Свети Йоан Златоуст, литургичният етос и съвременността

Св. Йоан Златоуст

Съвременността поставя пред нас много дилеми. Човек трябва да отговори на предизвикателствата, и то не само на онези, за които са го подготвили неговите учители в образователния процес, но и на съвсем нови и различни проблеми, които животът поставя пред нас. Винаги е било така. И все пак всеобщата констатация на социолозите, педагозите и културолозите е, че днес светът се променя значително по-бързо, отколкото преди. Техническият прогрес и социалните иновации през ХХ век са преобразили света много по-бързо, отколкото, да кажем, целият процес на техническото развитие през Средните векове. Това темпо на развитие е присъщо и на днешното време.

Характерна за този процес, е загубата на ценности. Днешният свят функционира като пазар, а това значи, че принципът на пазарната икономика е този, който се налага като валиден във всяка област. Всичко е подвластно на законите за търсенето и предлагането – или поне такова мнение ни се налага от страна на глобалния икономически елит. И въпреки това, и в днешния свят съществува жажда за истината, за нещо, което не може да бъде подчинено на споменатата пазарна логика. На съвременния човек е необходимо нещо, което не може да се купи.

Нишкият епископ Йован

Кое е то? Това е животът в истина. А къде можем да намерим живота в истина? Живота в истина можем да намерим единствено там, където пребивава истината – в Христовата църква, в нейните догмати и нейното виждане за света, което е винаги и изключително литургично. Действително, литургията като космично събитие не може да „пропусне” да свидетелства на света за неговото истинско предназначение, което е общението с Бога. И затова не е чудно, че именно най-изтъкнатите литургисти на Църквата открай време са били онези, които са засягали проблема за отношението между съвременността и надвремевостта, между културната среда и вечните истини.

В рамките на тези разсъждения ще се опитаме да покажем как двама големи богослови и литургисти на Църквата – св. Йоан Златоуст и протопр. Александър Шмеман – със своята пастирска чувствителност са уловили проблематиката на отношенията между Църквата и света, между преобразеното и непреобразеното творение. Важно е да напомним, че съществува и много точно съвпадение между историческите и културните обстоятелства на късноантичната и съвременната цивилизация, което най-лесно би могло да се определи като изграждане на християнска идентичност в среда, оспорваща тази идентичност. Впрочем тук няма да се занимаваме с историческите подробности като такива, а ще се опитаме да разгледаме светата Литургия като отговор на проблемите на съвременността.

Литургията, личността и някои проблеми на съвременността

Личността е централно аксиологично понятие в християнството, но и най-значимият проблем на съвременната педагогика. По-точно казано, личността е мярка за всички ценности, тъй като изразява самото предназначение на човешкото същество, неговата възможност, както и целта да бъде по Божи образ и подобие (Бит. 1:17). Естествено, понятието за личността не е само християнска категория, то може да се открие и в други философски и богословски теории. И все пак единствено християнството е изградило цялостна онтология на личността и на нея е основало съответната личностна педагогика. Тази личностна педагогика би трябвало да се разбира не като теоретичен принцип, а като жив опит на Църквата, основаващ се преди всичко на Христовата богочовешка личност. Имайки предвид, че тайнството на Христовата личност, като тайнство на Църквата, се осъществява в светите Тайнства (преди всичко в светата Евхаристия – по думите на св. Николай Кавасила), ни става ясно, че в действителност светата Евхаристия има голямо значение за възпитанието на личността, и то във всички времеви рамки и културни среди, тъй като Иисус Христос е Същият вчера, днес и вовеки (Евр. 13:8). По този начин – чрез едно христологично постоянство на битието и вярата – ние като участници в новата спасителна реалност на Изкуплението и Оцелостяването можем да отговорим на предизвикателствата на съвременността.

Златоуст първо е живял тази сотириологична онтология на личността, а след това я е засвидетелствал в своите боговдъхновени писания. Днес основните черти на онтологията на личността в съвременното православно богословие се свързват преди всичко с живота и писанията на кападокийските отци (предимно великите кападокийци, въпреки че голямо значение имат и св. Петър Кападокийски и св. Амфилохий Иконийски, като сътрудници на св. Василий и двамата Григориевци). А това трябва да се разбира в смисъл, че кападокийците най-ясно са обяснили теоретично, терминологично са прецизирали и богословски са интегрирали понятието за личността, което и преди тях е присъствало в реалността на църковния живот чрез етоса на личността. Едва след като имаме предвид това, можем да разберем понятието за личността у Златоуст. Именно, тук можем да различим два плана, които са взаимно свързани: първият е нивото на терминологичната употреба на понятията „ипостас” и „личност” с цел разясняване на актуалните тогава, главно триадологични и христологични, дилеми съобразно с богословските възгледи на кападокийските отци. Този план е изразен предимно в богословските писания на Златоуст, и то в неговите беседи за Божията единосъщност и непостижимост, което не значи, че и екзегетичните трудове на Златоуст не са проникнати от кападокийското богословие на личността.

Но за нас е по-интересен вторият план: нивото на литургичния етос на личността, което може да се срещне и в практическо-пастирските писания на великите светии, засягащи всекидневните теми и предизвикателствата на времето. Това ниво няма спекулативен, а пастирски характер: тоест, разбирането за личността тук може да се реконструира и разтълкува въз основа на Златоустовите пастирски беседи, изразяващи неговия облагодатен педагогически опит, и преди всичко чрез текстовете на свещената Златоустова Литургия и Златоустовите тълкувания на богослужебната практика и текстовете на Църквата.
За да можем да отговорим на въпроса по какъв начин това второ ниво (нивото на литургичния етос) отговаря на предизвикателствата на съвременността, трябва да набележим някои проблеми, пред които е изправен съвременният човек в своя опит да се осъществи като цялостна личност.

Едно от основните и най-тежки предизвикателства на съвременността е културата на егоизма. В сферата на нашето домашно възпитание всички сме свидетели на факта, че допреди 30-40 години все още е властвала културата на патриархалния манталитет, в която човекът като индивид, но и като личност, бива подтикван да не изтъква своите качества, а да очаква известно потвърждение от обществото, първо в рамките на по-тясното и начално обкръжение – семейството, а след това и в по-широк план. Днес, в пълна противоположност на това, от човека се очаква да изтъква всички свои реални или нереални качества, за да придобие „пазарна способност”, да стане „продаваем”.

Причините за тази промяна, най-очебийна през 50-те и 60-те години на 20 век („сексуалната революция”, „секуларизацията” и атеизацията на европейското общество), са много. Като основни бихме могли да посочим мащабната история на западния индивидуализъм и рационализъм. Голямо е и влиянието на психоаналитичното наследство, което е открило нови перспективи за разбирането на душевния живот на човека, но в същото време силно е утвърдило човешкото „его” и „селф”, тоест неговото усещане за самостойност и индивидуалност. Всичко това днес се осъществява чрез споменатата култура на егоизма, която подтиква отделния човек – колкото и да е готов да предостави собствения си интелектуален и физически потенциал на оценката на обществото – да направи това, за да оцелее на „пазара на труда” и „социалната стълбица”. Човекът се чувства атакуван от страна на обществото, което, както се казва, поставя пред него все по-сурови и строги условия, които той, макар и немощен, трябва да изпълни. Това го довежда до душевна задънена улица, изпълва го с чувство за празнота и безсмислие, защото темпото на обществото не му оставя пространство за живот. Естествено, не бива да забравяме, че ефективността на тази „култура на егоизма” е голяма именно защото самият човек е склонен към греха на гордостта, тоест, склонен е да припише на себе си сили и способности, каквито не притежава. Тази възприемчивост на егоизма в сферата на мотивацията все пак не е в състояние да освободи човека от разочарованията, които предстоят, и които са предизвикани от неговото безсилие да основе и обоснове в реалния живот образа, който е създал за себе си и който като такъв е дал на другите.

Как човек може да избегне тази примка на егоизма, според богоносния и живоносен опит на светите отци, и преди всичко според светия отец Йоан Златоуст, с когото е свързана най-важната църковна служба? Първо, трябва да изтъкнем факта, че обществената ситуация по времето на Златоуст до голяма степен е била подобна на днешната с това, че тогавашният езически хуманизъм е бил донякъде по-отворен за религиозните и останалите не само злободневни въпроси в сравнение с днешния атеистичен хуманизъм. Все пак и в езическата култура егоизмът е бил силно изразен, защото тогавашният езичник е можел и да не вярва в бога или боговете, но дори и най-ниската обществена религиозност е била насочена към вярването в безсмъртието на душата на всеки отделен човек. Езичникът е вярвал в собственото си безсмъртие, дори и когато не е вярвал в боговете. Естествено, християнското богословие не е априори заело негативна позиция спрямо целокупното древногръцко наследство, а един от най-добрите представители на този синтез е самият Златоуст. Но и на самия него не му е било лесно да въплъти антропоцентричния манталитет на класическия хуманизъм в християнския богочовешки реализъм, в който са важни и Бог, и човекът, и поради това грешат и Платон, и Протагор, казвайки, че мярка на всички неща е или само Бог, или само човекът. Наистина, кой друг, освен боговдъхновените свети отци, е могъл да направи нещо подобно?

Егоизмът ни учи да гледаме на света като на възможност за придобиване и наслаждение, а Златоуст на всяка литургия ни казва „сами себе си и целия си живот на Христа Бога да отдадем”. Човекът, който е поробен от егоизма, не е в състояние да изгради правилни отношения нито с Бог, нито с другите хора: „Когато съществува усещане за по-голяма собствена ценност, то не само вреди на отношението към хората, но и помрачава отношението към Бога… егоизмът подкопава целия живот и затова си заслужава да се потрудим за неговото изкореняване”. Ето защо цялата Литургия е едно голямо напомняне за необходимостта първо да надмогнем своя „Аз”, за да можем да бъдем едно цяло в живота на Новото творение, в бъдещото Царство.

Тайната на принасянето на собствения „Аз” в светата Евхаристия не е следствие от някакъв внезапен и странен алтруизъм, а на християнската онтология на личността, според която една личност придобива идентичност само в общуването си с други личности. Св. Златоуст блестящо обяснява тази теория на личното отношение като основа на събитието на Църквата посредством отношението между личната и литургийната молитва: „Естествено, можеш да се молиш и у дома, но у дома не можеш да се молиш така, както в храма, където има толкова много отци, където единодушно се произнася молитва към Бога. Когато се молиш сам на Господа, твоята молитва не бива чута така, както когато се молиш заедно със своите братя. Защото тук, в Църквата, има още нещо, което е повече от всичко: съгласие и единение между верните, съюз на любовта и молитвите на свещениците”. И така, дори и този принцип на църковния живот („аз” в отношението към „ти” съставя нашето църковно „ние”) не е проста теория на идентичността, а се появява в етоса на Златоустовата литургия като напомняне, че „предаването на Христос” всъщност е само нашият дар в отговор на Богочовешкото дело на изкуплението. „Ние не идваме в Църквата заради себе си и за да търсим своето в нея, а за да служим на Христовото дело в света. Защото няма друг път за собственото спасение, освен предаването на своя живот на Христос, Който ни е обикнал и ни е умил със Своята кръв от нашите грехове, правейки ни царе и свещеници на Бога, Който е наш Баща”.

И така, литургичният етос на личността е вървене по пътя на Кръстната смърт и погребение, за да стигнем до Възкресението. Затова присъствието на верните е тяхното включване в тайнството на Христовата смърт, и по тази причина Литургията е истинската Трапеза на Тайната вечеря, като преддверие на Царството Божие. Евхаристията е едно двояко напомняне за нашето съществуване: напомняне за Кръста и Възкресението, страданието и славата, потребност да излезем от своето „его”, за да оцялостим нашето битие. Литургията е историческо събитие (Златоуст много често я сравнява с Преминаването на юдеите през Червено море), но с есхатологичен характер.

Докато съвременността ни стимулира да живеем в постоянна фрустрация между целите, които винаги ни се поставят като непостижими, поставяйки нови и нови критерии в овладяването на „умения и способности”, Евхаристията, като предвкусване, представлява участие, антиципация в Царството, само с едно предварително условие: нелицемерна любов и саможертва за другите.

Съвременният човек никога няма да бъде в състояние да отговори на всички изисквания, които обществото поставя пред него, нито пък да постигне и да се наслаждава на всички блага, за които то му дава възможност. Той винаги е в раздвоение между работната етика, огромното количество информация и постоянния натиск да направи живота си по-лек и приятен, и поради всичко това лесно губи своята идентичност. Въпреки че е подтикван да си създаде илюзията, че сам е господар на живота си, той става слуга на собственото си желание за комфорт и на информационните технологии (които могат да изопачат естественото желание за комуникация в смисъла на създаване на чувство за несъществуваща, виртуална реалност).

Но всичко това е чуждо на Литургията, на нейната непосредственост и призив да „оставим всяка житейска грижа”. Защото „ако насочите всичките си грижи към Царството небесно, казва Господ, Аз няма да ви лиша и от онова, което задоволява потребностите на видимата природа, и ще ви дам всичко заедно с другото, защото няма да ви оставя сами да се грижите за себе си”.

И така, за да може човек да отговори на проблемите, които поставя пред него съвременността, той първо трябва да открие тази перспектива на Царството Божие, която е възможно да се придобие само в Литургията чрез Дух Свети. Затова Евхаристията не е просто „религиозен обичай”, нито обредно действие, а „събрание на Царството”. Нейната цел не е просто да запълни духовната празнота, която съвременният човек чувства около себе си – въпреки че Евхаристията наистина дава пълнота на нашето съществуване. Евхаристията не служи само за това „да се чувстваме по-леко” в духовен план, а представлява реална възможност да преобразим целокупното наше битие и да го въздигнем до есхатологично съществуване. Литургията е „изходна точка, към която се стремим”, тя е „освобождаване от духовната парализираност, до която ни довеждат житейските грижи”, но не в психологически, а в онтологичен план, защото Евхаристията е „осмият незалязващ ден”.

Съвременният човек често е свикнал с такива временни решения като психиатричните терапии, които обаче не са в състояние да спасят неговото същество от корена на всички проблеми, и които винаги са в плана на съществуването. Затова човекът от модерното време е свикнал да възприема и Литургията като „моментно решение”, да я смята за временно облекчение, за отражение на своите „интимни религиозни потребности”, и затова разсъждава за нея със съвсем погрешни култови и психологични категории.

И така, терапевтичният характер на Литургията не е психологически, а онтологичен. Затова е необходимо човек да тръгне по пътя на очистването. Тук светоотеческият опит на благодатната педагогика още веднъж се среща с предизвикателствата на съвременността. Именно, днешният човек е възпитан да не различава страстите от добродетелите, тъй като и едното, и другото е поставено в безличната категория на „психологическия мотив” или „афекта”. Естествено, и отеческата психология много добре е знаела, че едни и същи пориви у човека, употребявани по правилен начин, могат да бъдат добри, а при злоупотреба с тях – лоши, но това не е означава, че не бива да се борим срещу негативните аспекти на психологическите мотиви, както често внушава съвременната популярна психология. Напротив, литургичният етос на Златоуст предполага очистване от страстите. „Не допускай нито една от робските и змийски страсти”, казва Златоуст, да пребива с теб на мястото на Светото Възношение… нека нищо не стои на пътя ти в този час. Пътят на Литургията е път на освобождението, а човек не е истински свободен, докато не се освободи от страстите, тоест, докато не придобие плодове на добродетелите.

По-точно казано: очистването не е въпрос на терапевтично третиране на негативните афекти, а един цялостен подход за придобиване на добродетели, за който славният Пастир на Антиохия и Цариград често казва: „Този, който се стреми да върви по пътя на добродетелите и желае да се издигне от земята на небето, оставя всичко видимо и с всички свои сили се труди да превъзмогне всичко, което стои пред него на този път, не се спира и нищо не отвлича вниманието му, докато не се устреми към самия връх на Небето”. Естествено, и самото понятие „добродетел” днес е подвластно на релативизма на обществените норми и вече не стои в центъра на интересите на съвременния човек, за което отчасти е отговорно именно моралистичното съзнание, което е отъждествило добродетелта с достигането на нормите, а не с осъществяването на нашето крайно предназначение – Царството Божие. Следователно, тук пак трябва да повторим, че само в литургичното виждане за добродетелта като отговор на небитието, е твърдата морална опора за съвременния човек.

Ще споменем още два важни аспекта на благодатното осъществяване на литургичното съзнание у човека: оцелостяването на човешкото същество и постигането на духовен мир. Именно, въпреки че традиционната дихотомична (и трихотомична) антропология отдавна е престанала да бъде актуална, съвременните популярни разбирания представляват не по-малко предизвикателство за съвременния човек. Днешният човек се сблъсква главно с два култа: с култа към тялото и култа към интелектуално-психологическите развлечения, които по необходимост не се изключват, и които доминират със своите натрапени прототипи. Отделеността на тези два доминантни обществени модела, която представлява истинско предизвикателство пред съвременната педагогика, се основава на едно плитко, едностранчиво наблягане само на единия аспект от двуединното човешко същество. И пак литургичният етос всъщност е възможност за превъзмогване на тази подялба, тоест светата Литургия като „Тайна на единството” възстановява и целостността на човешкото същество. Първо, Литургията е събитие, в което участва целокупният човек, със своята душа и тяло, с всичко онова, което той е и което трябва и може да бъде. С всички свои сетива, преобразени, със сигурност, по подобие на Богочовека. „Мисли, драги мой, за това, което докосваш с ръка, и затова никога да не си я вдигнал да удариш някого… Знай, че не докосваш Христос само с ръка, а се приближаваш към Него и със своите уста, затова пази езика си чист, не произнасяй безсрамни и грозни думи, клевети и клетви… А когато пак се сетиш, че твоето сърце приема онова страшно тайнство, никога не кови в него лукавство против ближния, а пази сърцето си чисто от всяка злонамереност. Така ще бъдеш способен да опазиш в безопасност и своите очи и уши… Поканен си на сватба, драги мой!”

Човек наистина може да бъде онова, което яде, но, както убедително е използвал ироничната забележка на Фойербах протопрезвитер Александър Шмеман, това не е задължително да значи, че човек е осъден по един банален начин да бъде роб на своите естествени пориви. Човек е и това, което слуша, както и това, което вижда, но това не значи, че неизбежно е роб на онова, което му се пласира. Защото човек винаги има една възможност да оцелости своето същество, и то така, че чрез участието в радостта на Царството да се освободи и от смъртта, която е най-големият враг на цялостността и живота на нашето същество. Тази възможност е именно светата Евхаристия.

Ще завършим този кратък преглед с онова, което литургичният етос на Православната църква, изразен чрез словото на Златоуст, богослов и пастир, може да предложи на човешката личност, изтъквайки, че Литургията първо предлага мир, и то Христов мир. Златоуст със самия си житейски път и духовен опит често е имал възможност да се почувства смущаван и измъчван от злите духове и злите хора. И въпреки това неговите последни думи били: „Слава Богу за всичко!”. Тук не става въпрос за стоическа скромност, нито за апатия пред житейската неизбежност, която днес много често се пропагандира като единственото решение на проблемите на житейския водовъртеж, а за Златоустовата утвърденост в богослужението на Църквата, неговото съзнание, че само Христос и Неговото Царство на бъдещия век са единственото Ново под слънцето. Свети Златоуст е знаел, че тревожността на човека произлиза от неговия ум и е „болест на нашия ум, защото ако се тревожехме заради онова, което се случва (тоест, ако събитията, а не самите ние бяхме причина за нашето безпокойство), тогава би трябвало всички хора да бъдат тревожни, тъй като всички плуваме в едно и също (житейско) море”. И въпреки това, Златоуст непрестанно говори за „спокойствието на ума и душата”, естествено, „ако подготвим своя ум да понася с лекота всички скърби”. Обаче тук не става дума за една проста психична адаптация, подобна на тази в днешната психиатрична практика, нито за пренебрегване на реалните размери на човешката изгубеност в този свят. Напротив, Златоуст съзнава, че „всички сме болни”, но именно затова трябва да пристъпваме към Светата Чаша, защото „ако са били изцелени онези, които само са се докоснали до краищата на Неговата дреха, то как няма да бъдат изцелени онези, които Го приемат целия в себе си?”. И така, мира, който получаваме от Христос в светата Евхаристия, напълно съответства на изцелението, което получаваме от Него там, и е цялостен, онтологичен мир, мир като нов начин на съществуване.

„Защото нищо друго не носи мир на нашата душа така, както познаването на Бога и придобиването на добродетели”. Несъмнено, този път на добродетелите днес изглежда терминологично и концептуално остарял, защото сме свикнали да вървим по пътя на временните излекувания на нашите „комплекси” и „трудности”. Между другото, само едно всеобхватно потопяване в тайната на очистването, на оцелостяването и мира, която имаме в литургичния етос, може да бъде траен отговор на проблемите на човека като боголико и богоустремено същество, на човека като личност. | www.svetiapostoli.com

Превод: Татяна Филева