Трите периода на духовния живот според богословието на старец Софроний

В своите духовни слова старец Софроний често сравнява духовния живот със сфера: в която и точка да я докоснем, влизаме във връзка с цялото. Както добрата връзка с централната мрежа осигурява силен поток електричество, така и правилното упражняване на добродетелите (които представляват точките по повърхността на сферата) дава на човека достъп до пълнотата на животворната енергия на Божията благодат.

По принцип отец Софроний не бе склонен да чертае планове или да създава системи, понеже много добре знаеше, че духовният опит не може да се вмести в границите на човешката логика. Понякога обаче той използваше образи или модели, за да илюстрира мисълта си по отделни въпроси.

Тъй като бе забелязал, че някои духовни явления се повтарят в живота на хората през вековете, старец Софроний разграничава три различни стадия или равнища в духовния живот. Старецът говори за първия период като за посещение на Божия Дух, при което човек сключва завет с Бога; вторият период настъпва, когато Бог отдръпне Своята благодат, като този период е продължителен и тежък; и накрая третият период е постоянното придобиване на благодатта, при което тя остава с човека завинаги. Но, въпреки тези разграничения, старец Софроний има пълното съзнание, че взаимоотношението на всеки човек с Бога е неповторимо и всеки върви по свой собствен път в копнежа си за съвършенство. Той твърди, че предобраз на тази последователност в духовния живот можем да видим в живота на Божия народ, Израил. Първото Божие посещение на евреите е благодатта, с която те преминават Червено море. След това те прекарват четиридесет години на изпитания в пустинята, когато Бог отдръпва благодатта Си от тях. Третият период е завръщането на благодатта, когато Божият народ най-накрая наследява обетованата земя.

Отец Софроний излага виждането си за трите периода с цел да подчертае преди всичко значимостта на втория период. Желанието му е да ни даде правилно разбиране и духовна нагласа, така че да ни вдъхнови да търсим пътища за превръщането на този период в истинско духовно събитие – да го превърнем в дар за себе си, избягвайки изкушението да станем жертва на унинието. Отнемането на благодатта действително се преживява като някакъв вид смърт, като битийна празнота. Основният въпрос, който вълнува отец Софроний, е: как човек може да замени тази “смърт”, това състояние на духовна сухота с нетленния живот на Бога.

Моделът, който старец Софроний описва, се повтаря с приблизително еднаква последователност в духовния живот на всеки човек. Той нарича този модел “трите периода на духовния живот” и подчертава, че духовният човек, “завършеният” или “съвършеният” човек¹ е онзи, който е преминал и през трите периода. Такъв човек, след като придобие благодатта на спасението през третия период, е способен да помага и на другите в подвизването им по същия път. Той е придобил духовно виждане и, по думите на св. апостол Павел, е воден от Божия Дух, затова него никой не може да го съди.² Този човек обаче, тъй като е вдъхновяван от Самия Божествен Дух, може да съди за всички явления в духовната сфера. Той, както казва старец Софроний, проумява “тайната на пътищата за спасение”³ за всеки един човек. Самият отец Софроний бе преживял всякакви положения и всички духовни периоди, затова бе в състояние да разпознава всяко духовно явление и да помага на онези, които се обръщаха към него.

За да стане духовен и съвършен човек, всеки християнин започва своя път от първият етап, като се надява да достигне последния период на мир и духовна устойчивост, на постоянно пребиваване в благодатта. Всички имаме опит от първото посещение на благодатта в светото Кръщение, независимо дали този опит е осъзнат или не, тъй като е бил получен в детството. По-късно това преживяване може да се повтори при монашеското пострижение или при ръкоположението, както и при покаянието, с което се завръщаме в Църквата. В светото Кръщение Бог ни е дал честта да станем членове на Тялото Христово, Неговата Църква, и да се облечем в Христос: “Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте.”⁴ В Кръщението ние се обличаме в човешката природа на Иисус Христос, в която пребивава пълнотата на Божеството. В една или друга степен всички сме вкусили от този първи дар на благодатта, но по-късно сме го изгубили.

Бог в Своята неизказана благост обаче никога не изоставя човека докрай, а непрестанно “обръща върху него вниманието Си,
посещава го от сутрин до вечер”⁵, според праведния Йов. Божият взор е постоянно отправен към него. Бог очаква да види у човека дори най-леката положителна нагласа и, щом той се обърне към своя Създател с поне малко разбиране и смирение, влиза в сърцето му. Бог неуморно чака Своето създание, чука на дверите на неговото сърце, както казва книга Откровение: “Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.”⁶ Затова, щом човек покаже дори най-малкото отношение на смирение и благодарност, Бог влиза в душата му и милостиво го посещава, обновява и възражда неговия живот – дава му ново духовно раждане.

Според старец Софроний един от начините, за да се смекчи душата, е да склоним сърцето си към благодарност и смирение към Господа, като размишляваме често за Божия Промисъл за човека. Тогава то става възприемчиво за първата благодат. В Свещеното Писание четем, че Бог е замислил човека отпреди свят да се създаде като го е определил за вечен живот, т.е. човекът е бил в предвечния Съвет на Бога, в ума на Бога. Дори от начина, по който е създаден той, се вижда неговото величие: Бог го сътворява по Свой образ и подобие лично и непосредствено, а не както останалото творение, извикано за живот чрез Божието Слово. Бог взема пръст от земята със Своите собствени ръце и го оформя, а после вдъхва в ноздрите му Духа на живота. В книгите си и словата си отец Софроний често казва, че при сътворяването на човека Бог в известен смисъл “повтаря Самия Себе Си”, давайки му способността да обеме пълнотата на Божествения живот. И така, съдейки от цялото Божие домостроителство, виждаме, че човекът в Божия ум и в благодатта на спасението наистина е велик и призванието му е възвишено.

Когато човекът отпада от първоначалната си чест, казва апостол Павел, Бог не го оставя, а го търси “много пъти и по много начини”⁷ през всички дни на неговия живот. Бог “преследва” човека, заради неговото собствено благо и спасение. Целта на Божието “преследване” е “дълбоко сърце” на човека⁸, а приемането на Божия призив е дар на Неговото благоволение, което Писанието нарича “първа любов”⁹. Призивът на Бога е постоянно отправен към човека, затова “днес, кога чуем гласа Му, да не ожесточим сърцата си”¹⁰, а да излезем да Го посрещнем. Първата благодат поражда множество благи промени в сърцето на човека и му разкрива образа на Божествения живот.

Когато Бог сключил Своя Завет с древния Израил, казва цар Давид, народът сякаш “сънувал”¹¹. Те били опиянени от утешението, защото заедно със Завета Бог им поверил “капитал” от благодат, върху който да градят живота си като върху камък. Той създал поколение от праведници в историята на Израил, положил изключителни грижи за онези, които отишли в пустинята. Изпратил им манна от небето, за да се хранят и, макар че всички ядели една и съща храна, за всеки един тя се превръщала в онова, от което той имал нужда, за да оцелее. Бог ги избавил от отровните змии и от горещината на деня, осветявал тъмнината през нощта и вършел много други чудеса. Той им дал големи почести. Пратил им много пророци, докато по онова време народите наоколо тънели в дълбок мрак. Така, както народът на Израил сключил Завет с Бога в пустинята след като преминал Червено море, така и ние, които сме в пустинята на този свят, сключваме своя завет с Бога, когато получим Неговото първо посещение. Тогава разбираме, че взаимоотношенията на Бога с Неговия народ Израил се повтарят в живота на всеки един. Както в живота на Израил виждаме синтез на историята на целия свят, така и в живота на всеки отделен човек се отразява цялата история на спасението.

Евреите никога не забравили първия период на посещението на благодатта. Те поставили надпис за това събитие върху вратите си, предавали спомена за него от поколение на поколение и установили в негова чест своя главен празник – Пасха, националния им празник, който никога нямало да бъде забравен. Върху това съдбовно събитие, при което Господ разделил морето, за да потопи във водите му техните врагове, те градили цялата своя вярност. Тази величествена победа става основа на техния живот и неотменим дълг на всеки евреин било да разказва на своите наследници за чудесата, които Бог извършил със Своя народ.

Този първи завет – нашият личен “договор”, който сключваме с Бога, когато в сърцата ни изгрее първата благодат – е период, изпълнен с радост, с Божествено утешение; изпълнен с виждане на Бога. Старец Софроний го описва като време на пасхална радост и твърди, че тогава човек докато изрече молитвата си и тя вече получава отговор от Бога. През този период ние не спираме да се молим и сърцето ни е будно дори докато спим. За човека тогава е много лесно да обича, да вярва, да прави бдения. Както казва свети Силуан: “Този, който обича, не може да забрави”, той постоянно помни Бога и се моли. Така Бог сключва “договор” с човека, и човекът – с Бога.

Този първи период е наистина прекрасен и вдъхновяващ, но благодатта, която получаваме тогава, е чист дар. Както казахме, тя се дава без причина на онзи, който е показал малко смирение в отношението си към Бога. Тази благодат е Божи дар, а не човешко притежание и затова може да се оприличи на “неправедно богатство”. Според един съвременен богослов отец Софроний дава оригинално тълкуване на следния текст от Евангелието на свети Лука: “И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето?”¹² Старецът обяснява, че тази първа благодат е духовен “капитал”, за който ние не сме се трудили и който не заслужаваме, че тя е чист дар, който се дава без причина. Но, ако бъдем верни на този “талант”, на този духовен капитал, т.е. ако бъдем верни на онова, което е Божие, тогава Бог ще ни повери “таланта” за цялата вечност сякаш той е наше собствено притежание.¹³ С други думи, ако покажем вярност и почит към този дар, накрая той ще стане наше неотнимаемо притежание за вечността: Бог ще ни даде “онова, което е наше”.

И така, през първия период ние всички получаваме някакъв духовен капитал и вършим всичко, което е угодно на Бога, с голяма лекота. През този период сякаш виждаме Бога в себе си и, понеже Го виждаме, вярваме в Него и Го следваме. Свети Йоан Богослов казва: “Когато Той се яви, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е.”¹⁴ На евреите обаче същият апостол казва: “Как можете да твърдите, че познавате Бога, като ни гласа Му някога сте чули, ни вида Му сте видели?”¹⁵ Ние християните с основание можем да твърдим, че сме видели и познали Бога “отчасти”, когато получим Неговата благодат, защото тогава първите черти на Неговия образ започват да се изобразяват в сърцето ни. А когато Неговото слово докосне сърцето и получим духовно обновление, тогава чуваме и гласа Му.

И все пак, в този живот ние виждаме и познаваме Бога само “отчасти”, защото носим покривалото на плътта, което ще се вдигне едва след като преминем във вечния живот. Тогава виждането на Бога ще бъде кристално ясно, то ще бъде пълно осъществяване на частичното виждане, което ни се дава сега. Ако през този временен живот, ние се упражняваме да съзерцаваме образа на Христос в сърцето си, то когато се отвори прозорецът на вечния живот, ще получим пълнотата на това виждане. Но, ако в този живот останем непроницаеми за Неговия образ, то в часа на смъртта пред нас ще се отвори друг прозорец, за който по-скоро не бихме искали да мислим.

Първото посещение на благодатта не може да продължи дълго, а приключва вследствие на различни причини. Старец Софроний, който не обичаше да дава схеми, все пак отбелязва, че тази първа благодат може да продължи от няколко дни до седем години най-много, след което неминуемо започва борбата. Духовната борба е неизбежна и Бог допуска множество изпитания за човека, защото той трябва да Му покаже в условията на изпитание, че цени чудния дар на благодатта. По този начин ни се дава възможност да докажем, че сме достойни и заслужаваме доверието да получим пълнотата на Божествения живот – пълния дял от нашето наследство. Отец Софроний подчертава, че обожението се дава според степента, в която човек е претърпял богооставеност, когато благодатта се отдръпва и той дълбоко и цялостно преживява периода на изпитания. Според стареца “пълнотата на понизяването предхожда пълнотата на съвършенството”¹⁶. През втория период от време на време благодатта все пак ни дава утешения. За човека би било невъзможно да преживее това време, ако нямаше понякога благодатни утешения, дори само за миг през деня или няколко пъти в седмицата, или през други интервали. Благодатта идва за кратко, за да разгори Божия дар в нас с вдъхновение и надежда. Тя обаче не е постоянно състояние, както е през първия период, когато сърдечната молитва действа дори в съня¹⁷ и сърцето е духовно живо.

За съжаление, когато благодатта се отдръпне, ние не можем да направим почти нищо, ако не знаем теорията, която е в основата на това, което става. Само тогава можем да осъзнаем потенциала, който този период съдържа, за привличането на Божиите дарове. Старец Софроний подчертава, че ако знаем тази теория, тогава вторият период, на “наказание” от Господа, ще бъде безкрайно творчески и ще се превърне в основа на целия ни по-нататъшен живот. За да не получаваме благодатта напразно¹⁸, трябва непрестанно да изучаваме начините, по които тя идва, и причините, поради които тя си отива. Чрез тази “наука” човек научава как да придобива благодатта в сърцето си и как да я пази.

Христос чрез Своето понизяване (кеносис) и кръстно разпятие показва, че е истински Син, единосъщен на Отца. От своя страна, ние също чрез страданието доказваме, че сме истински чеда на небесния Отец. Отец Софроний посочва, че, ако някой не е преминал през периода на обучение чрез богооставеността и отдръпването на благодатта, той не само, че не е съвършен, но дори не може да бъде причислен към вярващите. Така или иначе ние трябва да преминем през този период, да го изстрадаме. За съжаление обаче, така както и с всичко останало, има различни начини, по които можем да направим това. Ние или преминаваме през този период по законен, богоугоден начин, или го пропиляваме в униние и небрежност, в своеволие и гордост.

Когато благодатта се отдръпне, може да дойде момент, в който човек повече не е в състояние да понася болката. Виждането на собствената духовна нищета го убеждава, че извън Бога на любовта нищо няма смисъл и всичко е в сянката на смъртта. Тогава, според старец Софроний, човек започва да търси изход от това мъчително състояние и може да реагира по два възможни начина, да избере една от две възможни мисли. Първата мисъл е да обвини Бога, да се предаде на духа на бунта. Свети Силуан преживява такова изкушение в мига, в който си казва “Бог е неумолим”.¹⁹ Знаем какво е последвало: това изкушение го хвърля в мрака и цял час той пребивава в бездната на смъртта. Кой е човекът, та да говори така на Бога? Това е много опасно. Свети Силуан обаче намира сили да призове Името на Господа, когато малко след това отива на вечерня. Това го спасява от бездната на отчаянието, което се преобразява във виждане на Светлината – на неизказаната слава на Христос. В тази посока на обвинение към Бога има и друга възможна реакция: човек да започне да възприема всичко лековато и повърхностно да потъне в живот, изпълнен с небрежение, при което изкушенията лесно го завладяват и сърцето става като камък.

Вторият, правилният, изход от духовната пустиня е човек да реагира по начина, по който е реагирал Авраам: да се надява на Бога дори, когато по човешки няма надежда. Това означава да се смирим под могъщата десница на Бога дотогава, докато Той ни въздигне в Свое време²⁰ и да възложим цялото си упование на Оня, Който може да възкресява дори мъртвите²¹.

Отец Софроний подчертава, че посещението на първата благодат събужда ипостасното начало (т.е. личността) в нас, което представлява потенциалът, заложен от Бога в човешката природа, за да може тя да приеме Неговия дар и да стане подобна Нему. Първата благодат дава на човека да предвкуси състоянието чрез дара на Светия Дух да притежава собствената си природа. Това е началото на нашето обновление, на нашето ново раждане. Благодатта привлича вниманието вътре в душата и там ние откриваме велики неща, принадлежащи на сферата на духовния живот, които обаче все още не можем да наречем “свои”. Благодатта е действена, но природата ни все още не е преобразена и не се е приспособила към великата и съвършена Божия воля. Благодатта само е пробудила ипостасното начало в нас. Затова по-късно, когато се сблъскаме със загубата на благодатта, виждаме у себе си разделение. Онази част, която е била възродена, следва “новия човек”, т.е. личното начало, а другата – природата на “вехтия човек” – ни тегли в обратна посока. Това състояние ни хвърля в недоумение и начинаещите често възкликват: “Преди ми беше така добре и можех да се моля с жар, а какво става сега?” Те не разбират, че природата им все още е в състояние на разделение. Но ако “направим всичко, за да устоим”²² в благодатта, в която сме били призвани, ще можем да приспособим природата и волята си към новия живот, който душата ни е вкусила. Движението на ипостасното начало, при което “тежестта”²³ на невъзродената ни природа бива погълната, се извършва много бавно. И все пак, както казва св. апостол Павел, “смъртното ще се погълне от живота”²⁴, за да се установи един единствен закон на нашето битие – Божията воля.

В Посланието до римляни апостолът дава израз на това съзнание за вътрешна разделеност: “С вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми.”²⁵ Така благодарение на първата благодат, ясно и болезнено се разкрива разделението на нашата природа. Като духовник отец Софроний никога не се опитваше да успокои това остро чувство за вътрешна разделеност у човека, а се стремеше да го засили още повече, тъй като знаеше, че, ако се стараем да устоим в това напрежение, накрая ще се обърнем към Бога с цялото си същество. И тогава, след като преминем изпита, благодатта ще бъде наша.
Вътрешното разделение се проявява по различни начини: например през нощта може да се молим пламенно и да получим утешение от Светия Дух, а на сутринта ставаме в съвсем различно състояние – на смут, сякаш не сме се молили изобщо. И двете положения са верни. Пламенната молитва през нощта е израз на свободния дар на Бога, Който ни призовава към “обновения живот”, а усещането за опустошеност на сутринта разкрива, че природата ни все още е прекалено земна. Това положение довежда до отчаяние дори апостол Павел, който възкликва: “Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” – от това огромно тяло на смъртта. Но той знае реда на духовните събития и затова добавя: “Благодаря на моя Бог чрез Иисуса Христа, нашия Господ. И тъй, сам аз с ума си служа на Божия закон, а с плътта – на греховния закон.” И така, в нас има разделение, което може да продължи до самия край на живота ни. И все пак ипостасното начало (личността) постепенно ще придобива все повече контрол и власт над природата ни, над цялото ни същество. Пълно освещаване виждаме само у светиите, както пише апостол Павел, в Първото си послание до Солуняни.²⁶

Когато се намираме в състоянието на духовна сухота, трябва непрестанно да полагаме усилия, за да черпим сили от различните извори, които Бог ни е дал. Един от тях е да помним “уроците”, които сме получили, докато благодатта е била с нас. Така, както ангелът на църквата в Ефес бива призован: “Помни първата си любов и делата, които си вършил”²⁷, т.е. трябва да помним атмосферата на онази първа любов, на усещането за Божията близост в душата.

Друг начин за възобновяване на вдъхновението е да помним думите на нашите духовни отци. Понякога отец Софроний спираше четенето на трапезата, за да разтълкува нещо. Думите му бяха толкова сладки, че човек не можеше яде храната пред себе си и в сърцето звучаха думите: “Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста.”²⁸ И така, като помнехме думите, които той ни казваше, всеки ден възобновявахме в себе си вдъхновението. Православните християни имат на разположение и много други средства, за да съживяват Божията благодат в себе си. Такива са например: тайнството на Изповедта (в което човек, като претърпи малко срам, получава благодатта и силата да преодолява страстите), Божествената литургия, призоваването на светото Име Христово и четенето на Свещеното Писание. Също така и всяко нещо, което човек прави в Божие Име, възстановява благодатта в душата.

Ако имаме копнеж по Бога, т.е. духовна ревност, Неговите заповеди не са тежки, а леки. Пророк Давид казва: “Ще се затека по пътя на Твоите заповеди, кога разшириш сърцето ми.”²⁹ С ревността човек е в състояние да устои на изпитанията. Затова е изключително важно да вкусим състоянието на богооставеност, на духовна смърт, за да видим как се държим в изпитанията и каква решимост проявяваме. Дали смъртта, с която се сблъскваме, ще бъде преобразена в истински дар и извор на живот, или ще ни унищожи? Това зависи изцяло от нашата нагласа. Ако през вторият период, когато Божията благодат ни е оставила, ние вършим нещата, на които ни е научила благодатта, и следваме Божиите заповеди, то нашата вяра и любов към Бога могат да се изправят лице в лице със смъртта и дори да я победят.

Истинското вдъхновение действително е по-силно от смъртта. Отец Софроний разказва как по време на войната с Германия, Русия преживява изключителни страдания и губи четиридесет милиона души, както на бойното поле, така и поради тежката мизерия. Хората умирали от глад. (Дори Гърция губи два милиона души – една четвърт от своето население. Това били много трудни времена.) Но въпреки всичко, един свещеник в Москва казал на своите енориаши: “Искаме или не искаме, всички постим, така че нека да служим Литургия всеки ден и да приемаме свето Причастие ежедневно.” И отец Софроний разказва, че в тази енория не последвала нито една смърт. Свещеникът предал своето въодушевление на енориашите си и те превърнали онова, което било недоброволно – глада и поста – в нещо доброволно. Те превърнали положението си във възможност да предстоят молитвено пред Бога. Така, както е казано: “Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста.”³⁰ С други думи, Бог дал на тези хора Своя Дух и сила чрез Хляба на Живота, който е Словото на Отца, затова нито един човек в тази енория не умрял.

Всъщност каквото и да кажем, няма да бъде достатъчно, за да изразим огромните благословения, които човек може да извлече от периода на изпитания, когато благодатта ни остави. Дори многобройните падания и ставания, които преживява човекът през това време, са изключително нужни. Чрез тях той се научава да не се отчайва, когато е паднал, тъй като знае, че Бог има “слабостта” да проявява милост и любов и да склонява към нашите вопли. Човек се научава също и да бъде смирен, когато е изправен, тъй като знае колко трудно е да устоиш в това състояние. По този начин душевният му състав укрепва все повече и постепенно той придобива стабилност и изкушенията вече не го разтърсват така лесно. Промените на благодатта за него стават възможност да придобие духовна разсъдителност и да се научи да различава това, което е тленно и не може да го съпроводи отвъд гроба, от онова, което е нетленно и вечно.

След като преживее много промени на духовните състояния, очите на човека се отварят и той започва да разпознава това, което е нетварно, като нещо решаващо важно за спасението и започва да го цени като дар Божи. Той осъзнава, че този дар надхвърля всяко човешко въображение. Ето защо в Евангелията виждаме, че Господ не прибягва към способността за въображение при излагането на Своето учение, а използва прости и обикновени притчи, сякаш разказва някакво реално събитие. Така, когато човек сам стане участник в такова събитие, той няма нужда от способността за въображение: умът му се съединява със самото събитие, което сега той носи в сърцето си и което далеч надхвърля въображението. Затова и отците говорят за аскетически подвиг на отхвърляне на въображението, тъй като то е присъщо на тварния свят. Въображението е тварна способност, докато умът, когато бъде завладян от благодатта, или по-скоро бъде носен от благодатта, съзерцава други реалности – истински духовни събития, при които въображението престава да действа.

Периодът на отдръпване на благодатта повече от всичко друго дава тласък на покаянието, тъй като именно тогава човек постоянно се опитва да проумее Божиите съдбини и непрестанно изследва себе си в светлината на Божиите заповеди. Той използва цялата мъдрост, която има, за да намира нови пътища за покаяние чрез изследване на Писанието, търси нови средства за съкрушение пред Бога и приближаване към Него. Заедно с това, човек открива в себе си скрити дълбини на страсти и извращение. Така както, ако обърнем навън джобовете си, понякога намираме в тях нещо скрито и забравено, по същият начин Бог преобръща сърцето ни, за да разкрие скритата ни грозота, която не съответства на Неговия Промисъл, на предназначението, за което сме сътворени.

На следващо място, чрез болката, която изпитва през втория период, човек се научава да разговаря с Бога по начин, угоден Нему. Човек, който страда, се моли по различен начин. Той говори от дълбините на сърцето си дори тогава, когато не получава явни утешения или помощ от благодатта. Ако ме порази някаква смърт – например болест, преследване или загуба на Божията благодат – и, въпреки това, намирам сили да застана да се моля и казвам: “Слава Тебе, Господи. На Тебе подобава всяка правда, а на мене – срама за моите грехове и грешки”, това означава, че имам вяра, която заслужава победа. В такива моменти човек преразглежда целия си живот и преживява дълбок потрес. Неговото внимание вече не е насочено към повърхностните неща, към смеха. Целият му ум е съсредоточен върху една единствена мисъл. Сега той говори на Бога напълно сериозно, а Бог очаква тъкмо това.

Когато човек зове от дълбините на сърцето си, неговият вопъл достига до ушите на Бога и цялото небе внимава в думите му. Бог съзира у него смирението на Закхей, вярата на хананейката, нищетата на слепия, който вика с цялата си сила: “Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме”³¹. Тогава човекът се доближава до Господа, а Той го пита: “Какво искаш да ти сторя?”³² Всъщност това е въпросът, който Спасителят отправя към цялото човечество, което е бедно, сляпо и седи край пътя. Тълпата – т.е. светът и помислите – ще укоряват човека, за да го възпрат да се уповава на Името на Сина Божи. Но, ако човек постоянства и не обръща внимание на тази “тълпа”, а зове все по-силно към Господа, то ще намери смелост да Го помоли за най-важното нещо: “Господи, да прогледам”. И Бог със сигурност ще отвори очите на душата му и ще му даде духовно зрение, и той ще види Христос, истинския и жив Бог, и ще чуе гласа Му: “Прогледай, твоята вяра те спаси.”

Затова, когато сме паднали ниско, нека да говорим искрено на Бога от цялото си сърце, да изливаме сърцето си пред Него. Накрая ще станем способни да разбираме кога Бог ни отговаря, ще можем да долавяме гласа Му в сърцето си. Така човек научава най-важното дело на своя живот: как да разговаря със своя Творец, как да се моли; научава езика на Бога. С напредването в тази духовна наука човек открива начина, по който неговото душевно състояние на мрак може да се преобрази в духовното състояние на истинския живот. Разбира се, всеки път ние ще говорим на Бога по различен начин, в зависимост от конкретната си нужда, но нашият зов към Него със сигурност винаги ще съдържа следната молитва: “Загиваме без Тебе, защото съгрешихме, но знаем, че Ти си всеблаг. На Тебе Единия подобава всяка слава, чест и поклонение, а ние сме справедливо осъдени заради прегрешенията си.” В този момент Бог ни оправдава, защото най-накрая казваме истината, което привлича Духа на Истината, Който идва и прави молитвата ни угодна на Бога. И тогава в сърцето ни зазвучават думите на апостол Павел: “Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение?… Ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ.”³³

И така, вторият период наистина е изключително ценен, защото след като преминем през опита на съда и смъртната присъда с всички тежки преживявания, които ги придружават, ние се очистваме от гордата склонност към самообожение. Дългите години на страдания и беди донасят на душата “познание на тайната на пътищата за спасение” и тя се научава да бъде постоянно смирена. Тогава благодатта действа свободно в душата и повече не я напуска. Свети Силуан пише за този опит: “Така цял живот душата се учи на Христовото смирение и докато няма смирение, винаги ще я измъчват лошите помисли. А смирената душа намира онзи покой и мир, за който говори Господ (Иоан. 14:27).”³⁴ А старец Софроний твърди, че: “Ако човек принуждава себе си да се моли и покаже своята добра воля, то благодатта ще го обикне и вече няма да го изоставя.”³⁵

Третият период на постоянно притежаване на благодатта, който увенчава законната борба, водена през втория период, се дава тогава, когато човек убеди Бога, че Му принадлежи. Отец Софроний казва: “Всеки ден казваме на Бога: “Твой съм аз, спаси ме”. Но кои сме ние, да казваме на Бога, че сме Негови? Трябва първо да убедим Бога, че Му принадлежим. И когато Го убедим, тогава ще чуем гласа Му да казва: “Да, син Мой си ти, Аз днес те родих.”³⁶ Тези думи, които са изречени за Христос в буквален смисъл и по неповторим начин, се казват и на всеки един син, който е възроден от Христовата благодат. Тогава човек получава благодатта на осиновяването и Господ го признава за Свое истинско чедо.³⁷

Третият период обикновено е кратък, но в сравнение с първия е по-богат по благословенията, които се дават. Негови характерни черти са любовта, вътрешната устойчивост и дълбокият мир в следствие на свободата от страстите. След като много пъти ударим главата си в камъните на отрицателните преживявания през втория период, ние ставаме по-разумни и внимателни повече да не нараняваме себе си. Ставаме бдителни и по-способни усилено да пазим дара на благодатта. (Но дори и тогава благодатта може да бъде изгубена, тъй като нищо на този свят не е напълно сигурно.) Отец Софроний определя третия период като обожение: тогава заповедите на Господа се превръщат в единствен закон на нашето битие. С други думи, ако по естествен начин реагираме в съгласие с Христовите заповеди, тогава ние сме получили ново раждане свише.

Без съмнение пълнотата на християнския живот е непостижима на този свят. Ние очакваме “възкресение на мъртвите”. И все пак, още в този живот ние получаваме семето на възкресението, залога за нашето бъдещо наследство и първите плодове на вечния живот. Всичко, което получаваме сега, ние преживяваме както с душата, така и с тялото си. Когато смъртта дойде, тя ще бъде праведно въздаяние заради предишните ни грехове, докато благодатта, която сме получили в този живот, ще придружи тялото до гроба, а душата – до небесата. Когато затръби последната тръба, същата благодат ще възсъедини душата и тялото и ще постави целия човек пред Христовия съд, за да получи справедлива награда за делата, които е извършил с душа и тяло. Едва тогава ще познаем пълнотата на християнския живот. А на земята християнският живот е като айсберг – виждаме само върха му, а останалото е “скрито с Христа в Бога”³⁸.

Превод: Мила Игнатова

Откъс от подготвяната за печат от ИК „Омофор” книга „Пътят към сърцето” на архим. Захария, духовник в основания от старец Софроний (Сахаров) манастир „Св. Йоан Кръстител” в Есекс, Великобритания. В нея са включени лекциите и беседите на архим. Захария от двете му посещения в България през 2007 и 2008 г., както и други негови текстове. За съжаление до момента издателството не успя да получи запис от беседата му в Богословския факултет в София през октомври 2007 г. Обръщаме се с молба към читателите на портала да ни помогнат в намирането на този запис, за да може да бъде допълнена в книгата и тази беседа.

Бележки

¹ Вж. 2 Тим. 3:17.
² Вж. 1 Кор. 2:15.
³ Вж.: Архим. Софроний. За молитвата. С., Манастирско издателство, 2007, с. 20.
⁴ Гал. 3:27.
⁵ Вж. Иов. 7:17–18.
⁶ Откр. 3:20.
⁷ Евр. 1:1
⁸ Вж. Пс. 63:7 според прев. на 70-те, където се казва: “Приступит человек, и сердце глубоко.”
⁹ Вж. Откр. 2:4.
¹⁰ Вж. Евр. 3:7–8.
¹¹ Вж. Пс. 125:1.
¹² Вж. Лук. 16:12.
¹³ Вж. гл. „За духовния плач” и „Личното начало” в: архим. Софроний (Сахаров). „Ще видим Бога както си е”, С., ИК „Омофор”, 2005 – б. пр.
¹⁴ Вж. 1 Иоан. 3:2, бълг. прев. на този стих се различава от интерпретацията, която следва авторът – б.пр.
¹⁵ Иоан. 5:37.
¹⁶ Архим. Софроний. Ще видим Бога…,, с. 72.
¹⁷ Вж. Песен на песн. 5:2.
¹⁸ 2 Кор. 6:1.
¹⁹ Вж. Архим. Софроний. Свети Силуан Атонски. С., ИК “Омофор”, 2008. с. 476.
²⁰ Вж. 1 Петр. 5:6.
²¹ Вж. 2 Кор. 1:9.
²² Вж. Еф. 6:13.
²³ На гр. език pacÚthta – дебелост, б. пр.
²⁴ Вж. 2 Кор. 5:4.
²⁵ Вж. Рим. 7:22–25.
²⁶ 1 Сол. 5:23.
²⁷ Вж. Откр. 2:4–5.
²⁸ Мат. 4:4; Лук. 4:4.
²⁹ Пс. 118:32.
³⁰ Мат. 4:4; Лук. 4:4.
³¹ Вж. Лук. 18:35–43.
³² Лук. 18:41.
³³ Рим. 8:35, 39.
³⁴ Архим. Софроний. Свети Силуан Атонски…, с. 498–499.
³⁵ Вж. пак там., с. 266–267.
³⁶ Вж. също: Архим. Софроний. Духовни беседи. С., ИК “Омофор”, 2003, с. 51–59.
³⁷ Еф. 1:5, Гал. 4:5, Рим. 8:15.
³⁸ Вж. Кол. 3:3.