Отражения

Пейзажът край пътя изпъна очертанията си. Линиите ставаха по-прости и ясни. Вървяхме през отиващия си октомври към град, чиято история докосва най-красивите дълбини в живота на нашия свят. Солун наистина е музей под открито небе. Но нашата цел беше не да го обходим, а да посетим църквата на свети Димитър и да се поклоним на Атонската икона – „Достойно есть”, светинята, пред която по преданието свети архангел Гавриил написва началните строфи на литургичното песнопение „Достойно есть” с пръст върху камъка. В българския скит.

Преди да тръгнем от България към първообраза на светогорската икона се поклонихме на нейното точно копие, създадено по желание на Негово Светейшество блаженопочиналия Пат­риарх Максим и изложено в Патриаршеския катедрален храм „Свети Александър Невски” за стогодишнината на катедралата. Часове по-късно щяхме да бъдем смаяни от приликата между двата образа. И това беше благословена тайна.

Когато се подредихме на опашката в „Свети Александър Невски” пред новоявената светиня няколко групи деца минаха преди другите и заливаха своите учителки с веселите си въпроси. Прекръстваха се, гледайки едно от друго.

Хората бяха много, различни, притулени в зимните си дрехи, несмели и замислени. Цветовете на дрехите – пъстри, ярки, приглушени, различни, многогласни. Опашката вървеше нестройно, цветята се трупаха пред иконата. Всички се покланяха, докосваха, връщаха, оставяха дарове. Сякаш се познавахме. Ликът на Божията майка ни гледаше ласкаво. Тя ни чакаше много отдавна. Чакаше ни тук, в мъгливата замръзнала София, чакаше ни и там…

Необичайната идея за пътешествие между двата образа на Божията майка се роди покрай мисълта, че първообразът на иконата на Пречистата излиза извън пределите на Света гора много рядко. Не дойде в България, както бе първоначално оповестено, но пак е близо. В Солун. Това беше шанс за жените да й се поклонят.

Навън валеше ярък сняг. Хвърчеше и грееше. Сивото небе отваряше очи над златните куполи на патриаршеския храм и отново ги премрежваше.

Тръгнахме. Затъркаляха се села, хълмове, гори, върхове и сняг, снежен вятър. Тичахме след зова на невидимата архангелска песен.

Сигурно хиляди пъти преди пристигането на чудотворното копие на „Достойно есть” в медиите прозвуча историята на иконата. От думите на тези, които чувстват сказанието като аксиоматична истина, през устата на много, които просто го прочетоха и още не можеха да го осми­слят, а сигурно искаха.

Нали все се питаме: защо понякога има съпротива за безкрайното Добро, а няма съпротива за толкова други масови неща. Да, въпрос с ясен отговор. Сигурно масовите прояви, освен ако не си напълно убеден във всичко или напълно обзет от порива на тълпата, изглеждат насилено.

Понякога помпозно, понякога волево изтръгване на нещо, което не чувстваш в момента. Гледах много познати лица – и много, и малко хора. Чудеса, красота – от едната страна. Вялост и болка – в тайника на сърцето. Свещения театър на силните и гърчещ плач на слабите и грешните, които имат само Нея – Богородица.

Нашият ритуализъм и законничество се уравновесяваха пред безкрайно обичащите ни без условия и въпроси очи на Божията майка.

Помпозната показност боли, просто не можем да си представим колко много хора са наранени от нея. Но все пак е неописуемо красиво. Ако забравим за нас и викнем към Света Богородица. Пред очите ми бяха хванатите за ръчичка деца, както е казала госпожата. И осъзнаването, че всички ние сме тези деца.

Валеше сняг, валяха хълмове, дървета, бързахме… Здрачи се, заваляха и движещите се в шеметен бяг светлини на колите, градовете и селата по пътя.

Отвъд Беласица времето се промени. Зад нас остана изстиващата софийска есен с мъгли и сребърни цветя. Спускахме се към големия град. И всичко приличаше на София, когато слизаш откъм Стара планина. Светлините на необозрим гирлянд, обещаващ и ничий, дълбок и раздаващ светлина, приютил душите на милиони.

В очакването на още една среща с Божията майка дори не смеем да изкажем въпросите си на глас. Те са по-големи от нас, останаха си просто въпроси и всеки получи много, много повече, отколкото бе искал и чакал. В няколко мига от омърсената делничност дойде за нас искра от откровение, прашинка вечност. И ни остави едно „завинаги”, не като отмиращ спомен, а като знание за истината и вечна милост. Толкова можехме да понесем.

Бързахме към Божията майка и свети Димитър, небесния градоначалник на Солун. Неговият град гореше от светлини и бръмчеше с клаксони, според тукашния темперамент. Препускахме като в слалом по тесните улички, сподиряни и изпреварвани от мотористи. Обхващаше ни великденско настроение в края на октомври. То ни понесе и ни водеше натам, накъдето бяхме тръгнали.

Първоначалната мисъл, с която следях­ме табелите и опитвахме да се сетим откъде се минаваше за църквата на свети Димитър, беше заменена от дълбока увереност, че тук всички улици ще ни заведат при Солунския чудотворец. Каза го и Костас, когото питахме. Разбира се, стана така.

Около храма имаше автобуси от целия православен свят, свещеници и монаси, сестри, възрастни хора и много, много младежи. Всички те се държаха нормално, не бяха шумни и просто знаеха какво да направят в храма. И точно това правеше сравнението с българския вариант с горчив привкус.

Историческите комплекси изчезват в светлината на благодатта. Отблясъците на християнската империя са наоколо и озаряват всички. Да, много жертви са паднали, воювайки за славата на минали империи. Балканите тлеят със следите на своите близки и далечни разделения. Но те са само минало пред лицето на Света Богородица. Сега знаехме, че вярата ни е дълбоко вкоренена в небето, защото Тя ни гледаше…

На двата клироса в църквата участваха по десетима певци. Общо двадесет души на различна възраст. От семинаристи до беловласи. Пееха цяла нощ. Вечерня, утреня, света Литургия. Повече от пет часа. Ясно е, че певците са избрани и са най-добрите от добрите. Пеенето беше до последно, като за последно, без самодоволство и безпощадно. Тези хора изгаряха като свещ до края на богослужението. Но как са се научили да преодоляват щаденето и позирането, питахме се ние. И тях ги снимат, снимали са ги и преди. Красотата и таланта не отстъпиха на молитвата и това наистина беше отражение от невидимата Христова империя. Видяхме кризисната прегърбеност на местните и изписаните с протестни искания фасади на централните улици на Солун. Тук, в големия храм, претъпкан с хора, пространството се изпълваше с вдъхновено служение и прекрасни гласове. Те изливаха светлината си към Бога, Който им бе дал таланта.

Беше нощ – малко след 2.30. Градът навън не спеше, опашката пред храма се умножаваше. Пред древната светогорска икона „Достойно есть”от българския скит се покланяха хора от различни националности… Множеството се движеше равномерно, никой не задържаше опашката. Поклон и преместване встрани. След иконата хората вървят към раклата на свети Димитър, връщат се на гроба на света Анисия и склоняват глава пред гроба на светител Григорий Калидис. Минават и се връщат, гледат отдалеч, снимат и мълчат.

Извън провинциалните претенции на малките балканци и романтичните утопии на автентичната и нарочно съчинявана история, тук всички съседи се молихме на Пресвета Богородица. Ние всички бяхме заедно. Не ни интересуваше кой откъде е. И това беше Византия – християнската, вечната, сбъднатата.

Из сп. Свет 1/2013