Сънят на Пилат Понтийски

Гостите схванаха неразположението на Пилат и си отидоха по-рано, отколкото друг път. Сам в голямата и осветена зала, той чакаше да се върне жена му, излязла да изпрати гостите. Тръбите на стражата прозвучаха самотно, известяваха, че дворцовата врата е заключена и настъпва часът за нощна почивка. Един след друг огньовете угасваха; от най-високите амфори още се разливаха упоителни благоухания.

Жената на Пилат се спря на входа на залата, кимна с глава на мъжа си и се отправи в спалнята. Робините с поклон се отдалечиха. Пилат постоя известно време, мина през галерията и излезе на каменната тераса.

Каква нощ – някак замаяна и страхотна! Градът под черната завеса на небето беше тъй пуст, сякаш беше измрял. Ни една светлинка не проблясваше, ни един звук не излизаше из бездънната паст на загадъчната нощ! Като някакви исполински чудовища, рошави мрачни облаци се въртяха, лазеха по околните хълмове, обсаждаха отвсякъде заспалия град. Цял ден, и вчера, тълпите пълнеха улиците, викаха, беснееха, тържествуваха. И пред Пилат се изправи образът на кроткия Страдалец, с когото се гавреха тълпите. На хубавата му глава с копринени коси бяха сложили трънен венец, по снагата му синини от удари с камшик, ръцете му вързани. От паметта на Пилат не излизаше кротостта на лицето му, подобно на тиха и озаряваща усмивка, каквато той никога не беше виждал – усмивка, която покоряваше със своята благост, пленяваше с неизразима обич.

Тълпите ревяха, искаха от него, представителя на римската власт, да им го предаде, за да го подложат на най-жестоко наказание – да го разпънат на кръст. А той – Страдалецът, ни се оправдаваше, ни обвиняваше, нито охна от болки, не падна на колене за милост. Бил рушил вярата на дедите им! Каква опасност беше той за Рим? Един безвреден мечтател… Рим искаше само покорство от робите, строг беше само срещу бунтовниците против властта му. Пилат виждаше ясно, че Страдалецът е невинен, но за да успокои робите, заради спокойствието на римската държава им го предаде.

От тази тераса Пилат със съжаление бе наблюдавал с каква жестока радост тълпите го поведоха към лобното място, ругаеха го, биеха го. А той вървеше, падаше, ставаше, мълчалив и прощаващ. Разпънаха го, успокоиха се съвестите на пазителите на вярата, наситиха се тълпите на зрелището, умориха се от ликувания…

В какъв дълбок сън беше потънал многолюдният град! Само Пилат стоеше буден и наблюдаваше тази странна нощ, а душата му потръпваше от някакво мрачно предчувствие.

Когато Пилат влезе в спалнята, жена му беше заспала. Той полека пристъпи до ложето, легна все така неспокоен и се унесе в чудноват сън:

Минало е много време, Пилат се вижда в непознат град, не може да разбере вечер ли е или сутрин, върви из безлюдно място. Излиза пред грамаден позлатен храм, вратата се отваря, влиза вътре. Пламтящи светлини озаряват бледни образи по стените. Пристъпва бавно, взира се и с учудване вижда по средата на храма познат образ – на кръст е разпънат мъж, главата страдалчески е клюмнала, но лицето е озарено с всеопрощаваща усмивка. Той е! Не, не, може би само прилича на него… Съглежда едного: – Кой е този там, разпънат на кръст? – Той е Синът Божи, Иисус Христос от Назарет. – Как! Нали го умъртвиха, че бил рушител на вярата на дедите! – Той живя и умря в човешки образ, но възкръсна и възкръсва в сърцата на хиляди и хиляди хора. И словото му прониква вред, раздрусва цели народи, катурва държави!.. – Пък аз го намерих някога невинен!.. Колко съм се заблуждавал! Той наистина е бил най-опасният бунтовник. Сега не съжалявам, че го предадох на мъченическа смърт. Изпълнил съм дълга си като властник… – Кой си ти? – Пилат Понтийски, управител на Юдея, представител на великия Рим. – Ти го направи Бог, рече му служителят и изчезна…

В този миг страшен трясък и трус разлюля спящия град и прекъсна съня на Пилат. Внезапен огнен блясък озари храмове, дворци, околни височини и всичко потъна в още по-гъст мрак. Ужасени, Пилат и жена му излязоха на терасата. Изплашено, населението с писък напускаше къщите си, тълпеше се, шумеше из улици и стъгди*. Пилат разказа на жена си чудноватия си сън. Един конник от стражата спря под терасата и дигна меч за поздрав.

– Какво става, центурионе?

– Христос възкръсна!

Пилат се отпусна безпомощно връз каменния парапет на терасата.

Из сборника  „Русалска поляна“, 1938 г.

Разказът е публикуван в сборника „Детски цветослов“, ИК „Омофор“ 2012