Мисия, катехизация и обществени проблеми

Бих искал да поразсъждавам за мисията и катехизацията в светлината на някои проблеми, които стоят за решаване пред съвременното ни общество. Мисията и катехизацията са две различни понятия: мисията ни призовава към Христа и Неговата Църква; катехизацията дава на вече прекрачилите църковния праг теоретични и практически познания за църковния живот. Но в контекста на предложената тема ще говоря за тях като за единно църковно действие.

В днешно време и мисията, и катехизацията следва да бъдат насочени не към чуждите езичници, а към собствения ни народ. Вече 20 години църквата е свободна да проповядва, но тази необходимост ни най-малко не е отпаднала: както „външните”, така и много от нейните членове се нуждаят от адекватно разбиране за християнството, духовния и нравствения живот не по-малко в сравнение с хората от предишните времена.

Църковният живот протича не в кули от слонова кост; не във въздушни замъци, а в конкретен социален и културен контекст. Мисията и катехизацията са най-тясно свързани с особеностите на текущия момент от историята. Това не разбират мнозина „консерватори”, ругаещи мисионерите и катехизаторите за търсенето им на съвременен език за проповед и адекватни форми на общуване със социума, който – искаме или не – се явява даденост за нас. Според представите на тези консерватори посочените две дейности от църковния живот следва да бъдат също така неизменни, както и църковните канони. Но онези, които работят на църковното поприще, не може да не усещат необходимостта от своеобразен културологичен или дори духовен „риск”, свързан с това, че благовестието днес не може да се вмести в рамките на благочестивата православна лексика. Целта на съвременната мисия е евангелската истина и църковната традиция да бъдат възприети не от абстрактните жители на идеалната „Свята Рус”, а от реалните ни сънародници – разкрепостената младеж, циничните политици, прагматичните бизнесмени, затъналите в битовизъм домакини и т. н. Затова успешното мисионерство е невъзможно без задълбочено познаване на обществените условия, в които живеем. Ако мисионерът или катехизаторът пристъпват към своята дейност с нагласата, че пред тях стоят литературните персонажи, изпълващи благочестиво-назидателните книги от края на Синодалния период, и че само да разобличим козните на либералния Запад, хората тутакси ще се върнат към начина на живот от ХІХ, а защо не и от ХVІІ век, подобна мисия е обречена на сигурен неуспех. Единствено след трезва и адекватна оценка на случващото се в Русия бихме могли да изработим форми на проповед, които да накарат днешните хора да се замислят за истинските ценности в живота си.

ІІ

И така, какво е състоянието на съвременното руско общество? Много е важно да отговорим на този въпрос колкото се може по-обективно. През ХХ век Русия преживя най-голямата катастрофа в историята си. Тази катастрофа беше всестранна: преди всичко духовна – оказа се, че светото православие съвсем не е непоклатим стожер на руския народ; нравствена – епохата на доноси, страх, лъжа и двойствен морал остави тежък отпечатък върху следващите поколения; социална – човешката личност беше унижавана, понятието за правови норми беше изкоренено от съзнанието на хората; културна – в живота ни здраво се внедри естетиката на конформизма, масовизацията и първенството на нисшите жанрове в изкуството; демографска – свързана с войната и масовите репресии, в които беше унищожен генофондът на руската нация… Не само от обществото, но дори от църквата тази катастрофа все още не е осъзната: продължаваме да възхваляваме съветското време, което ми се струва просто безумие, своеобразно историческо пиянство. Църквата прослави своите новомъченици, но едновременно с това немалка част от приобщените към нея изпитва носталгия по СССР – не е ли смущаващ този парадокс? В резултат на това в Русия думите „народ” и „нация” отсъстват като граждански понятия. Имаме обезсилено от съветските времена население, но не и гражданство: хора разединени, атомизирани, неспособни да отстояват единно своите интереси.

Като извод изпъкват две неща: 1) че общество, което не притежава вътрешни нравствени сили да стане гражданско, се превръща във феодално и 2) че както властта, бюрокрацията, чиновничеството, така и мнозинството от членовете на това общество се ръководят от всичко друго, само не от обществения интерес. Феодалната структура на властта и обществото и липсата на социален интерес отгоре до долу – това са основните характеристики на живота в родината ни в настоящия момент.

Акцентирах върху обществените проблеми съвсем не от политически съображения. Лично аз съм аполитичен, а и църквата ни се дистанцира от политиката: това утвърждават Съборът от 1917-1918 г., църковните решения от началото на 90-те години и Основите на социалната доктрина на РПЦ. Твърде важно значение за църквата има фактът, че в съвременното руско общество, по силата на изброените от мен обстоятелства, намери място нова могъща религия. Мнозинството от хората, както и да се идентифицира според социологическите проучвания (известно е, че според тях 70% от населението се определя като православно), изповядва и главното практикува „религията на парите”. Всяка религия създава свой морал и своя култура. И религията на парите не прави изключение: тя също има свой морал, според който живее днешна Русия – готовността да им принасяме дори човешки жертви; непочтеността като норма на поведение; лъжата; цинизмът; подлизурщината към властимащите и жестокостта към нисшестоящите и т. н. Моралът на тази „религия” разклаща основната единица на обществото – семейството: до небивали размери са разпространени например браковете по сметка; съпружеските изневери; абортите; изоставянето на деца и пр. Естетиката, породена от тази своеобразна религия, също е пред очите ни: тя е онова, което наричаме „естетика на лукса”. Колективизъм, пълно очалгавяване¹ на културното пространство, тщеславие, култ към тялото, хедонизъм – ето някои от характерните черти на тази култура. Особено почитана е нейната естетика (а на практика това е антиестетика) сред младежите. Кои са техните кумири? Уви, съвсем не са св. Александър Невски и Сергий Радонежки, а персонажи от типа на Ксения Собчак² и Сергей Зверев³.

Необходимо е днешните мисионери и катехизатори да се съобразяват с всичко това. Повтарям още веднъж: длъжни сме ясно да осъзнаем, че проповедта ни е насочена не към по детски невинни хора, които според капризите на историята случайно са изпаднали в заблуждение и само трябва да им отворим очите, след което те незабавно ще се върнат към вярата на прадедите (умишлено не употребявам израза „вяра на отците”, защото вярата на нашите бащи е богоборческият болшевизъм). Днес ние насочваме евангелското слово към доброволните и съзнателни поддръжници на религията на парите, хедонизма и разкоша.

Възниква въпросът: притежава ли съвременната църковна общност ресурси, преди всичко вътрешни, духовни – за осъществяване на пълноценна мисионерска дейност и катехизация в подобни условия? Моето виждане е, че все още не разполагаме с такива ресурси и причините за това са много.

ІІІ

„Църквата е отделена от държавата, но не и от обществото”. Днес често можем да чуем тази вярна констатация. Не бива обаче да възприемаме това положение единствено като лозунг. Тук е необходимо разяснение. Какво означава „неотделеност на Църквата от обществото”? Това съвсем не е само безспорния факт, че Русия има своите исторически и културологични корени в православието. Освен миналото очевидно е, че всички процеси, които протичат в обществото, намират отражение и в църковния живот – защото и то, както и Църквата, са изградени от едни и същи хора; да прибавим и факта, че в днешно време обществото превъзхожда Църквата по „обем” и следователно то в много по-голяма степен влияе върху нея, отколкото тя на свой ред оказва влияние върху него. Преклонението пред материалното откриваме в днешната църковна действителност под формата на засилване на различните видове комерсиализация; разединеността и индивидуализмът на хората не позволяват създаването на християнски общности в нашите енории; липсата на социален интерес се превръща в незаинтересованост на Църквата към системна мисионерска и катехизаторска работа – тя е дело изключително на ентусиасти… Всяка година на епархийските събрания на духовенството в Москва Светейшият патриарх Алексий ІІ (вече покойник – бел. прев.) насочва вниманието ни към тези и други подобни на тях проблеми, но нищо не се променя. Защо? Съвсем не защото хората, към които са адресирани думите на патриарха, са особено „лоши” или саботират указанията на своя Архипастир. Причината е доминиращата нагласа на обществото, в което живеем. Отчетливото присъствие на днешния обществен манталитет и в църковния живот се оказва главният фактор, който възпрепятства развитието на мисионерския ресурс в Църквата.

Но на свой ред, каква е причината, поради която подобен манталитет се настанява и в нея? Защо тя не го отхвърля, защо търпи в себе си чужди за нея стихии? Оставям на вашата преценка опита да отговоря на този въпрос.

Идеята за неотделеността на Църквата от обществото трябва да бъде изяснена от църковна гледна точка. Факт е, че поместните православни църкви са се отъждествили със своите народи. Това е исторически обусловено, и в свое време, когато по-голямата част от населението е била член на Църквата – е давало добри плодове. Днес отъждествяването на Църквата с нацията е еклезиологически опасно: реализирайки тази идеологема на практика, Църквата се оказва само част от народния живот – при това тази част все повече намалява и се маргинализира, защото такива са глобалните процеси.

В какво се състои изразената опасност? Проблемът е там, че Църквата не може да служи на народа, както прави това, да речем, държавната система за здравеопазване, образование или пенсионно осигуряване. Църквата е призвана да служи на Христа чрез своя народ; с други думи, единственото предназначение на националната църква е да води хората, личностите, формиращи народа към Христа; към пълнотата на християнския живот. Тя не може да отъждествява себе си с всички аспекти на народния живот – дори само поради факта, че следва да бъде духовно-нравствен ориентир за него. Това винаги е свързано с определена дистанция спрямо народа, с критично осмисляне на неговата история и съвременност в светлината на Евангелието.

Ако църковната действителност се намира в нормата на еклезиологичното съзнание, като пример за нея могат да послужат пророците и апостолите, които не хвалят народа си, а безпощадно го разобличават: светител Филип Московски, прав. Йоан Кронщадски, патриарх Тихон и още много светии на Христовата Църква. Ако народът (тоест властта и обществото) отстъпват от вярата, от нравствеността – Църквата е длъжна смело да даде своята евангелска оценка. За нея над всичко трябва да стои евангелската правда. Само ако служи на Христа, тя ще може истински да служи на своя народ.

Когато „това единство на църква и народ” се окаже извън контекста на християнското служение, възниква опасността от подчинение на „двама господари”, за несъвместимостта на което ясно ни предупреждава Господ. Църквата престава да бъде действен нравствен ориентир и фактически оправдава текущото състояние на народа, каквото и да е то (което отчетливо е изразено в известния църковен документ от 20-те години на ХХ век: „вашите радости са наши радости”). Вследствие на това тя губи преди всичко съзнанието за вселенската си роля и универсализъм в Христа, и второ – онова, за което говорим в настоящия доклад: затихват мисионерските й функции. Куп исторически примери свидетелстват за това. Църквата започна да служи на Византийската империя и „изпусна” исляма; не отреагира мисионерски на появата му, а след това вече било късно. Гърците не искали да се занимават с лутераните, когато те в средата на ХVІ век се обърнали към тях, и по този начин пропилели възможността да покръстят в православието половин Европа. В своя учебник по история на Църквата проф. Дворкин привежда факта, че когато Кемал Ататюрк се обърнал към Вселенския патриарх с предложение да организира „покръстване на Турция”, патриархът отказал под предлог, че православието е „вяра на гърците”…

Днес в църковната общност отсъства съзнанието, че народът е едно, а Църквата – нещо различно; че едното не е тъждествено с другото и че Църквата не трябва да обслужва религиозно-магическите потребности на населението или да запълва идеологически вакуум, а да възвестява Христовото Евангелие чрез слово и най-вече чрез действия. Без това тя няма да има нито сили да се противопостави на онези начала, които определят живота на съвременното общество, нито пък да притежава импулс за истинска мисия. Докато идеята „народ и църква са едно” не получи своето еклезиологично осмисляне – ще липсват и сили, и ресурси за системно мисионерство и катехизация, а частните мисионери ще бъдат „тровени”, виждайки в тяхно лице врагове, които разрушават митологичното „народно единство”.

ІV

Но какво да направим, за да се появи и развие мисионерският ресурс в църквата ни? Първо, в никакъв случай не трябва да организираме революции, реформи, обновления и т. н. Началото е в осъзнаването на реалното състояние на нещата. Онова, за което неведнъж говори Светейшият патриарх Алексий: да назоваваме (дори само пред себе си) нещата със собствените им имена: грехът – грях; глупостта – глупост; отстъплението от Евангелието – отстъпление; и да не оправдаваме частните и обществените злини и пренебрегването на Христовата Истина с това, че са „наши”, „родни” и единствено по тази причина – правилни и добри. Нравствената енергия (включително мисионерството и всяка църковна дейност) винаги се поражда от истината. Лъжата, митовете, самооправданието освен че са противни на Духа на Истината, Който пребивава в Църквата, са вредни именно с това, че отнемат вътрешната сила за изпълнение на Божието дело: те са като педала на съединителя, който отцепва двигателя от колелата – колата се спуска по нанадолнището, но нагоре няма да тръгне, а върху лед ще буксува…

Протойерей Димитрий Смирнов изказа тезата, че църквата трябва да има всичко: училища, ВУЗ-ове, заводи – своеобразна „държава в държавата”. Това е прекрасна идея, но уви, неизпълнима в днешно време. Можем обаче да започнем с главното: с това тя да притежава свой, а не този, според който се ръководи съвременното ни общество начин на мислене – евангелски и действително църковен. Ако обществото се прекланя пред парите; стреми се към живот в лукс; изпълнено е с безнравственост, безотговорност, бездушно отношение към хората – Църквата не може да живее според тези принципи; всичко в нея трябва да бъде различно: да проявява любов, милосърдие, взаимопомощ, истинска култура. Ако обществото оценява своята история през призмата на гордостта и тщеславието – нека в Църквата да звучат смирение и искрено покаяние.

Говорих за правилното еклезиологично съзнание. Какво означава това понятие? В контекста на темата ни за взаимоотношенията с обществото то се изразява в идеята, че Църквата е такава реалност, при която между нея и света винаги „прехвърчат искри”. Осъзнаването на принципното несъответствие и така да се каже „евангелското противопоставяне” между този свят и Църквата е плодотворно както за нея, така и за народа. За нас, въцърковените, защото ясно разбираме на кого от „двамата господари” следва да служим; а за света, защото само когато църквата се явява истинска Църква, а не придатък на народния живот, тя ще носи светлина на света, ще опложда културата, ще бъде морален авторитет за хората. Струва ми се, че днес не си даваме реална сметка за това.

И така, нужно е да осъзнаем тези проблеми, да обърнем еклезиологичните ни представи към вселенските, несекуларни измерения на Църквата. На практика, още веднъж повтарям, това не е обновленчество, не е реформи, не е революции. За да постигнем тази визия не е необходимо да се въвличаме в словесни изобличения, да се конфронтираме с властите, да се откажем от сътрудничество с тях, да бягаме в пещери; още по-малко да заемем позицията на епископ Диомид. Да изобличаваме можем, когато сме поставили в ред църковния живот, когато той служи като образец и пример за хората. Ето с това следва да започнем: вътре в Църквата, без да разрушаваме традициите й, да устроим нейния живот не според светските, а според църковните принципи. За това е необходимо преди всичко да се противопоставим на култа към материалното в сърцата и умовете ни; да се опълчим срещу колективизма, митологизирането, лъжата, аберацията на нравствеността… Всичко това изисква най-вече лични усилия, затова е осъществимо за всеки. С Божията помощ тези усилия рано или късно ще наберат критична маса и това ще повлияе на общото състояние на църковната среда.

Същността на мисионерството и църковната просвета е реализиране на истинен живот в Христа – в доброто и в милосърдието; освобождаване на човека от поднебесните духове на злобата. Накрая, и мисията, и катехизацията следва да разкриват на хората православието (още веднъж подчертавам, на съвременен език и адекватно на днешния ден), не само като нуждаещо се от съживяване народно наследство, като потапяне във виртуалното минало. Истинското православно християнство е онова, което е реално; което именно днес дава благодатна сила в живота на хората; най-голямата ценност на земята; вселенска истина; път към вечен живот и щастие в Христа, към единствено достойното за човека съществуване. Именно за това сме длъжни да свидетелстваме със своя живот и със словото на проповедта.

Благодаря за вниманието. | www.kiev-orthodox.org

Бележки

¹ в оригинала "опопсение", от "попса", долнопробна популярна музика, бел. ред.
² Ксения Собчак, руска актриса и ТВ-водеща на популярни предавания и реалити-шоу, съавторка на книгата "Как да се омъжиш за олигарх". "Российская газета" я определя като "гримирана пустота, по стечение на обстоятелствата превърнала се в бренд", бел. ред., по ru.wikipedia.org
³ Сергей Зверев, руски коафьор, стилист, шоумен, водещ и единствен участник в реалити-шоуто "Пълен фешън"; личен стилист на Алла Пугачова. Известен с прякора си "Кралят на блясъка", бел. ред. по ru.wikipedia.org