Св. Антоний и безсмъртната сила на духа

„Нека всяко ваше дихание да бъде за Христос!“
Преп. Антоний Велики

Когато обърнем поглед назад – към наниза на отминалите столетия – за нас понякога е много трудно да разберем незалязващите истини на една далечна епоха, разкрили в потока на преходността неумиращата сила на човешкия дух. И не само да вникнем в техния смисъл, но и да почувстваме животворната им сила особено сега, в нашето съвремие, в тревожния век на атома, в света на зашеметяващия блясък от материални блага.

Какво означава за един човек да се отрече от всичко онова, на което почти всеки един от нас посвещава цялото си съществуване в гонитба на щастие и благополучие? Да се откаже от топлия уют на дома, от семейния пристан, от всички материални интереси и придобивки, и в мъчителна борба – в часове на пълно уединение – да потъпче всеки повик за удоволствие и наслаждение? Какво означава да преодолееш в титаничен двубой със самия себе си силата на оная гравитация, която държи човека в смъртоносната прегръдка на греха и да извоюваш победа, за да може духът да се устреми като освободена птица към безбрежните висини на съвършенството и безсмъртието?

Как можем ние, зажаднели за благата на света, да достигнем до душевния прелом за освобождаване от тяхното поробване? Ще бъдем ли в състояние със сърца, загрубели от дребнавите интереси на ежедневието, да чуем зова на вечността?

Това са въпроси, които се отнасят до най-съкровените глъбини на човешкото съществуване. Те винаги са възниквали със съдбоносна настойчивост, когато човек се е опитвал да търси в потока на кратковременното, изменчивото и измамното, вечната и незиблема основа на собственото си битие. И не само да я потърси, но по стръмната пътека към нея – в покоряване първичната сила на собствените тъмни инстинкти – да пожертва всичко заради идеала на истинското съвършенство. Защото самопринизил се до животинско състояние, човекът изглежда жалък и низък, но във възхождането на духа чрез осъществяване на висшето си предназначение, той оправдава отреденото му изключително място в йерархията на творението.

Този полет на духа обаче е най-трудният. Той е полет на възвисявания, изпитания и падения, на чиста, светла радост и на тежка, съкрушителна скръб. Затова и днес – въпреки историческата си отдалеченост по време – пред нас се откроява като жив в нетленната светлина на святостта дивният образ на чествания велик светец на египетската пустиня преподобни Антоний, удържал най-тежката победа в тоя свят – победата над самия себе си, която малцина са постигнали.

Историята на неговия живот е следната:

Роден е през средата на трети век в малко село в Среден Египет. Особеното му религиозно призвание се изявява още в ранна възраст. Останал сирак на около осемнайсет години, той решава да се посвети изцяло на Бога. Повод за това са били думите на Спасителя, казани на богатия юноша в Св. Евангелие, които дълбоко религиозният младеж чува през време на богослужение в храма: „Иди продай всичко, що имаш, и раздай всичко на сиромаси…“(Марк.10:21). Те му направили неотразимо впечатление. Развитото чувство за правда и осъзнаването на действителните ценности на живота го подтикват да раздаде всичко, което притежава. Така светецът отстранява първото голямо препятствие по пътя към истинската човечност и спасението – поробващата привързаност към материалните вещи. В близост до родното си място той заживява като монах, което на гръцки език ще рече самотен, като първоначално посещава своите събратя – подвижници, от които желае да вникне в прозренията, постигани чрез подвига на светостта. Така от едни той получава наставления за силата на молитвата, от други се научава на любов към Бога и човека, от трети – постепенно да побеждава стихията на плътта. Но ето, че идва първият дълбок вътрешен смут: това е копнежът по изоставения свят, по красотата и радостта на първите пориви на младостта – тази невъзвратима пролет на човешкия живот.

Тогава светецът решава да увеличи суровостта на аскезата. Заселва се в изоставената стара гробница, където живее напълно самотен – един срещу връхлитащия го жесток вихър на чудовищни изкушения. Започналата душевна борба е безмилостна и нестихваща. „Човешката душа е арена, на която се борят Бог и дяволът,“ пише Фьодор М. Достоевски, но това е трудно да бъде забелязано отвън. Понякога в неподозирани тайнствени кътчета на сърцето се таят необуздани демонични сили, които могат да тласнат човека към ужаса на престъпленията и духовната смърт. И оня, който успее да възтържествува над изкушенията в безмълвието на самотата, като постигне вътрешна свобода над тях, той вече е способен в непосредствения контакт с тях в света да ги отстрани като ненужна детска играчка от своя жизнен път. Преп. Антоний Велики е бил на трийсет и пет години, когато излиза победител в тая незрима, но съдбоносна бран със собствените страсти и инстинкти. Той желае обаче да продължи да върви неотклонно по пътя на още по-сурово подвижническо съществуване и се заселва в изоставена крепост сред Тиваидската пустиня в Южен Египет. Тук той живее в пълна самота, самозазидал се между крепостните стени, без контакти с никого, а ония, които отиват да му носят от време на време храна, не виждат дори лицето му. Така минават цели двайсет години… Когато един път ревностни почитатели отиват да му се поклонят, те го намират в състояние на пълно спокойствие, с просветлен и чист образ: от него е струяла одухотворена яснота и дълбоко избликнала вътрешна хармония.

Наистина, кой досега е съумял да вникне в звездните, в творческите мигове на уединението? Кой би могъл да обясни огнената тайна на прозренията, когато зад привидното спокойствие на усамотението се изковават велики човешки съдби? Това са мигновения, когато сърцето е открито за вечността, а умът се докосва до отблясъците на непостижимото. Това е загадката на върховната концентрация на духа. Това са часове, които създават цели епохи. И има много истина в твърдението, че най-големите победи са спечелвани не при сблъсъка на милионни армии или сред шума на многолюдието, но в проникновенията на творческата самота. Така и преп. Антоний Велики се устремява към висотите на духовното съвършенство в тишината на пустинята. Но не единствено заради самия себе си, не като изолирана самоцел без отношения към останалия свят. Той принадлежи всецяло на Църквата и неговият подвиг е дивен цвят, израснал сред благодатните ѝ бразди. Затова, когато необходимостта от църковно-обществено служение налага това, той на два пъти отива в далечната шумна Александрия. Един път – през време на жестоките гонения срещу християните от император Максимилиан, като служи в рудниците и затворите като изповедник, и втори път – когато истинната вяра в живия Триединен Бог е застрашена от лъжеучението на арианската ерес.

От друга страна към него в пустинята непрестанно се стичат поклонници: христолюбци, учени и неучени хора, страдащи и обременени от живота, търсещи истината. Проникнат от дух на любов и озарен от неземно познание, неукият старец, който се е обяснявал с гърците посредством преводачи, съумява с мъдро и властно слово да наставлява всички по пътя на спасението. С верен усет той защитава потиснатите и неоправданите и изобличава несправедливите. Дори на св. цар Константин Велики, който се отнася до него с писмо, той напомня за Страшния съд и за дълга му да бъде правдив, съвестен и безпристрастен.

Светецът достига до 105-годишна възраст. Почива с радостно, с просветлено и чисто лице, като едни от последните му думи са били: „Нека всяко ваше дихание да бъде за Христос. Вярвайте в Него!“.

В действителност какво отношение има към собственото ни съществуване жизненият път на преп. Антоний Велики и по какъв начин бихме могли да възприемем днес неговата святост – святостта на отшелника-пустиножител?

За нашето съвремие често пъти е чуждо и непонятно себежертвеното отричане от общението със света с неговото земно щастие. В подвига на преп. Антоний Велики обаче ние не съзираме еднопосочна или чисто индивидуалистична връзка с Бога. Напротив. Целият му живот е ярък пример за триизмеримостта на човешкото битие, изразена: в непоколебима вяра в Бога, в жертвена любов към брата – човек, в светла надежда в спасяващата сила на Божията благодат. Това е отричане от преходните наслаждения на живота, но не отричане на самия живот. Това е откъсване от празнословието и суетния шум на обществото, но не е бягство от действителността. Това е самота, в която присъства целият свят. Дори и в дните на пълно уединение – сред гробното мълчание на пустинята в малката килия – той е със света в сурова борба за преодоляване на тъмните влечения и изкушения, присъщи на всеки един от нас. Така тържеството на духа над долното, животинското и нечистоплътното в човешката природа той претворява в свещена поема на човешката святост. И не като самоцел, но като съкровен стремеж, че тази святост трябва да се превърне в спасителна светлина, в светилник за всички човеци (срв. Мат. 5:14-16).Така със своите дела той ни показва, че е възможна победата над всичко земно, защото човешкият дух притежава безсмъртната сила да разкъса веригите на всяка привързаност към материята. Без да я отрича и без да я отхвърля, но да я подчини на себе си, за да я пресъздаде в нова действителност.

Със своята саможертвеност светецът ни учи също така, че благата земни не трябва да бъдат основна цел в живота, но средство за преумножаване даровете на духа. Защото човекът е ценен не толкова с това, което притежава като материална ценност, но с онова, което съставлява истинската му човечност. Нейното утвърждаване в действителност означава и възхождане на божественото начало у човека по безкрайния път на богоподобието. Тъй като „що е християнството?“ – пита св. Василий Велики и отговаря: „То е уподобяване на Бога до оная степен, до която това е възможно за човешката природа.“.

А отец Пиер Тейяр дьо Шарден пише: „Колкото повече човек бъде в състояние да реализира своето битие, толкова по-малко той ще бъде склонен да се съгласи на нещо друго, което би го отклонило от неговото безкрайно и неунищожимо движение напред към новото и по-съвършеното. В самия ход на действията му е включено нещо Абсолютно.“.

Така в нестихващата борба със самия себе си и със силите на злото, със свещената устременост към истината, красотата и доброто, човекът възхожда към своя Създател, за да осъществява в свобода и творчество вложеното в него богоподобие. В това отношение от примера и живота на преп. Антоний Велики можем да почерпим много сили и увереност в стремежа ни към Бога, вечността и съвършенството в жертвено служение на човека и обществото за осъществяване на най-светлите идеали на човешкия род.