Филийка с маргарин

Майка ми работи като продавачка на свещи в една столична църква. Понякога, особено по повод на църковни празници, ми споделя интересни неща. Често съм се изкушавал да споделя, на свой ред, преживяванията й, но после винаги съм се отказвал, защото съм го смятал за нередно. Този Великден обаче (2013 г.) толкова се изненадах, натъжих и едновременно трогнах от чутото, че почувствах, че случилото се трябва да достигне до повече хора.

Дали съм бил прав? Преценете сами.

В ранния следобед в неделя, тоест на първия ден на Великден, обикновено храмовете са полупразни. Хората, които са се черкували през нощта на Великденската служба не отиват втори път в неделя, а тези пък, които не са били през нощта, обикновено отиват ранно сутринта. Затова в неделния следобед няма хора, само от време на време влиза някой, за да запали свещ. Така е до края на деня – тихо и спокойно.

Момчето или по-точно мъжът, който влезнал в този ден, бил явно от онези хора, които са пропуснали и нощното и сутрешното богослужение. Той пристъпил плахо към мястото, където се продават свещите, но вместо да поиска свещ, мълчаливо навел глава и се засуетил. На възраст бил около 25-годишен, лицето му било тъжно, но благородно, а облеклото му прилично.

Майка ми била изморена от нощната служба и като го видяла, че се чуди, не го притеснила, а го оставила на спокойствие да реши какво иска. Момчето останало доста дълго с наведена глава, мълчейки.

„Извинявайте, но… дали може да ми дадете нещо да хапна?“, престрашило се най-накрая то.

Майка ми се стъписала. Тя била чувала подобни молби и друг път, но никога от подобен на вид млад, скромен и спретнат мъж. За съжаление, въпреки празника, в църквата нямало останало нищо. Тя се натъжила. Искала да помогне, но не знаела как.

„Съжалявам момче – казала, – но наистина няма какво да ти предложа, освен… ако нямаш против… да ти дам моя обяд, но той е… доста скромен. Това са две филийки, намазани с маргарин и сол“. Изричайки тези думи тя се притеснила, че момчето, може би, ще се обиди и виновно вдигнала рамене в знак на съчувствие.

За нейна изненада обаче то се усмихнало и казало: „О! Сърдечно Ви благодаря. Аз много обичам филийки с маргарин“. Тя бръкнала в старата си чанта, разгърнала найлоновото пликче и му ги подала. То ги взело и набързо ги изяло пред очите й.

Тя се натъжила. Огледала се и видяла, че в този момент в храма няма никой друг. Казала му да я изчака, излязла от стаичката, отишла до иконите пред иконостаса и потърсила дали някой не е оставил там нещо като дар. За нейна радост открила две великденски яйца. Взела ги и радостно се върнала. Подала му ги като предполагала, че ще ги обели и изяде пред нея. Момчето обаче внимателно ги прибрало в джоба си. После й целунало ръка и казало: „Много, много Ви благодаря. Ще ги занеса вкъщи, при моето момиче, за да се чукнем с тях за Великден“

„Ама, ти имаш приятелка?“, спонтанно попитала майка ми. „О, да – отговорило момчето, – имам… годеница, но… то така се случи, че останах без работа и я докарахме до там, че… от известно време нямаме пари дори за ядене, но аз вярвам, че скоро нещата ще се подредят…“. „Ще се подредят, моето момче. Ти само вярата си не губи“, отвърнала майка ми и се просълзила.

Момчето едва забележимо се усмихнало, благодарило й отново и си отишло.

Послепис

Има народно поверие, което казва, че по време на големите празници, особено на Великден, Христос идва при нас в образа на странник, просяк или болен, за да изпита сърцата ни. Но човешките сърца могат да се изпитват само ако те са живи. Иначе другото го знаем – ако те са от камък, винаги ще намерим доводи за извинения.