Бъдещият век

”…“ живот в бъдещия век!” (из Символа на вярата)

Краят на човешката история

Евангелието съдържа ясни указания за това, че материалният свят някога ще стигне до своя край. Христос говори за Своето пришествие и признаците за настъпването на последните времена: „Пазете се да ви не прелъсти някой; защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина. Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки… Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят; много лъжепророци ще се подигнат и ще прелъстят мнозина; и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен. И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят… И ако не се скратяха ония дни, не би се спасила никоя плът; но заради избраните ще се съкратят ония дни. Тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е — не вярвайте; защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните… И веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят; тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески; и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма… А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец… И тъй, бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ“ (Мат. 24:4-8, 10-14, 22-24, 29-30, 36, 42).

Не по-малко ясно говорят за Второто пришествие на Христос апостолите. Вярата в близостта му е била много силна в раннохристиянската епоха. „Пришествието Господне е наближило“, казва апостол Яков (Иак. 5:8). „Бли­зо е краят на всичко“, казва апостол Петър (1 Петр. 4:7). Пак той пише за внезапността на последния ден: „И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем; тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят… Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (2 Петр. 3:10, 13). Апостол Па­вел говори за същото: „А за времената и годините, братя, няма нужда да ви се пише, защото сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дойде тъй, както крадец нощя. Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел… И тъй, нека не спим, както и другите, а да бъдем бодри и трезвени“ (1 Сол. 5:1-3, 6).

Изглежда, че апостол Па­вел е пред­по­ла­гал, че при­ше­ст­вието Христово ще стане по време на неговия живот: „…всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим“ (1 Кор. 15:51). В Първо по­сла­ние до солуняни той казва: „…Ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите… мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха“ (1 Сол. 4:15-17). Ала във Второто по­сла­ние той подчертава, че думите от Първото по­сла­ние не трябва да се разбират буквално, „какво уж настъпва вече Хри­стовият ден“. Апостол Па­вел посочва, че белег за близостта на последния ден, освен скърбите и бедствията, ще бъде и идването на ан­ти­хри­ста: „Никой да ви не прелъсти по никой начин; защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог… тогава и ще се открие беззаконникът, когото Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си… тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса“ (2 Сол. 2:2-5, 8-9).

В продължение на двадесетте века християнска история за антихриста е било говорено и писано много. В Русия се e радвало на особена популярност „Словото за Христос и антихриста“, приписвано на свещеномъченик Иполит Римски. В тази книга се казва следното: „Хри­стос се яви като агнец и антихристът ще се яви като агнец, бидейки отвътре вълк… Хри­стос изпрати апостоли при всички народи и онзи също ще изпрати лъже­апо­сто­ли“ [1].

Кни­гата „По­смърт­ните слова на преп. Ни­л Ми­ро­то­чи­ви“ (тя се е по­я­ви­ла в на­ча­лото на XIX в. и описва яв­ле­нията на този светец, живял през XVI в., на един атонски монах) съ­дър­жа мно­го про­ро­чества за антихриста и последните времена [2]. Там се казва, в частност, че антихристът ще завземе властта над градовете и селата, ще стане разпоредник на света и единодържец. По времето, когато дойде антихристът, светът „ще обеднее откъм добродетели, ще осиромашее откъм любов, единодушие, целомъдрие“. Църквата „ще осиромашее откъм гла­вен­ст­во на ду­хов­ните вла­сти“, т.е. ще се наблюдава ду­хов­но ос­къдняване на света и Църквата. Авторът на книгата пред­ска­з­ва ре­во­лю­ции и на­стъпване на ерата на со­ци­а­лиз­ма, от­немане на ча­ст­ната соб­ст­вено­ст и уве­ли­че­ние на сти­хий­ните бед­ст­вия…

Трябва да отбележим, че „По­смърт­ните слова на преп. Ни­л Ми­ро­то­чи­ви“ спадат по-скоро към апокрифите, отколкото към светоотеческата литература. Освен това на руския читател те са известни в тенденциозен и неточен превод. Об­разът на ан­ти­хри­ста в тази книга не отговаря изцяло на раннохристиянските представи за него. В ча­ст­но­ст, там се говори за по­ли­ти­че­с­ка вла­ст на ан­ти­хри­ста над света, докато при апостол Павел и в думите на Самия Христос става дума за ду­хов­на вла­ст: ан­ти­христът ще дойде в Божия храм и ще се прави на Бог, той ще се старае да подмени със себе си Христос (на гр. antichristоs бу­к­вал­но означава „вме­сто Христос“). Ан­ти­христът няма да е политически, а ре­ли­ги­озе­н ли­де­р: някои съ­в­ре­менни ав­то­ри­тар­ни се­к­ти, чиито ли­де­ри се представят за христосовци, са предтечи на ан­ти­хри­ста.

През различните епохи хората се опитвали да предскажат датата на свършека на света. Апокалиптичните предчувствия се засилвали особено много там, където се изостряли социалните и другите бедствия. Наближаването на кръглите числа също спомагало за засилването на настроенията от този род. Знае се какво брожение на духовете се е наблюдавало в света преди 1000 г., ко­гато хората били готови да тълкуват ­буквално хилиастичните пророчества. През 80-те години на XX век на популярност се радваше видението на някакъв румънски игумен на име Калиник, комуто през 1848 г. уж се яви­ли св. Ни­ко­лай и св. Ге­ор­ги и пред­ска­за­ли, че свършекът на света ще се случи през 7500 г. от Ада­ма, т. е. през 1992 г.  [3] Ала 1992 г. отмина, а свършекът на света не настъпи. С 2000 г. също се свързваха опасения, ала и тя отмина като предишните. Едва ли не всяка година нови и нови пророци и ясновидци се появяват ту тук, ту там, посочвайки датата на края на света и предсказвайки идването на ан­ти­хри­ста.

Как да се отнасяме към предсказания от този род? На всички, които се увличат прекомерно от тях, трябва да напомним думите на Христос: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт“ (Де­ян. 1:7). На въпроса на учениците „ко­га ще бъде това?“ Хри­стос отговорил: „Пазете се, да се не прелъстите; защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки, че са Мен, и че времето наближи“ (Лука 21:7-8). В Но­вия Завет се подчертава, че денят Гос­по­ден ще дойде вне­зап­но — не когато го изчислят, а когато никой не го очаква. И всички о­пити за предсказване на точната дата на при­ше­ст­вието Хри­стово са съз­на­тел­но или не­съз­на­тел­но про­тивене на Еван­ге­лието, скрило от нас тази тайна.

Ко­гато апостолите в своите послания говорели за близостта на Второто пришествие, те имали предвид не хронологична близост, а по-скоро постоянното усещане за присъствието Христово в ранната Църква (често употребяваната дума parousia означава както „при­ше­ст­вие“, така и „присъст­вие“), го­тов­но­стта ѝ да Го посрещне всеки ден и всеки час. Ранната Църква жи­вяла не в атмосфера на страх от идването на ан­ти­хри­ста, а в ра­до­ст­но, ли­куващо очакване на срещата с Хри­стос, с която трябва да завърши човешката история. Ес­ха­то­ло­ги­че­ски по­след­ното вре­ме е започнало от момента на Въплъщението на Божия Син и ще продължава до Неговото второ пришествие. Тай­ната на без­за­ко­нието, за която говори апостол Па­вел (1 Сол. 2:7), ще се разкрива все по-ясно в историята. Ала успоредно с този процес на оголването на злото ще се извършва вътрешната подготовка на човечеството за срещата със своя Спасител. Бит­ката на Хри­стос с ан­ти­хри­ста ще завърши с победата на Христос: Гос­под Ии­сус ще убие „беззаконника“ с дъ­ха на устата Си (1 Сол. 2:8). Към тази победа са устремени погледите на християните, а не към предхождащите я времена на бедствия — вре­ме­на, кои­то всъщност вече отдавна са започнали и могат да продължават още дълго.

Краят на света, от който някои християни толкова се страхуват, няма да е световна екологична катастрофа (въпреки че последната може да го предхожда), а из­бав­ле­ни­е на чо­ве­че­ст­вото от злото, страданията и смъртта. Тъкмо за това пише апостол Па­вел: „Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни… защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното — да се облече в безсмъртие. А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртното тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: „смъртта биде погълната с победа“ (1 Кор. 15:51-54; Ис. 25:8).

Душата след смъртта

Преди да говорим за онова, което следва непосредствено свършека на света — за Страш­ния съ­д, — трябва да кажем няколко думи за учението на Църквата за смър­тта изобщо и за посмъртната съдба на всеки човек.

„Смъртта е ве­ли­ко тайнство. Тя е ра­ж­да­не на човека от земния временен живот във вечността“, казва св. Иг­на­тий (Брян­ча­ни­нов) [4]. Християн­ст­вото не възприема смъртта като край, по-скоро обратното — смъртта е на­ча­ло на но­в живот, а зем­ният живот е само подготовка за него. Чо­векът е създаден за вечността; в рая той се хранел с плодовете на „дър­вото на живота“ и бил без­смър­тен. Ала след грехопадението пътят към дървото на живота бил преграден и човекът станал тленен и смъртен. „Смъртта е наказание за безсмъртния човек за непослушанието си към Бога. Смъртта бо­лез­нено раз­сича и разкъсва човека на две час­ти… от­дел­но съществува ду­шата му и от­дел­но тя­лото му“ [5].

Какво се случва с душата след смъртта? Според църковното предание, ос­но­вано върху думите на Хри­стос, ду­шите на пра­вед­ниците биват отнесени от ангелите в преддверието на рая, където те остават до Страш­ния Съ­д, очаквайки веч­ното бла­жен­ст­во: „Умря сиромахът (Лазар), и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово“ (Лука 16:22). Ду­шите на грешниците попадат в ръцете на демоните и се намират „в ада, в мъ­ките“ (Лука 16:23). Окон­ча­тел­ното раз­де­ле­ние на спа­сените и осъдените ще се извърши по време на Страш­ния съ­д, ко­гато „много от спещите в земния прах ще се събудят — едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама» (Дан. 12:2). В прит­чата за Страш­ния съ­д Христос казва, че грешниците, които не са вършели милосърдни дела, ще бъдат осъдени и отхвърлени от Бога, а праведниците ще бъдат оправдани: „И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците — в живот вечен“ (Мат. 25:46).

Християн­ското уче­ние за съдбата на душата след смъртта се потвърждава не само от многобройните свидетелства на Преданието, но и от съвременния опит на хората, преживели клинична смърт. Пра­во­славе­н комен­та­р към този опит е книгата на йеромонах Се­ра­фи­м (Ро­уз) „Ду­шата след смъртта“. Ав­торът стига до извода, че опитът на нашите съвременници потвърждава до голяма степен онова, което намираме в светоотече­ската и жи­тий­ната ли­те­ра­ту­ра. И все пак, отбелязва йеромонах Серафим, всички преживели клинична смърт хора са прекарали в отвъдния свят съвсем малко време. Най-често опитът на тези хора се ограничава с първите впечатления след смъртта: те не успяват да „по­се­тят“ рая или ада и не придобиват пълна представа за отвъдния свят. Поради това всички свидетелства от този род притежават само относителна ценност за православния човек. Много по-важен е за нас опитът на прекия допир до другия свят, който е натрупан от Църквата и е от­разен в житията на светиите, в тво­рбите на отците — в цялото многообразие на Светото Предание [6].

„От мнозина явили ни се покойници ние знаем частично какво се случва с душата, когато тя напуска тялото — пише ар­хи­епископ Йоан (Мак­си­мо­вич). — Ко­гато се затварят телесните очи, започва духовното зрение… След излизането от тялото душата се оказва сред други духове, добри и зли. Обикновено я тегли към онези, които са ѝ по-близки по дух. Ако по времето, когато се е намирала в тялото, тя е била под влиянието на някои от тях, то тя ще остане зависима от тях и след като напусне тялото, колкото и отвратителни да се окажат те по време на срещата. В те­че­ние на първите два дни душата се радва на относителна свобода и може да посещава онези места на земята, които са ѝ скъпи, но на тре­тия ден тя отива в други сфери“ [7].

Според вярата на Църквата ду­шата на починалия присъст­ва през първите два дни на земята, участва в молитвата, извършвана за нея в храма, присъст­ва на опелото, кое­то обикновено се прави на третия ден. За това е пи­сал св. Ма­ка­рий Алек­сан­д­рий­ски: „Ко­гато на третия ден в храма се прави при­нос (за­упо­кой­на литургия. — И.А.), ду­шата на умрелия получава… утешение в скръбта, която усеща поради разлъката си с тялото… Защото в течение на два дни на душата, заедно с придружаващите я ангели, се позволява да ходи по земята, където иска. Затуй душата, която обича тялото, се скита понякога край дома, в който се е разделила с тялото, понякога край гроба, в който е положено то, и по този начин прекарва първите два дни като птица, която си търси гнездо“ [8].

Ако през първите дни душата е сякаш все още в плен на времето и пространството, макар и извън тях, то на третия ден тя излиза от пределите на видимия свят. Тук обаче я чакат изпитания, наричани в православната традиция „ми­тар­ст­ва“, където ще трябва да даде отговор за всички грехове, които е сторила през живота си [9].

След това душата научава присъдата си и по-нататъшната си участ. Тази присъда не е окончателна, тъй като окон­ча­тел­ното ре­ше­ние ще бъде произнесено по време на Страш­ния iъ­д. И все пак от този момент душата се намира в състояние на предвкусване на блаженството или на страх от бъдещите мъки. До Страш­ния съ­д са възмож­ни промени в нейната съд­ба: „Ние твърдим — пише св. Марк Ефес­ки, — че нито праведните са приели все още изцяло своя дял… нито грешниците са заведени в мястото на вечното наказание… И едното, и другото ще стане по необходимост след последния ден на Съ­да и всеобщото въз­кре­се­ние. Засега и едните, и другите се намират в подходящи за тях места: пър­вите в съвършен по­кой на небето заедно с ангелите и пред лицето на Самия Бог, бидейки сякаш вече в рая… а вто­рите, от своя страна… в ужасна теснота и безутешно страдание, подобно на осъдени, очакващи присъдата на Съдията… Радостта, която притежават сега светите ду­ши, е само час­тич­на на­слада, както и скръбта на грешниците е само частично наказание“. Св. Марк се позовава на думите на бесовете, които казали на Христос: „Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?“ (Мат. 8:29), от което прави извод, че мъките на дявола и бесовете все още не са започнали, а само са им „приго­т­ве­ни“ (Мат. 25:41) [10].

Молитвата за починалите

В ритуала на погребението има думи, които се казват сякаш от името на умрелия: „Ви­ждайки ме да лежа безгласен и бездиханен, плачете за мен, братя и приятели, сродници и познайници: още вчера аз беседвах с вас и вне­зап­но ме сполетя страшният час на смъртта. Ала елате при мен всички, които ме обичате, и ме це­лунете с последна целувка, защото аз вече няма да ходя сред вас и да беседвам с вас; отивам при Съдията, Който не гледа на лице; защото робът и господарят са пред Него равни, царят и войникът, бо­га­тият и просякът са в еднакво положение и всеки от тях ще се прослави или посрами от делата, които е извършил. Ала моля ви всички и ви умолявам: молете се непрестанно за мен на Христа Бога, за да не бъда низведен за греховете си в мястото на мъчението, но да ме настани там, където е Светлината на живота“ [11].

За молитвата за починалите прекрасно говори Достоевски с устата на своя герой, стареца Зосима: „Всеки ден и всеки път, когато мо­жеш, казвай си на ум: „Гос­по­ди, по­ми­лвай всички, застанали пред Теб днес“. Защото всеки час и всеки миг хиляди хора напускат живота си на тази земя и душите им се изправят пред Гос­по­да — и колко много от тях си отиват оттук самотни, никому неизвестни, в горчивина и тъга, и никому, никому не е мъчно за тях… И ето че от другия край на земята ще се възнесе при Господа за него и твоята молитва, пък ако ще ти да не си го познавал изобщо, пък и той теб. Колко умилително ще бъде за душата му, застанала със страх пред Господа, да усети в този миг, че и за него има молител, че има на земята човешко същество, което и него обича. Пък и Бог ще погледне по-ми­ло­сти­во върху двама ви, защото щом дори ти си го пожалил, то колко повече ще Го пожали той, безкрайно по-милостивият… И ще го про­сти зара­ди те­б“ [12].

Мо­лит­вата за умрелите е древ­на тра­ди­ци­я на Църквата, осветена от вековете. Напускайки тялото, човекът излиза от видимия свят, ала не напуска Църквата, а си остава неин член, и дълг на останалите на земята е да се молят за него. Църквата без всякакво съмнение вярва, че мо­лит­вата облекчава посмъртната участ на човека и че Гос­под приема мо­лит­вите, които отправяме не само за умрелите праведници, но и за грешниците, които се намират в ада. Осо­бена си­ла имат молитвите по време на литургия: „Све­тото жерт­во­при­но­ше­ние на Хри­стос, на­шата спа­си­тел­на Жерт­ва, донася голяма полза на душите дори след смъртта им, стига греховете им да могат да бъдат простени в бъдния живот — казва св. Гри­го­рий Велики. — Ето защо душите на умрелите понякога ни молят да им отслужим литургия“ [13].

Из­вест­ни са слу­чаи, ко­гато умрелите се явявали на живите — насън или наяве — и ги молели за ев­ха­ри­стийно спо­ме­на­ва­не. На един йе­ро­мо­на­х в края на XIX в. се явил­ насън св. Тео­до­сий Чер­ни­гов­ски (йе­ро­мо­нахът седял край мощите му) и го помолил да споменава по време на литургия неговите ро­ди­те­ли — йе­рей Ни­ки­та и Ма­рия. „Как мо­жеш ти, светителю, да просиш от мен молитви, когато сам ти сто­иш пред Не­бес­ния Пре­сто­л?“ — попитал йе­ро­мо­нахът. „Да, вяр­но е — от­говорил св. Тео­до­сий, — но при­носът по време на литургия е по-силен от моите молитви“. (Име­ната на ро­ди­те­лите на св. Тео­до­сий били до този момент неизвестни, ала впоследствие, няколко години по-късно, било намерено тефтерчето-поменик на самия светец, в което той собственоръчно бил вписал име­ната на йе­рей Ни­ки­та и Ма­рия) [14].

Литургията е жертва, принасяна за „за живота на света“, т. е. за жи­вите и умрелите. В мо­лит­вата, която свещеникът чете преди литургия — тя се приписва на св. Ам­вро­сий Ме­дио­лан­ски и е фраг­мент на древ­ната ла­тин­ска ана­фо­ра — се казва: „Мо­лим Те, От­че све­тий, за душите на починалите верни, та това велико тайнство на благочестието да им бъде за избавление, спасение, радост и вечно веселие. Гос­по­ди Бо­же мой, дай им днес все­ця­ло и съвършено уте­ше­ние от Те­б, истинския Хля­б, жи­в, слязъл от небето и даващ живот на света, от Твоята света плът, плътта на непорочния Агнец, Който поема греховете на света. На­пои го с потока на Твоята благост, изтекъл от прободеното на кръста Твое реб­ро…“ [15]

В мо­лит­вите на колениченето на праз­ника Пе­т­де­сет­ни­ца има про­ше­ния „за държаните в ада“, да ги успокои Гос­под „в място светло, място тревисто, място прохладно“ [16]. Църквата вярва, че по молитвите на живите Бог може да облекчи задгробната съдба на умрелите, избавяйки ги от мъченията и удостоявайки ги със спасение заедно със светиите.

Един за­паде­н сред­не­ве­ко­вен разказ говори за свещеник, който извършвал заупокойна литургия и в момента на възнасянето на свeтите Дарове видял безбройно множество души, излизащи от мястото на мъченията „по­до­бно на безбройни огнени искри, излитащи от запалена пещ, и видял как те се изкачват на небето заради заслугите на Страстите Христови, защото Христос всеки ден се принася в жертва за живите и мъртвите“ [16]. Този разказ илюстрира онова, което се върши по време на ли­тур­ги­чната молитва за починалите: ду­шите се освобождават от мъченията и се съединяват с Христос.

Ли­тур­ги­чната мо­лит­ва е мо­лит­ва за чедата на Църквата. Но мож­ем ли да се молим за некръстените, особено за умрелите извън Църквата? Пряк отговор на тези въпроси в Светото Предание няма, ала съществуват много косвени свидетелства за това, че молитвата за умрелите извън Църквата се приема от Бога и че те получават облекчение и утешение от нея. В „Азбучния патерик“ се разказ­ва за св. Ма­ка­рий Еги­пет­ски. Веднъж, вървейки из пустинята, той видял лежащ върху пясъка череп и като го докоснал с тоягата си, попитал: „Кой си ти?“. Че­репът отговорил: „Аз бях жрец на идолопоклонниците, които живееха на това място, а ти си авва Ма­ка­рий, притежаващ Светия Дух; ко­гато се смиляваш над онези, които се намират във вечната мъка, и се молиш за тях, те получават известно облекчение“. По-нататък черепът казал на Макарий, че мъчението на идолопоклонниците не е най-страшното, тъй като под тях в ада се намират християните, които не са изпълнявали волята Божия [18].

Дру­г, още по-поразителен разказ намираме в някои ранни жития на св. Григорий Двоеслов — за това как душата на император Трая­н би­ла „кръсте­на“ в ада от сълзите на св. Григорий. Траян бил го­ни­те­л на християните, но все пак извършил едно милосърдно дело (за­стъ­пил ­се за една вдо­вица) и светецът научил за това. Пре­изпълнен с жалост, той отишъл в храма и се молел със сълзи за душата на гонителя до момента, в който по­лу­чил от­кро­ве­ние, че молитвата му е чута. „Никой да не се учудва, когато казваме, че той (Траян) е бил кръстен, защото без кръщение никой не ще види Бога, а третият вид кръщение е кръщението със сълзи“, казват авторите на жи­тието. „Макар това да е рядък случай — коментира йе­ромонах Се­ра­фим (Ро­уз), — той дава надежда на онези, чиито близки са починали извън вярата“ [19].

В Православната църква не е прието споменаването на некръстените и инославните християни по време на литургия. Това обаче не означава, че изобщо не можем да се молим за тях. Въпросът за молитвата за починалите инославни бил обсъждан в Русия преди По­ме­ст­ния събор през 1917 г. Било отбелязано, че никакви древни канонични определения по този въпрос не съществуват: пра­ви­лата, които ни забраняват да се молим заедно с „отделените“ или „вкоравените в ереста“, нямат отношение към молитвата за починалите инославни, въпреки че противниците на тази молитва се позовавали на тях. Протойерей Е. Ак­ви­ло­нов пи­сал в „Църкове­н вест­ни­к“ през 1905 г., че мо­лит­вата за починалия лутеранин ще бъде неприятна на човека, за който се молим, защото приживе той не е вярвал в силата на заупокойните молитви; това ще бъде непоискана услуга, защото „в смърт­ния си час по­чиналият не е мислел да преминава в православието“. Ав­торът дава за пример различните корпорации, асоциации, научни и индустриални дружества, които пазят строго своите корпоративни „ме­жди“ и не до­пус­кат влизането на странични лица: „Всеки член на Църквата е длъжен да отгледа у себе си един истински християнски, пра­во­слав­но-църков­ен корпоративен дух и, без да забравя дълга на любовта към ближния, да държи твърдо в ръцете си църковното зна­ме“.

На протойерей Ак­ви­ло­но­в въз­разил В. Соколов, ав­тор на кни­гата „Мож­ем ли и длъжни ли сме да се молим за умрелите инославни?“, из­дадена от Мо­с­ков­ската ду­хов­на ака­де­мия: „Във всички тези разсъждения се усеща някаква необикновена студенина, някаква ревниво-са­мо­лю­би­ва грижа да не би да направим непоискана услуга и да се окажем натрапници и непоканени; в тях съвсем се забравя, че въпреки различността на вероизповеданията ние всички сме християни и в името на любовта към ближните сме длъжни да им оказваме всяка възможна помощ. Умрелите лу­те­ра­ни и калвинисти приживе не са вярвали в молитвите за починалите. Ала какво от това? Та нали ние сме православни? Ние вярваме, че нашата молитва може да донесе на умрелите голяма помощ“. Ис­тинското православие, се казва пак там, излъчва не „кор­по­ра­тив­ен“ ду­х, а ду­х на любов, ми­ло­сър­дие и сниз­хо­ж­де­ние към всички хора, в това число и към намиращите се извън Православната църква [20].

Възкресението на мъртвите

Въпреки че душата в момента на смъртта не умира, а продължава да живее и над нея се извършва съд, Църквата вярва, че в края на световната история ще има всеобщо възкресение на мъртвите и всеобщ Съд, който ще бъде окончателен за всички хора.

Вярата във въз­кре­се­нието на мърт­вите е изразена ясно в Стария За­ве­т. „Но аз зная, Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога“, казва Йов (Иов 19:25-26). „Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат“, казва про­рок Исая (Ис. 26:19). „И много от спещите в земния прах ще се събудят — едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама“, казва про­ро­к Да­нии­л (Дан. 12:2). В кни­гата на пророк Йе­зе­кии­л намираме про­ро­че­ст­во за все­об­щото въз­кре­се­ние: „Биде върху мене ръката Господня, и Господ… ме тури ме всред полето, — а то беше пълно с кости, — и проведе ме около тях, и ето имаше доста много кости по полето, и те бяха съвсем сухи. И каза ми: сине човешки! ще оживеят ли тия кости? Аз отговорих: Господи Боже! Ти знаеш това. И каза ми: изречи пророчество за тия кости и кажи им: „сухи кости! чуйте словото Господне!“

Тъй казва Господ Бог на тия кости: ето, Аз ще въведа във вас дух — и ще оживеете. Ще ви дам жили, ще направя да израсте на вас плът, ще ви покрия с кожа и ще въведа във вас дух, — и ще оживеете и ще познаете, че Аз съм Господ. Аз изрекох това пророчество, както ми бе заповядано, и когато пророчествувах, произлезе шум, и ето — движение, и почнаха да се сближават костите, кост до своя кост. И видях: ето, жили имаше на тях, и плът израсте, кожа ги покри отгоре… и влезе в тях дух, — и те оживяха и се изправиха на нозете си — твърде, твърде голямо опълчение. И Той ми каза: сине човешки! тия кости са целият дом Израилев“ (Иез. 37:1-8; 10-11).

Разтърсващо свидетелство за вярата във възкресението на мъртвите е описаното във Втора книга Макавейска — за мъченичеството на седемте братя и майка им, отказали се да се подчинят на заповедта на езическия цар. „Ти, мъ­чи­телю, ни лишаваш от този живот, но Царят на мира ще ни възкреси, умрелите за Неговия закон, за живот вечен“, казва, уми­райки, един от братята. Дру­г протяга ръце, за да му ги отсекат, с думите: „От Не­бето съм ги получил и за Неговия закон не ги жаля, с надеждата да ги получа пак“. Още един от братята казва: „Онзи, който умира от ръката на човеци, възлага надежда на Бога, че Той отново ще го съживи“. Ободрявайки децата си, майката казва: „Аз не знам как се явихте вие в утробата ми; не аз ви дадох дихание и живот… И тъй, Тво­рецът на света, Който е създал природата на човека и уст­ро­ил про­изхода на всички, ще ви даде отново дихание и живот с милост, тъй като вие сега не щадите себе си заради Неговия закон“. И седмината били подложени на жестоки мъчения и екзекутирани. „След синовете умря и майката“, завършва авторът на по­ве­ст­вуова­нието (2 Мак. 7:1-41).

В Но­вия За­ве­т уче­нието за възкресението на мъртвите е изразено още по-ясно. Апостол Па­вел казва, че плътта на възкръсналите хора няма да е същата като сега — тя ще е „ду­хов­но тя­ло“: „Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите?… тъй е възкресението на мъртвите: сее се в тление — възкръсва в нетление; сее се в безчестие — възкръсва в слава; сее се в немощ — възкръсва в сила; сее се тяло душевно — възкръсва тяло духовно… както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния… мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното — да се облече в безсмъртие“ (1 Кор. 15:35, 42-44, 49, 52-53). Но­вото, „про­слав­еното“ тя­ло на човека ще бъде подобно на тялото на Христос след Неговото Възкресение, ко­гато Той се явявал на учениците Си, минавайки през заключени врати (Йоан 20:19, 26). То ще е не­ма­те­ри­ал­но, све­то­вид­но и леко [21], но ще запази „об­раза“ на земното материално тяло, като при това никакви недостатъци на ма­те­ри­ал­ните те­ла, каквито са на­при­мер раз­лич­ните увреждания, болести, признаци на стареенето и т.н. няма да са му присъщи.

Според Христовото учение възкресението ще бъде всеобщо, ала за едни то ще е „възкръсване за живот“, а за други — „възкръсване за смърт“ (Йоан 5:29). Св. Гри­го­рий Па­ла­ма казва за всеобщото възкресение следното: „В бъдното свръхбитие, когато възкръснат телата на праведниците, заедно с тях ще възкръснат и телата на беззаконниците и грешниците. Ала последните ще възкръснат само за да се подложат на втора смърт… Смъртта не е нищо друго освен отлъчване на душата от божествената благодат и съчетание с греха. За имащите разум това е тъкмо онази смърт, която трябва да избягваме, това е истинската и страшната смърт. За благоразумните тя е по-ужасна от геената огнена… Раз­деляйки се с тялото, (праведниците) не се разделят с Бога; а след възкресението те и с тяло ще се възнесат при Бога… Но не ще се удостоят с това онези, които са живели тук по плът и не са встъпили в никакво общение с Бога в часа на своята смърт. Въпреки че всички ще възкръснат, но всеки, както казва Пи­са­нието, по свой начин (1 Кор. 15:22)“ [22].

 

(Следва продължение)

 

Из книгата ”Таинство веры”, Москва, 2006 г.

Бележки

1. Ип­по­лит Рим­ский. Тво­рения. Вып. 2. Ка­зань, 1899. Сс. 13-14.

2. По­смерт­ные ве­ща­ния преп. Ни­ла Ми­ро­то­чи­во­го. Афон, 1912.

3. Пра­во­слав­ный ка­лен­дарь на 1992 г. Кау­нас, 1991. Сс. 36-37.

4. Епископ Иг­на­тий (Брян­ча­ни­нов). Со­чинения в 5 томах. Т. 3. СПб., 1905. С. 3, с. 69.

5. Пак там. С. 70.

6. Иеромонах Се­ра­фим (Ро­уз). Ду­ша по­сле смер­ти. М., 1991. Сс. 16-19.

7. Цит. по: Пак там. С. 153-156.

8. Цит. по: Пак там. С. 156.

9. Вж. в частност: Суд за гро­бом, или Мы­тар­ст­ва преподобной Фео­до­ры. М., 1907. Сс. 20-36.

10. Цит. по: Архимандрит Ам­вро­сий (По­го­дин). Св. Марк Ефес­ский и Фло­рен­тий­ская уния. Джор­дан­вилль, 1963. Сс. 119-121.

11. По­сле­до­ва­ние по­гре­бе­ния мир­ских человек. Вж.: Треб­ник. М., 1991, с. 202.

12. Ф. Дос­то­ев­ский. Собрание сочинений в 15-ти томах. Л., 1991. Т. 9. Сс. 357-358.

13. Иеромонах Се­ра­фим (Ро­уз). Ду­ша по­сле смер­ти. Сс. 162-163.

14. Пак там. С. 162.

15. Ка­ноник. М., 1986. Сс. 520-521.

16. Ми­ней празничен. С. 541.

17. Цве­точ­ки св. Фран­ци­ска Ас­сиз­ско­го. М., 1990. Сс. 157-158.

18. Отеч­ник. Брюс­сель, 1963. Сс. 311-312.

19. Цит. по: Иеромонах Се­ра­фим (Ро­уз). Ду­ша по­сле смер­ти. С. 173. Св. Марк Ефе­ски се позовава на този епи­зод като на достоверно сви­де­тел­ст­во на Пре­да­нието: „Някои от светиите, които се молели не само за верните, но и за нечестивите, били чути и с молитвите си ги изтръгнали от вечните мъки, както пър­во­мъ­че­ни­цата Тек­ла направила с Фал­ко­ни­ла и бо­же­ст­веният Гри­го­рий Двое­слов, като се разказва, — с ца­р Траян“ (Цит. по: Архим. Ам­вро­сий (По­го­дин). Св. Марк Ефес­ский и Фло­рен­тий­ская уния. С. 61). Към същата редица от свидетелства на Светото Предание за помилването на нечестивите по молитвите на Църквата сле­два да се причисли и следният разказ. След победата над иконоборската ерес по заповед на благочестивата императрица Теодора било извършено всенощно бдение за душата на нейния мъж, им­пе­ра­то­ра ико­но­боре­ц Тео­фил. Цариградският клир начело с пат­ри­ар­х Методий извършвал молитви в течение на цяла седмица, а патриархът сложил под престола свитък, в който вписал имената на всички еретици и гонители на Църквата, пре­дадени на анатема, в това чис­ло и на Тео­фи­л. След края на седмицата патриархът извадил свитъка и видял, че името на Теофил е заличено, за което бил известен още преди това от ангел (вж. Си­нак­са­рий в Не­де­лю Пра­во­сла­вия: Три­одь по­ст­ная. М., 1974. Т. 1. С. 149).

20. В. Со­ко­лов. Мож­но ли и долж­но ли нам мо­лит­ся в Церкви за усоп­ших ино­слав­ных. Сер­гиев По­сад, 1906. Сс. 23-31.

21. Вар­са­ну­фий и Йоан. Ръководство за духовен живот. Отговор 613. Сс. 391-395.

22. Цит. по: Епископ Иг­на­тий (Брянчанинов). Сочинения в 5-ти томах. СПб., 1905. Т. 3. Сс. 119-121.

 

Превод: Андрей Романов