие той не беше много далеч, но тъй като бяхме всичките паралелки от випуска, шествието ни приличаше на дълъг керван с много камили.

 

Движехме се успоредно на шосето и колите прелитаха край нас. Учителският авангард и ариегард удържаха този нестроен керван да не се разпилява в различни посоки, но така или иначе се движехме в широки редици, които помитаха всичко пред себе си. Момичетата вървяха на групички и си говореха, докато момчетата търчаха напред-назад като развързани коне, закачаха момичетата и се държаха като пълни идиоти, както обикновено се държат повечето момчета на тази възраст.

 

Бяхме минали километър-два и оставаха приблизително още толкова. Както вече казах, пътят ни вървеше успоредно на шосето, което беше в две платна, разделени по средата с мантинела. Всяко платно имаше три ленти и движението по тях беше доста оживено. В този момент се случи нещо, което обикновено се случва само във филмите с техните неочаквани обрати и нагласени съвпадения.

 

Отнякъде се появи едно момченце на видима възраст 9-10 години. Беше тъничко, русичко, късо подстригано, облечено в черен панталон, черна ризка и пуловер. То не беше от нашето училище и не вървеше с нас, но при все това излезе някъде от нашите редици. Очевидно искаше да се прехвърли от другата страна на пътя, като преди това прекоси платната и в двете посоки, прескачайки мантинелата. В мига, в който стъпи на шосето никой от нас или учителите не видя това. Следващият миг то вече тичаше към мантинелата, с което привлече нашите погледи, така че всички деца, без изключение станаха свидетели на това, което се случи. Колите на пътя бяха доста засилени, защото никой от шофьорите не очакваше тъкмо на толкова оживен път да излезе пешеходец, след като недалеч имаше подлез, а също и пешеходна пътека. Така че, когато момчето стигна средата на платното, един син москвич модел 408, (от старите ръбести соц-автомобили), не успя да спре навреме и го удари с всичката мощ на желязното си туловище. Тялото на детето изхвърча във въздуха, описа широка дъга и падна десетина метра по-нататък, където остана да лежи. Москвичът, в опитите да спре, поднесе, завъртя се и се обърна на една страна, падайки върху шофьорската врата.

 

Ние останахме като вцепенени. Вперили поглед в немърдащото телце се мъчехме да проумеем станалото и пред очите ни още и още се прожектираше картината с летящото във въздуха дете, което пада като простреляна птица на асфалта. В този момент учителите се опомниха и се спуснаха към момчето, а наоколо за един миг се изпълни с множество народ. Учениците все още бяха стъписани, някои от момичетата се разплакаха, а други оживено почнаха да се обясняват едно на друго. Но повечето от нас бяха толкова зашеметени, че не издадоха нито звук. В това време шофоьорът на москвича се подаде от прозореца на колата и излезе пребледнял от нея. Беше на средна възраст с леко прошарени коси. Изглеждаше толкова съсипан, че безпомощно седна на асфалта и прокара ръце през челото си. До нас долитаха откъслечните реплики на учителите: „Умряло е!”, „Още не!”, „Повикайте линейка!”, а ние смутено стояхме и гледахме.

 

Не помня какво стана по-нататък – дали е дошла линейка или някой е закарал бедното дете до болницата, която се намираше недалеч. Не зная дори дали е оцеляло. Помня само, че учителите дойдоха при нас, погледнаха ни съчувствено, сякаш извинявайки се за случилото се, и след кратък съвет решиха, че няма да сме в състояние да отидем до Полигона и да слушаме инструкции по безопасност на движението. Някой от тях подхвърли, че при такъв урок другият би бил излишен и така ние бяхме свободни да си отидем у дома.

 

Бог често праща жестоки уроци. Уроци, от които боли. Но такива са Божествените уроци – едни се учат от болката на други.