„Разбрах, че нищо не знам. Как тогава да се кръстя?“

Хората, които се кръщават днес – кои са те? Най-често в храма донасят за кръщаване бебета и деца, но се срещат и възрастни, решили да се кръстят. Те са много по-малко, отколкото децата. И зад всеки такъв случай стои нечий живот с тайнствено преплели се обстоятелства, нечия жива съдба и нечия твърда решимост.

Какво кара хората да извършат тази съдбоносна крачка?

– Имам един приятел, той е най-добрият ми приятел – разказва Александър, който е решил да се кръсти на 26 години. – Ние сме на една възраст и сме родени почти на един и същи ден. Наскоро той се ожени и сега двамата чакат дете. И моят приятел ме помоли да стана кръстник. Тъй като не съм кръстен и не знам нищо нито за това, нито как да стана кръстник, реших да дойда тук.

* * *
– Разболях се. И осъзнах, че моята болест е поради това, че съм изоставила Бога – признава Наталия (47), кръстена като дете в католическа църква. – Не носех кръстче, не спазвах постите, рядко ходех на църква. Моята дъщеря ми предлагаше: „Хайде тази вечер заедно да се помолим“. А аз все нямах време. Когато се разболях, те двете с мама (и двете са православни) се молеха много за мен. Дъщеря ми дори отиде в Переделкино при стареца Илий и той благослови да ми направят операция. Осъзнах колко много се молят за мен и колко силна е православната вяра, и се заклех, че ако всичко мине добре, ще приема православието. Операцията премина успешно и ето че аз съм вече православна.

* * *
– Към тази мисъл вървях много години – разказва Антон (42). – А ето че изведнъж детето взе, че каза: „Искам да се кръстя“.  Именно детето ме склони към тази мисъл… Жена ми е кръстена.

* * *
– Сам, без натиск, никой не ме е склонявал, сам стигнах до тази мисъл – бърза да сподели Денис (33). – Сигурно защото иначе си нямаш защитник, някакъв човек или Същество, на което да можеш да споделиш своите желания и тъги. Дори съпругата ми няма да ме разбере. Въпреки че сме заедно вече петнайсет години. Но има въпроси, които никому няма да доверя, които трябва да си останат само с мен. Огромно количество въпроси, които за съжаление аз сам не мога да реша. И не мога да се принудя да ги споделя с някой друг. Тези неща са в мен, те ме ядат отвътре, разкъсват ме. Усещам в себе си редица противоречия, които бих искал да примиря.

* * *
Нужни ли са на тези хора огласителните беседи, които винаги традиционно са се провеждали в храма преди тайнството Кръщение? Но ако по-рано (в Русия – бел. прев.) се провеждаше само едно 45-минутно занятие непосредствено преди самото Тайнство, то от началото на миналата година беше въведена нова система. Сега родителите и кръстниците на малките деца минават през цикъл от две беседи (във вторник и четвъртък), а възрастните, желаещи да се кръстят – през цикъл от пет беседи (през съботите). Слушането на огласителни беседи е задължително за всички, които искат да приемат Тайнството. Ето защо, записвайки се в църква за кръщене, хората получават телефонен номер, на който трябва да се обадят и да се уговорят за времето, през което ще посещават огласителния курс.

Разбира се, има и такива, които веднага обръщат гръб и си заминават. Не си правят дори труда да се обадят. И колко са те – никой не може да каже. Ирина Русова е ръководителката на службата за катехизация към храма ”Покров Богородичен” в Медведково. Именно на нея се обаждат желаещите да се кръстят. Ето и нейния коментар:

– Около 70 процента казват: „Ще дойда с удоволствие“ – разказва Ирина. – А около 30: „Че за какво ни е това?! Ще отидем в друг храм! Изобщо не ни се занимава с тази работа!“ Или: „Нямаме време, много работим и сме изключително заети!“ Аз започвам да обяснявам защо са нужни тези беседи. Чак до абсурд се стигаше! – спомня си тя.

– Обажда се един господин: „Други ден имаме полет за чужбина, искаме да кръстим утре детето си, а вие ни пречите!! Какви са тези беседи?!!“ Започвам да обяснявам за какво са огласителните беседи: за да се разбере смисълът на тайнството Кръщение, за да може хората поне малко да се ориентират в Църквата, още повече, че ще стане дума и за практически неща… Казвам всичко това и господинът вече със съвсем друг тон заявява: „А, така ли? Ми ще дойдем тогава на беседите ви“. Ако поговориш малко с хората, те осъзнават необходимостта на беседите и започват да идват, забравяйки за това, че са заети – заключава Ирина.

За какво ти е да се кръщаваш, щом не си готов да отделиш поне малко време, за да получиш някакви минимални знания за Църквата, чийто член възнамеряваш да станеш? Мотивацията ти може да е всякаква – от привичното, макар и неосмислено, следване на традицията до суеверната вяра, че Кръщението ще защити детето ти от болест, например. Може и да го защити. Но няма да го защити по-малко, ако като бъдещ християнин научиш поне нещичко за своята религия и започнеш да проумяваш какво именно възнамеряваш да сториш. Случаите, когато човекът не разбира защо ще се кръщава, а същевременно не разбира, че не разбира, и не иска да разбира, но все пак иска да се кръсти, са достойни за професионалния интерес на изследователите на религиите.

Има и изключения – например младежите на 17-18 години. На тази възраст трудно можеш да заинтересуваш човека с някакви знания. Но от какви съображения се ръководят родителите на тези момчета и момичета, когато отказват да ги „водят“ на беседите (като че ли те не са в състояние да дойдат сами)? Ето един пример: майката на 18-годишен младеж искала да го кръсти. Но след като разбрала, че преди това ще трябва да чуят няколко беседи, казала: „А, не, не! Ще си намерим друг храм. Защо е нужно това? Искаме да се кръстим просто така“. И разговорът приключил.

Други две девойки, Катя и Рая, на 19 години, след като посетили две беседи, всеки път закъснявайки с половин час и през минута питали преподавателя скоро ли ще свърши, накрая кипнали и си тръгнали, трясвайки вратата. „Не издържам! Претоварена съм с лекции! Какви са тези порядки?! – възмущавала се Катя по телефона. – Тези беседи само отблъскват хората!“

– Решихме, че повече няма да я видим – спомня си Ирина.
Напролет обаче момичето се завърнало. То се оказало кръгъл сирак.
– Трябваше да я обгърнем с мъничко топлина, а ние изглежда не сме го сторили. Нещо сме пропуснали, недогледали – казва Ирина.
След като била на още две беседи, Катя отново изчезнала. В края на краищата тя дошла да се кръсти чак след една година.
– Радвам се, че ѝ стигна характерът да приеме Кръщение – спомня си Ирина.

За тази сложна възраст вероятно може да се направи изключение: например, петседмичният цикъл да се заменя понякога с две беседи, смята Ирина.

– Между другото, винаги сме насреща, ако има някакви особени обстоятелства – казва тя. – Можем например да проведем курса от пет беседи за един ден. Случва се, че на някого му е трудно да стигне до храма. Та нали идват да се кръщават и 80-годишни хора! В този случай ние можем да проведем беседите у дома. За онези, които явно не са готови да идват редовно, да слушат и някак си да общуват и да взаимодействат с нас, можем да направим изключение.

А за останалите? Толкова ли са необходими тези пет беседи и струва ли си да си губим времето за тях всяка събота? Та нали откакто в храма е въведена новата система, броят на кръщаваните е намалял рязко. „Повече от два пъти“, хващат се за главата едни. „По-рано цяла тълпа стоеше в двора всяка събота и неделя (дните на общите кръщавки), а сега няма никой“, ужасяват се други.

И все пак слушателите на курса от пет огласителни беседи се изказват с одобрение за тях.

Александър (26):
– Получавам вдъхновение от беседите, усещам го. Всеки ден размишлявам за това, което съм чул. Цял живот съм имал въпроси, на които най-после получавам отговори. Ето, моята сестра се кръсти на 16 години и нищо такова не направи. Тя за забавление си намери кръстник, който беше няколко години по-голям от нея. И толкоз. Това ѝ беше цялото тайнство.
– Как приехте необходимостта да минете през няколко беседи?
– Това не ме уплаши, напротив – аз дори исках да знам какво ме очаква. Моята годеница ми е купила специални кръщелни дрехи, а аз ще дойда и дори няма да знам какво да правя, какво да казвам, как да се държа. Поне няма да нервнича след тези беседи! Разбира се, те не обхванаха всичко, но какво пък –целият живот е пред мен. Всичко ще проуча. Главното е, че получих вдъхновение да се задълбая в това. Сега вече мога да стана кръстник. Е, вярно, ще трябва да мина през още две беседи. За кръстници. Но смятам, че това е правилно. Как иначе ще му обясня на детето?

Антон (42):
– От гледна точка на ограмотяването тази програма е нещо разтърсващо: разбрах още през първия ден, че не знам абсолютно нищо! Всичко, което съм получил заедно с общото ми образование, не струва нищо – или защото не съответства на реалността, или защото е твърде малко. Тук обаче всичко е много добре премерено. Има нещо като програма-минимум и според мен тя е много добре разработена. Ако искаш да задълбаеш, то вече няма да ти стигнат пет занятия или дори десет – ще трябва да се занимаваш с това на редовна основа много повече. Това вече ще е училище или университет.
– За някои хора беседите са препятствие.
– Ми неразумно е, какво да ви кажа. Собствено защо това трябва да е препятствие за някого? Колкото по-осъзнато извършиш тази свръхсериозна работа, толкова по-правилно ще бъде. Правилно за самия теб. Глупаво е, натъквайки се на някакво смешно препятствие, да кажеш: „Уф, не, това е толкова сложно. Ще пробвам по друг начин“. Веднъж, много отдавна, бях на служба – всенощно бдение на Великден, и всичко ми хареса, освен енориашите, които на третия час, използвайки кратката пауза, попитаха: „Ами греховете ни кога ще ги прощавате?“. Ето, значи, за какво са били дошли хората! Така и тук. Да, можеш да възприемаш катехизацията като препятствие, но по-правилно е обратното – да я приемеш като благо.
– Може ли да се каже, че сте се променил вътрешно?
– Безусловно. Не съм имал никаква представа за това, което научих след първото и второто занятие. За това какво изобщо възнамерявам да направя, като се кръстя. Всичко застана на мястото си. И за Православната църква не знаех нищо. Въпреки че на пръв поглед вече съм на 40, как така не знам нищо? Всичко знам. А се оказа, че нищо не знам.

Наталия (47, бивша католичка):
– Е, в началото си помислих, разбира се: уф, ще трябва да отделя време за това, но впоследствие не съжалих, защото беше много интересно и поучително. Струва ми се, че беседите трябва да станат повече. Защо съм била католичка? Живеехме сред поляци и си нямахме православен храм. Само католически. Хората не разбираха много от тези неща и кръщаваха децата си при католически свещеници – и майка ми също… По съветско време израсна не едно поколение, лишено от елементарни представи за Църквата, а тези беседи те ограмотяват духовно.

Денис (33):
– Мисля, че това е най-правилната система. Не разбирам например как се е кръстил брат ми. Той плати някакви пари, отиде в храма и просто го кръстиха. Мен това не ме устройва. Искам да знам за какво е всичко това, за да има то някаква ценност за мен! Ако нещата са прекалено прости, то те по всяка вероятност нямат голяма ценност. Освен това прекалено много е невярната информация за Църквата, която се шири около нас. Всичко това развращава, отблъсква…

За хората, които приемат нещата сериозно, беседите са помощ, а не препятствие.
– Хорските съдби са много различни – казва Ирина Русова, която горещо подкрепя новата система от огласителни беседи. – Уморявам ли се от катехизацията? Че аз летя от нея! – смее се тя.

Един 40-годишен мъж искал да се кръсти, за да се венчае със своята съпруга. Тя умирала. Опитвали се да разговарят с него. Било много тежко.
– Защото този човек не беше склонен да приеме каквото и да било школско учение – спомня си Ирина. – Трябваше му нещо, което да го преобърне. Не знам успяхме ли изобщо да му обясним нещо – той опровергаваше всичко, ловеше ни на всяка дума. Но по време на кръщението чете Символа на вярата наистина както трябва. Това беше точно случаят, описан в Евангелието: „Вярвам, Господи, помогни на моето неверие!“ (Марк. 9:24). Изглежда, че Господ го е водел по този толкова тежък и страшен път, защото никой друг път не би бил спасителен за него. Това беше много силен човек.

– След това се появи жена, болна от рак – продължава Ирина. – Смяташе да ляга на операционната маса, далеч не за първи път, и много ѝ се искаше поне да умре като християнка. Проведохме с нея пет беседи за една седмица. След това тя се кръсти и разказваше за своята душевна борба, за това колко тежко ѝ било да отиде в храма за Тайнството: в началото бравата на вратата заяла, след това се откъснало ремъчето на обувката – все някакви неуредици. Тя изпаднала в отчаяние и просто казала (това са нейни думи!): „Махни се от мен, сатана, аз плюя на теб“. И изведнъж всичко се наредило и тя излязла.

– Спомням си и две китайки, които слушаха беседите много внимателно. Те говореха руски, въпреки че са родени в Китай. Живееха в Русия, приеха православната вяра и искаха да се кръстят. И се кръстиха. След това имаше една жена, която премина при нас от исляма. За старата си религия тя се изказваше отрицателно и се виждаше, че крачката, която прави, е дълбоко изстрадана от нея. Осмислена, много осъзната. Впоследствие много пъти съм я виждала на службите – спомня си Ирина. – Тя стоеше, както са стояли пратениците на княз Владимир в цариградската ”Св. София”. На Великден дори помагаше в храма.

– Когато се кръщават деца между 12 и 14, ние ги каним на беседите заедно с кръстниците и родителите, те също могат да дойдат да послушат. И наистина идват! Имаше едно много интересно семейство от САЩ: американска баба, около 60-годишна, с две внучки на по 12-14. И те много искаха да се кръстят именно в Русия, именно в Москва, именно в исторически храм. За тази цел пристигнаха от Америка, донесоха документ от родителите, които разрешаваха на бабата да кръсти момичетата в православието, слушаха беседите много внимателно, бабата нещо записваше, задаваше въпроси. И се кръстиха. Или една млада майка, Наташа, 22-годишна – у дома я чакаше бебе на няколко месеца. Тя едва-едва намираше възможност да се откъсне и да долети на беседите! Но очите ѝ горяха, беше ѝ интересно и искаше да се движи по-нататък. Това са чудесни хора – казва Ирина.

Системата на огласителните беседи е станала своеобразен тест за сериозността на намеренията на кръщаваните.

– Разбира се, че има отлив – заключава Ирина. – Това се вижда особено добре при младенците. Техният брой е намалял със сигурност наполовина! Но затова пък хората започнаха да подхождат по-съзнателно към тайнството Кръщение.

Последният факт е радостен. И все пак гъстата тълпа чакащи за кръщаване се е стопила след въвеждането на катехизацията. Разбягали са се катехумените. Уви! За какво изобщо са идвали тогава? Допускам, че на мнозина не им е интересно да слушат огласителните беседи. Изглежда, че хората не са готови да минат дори и през това малко изпитание в името на приобщаването си към Църквата. А нали това не е най-голямата жертва. Възниква въпросът: доколко изобщо ценим Тайнството на встъпването в Църквата? А доколко изобщо ценим Църквата? Отговорът не е много утешителен… | pravoslavie.uz

Превод: Андрей Романов