Троянската Света Богородица

Тогава в Троянския манастир е имало само двама монаси. Те и старият отшелник от Зелениковец са били едничкото население по тоя дивен край на Черни Осъм. Рядко морен пътник е минавал в ония времена низ дивата клисура на реката да се прехвърли през Амбарица в равнините на Тракия, а още по-рядко ще прекоси някой върховете на път за Загорието. Пуста и безлюдна е била цялата околнина. Дивите зверове зиме и пойните птички лете са били единствените ѝ обитатели. И никой не е знаел да се радва на хубостите, които Бог е попилял тъкмо на това място, когато е теглил безкрайната верига на Стара планина.

А приказки за безкрайни страхотии се носели надлъж и нашир по двете страни на Балкана. Облече ли се в зелено рухо девствената гора – зашетат между прави и стройни букаци несретници хайдути, зашетат и се попилеят ту към Черноморието, ту към сръбските земи. Надене ли пък белия си саван, запискат ли вихрушки – като прокудени духове пропълзяват черни сенки на вълци и на лисици. И един страшен вой се понесе от земята до небето. Едно проклятие, което кара и най-безбоязнената душа да тръпне и да се присвива от страх. Тогава двамата калугери се прикътват в килията си, паднат на колене пред мъждеещо кандило и замолят Бога за пощада и за спасение. Но никой от тях и не помисля да се върне в света.
В една зимна нощ, току-що двамата монаси бяха прочели вечерната си молитва, външната врата на оградата се раздруса от силни удари. Монасите изтръпнаха и се вслушаха. Навън бурята пищеше и развяваше бели платна, като ту ги закачаше по високите клонове на разлюлените дървета, ту ги настилаше в падините под стволите им.

– Сприята се разбесува – продума на себе си единият монах и приклекна до леглото. Другият пристъпи към кандилото, с разтворени шепи. Стори му се, че то се разлюля от бурята, та прибърза да запази с шепа бледото му пламъче.

На вратата се зачука още по-силно и по-припряно. Двамата монаси се изправиха сега един срещу друг и се загледаха изпитателно. Хиляди мисли минаха през главите им. Не идват ли злосторници? Но веднага се сетиха за брат Пахомия от Зелениковец. Може би е той, дошъл в тая страхотна доба да почувства човешка душа до душата си? Те открехнаха боязливо вратата на килията.

– Отче Пахомие, ти ли си?
Вместо отговор, достигна някакъв стон, вратникът се разлюля отново. И те доловиха оръфани от бурята думи.
– Братя християни!
Двамата монаси се изгледаха в мрака, без да могат да се видят, загърнаха подрасниците си и подобно съновидения се отправиха към портата.
– Кой е? – Гласовете им излизаха като чужди от техните уста, без да разберат дали от студ или от уплаха.
– Християнин… Брат.
Когато отлостиха вратата, пред тях лежеше изнемощял монах, паднал върху нещо, което той притискаше с вкочанените си ръце. Монасите не можаха да разберат кой беше странникът. Още го мислеха за отца Пахомия. И като го понесоха към килията, състрадателно шепнеха:
– Какво те носи по това време, отче Пахомие?
Чак когато бледните лъчи на кандилото паднаха върху лицето на внесения, разбраха, че гостът им беше непознат монах. Щом се съвзе, гостът запита:
– Иконата?
Монасите изтичаха навън и се спряха изненадани. От иконата, която в смущението си бяха оставили вън, се излъчваше необикновена светлина. Те я хванаха от двете страни и я понесоха като при лития.
Иконата бе на Божията Майка с Предвечния Младенец на скута ѝ.

На другия ден намериха и коня, умрял там, където днес свършва село Орешака. Непознатият монах понесъл иконата от Света гора, за да я даде дар на Киприяновския манастир в Бесарабия. Когато наближил до Орешака, конят, който до това място вървял в плавен раван, започнал да се препъва и паднал. На калугера не оставало друго, освен сред снежната буря да понесе скъпия товар натам, накъдето го насочвала светлинката. Той сам не знаел, че наблизо има манастир.

Цялата зима тримата калугери преживяха в особено радостно настроение. И най-тежките дни прекараха в най-голяма лекота, защото всеки миг чувстваха над себе си покровителствената ръка на Божията Майка. Обединени в синовната си любов към нея, те се чувстваха като истински братя, готови да разделят помежду си по равно всички несгоди на отшелническия живот в тази небивала по своята суровост зима.

Но колкото повече започвала да се усмихва природата, толкова по-тъжно ставало в душите на тримата.

Един ден, когато слънцето се беше засмяло през синьото наметало на небето, пришелецът се вдигна мълком и се отправи по изпръхналия път за Троян. Върна се към обед с дорест кон. Другите двама познаха най-добрия кон в града. Като него нямаше втори, равен по хубост, по сила и по пъргавина. На Тодоровден той единствен надпреварваше всички останали коне в околията.

Пришелецът слушаше похвалите и стягаше седлото на коня. Когато всичко беше готово, той се метна отгоре му, сложи иконата пред себе си и се наведе да целуне братята за сбогом. Сълзи на мъка и на радост изпълниха очите му. Сълзи и сдържани ридания му отвърнаха. Двамата калугери се усетиха изведнъж осиротели. И като целунаха за последен път обвивката на иконата, оттеглиха се с оборени настрана глави – да сторят път на коня. После прибързаха към параклисчето и паднаха на колене там, където беше стояла Божията Майка.

Колко се молиха те, не можеха да кажат, когато припряно хлопане на манастирската врата ги откъсна от молитвения им унес. Двамата отшелници станаха, изгледаха се учудено и тръгнаха да отворят. И каква беше почудата им, когато видяха монаха с иконата в ръце!

– Отче, какво се е случило? – запитаха в един глас и двамата.

– Конят… – едва можа да промълви монахът. И с полюлени от вълнение и тревога нозе, подпомогнат от двамата, той внесе иконата в параклиса и я остави на предишното ѝ място.

Засияха лицата на монасите. Устата им, които до сега шепнеха, се отключиха и в малката черквица се понесе тържественият тропар на Света Богородица. Пееха с възторг, както никога до сега.

Коня намериха там, където беше паднал и предишният. Дори им се стори, че е издъхнал в същото положение. Главата му, вместо към Троян, беше насочена към манастира. И на тримата иноци стана ясно, че Бог е определил иконата на Неговата Майка да остане завинаги и да бди в едни от най-красивите дебри на Стара планина като закрилница на българския народ.
Сега, гдето бе паднал конят, е построено оброчище, а малкият някога скит се обърна в един от най-величествените български манастири. Вляво от входа на храма, върху висока поставка, е сложена чудотворната икона на Света Богородица, Богородната Майка, закрилница на българския народ.

Из сборника “Детски цветослов”, ИК “Омофор” 2012