Eдин ден в манастира на стареца Георги Карслидис

Паметта на св. Георги Карслидис се чества на 4 ноември

С благословението на епархийския ни архиерей, Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, ние, членовете на една малка, но много ентусиазирана група от десет човека, в ранното утро на 3 декември, още по тъмно, се събрахме в старинния храм „Св. Параскева” в Стария Пловдив, откъдето след молитва се отправихме на поклонническо пътуване до Драма, Неа Зихни и Серес в Северна Гърция.

Времето е приятно, слънчево. Чета житието на св. вмчца Варвара, небесен закрилник на гр. Драма, чийто празник – 4 декември – е главната цел на нашето поклонение. Слушайки словата на житиеписеца, се удивляваме на Бог, как благо ни ръководи по пътя на спасението. Стигайки в житието на св. Варвара до момента, в който затворена в кулата от баща си Диоскор, „за да не могат прости и незнатни хора да гледат нейната необикновена красота”, тя „съзерцавала… красотата на земния свят, …покритите със зеленина поля, горите и градините, планините и реките…” и се питала: „чия ръка е създала всичко това?”, ние виждаме, че вече сме се изкачили на Юндола. Пред нас се разкрива чудна гледка. Окъпани в утринните слънчеви лъчи високопланински поляни, прегърнати от ясносиньото небе, галени от лекия вятър, разнасящ аромат на бор. Гърдите ни се изпълват с този аромат, а в сърцата ни, подобно на сърцето на съзерцаващата Божия свят св. Варвара, се разгаря „огънят на Божествената любов”, изпълващ душите ни с „постоянен стремеж към Бога…” Сърцата възкликват с Псалмопевеца св. прор. и цар Давид: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои произведения…” (Пс. 103: 24)…

Съзерцавайки широтата на Юндола, си припомням думите на една молитва от Тайнството Кръщение: „Велик си, Господи, и чудни са Твоите дела, и нямаме достатъчно думи да възпеем Твоите чудеса. Защото Ти, като си привел, по Свое желание, в битие всичко от нищо… си прострял небето като кожа, утвърдил си земята върху водите. Ти си оградил морето с пясък, пролял си въздуха за дишане…”

И ние дишаме… Дишаме като затворници, освободени след дълги години затвор, въздуха на свободата. Сравнявайки Юндола с градската джунгла, от която сме се откъснали, макар и за малко, нима не сме затворници, отхвърлили за кратко време оковите на житейските грижи и на породените от тях страсти. Оковите на страха за насъщния хляб, забравяйки какво ни съветва нашия Господ Иисус Христос: „Вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, …вашият Отец знае, че вие имате нужда от това; но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде” (Лука 12:29-31). „Всичко това…”, за чието придобиване толкова много усилия употребяваме, а едно е „само потребно” (вж. Лука 10:38-42) – „целия наш живот на Христа Бога да отдадем!” (Требник, с. 324)…

Вече в микробуса, спускайки се от Юндола към Якоруда, продължавайки да чета житието на св. Варвара, като отглас от доскорошното съзерцание на Божието творение, в мисълта ми възкръсват още думи от споменатата молитва от Тайнството Кръщение: „Ти, бидейки Бог неописуем, и безначален, и неизразим, дойде на земята, като прие образ на раб и се уподоби на човек, тъй като по сърдечната Си милост, Владико, Ти се не стърпя да гледаш човешкия род измъчван от дявола, а дойде и ни спаси…”

Така е. Спасението на човеците е от Бога и Бог ги спасява по Своите мисли и по Своите пътища. Сред тези Божии мисли и пътища е и това, че „Бог по всяко време изпраща Своите чеда – светиите, верните служители на Словото Му, в светата Църква, за да покажат на скитащите се в тъмнината пътя към светлината и истината” (Неврокопски митрополит Натанаил)…

Ето ни и нас сега, като духовни скитници, тръгнали към манастира на един съвременен верен Божии служител, св. нов изповедник Георги Карслидис Драмски. Цариградската патриаршия канонизира стареца Георги в лика на светиите в края на 2008 г., отдавайки му достойна прослава за многострадалния му път в служение на Бога и хората.

Живота на св. Георги Карслидис е описан с много благоговение и любов от монаха Мойсей Светогорец в книгата „Старецът Георги Карслидис”, преведена и издадена на български език от Зографския манастир „Св. Георги” на Света гора.

„Утринната звезда на изтока”, както го нарича монах Мойсей, се родил през 1901 г. в последната крепост на малоазийското православие, люлка на плеада византийски императори, далечния Понт – „един от най-славните и многочислени центрове на монашеството”. Роден и откърмен на такова място, св. Георги Карслидис израства като избран от майчината утроба Божий съсъд. Останал отрано сирак, на 7-годишна възраст последвал дядо си, който преместил семейството в гр. Ерзерум, Армения. След смъртта му Георги, „надявайки се на Божията помощ… без да каже на никого”, напуска местоживеенето си и през зимата поема на път „през земите на Кавказ”. Път, който за кратко време ще го върне в Понт, но накрая по Божий промисъл ще го насочи към Грузия, където никому непознатия младеж ще намери подслон в един манастир, посветен на Живоприемния Богородичен източник… Тук на 20 юли 1919 г., осемнадесетгодишен, той приема монашество с името Симеон, „обещавайки да пази трите основни монашески добродетели: послушание, нестяжание и девственост. Добродетели, които съхранил през целия си живот в най-голяма степен”.

Но Грузия, макар и от начало свободна страна, по това време вече била попаднала в капана на безбожния комунизъм и като част от Съветския съюз в нея също „бил забранен звънът на камбаните и започнали страшни гонения срещу вярващите”. Така един ден и манастирът, в който св. Георги се подвизавал в „дух на мъдрост, разум и страх Божий”, бил затворен от безбожниците богоборци, а неговите населници – изпратени в затвор, където „решили да го разстрелят заедно с другите”.

При разстрела станало и първото чудо, което показало, че Бог пази Своя угодник и го подготвя за бъдещото му плодотворно служение. Трите куршума, с които бил прострелян, го раняват тежко, но не го убиват. Оказало се, че има и закон, според който „раненият с три куршума, който обаче не е убит, се пуска на свобода”.

Тежките телесни поражения, които все пак нанесли и които измъчвали св. Георги Карслидис през целия му живот, останали като от Бога даден дар за постигане на великите добродетели – смирение и търпение, с които новопросиялият светец особено се отличавал…

Освободен от затвора, придобилият „душа на столетник” монах бил приютен в дома на гъркинята Артемисия и съпруга ѝ, руснака Андрей Симонов. На 8 септември 1925 г., 24-годишен, бил ръкоположен за свещеник в храм „Св. вмчк Мина” в древната грузинска столица Мсхета, като при ръкоположението му било дадено името Георги. В началото на 1929 г. след много усилия приятелски гръцки семейства, живеещи в Грузия, успяли да му извадят гръцки паспорт, за да замине за Гърция. На 19 февруари с. г. пристигнал в Солун. „Радостта му била огромна и той отправил горещо благодарение към Бога за спасението си след толкова изкушения”.

Заселил се най-напред в района на Катерини. По-късно, след кратко странстване из Северна Гърция, през 1930 г. се заселва в с. Сипса (днес с. Таксиархи), разположено на 11 км от Драма. „Сипса приема многострадалния йеромонах без да подозира, че това е този, който ще я направи известна в цяла Гърция и зад нейните предели”…

Едно усещане не те напуска през цялото време докато си в светата обител. Че стареца Георги Карслидис те наблюдава. Толкова е силно чувството за неговото присъствие, че те обзема истински благоговеен страх… В книгата за стареца Яков Цаликис от о. Евбея се разказва как след смъртта му поклонници в манастира „Преображение Господне”, където бил игумен, често го виждали на някои от чардаците да се радва на идващия в обителта благочестив народ и да го благославя с любов. И тук, в манастира на св. Георги Карслидис, поклонникът изпитва същото. Че някъде от чардаците светецът невидимо го благославя…
Посрещат ни ефимерият на манастира о. Хризостом и г-жа Параскеви, с която задочно се познаваме от един телефонен разговор. Скромността и смирението в общуването и искрената любов, с която се отнася към хората о. Хризостом, го правят достоен наследник и продължител на духовните трудове на св. Георги Карслидис.

През коридор от вечно зелени дървесни храсти, о. Хризостом ни въвежда в новия съборен храм, построен след кончината на св. Георги през 1958 г. Притворът е по-нисък от централната част, а издигнатото за стенописването му скеле кара влизащите да навеждат още по-надолу главите си… Ако се замислим – точно така трябва да влизаме в православния храм. С наведена надолу глава, подражавайки на каещия се митар, търсейки най-тъмния ъгъл на храма, където с допряно до пода чело да викаме от цялото си сърце: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18: 13)… Колко по-често обаче ние постъпваме като фарисея, търсим преднината, търсим да ни видят хората. На тях да се покажем, а на Бог да кажем: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци….” (Лука 18: 11).

Но не сме и като възрастната монахиня, която о. Хризостом ни показва, че рисува на скелето точно над нас. Учудваме се на силите, които намира, за да се изкачи на скелето, и на зрението ѝ, с което може в полумрака да изписва светите образи. О. Хризостом ни казва тихо, за да не смути монахинята: „Рисува единствено с помощта на Божията благодат”… А светиите, чиито ликове изписва, сякаш сами неръкотворно се появяват на стените. Благословен дар в замяна на нейната любов и молитва…

В централната част на храма наистина ни посреща св. Георги Карслидис, благославящ влизащите от голяма проскинитарийна икона. А отпред на иконостаса под царската икона на Св. Богородица е светинята, която кара мен, свещеникът, да падна на колене и да плача поради недостойното носене на благия кръст на свещеническото служение – честната глава на стареца…

И сега, когато си припомням докосването до св. глава на драмския изповедник, която той покривал с „избеляла кърпа”, се вълнувам… Думите са слаби да опишат онова, което изпитвам… В тази глава, просветена от Св. Дух, са се раждали мислите, претворени в наставления, помогнали на толкова много хора в едно трудно за гърците време – немската окупация и последвалата след нея гражданска война. Преклонил колене пред нея, се моля св. Георги да ми помогне моето служение да бъде поне бледо отражение на неговото…

Излизаме от съборния храм. От лявата му страна се съхранява изящна сребърна рака с останалата част от мощите на св. Георги Карслидис. В Синаксара на празника на светеца е записано, че светите му мощи са открити на 9 февруари 2006 г. от Драмския митрополит Павел и манастирското сестринство. На 19 февруари с. г. тържествено били поставени за всеобщо поклонение в съборния манастирски храм. Поклонение, продължаващо до днес и което ще продължи до Второто Христово пришествие и в което и ние, десетимата българи, се удостояваме да станем участници…

До сребърната рака е гробът на първата игумения на манастира, майка Акилина, за която старецът Паисий Светогорец казвал, че ако всички монахини в Гърция бъдат събрани в един общ манастир, нея трябва да поставят за игумения. След като се покланяме на светите мощи и на гроба на игуменията, о. Хризостом ни отвежда в първия храм, който построил до колибата си и в който служил самият св. Георги…

Монахът Мойсей пише: „Освещаването на храма… се състояло на 19. 09. 1939 г… Пред църквата била простата му и смирена килия. Църквата и килията били най-любимите му места, където прекарвал много часове”. „Народът се стича тук от всички по-близки места и от цяла Македония. Идват да се изповядат, да се помолят на Божествената Литургия, да се причастят и да се укрепят при благодатния Старец”.

Влизаме в храма. В него настоящето изчезва. Връщаш се шестдесет, седемдесет години назад. Виждаш стареца пред голямата старинна икона на Св. Богородица от ляво на иконостаса, пред която проливал такива сълзи в молитва, че земята под краката омеквала. Или пред иконата на св. Йоан Кръстител от иконостаса, пред която св. Георги прекарвал също дълги часове в молитва. За молитвите пред тази икона монахът Мойсей разказва следното: „Веднъж старецът се молел пред иконата на Честния Предтеча… Иконата на светията сякаш била влажна: цялата ѝ повърхност била пълна с големи капки. Старецът изпял тропара на светеца, след това се обърнал към помощника си и рекъл: „Честният Предтеча се подвизава и бърза, отива някъде далеч, за да помогне на намиращите се в опасност…”

О. Хризостом, ни казва още, че когато св. Георги Карслидис се молел пред иконата, крилата, с които се изписва Предтечата Господен, често се движели. Неуморният свещенослужител, както го нарича монах Мойсей, имал „особено дръзновение и почит към Честния Предтеча, защитника на монашеския чин”.
В малката мощехранителница под иконата на Господ Иисус Христос се съхраняват св. мощи на неизвестни Божии угодници. Възможно е, според о. Хризостом, една частица от тези свети мощи да е на сестрата на св. Георги – Анна. Тя починала още докато живеели в Понт, много млада, по неизвестна причина. След кончината ѝ местните турци забелязали, че от гроба ѝ излиза светлина. Това накарало тамошният епископ, след като изминали три години от успението ѝ, да отвори гроба. „Оказало се, че мощите на блажената девойка имали жълтеникъв цвят, както при преподобните”. Епископът тържествено положил мощите в храма. По-късно, при напускането на родния край, старецът Георги взел част от тях със себе си и, запазвайки ги след всички изпитания, ги донесъл в Гърция…

Ние се покланяме с голямо благоговение на тези неизвестни нам, но известни Богу светии. Колко много такива неуморни духовни труженици има и днес. Може би всеки ден срещаме поне по един такъв човек, но не го разпознаваме. Защото Божият угодник е тих, незабелижим, ненатрапващ се, „не дири своето” (1 Кор. 13:5), а в смирение извървява отредения му от Бога път, на края на който го очаква заслуженият венец на правдата.

О. Хризостом влиза в светия олтар и ме кани и аз да го последвам. „Всичко тук е на стареца”, ми казва, отдръпвайки горната покривка на св. престол, за да целуна напрестолното Евангелие. Евангелието, което св. Георги издигал, възгласяйки в началото на светата Литургия: „Благословено е царството на Отца и Сина и Св. Дух!”. Ето какъв бил по време на светата Литургия: „Живеел Тайнството (т.е. преживявал събитията, които се възпоменават на Божествената Литургия), не бързал, бил много внимателен и изпълнен с Божествен ужас”. „Божествената Литургия била за стареца нещо централно в живота му и от нея той черпел сили за многоразличната борба. Божественото Причастие, благодатта на Светия Дух, съслужението със светиите значително го укрепявали в трудовете на бдение, пост, молитва, многочасовото, извършвано с внимание последование и служение… Облеченият в дрипи монах… ставал по време на Божествената Литургия свещенолепен, благопочтен и безупречен във всичко”.

О. Хризсотом ми посочва проскомидийната ниша, където, прилежно покрити с червена кърпа, са поставени необходимите за св. Литургия съсъди – чашата, дискосът, звездицата, копието и покровците… Колко много хора са преминавали дните си с утехата, че св. Георги ги споменава на проскомидията?! Че моли Бог да умие в Пречистата Си Кръв греховете им по молитвите на Своите светии.

Излизаме от храма. Зад него, от външната стена на апсидата, е гробът на стареца. Два високи кипариса се извисяват от двете страни на гроба. При погребението на св. Георги, все още млади дървета, са свели в поклон короните си и така останали до четиридесетия ден от кончината му. Самият св. Георги непосредствено преди кончината си предрекъл: „Птиците на двора ще долетят на мястото, където ще е гробът, и ще кръжат над кипарисите, които посадих близо до гроба”. Така и станало… По време на погребението „дошли птици и заобиколили храма, без да се плашат от народа”…

Един по един коленичим пред гроба, оставайки няколко минути в съкровена молитва. Не ни се тръгва. „Господи добре е да бъдем тука!” (Мат. 17:4). Сякаш чули нашата неизречена на глас молитва, за да удължат престоя ни в манастира, о. Хризостом и игуменията майка Порфирия ни канят на скромен постен обяд в манастирската трапезария.

Напускаме манастира на св. Георги Карслидис със сърца, по думите на стареца Порфирий Кавсокаливит, въздигнати към небето. Благодаря на св. Георги, че ни допусна до себе си и своя манастир. Че ни изпълни с такава велика духовна радост, която трябва да опазим, за да ни дава сили, и която, макар и далеч от св. обител, ще ни помага винаги да пребиваваме мислено в нея, уверени, че тук някой се моли за нас…

Братско прощално целувание с о. Хризостом и последен благослов от него и игуменията майка Порфирия за цялата ни група.