Православието и свободата на съвестта



berdyaev1Клерикализмът е чужд на православието. Това отрицателно явление се е развило повече на католическа почва. Но днес ние присъстваме при зараждането на клерикални настроения и клерикална идеология в Православната църква. Нашата православна младеж, понякога дори в най-добрата си част, боледува от тази болест. При младежите това е детската болест на християнския ренесанс, реакция срещу дългия период на отпадане от Църквата. При старците, при дореволюционното поколение това по-скоро е старческа склероза, една пълна неспособност за творчество и свобода.

При известна част от нашата младеж, религиозно гореща и предана, но неосмислила докрай и неосъзнала все още основите на православието, имаше тенденция да смята всеки епископ за незаблудим и да вижда в него нещо като папа. За поколението, увлечено от реакцията срещу разрушителната сила на революцията, е характерна потребността да се опре върху някаква непоклатима скала, страхът от свободата на духа, от свободата на избора. Но една такава нагласа води неизбежно до трагични конфликти за съвестта.

Само в католицизма е осмислена докрай концепцията за външния незаблудим йерархичен авторитет и са направени всички изводи от нея. В православието тази концепция може да бъде винаги само половинчата и противоречива. Ако с един папа все още можеш да живееш, то с 50 папи, спорещи един с друг и отричащи се взаимно, можеш лесно да попаднеш в лудницата. В действителност православието се различава от католицизма не по това, че в него има 50 папи вместо един, а по това, че в него няма нито един папа. И това трябва да се осъзнае докрай.

Православното съзнание не познава незаблудимия авторитет на епископите. Вътрешно незаблудим авторитет притежава само Църквата като цяло, само църковната съборност, а негов носител е целият църковен народ от всички християнски поколения, започвайки от апостолите. В Посланието на източните патриарси от 1848 г. се казва: ”Незаблудимостта почива единствено във вселенската пълнота на Църквата, обединена от взаимна любов. Неизменността на догмата, както и чистотата на обреда, се пази не само от йерархията, но и от целия църковен народ, който е тяло Христово”. Носител и пазител на християнската истина е целият църковен народ, а не йерархията. И няма никакви формално-юридически гаранции за правдивата външна изява на вътрешния авторитет на Църквата. Един отделен православен християнин може да бъде по-прав от преобладаващото мнозинство епископи. Имало е време, когато св. Атанасий, който е бил тогава само дякон, т. е. йерархически незначително лице, е бил носител на истината на православието срещу почти целия епископат на Изтока, настроен ариански. Клерикалите от онова време, поклонници на външния йерархичен авторитет, би трябвало да бъдат против св. Атанасий и за епископите-ариани. За православното съзнание е напълно допустимо, че светският писател Алексей Хомяков е изразявал по-вярно духа на православието, отколкото някои митрополити, следващи школското богословие на католиците и протестантите.

В православието е възможна голяма свобода на религиозната мисъл. Голямото предимство на православието е тъкмо в това, че то не познава външни гаранци; че не мисли Църквата по образа на царството на този свят, по аналогия с държавата, изискваща формално-юридически условия; че вярва в непосредственото действие на Светия Дух. Въпросът, който сега е затъмнен, и който трябва да бъде поставен с цялата си острота, е: признава ли православието свободата на съвестта като първооснова на духовния живот? Тютчев някога беше написал за привържениците на папа Пий IX: ”Погубиха ги фаталните им думи: свободата на съвестта е щуротия”. Това изказване на Тютчев, толкова близко на нашите славянофили, има смисъл и оправдание само в случай, че самото православие държи твърдо за това, че свободата на съвестта не е щуротия, а най-голяма ценност на християнството. Но днес ние живеем в епоха на страх от свободата на съвестта, във време на плахост и нежелание да се поеме бремето на свободата, бремето на отговорността.

Днешните клерикални настроения не са нищо друго освен католически уклон в разбирането на Църквата и църковния авторитет. И този католически уклон е особено силен при хората, които се смятат за фанатични и сурово православни, които мразят католицизма и са неспособни да разберат положителните му страни. Днес се наблюдава реакция не само срещу руската атеистична мисъл, което е добре, но и срещу руската религиозна мисъл от XIX в., което вече е неблагодарност и осъдителен разрив на приемствеността. Руската религиозна, православна мисъл беше необикновено свободолюбива, в нея зрееха ценностите на свободния дух, на свободата на съвестта и се подготвяше творческа духовна реформа, духовно възраждане, което беше осуетено от силите на започналата атеистична революция и неразривно свързаните с нея сили на мъртвешката реакция, угасяваща духа.

Проблемът за свободата на съвестта е основен в християнското съзнание и той трябва да бъде поставен с максимална яснота и радикализъм. Свободата винаги има приоритет спрямо авторитета. Характерната черта на господстващото в момента и у нас католическо становище е в това, че то бърза да спре действието на свободата на съвестта, че не признава перманентното й действие. А православното становище е друго – то не признава принципно това възпиране на свободата на съвестта, това нейно делегиране само на някакъв висш църковен орган, защото свободата на съвестта действа непрекъснато, чрез нея се осъществява самият съборен духовен живот. Животът на Църквата е единство на любовта в свободата. Всъщност всички духовно значими неща, в това число и в католическия свят, предполагат свобода на съвестта, творчество на свободния дух, а не действие на външния формален авторитет.

Свободата на съвестта в православието не означава ни най-малко протестантски индивидуализъм, тя е свързана из-отвътре, из-дълбоко със съборността. Реформацията беше свещено права в това, че държеше на свободата на съвестта, но впоследствие тя тръгна по лъжливия път на индивидуализма. Свободата не е усамотение на духа, негово противопоставяне на всеки друг дух и на целия свят. В стихията на свободата, на християнската свобода, индивидуално-неповторимото се съединява тайнствено с универсално-всеобщото. Но свободата никога не може да бъде прекратена и отменена, тя никога не може да бъде прехвърлена върху някой друг и нещо друго, тя може само да бъде просветена и осветена.

Против моята свободна съвест аз няма да приема никога нищо, няма да приема и Самия Бог, защото Бог не може да бъде насилие над мен. И моето смирение пред върховното начало може да бъде само просветление и преображение на моята свободна съвест отвътре, само тайнствено приобщаване на моята личност към висшата реалност.

Дори Вселенският събор, върховният орган на православието, не притежава формален авторитет. Вселенският събор не притежава формални и юридически признаци, сетивно уловими белези, той няма законническа природа. Съборът също не трябва да бъде превръщан в идол и абсолютизиран. Съборът може да се окаже разбойнически, въпреки че притежава всички формални белези на законността. Същински Вселенски събор е онзи, в който реално действа Светият Дух. И автентичността, духоносността на Вселенския събор се разкрива и удостоверява само от свободната съвест на църковния народ. Светият Дух действа в църковния народ, в църковната съборност, и установява разликата между истината и лъжата, между автентичното и фалшивото.

За църковното битие като духовно битие е характерно именно това – че в него няма външни гаранции, няма юридически и материално уловими признаци на автентичността. Всичко се решава от духовния живот, от духовния опит. Светият Дух действа не така, както действат природните сили и социалните сили. Тук няма аналогия. Налагането на една такава аналогия в църковния живот е съблазън, чрез нея Църквата се уподобява на този свят.

Йерархичната уредба на Църквата, която е исторически неизбежна, появата на каноните – всичко това е вторично, а не първично явление. Първичен е само духовният живот и онова, което съзрява в него. В него се корени Църквата и нейната святост. Да държиш за приоритета на външния йерархичен авторитет е винаги самоизмама и илюзия. На външния йерархичен авторитет се подчиняват безрезервно само хората, чиито вътрешни убеждения са му тъждествени или близки. Никой никога не се е подчинявал на външния авторитет, ако съвестта му се е изказвала решително срещу него – или пък се е подчинявал само формално.
Това е вярно и за католиците. Външният авторитет сам по себе си не би могъл да убеди никого в нищо. Убеждението винаги идва отвътре и винаги предполага взаимодействие между свободата на съвестта и Божия Дух. Клерикализмът е убедителен само за клерикалите по убеждение, за онези, които сами ценят клерикалния ред повече от всичко, сами искат победата на клерикалното направление, клерикалната партия. Защитниците на авторитета и противниците на свободата обикновено резервират за самите себе си пълна и неограничена свобода, но не искат да я признаят на другите. Това са най-несмирените, най-себелюбивите и своеволни хора.

Днес ние навлизаме в една нова епоха, много трудна, мъчителна, отговорна, но радваща с появата на едно ново творческо движение. Православният душевен строй ще трябва да се промени. Нов стил възниква в православието. И ние трябва да въоръжим душата си за настъпилата тежка епоха на смутове и бури. Към стария покой и стабилност завръщане няма и не може да има. Не можем да се отърсим от бремето на свободата на избора, не можем да се опрем върху някаква непоклатима скала, намираща се извън нас. Скалата е в дълбините на нашия дух.

Днес ние присъстваме не само при края и ликвидацията на петербургския синодален период, но и на целия Константинов период в историята на християнството и при началото на една нова епоха за християнството. Църквата ще трябва да определи по нов начин отношението си към света и процесите, които се извършват в него. Тя трябва да бъде свободна и независима от държавата, от царството на кесаря, от стихиите световни, и заедно с това да се отнася по-доброжелателно към положителните и творческите процеси в света, да благославя движението на света към Христос и християнството, пък дори то и да е неосъзнато, да посрещне по-различно блудния син, завръщащ се при Отца, отколкото това се е правело досега.

В епохата на историческа криза и прелом, на рухването на стария и на зараждането на новия свят църковната йерархия не веднага и не изцяло разбира църковния, религиозния смисъл на ставащото. Част от йерархията си остава изцяло потопена в старото и копнее за реставриране на стария, спокоен и неподвижен живот, тя е нечувствителна към историческия час, сляпа е за онова, което се извършва в света, гледа с нелюбов и недоброжелателство трагедията на човечеството, изпълнена е с фарисейска себеправедност и себеупование.

Труден и сложен е проблемът, който поставя нашето време. Какво ако някой епископ, известен със своя аскетичен живот, един истински монах, изпълняващ заветите на светите отци, известен със своята духовност, се оказва духовно сляп, а не зрящ, ако той не е способен да различава духовете, ако навсякъде в света и човечеството вижда само зло и тъма, и е обречен да разпространява край себе си проклятие и мрак? Това е много сложен въпрос, изискващ нашето внимание. Изглежда, че аскетиката сама по себе си не води до висши духовни постижения и не прави човека духовно зрящ, тя може да изсуши и да ожесточи сърцето. Дяволът също е аскет. Необходим е и друг елемент в духовния път, без който аскетиката губи своя преобразяващ и просветляващ смисъл. Аскетиката без любов е безплодна и мъртва. ”Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор 13: 1-7).

Аскетът-монах може да изпълни заповедта за любов към Бога, но ако той не изпълнява заповедта за любов към ближния, ако не обича човека и Божието творение, ако вижда в човека само зло, то самата му любов към Бога се изопачава и извращава, и той е мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Аскетично-монашеското недоброжелателство, нелюбов, подозрителност към човешкия свят, към всичко човешко е извращаване на християнската вяра. Християнството е религия на любовта към Бога и любовта към човека. Само любов към Бога без любов към човека е извращаване на любовта към Бога. Само любов към човека без любов към Бога (хуманизмът) е извращаване на любовта към човека. Тайната на християнството е тайна на Богочовечеството. Монахът-аскет, чието сърце се е изсушило и охладило, който обича Бога, но не обича човека и света, е практически, житейски монофизит, той не изповядва религията на Богочовечеството. Той е виновен за зараждането на безбожния хуманизъм в света.

В православието го имаше този монофизитски уклон и днес ние жънем злите му плодове. Присъстваме при последните конвулсивни гърчове на монофизитското, враждебно на човека православие или по-точно лъжеправославие. Този дух е обречен на гибел, той злобее срещу човека и проклина всяко движение на живота. Този въпрос се поставя остро в днешния ни църковен смут. Днес се води борба за християнството като религия на Богочовечеството, съединяваща в себе си пълнотата на любовта към Бога и към човека. Аскетиката без любов е мъртва, тя те прави сляп, а не зрящ, тя скопява човека. Онзи, който се грижи само за спасението на своята душа, който е студен и жесток към ближния, погубва душата си. У епископите, подписали резолюциите на Карловашкия събор, няма признаци на християнска любов, те вършат нелюбовно, враждебно на човека дело. Те са монофизити в духовно-моралния смисъл на думата, колкото и да изповядват безупречни църковно-догматични формули. В това е метафизичният смисъл на днешните събития.

В наше време се говори много за въцърковяване на живота. Това е лозунг на християнското движение на младежта. Този лозунг безспорно е верен, но изисква изясняване и тълкуване, защото в него може да се вложи твърде разнообразно съдържание.

Въцърковяването на живота може да се разбира в духа на лъжливия йератизъм и клерикализъм, в духа на стария византийски теократичен модел, исторически разложил се и невъзстановим. Някои тъкмо така и разбират въцърковяването – като подчиняване на всички страни на живота на йератичното начало, на прякото водителство на йерарсите. Това е по-скоро католическо, отколкото православно разбиране на въцърковяването, това е католическата теократична идея, от която днес се освобождават мнозина католици. Не разбирам откъде у известна част от нашата младеж се е взела идеята, че църковната йерархия притежава своего рода незаблудимост и особени харизми на знанието и учителството. В същност такова учение в Православната църква няма, въпреки че отделни йерарси могат да се придържат към него. То противоречи изцяло на принципа на съборността, който лежи в основата на Православната църква. Съборността на Църквата, която не може да има никаква формално-юридическа изява, не може да се съгласува с твърдението за незаблудимия авторитет на епископата и за изключителните му харизматични привилегии в учението и учителството.

Духът диша, където иска. За православното съзнание Църквата не е неравна общност. Свещенството има преди всичко литургично значение, в това отношение то е незаблудимо и не зависи от човешките свойства и дарби. Но християнската истина се пази от целия църковен народ и в него могат да се появяват хора с особени индивидуални дарби на учителство.

На свещенството се пада ролята на водач в духовния път на спасението на душите, но не в пътя на творчеството, което е човешко призвание. Пък и старчеството, толкова характерно за православието, свидетелства, че дори духовните дарове на водителството на душите не са свързани пряко с йерархичния чин. Защото старецът е човек, надарен с индивидуални харизми, той е духоносен човек, а не определен йерархичен чин. Старците много често са били преследвани от епископите.

Безспорно, на епископа принадлежи дисциплинарната власт в неговата епархия, без която е невъзможно управлението на Църквата. Но това не означава нито незаблудим авторитет, нито дарба на учителство. Епископатът оглавява йерархичния строй на Църквата, поддържа църковното единство, пази православната традиция. Но той не притежава господство над целия творчески живот на човека и народа, над неговото познание, над неговото обществено строителство, не му принадлежи творческата инициатива в духовния живот. Дори католицизмът признава, че вътрешното свещенство принадлежи на всички християни и че в известен смисъл всички християни са свещеници. Само във външен план католицизмът утвърждава в крайна форма йерархичния принцип. В още по-голяма степен потенциалното всеобщо свещенство се признава от православието. Това е съгласно с учението на апостолите и мнозина учители на Църквата. А йератизмът е уклон и извращение, нежелание да се признае, че Светият Дух действа в цялото християнско човечество, че Христос пребъдва в Своя народ. Това е съблазънта на Великия Инквизитор: да отричаш свободата на духа и да сваляш от себе си бремето на свободата на избора, да възлагаш отговорността върху малцина и да освобождаваш съвестта на всички християни от нея. И е несправедливо да обвиняваме в това само католиците.

Въцърковяването на живота може да се разбира в един диаметрално противоположен смисъл: в него може да се вижда именно поемане на по-голяма отговорност от целия църковен народ, от всички християни, по-силно действие на духовната свобода. Могат и трябва да бъдат приети като потенциално църковни и онези неща, които не носят върху себе официалния, формално-юридическия печат на църковността.
Въцърковяването на живота е незрим процес, той не се набива на очи. Царството Божие идва незабележимо, в дълбините на човешките сърца. Народите са уморени от условната лъжа на външната църковност, която освещава символически живота, без да го преобразява в действителност, без да го подобрява реално. И истинското въцърковяване на живота означава не толкова процеси, формално подчинени на църковната йерархия и подлежащи на условно-символично освещаване, а преди всичко процеси, в които животът реално се променя и преобразява в Христов дух, в правдата Христова. Тези процеси външно могат да остават свободни и да изглеждат автономни от Църквата, но вътрешно в тях действа Духът Христов.

Въцърковяването е реална, онтологически-реална християнизация на живота, внасяне на Христовата светлина, Христовата правда, Христовата любов и свобода във всички сфери на живота и творчеството. Този процес изисква духовна свобода, той не може да бъде резултат от действието на външен авторитет и външна принуда.

Въцърковяването не е само сакраментален процес, процес на освещаване на живота, но също така и профетичен, творчески процес, който преобразява живота, променя го, а не само го освещава външно. Затова то не може да протича под изключителното господство на йерократичното начало, в него действа християнската свобода.

Погрешно и произволно е твърдението, че благодатта действа в авторитета и не действа в свободата. Посочват ни, че свободата е извършила много безчинства в света, че тя често е била тъмна и безблагодатна. Но и авторитетът е извършвал немалко безчинства, и той е умножавал тъмата и злобата в света. Гаранции няма нито в авторитета, нито в свободата, защото и зад авторитета може да се крие зла свобода, своеволие и произвол. Но и свободата може да бъде просветена и благодатна, и чрез свободата действа Духът Божи.
Където е Духът Божи, там е и свободата. И без свобода е неосъществимо делото Божие в света. Свободната съвест на човека е помрачена от първородния грях, но не и унищожена. В противен случай в човека щеше да бъде изтрит образът и подобието Божие и той не би могъл да възприеме нито едно откровение, за него би бил невъзможен религиозният живот. С Христовото изкупление е възродена и просветена човешката свобода и е утвърдена свободната съвест на човека като непосредствено действие на Христовата светлина в него.

Безстрашното утвърждаване на свободата на духа, на свободата на съвестта е от особено значение в нашата критична епоха, във времето на смутове и бури. Свободата е сурова и изисква сила на духа. Но тъкмо тази суровост и сила са ни нужни сега. Именно в нашата епоха е невъзможно да се опираме само върху някакъв външен авторитет, върху някаква скала, извисяваща се извън нас, а не вътре в нас. Ние трябва да усетим до края тази липса на външни гаранции и външна непоклатимост, за да може непоклатимата твърдина да се разкрие в самите нас.

На Бога е нужна свободната съвест на човека, свободната му решимост, свободната му любов. В това е смисълът на сътворението на света и човека. Да отричаш свободата на съвестта като върховен принцип и първооснова на религиозния живот означава да отричаш смисъла на света, това е робско богопротивене, това е съблазън и срив. Патосът на свободата на съвестта не е патос на един формален и индиферентен либерализъм, той спада към самото съдържание на християнската вяра.
Бремето и тежестта на свободата, подвигът на свободата не са нещо, което можем да свалим от плещите си. В известен смисъл, колкото и парадоксално да звучи това, ние днес сме принуждавани към свобода от самото трагично течение на световните събития. И съзнанието ни трябва да стои на висотата на историческото ставане. И днес е по-ясно от когато и да било, че Православната църква се гради не върху външния авторитет, не върху външното организационно единство, а върху Христовата свобода, върху свободата и благодатта, върху въздействието на Светия Дух върху свободата на човека.

Източник: сп. “Путь”, Париж, 1926, № 5

Превод (със съкращения): Андрей Романов

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

Notice: Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...