Със смъртта си смъртта победи

Днес живеем в култура, която отхвърля смъртта. Това ясно проличава от скромния вид на обикновеното погребално бюро и от стремежа то да не се отличава с нищо от всички останали сгради. „Погребалният агент” в него се грижи за всичко, така че човек да забрави за скръбта си. Самата погребална церемония е организирана по начин, който превръща погребението в полуприятно преживяване. Суровият факт на смъртта се обгръща в мистериозно мълчание, а самият труп се „украсява”, за да се прикрие неговата безжизненост. В миналото са съществували и все още съществуват – дори в нашия утвърждаващ живота съвременен свят – култури, в които смъртта е единствената голяма, всепоглъщаща грижа на човека, а животът се приема преди всичко като своеобразна подготовка за смъртта. Но ако погребалното бюро успява да отклони мислите на някои хора от смъртта, то за други дори „домашните вещи” – например легло или маса – стават символи, напомнящи за нея. Леглото се приема като образ на гроба, а върху масата се поставя ковчегът.

Къде е християнството във всичко това? Без съмнение, от една страна, „проблемът за смъртта” е централен и същностен със своето послание, което възвестява Христовата победа над смъртта; от тази победа извира християнството. От друга страна, човек остава със странното усещане, че макар това послание със сигурност да е чуто, то не е оказало реално влияние върху принципното отношение на човека към смъртта. По-скоро християнството се е „приспособило” към това отношение и го е възприело като свое. Не е трудно да посвещаваме на Бога – в някоя хубава християнска проповед – новите небостъргачи и световните панаири, да се присъединяваме – ако вече не сме застанали начело – към големите прогресивни и укрепващи живота сили на нашия „атомен век”, да правим така, че християнството да изглежда източникът на цялата тази трескава дейност, в чийто център стои животът. Също толкова лесно е, когато проповядваме на погребение или в някой приют, да представяме живота като бездна на страданието и суетата, а смъртта – като избавление.

Християнският свещеник днес, като представител на цялата Църква, трябва да използва и двата езика и да възприеме и двете представи. Но ако той е искрен пред себе си, неизбежно ще почувства, че и в двете „липсва нещо”, че това нещо е самият християнски елемент. Затова да представяме и проповядваме, че в същността си християнството утвърждава живота, без да отнасяме това утвърждаване към смъртта на Христос и следователно към самия факт на смъртта, да отминаваме с мълчание истината, че

за християнството смъртта е не краят, а реалността на този свят

е фалшифициране на християнското послание. Но не по-малко фалшиво е да „успокояваме” хората и да ги караме да се примирят с мисълта за смъртта, представяйки този свят за безсмислена сцена на индивидуалната подготовка за смърт-та. Християнството възвестява, че Христос умря за живота на света, а не за „вечен покой” от него. Тази „фалшификация” превръща големия успех на християнството (според официалната статистика строежите на храмове и доброволните помощи за църквите на глава от населението са достигнали ненадминати размери!) в дълбока трагедия. Светският човек иска свещеникът да бъде оптимист, който утвърждава вярата в един оптимистичен и прогресивен свят. Религиозният човек го вижда като крайно сериозен, печално церемониален и достоен изобличител на светската суета и безсмислие. Светът не иска религия, а религията не иска християнството. Едното отрича смъртта, а другото – живота. Оттук идва и голямото объркване, породено или от секуларните тенденции на утвърждаващия живота свят, или от нездравата религиозност на онези, които му се противопоставят.

Това объркване няма да изчезне, докато християните не престанат да разбират християнството като религия, чиято цел е да помага, докато не се откажат от „утилитарното” самосъзнание, характерно за „старите религии”. Всъщност една от основните функции на религиите е била да помагат на хората, и то най-вече да им помагат да умрат. Точно поради тази причина религията винаги е била опит да се обясни смъртта и по този начин хората да се примирят с нея. Какви усилия само е положил Платон в своя Федон, за да направи смъртта нещо желано и дори добро, и колко често след това той е бил следван в историята на човешката мисъл като модел за подражание всеки път, когато човекът се е сблъсквал с наближаващото избавление от този променлив и страдащ свят! Хората са намирали успокоение в разбирането, че щом Бог е създал смъртта, значи така е било правилно, или във факта, че тя принадлежи към същността на живота; намирали са множество начини да я осмислят, или пък са се убеждавали, че тя е за предпочитане пред старческата немощ; създавали са теории за безсмъртието на душата – че ако човек умре, част от него пак остава жива. Това е една

безкрайна поредица от опити да се преодолее ужасяващата неповторимост от преживяването на смъртта

След като християнството е религия, то също трябвало да възприеме тази основна функция на религията: да „оправдае” смъртта и така да помага. Нещо повече, по този начин то до известна степен усвоило старите, класически обяснения за смъртта, характерни за почти всички религии. Защото на практика нито учението за безсмъртието на душата, основано върху противопоставянето между духовното и материалното, нито това за смъртта като избавление или като наказание, са християнски учения. Тяхното интегриране в християнския мироглед е довело по-скоро до опорочаване, отколкото до изясняване на християнското богословие и благочестие. Те „действали”, докато християнството съществувало в „религиозен” свят (в който смъртта заемала централно място), но веднага след като светът надраснал тази стара религия и станал „секуларен”, престанали да действат. Светът станал „секуларен” не защото станал „безбожен”, „материалистичен” и „повърхностен”, нито защото е „загубил религията” – както продължават да мислят толкова много християни, – а защото старите обяснения вече не вършели работа. Често пъти християните не си дават сметка, че всъщност те самите, или по-скоро християнството е било основен фактор за това освобождаване от старите религии. Със своето послание за пълнотата на живота християнството повече от всичко друго е допринесло за освобождаването на човека от страха и песимизма на религията. В този смисъл и секуларизмът е явление от християнския свят, което е невъзможно без християнството. Секуларизмът отрича християнството дотолкова, доколкото то се отъждествява със „старите религии” и налага на света онези „обяснения” и „учения” за живота и смъртта, които самото то е разрушило.

Ще бъде голяма грешка да мислим за секуларизма просто като за „липса на религия”. Всъщност секуларизмът сам по себе си е религия и следователно – обяснение за смъртта и примирение с мисълта за нея. Това е религията на онези, които са отегчени от обясненията за света от гледна точка на някакъв „друг свят”, за който никой нищо не знае, и от обяснения за живота във връзка с някакво „оцеляване”, за което никой си няма представа – с други думи, уморени от „осмисляне” на живота чрез смъртта. Секуларизмът е „обяснение” на смъртта чрез живота. Единственият свят, който познаваме, е този свят, единственият живот, който ни е даден, е този живот, така мисли секуларистът – и само от нас, хората, зависи да го направим максимално смислен, богат и щастлив. Животът завършва със смъртта. Това е неприятно, но тъй като е нещо естествено, а смъртта е универсално явление, за човека е най-добре просто да го приеме като нещо нормално. Но докато е жив, той не бива да мисли за смъртта, а да живее така, сякаш тя не съществува. Най-добрият начин за него да забрави смъртта е да бъде ангажиран, да бъде полезен, да се посвети на велики и благородни неща, да изгражда все по-добър свят. А ако Бог съществува (голяма част от секуларистите твърдо вярват в Бога и в ползата от религията за осъществяване на техните общи и индивидуални начинания) и ако Той, в Своята любов и милост (защото всички ние си имаме своите недостатъци), иска да ни възнагради за нашия деен, полезен и добродетелен живот с вечна почивка, наричана по традиция „безсмъртие”, това си е изключително Негово дело и благодеяние. Безсмъртието е само добавка (пък било то и вечна) към земния живот, в който ще намерим всички истински блага и ценности. Американското „погребално бюро” наистина е ярък символ на секуларната религия, защото е израз както на мълчаливото приемане на смъртта като нещо естествено (една обикновена сграда сред всички останали сгради, в която няма нищо различно), така и на отричането на видимото присъствие на смъртта в живота.

Секуларизмът е религия, защото има собствена вяра, собствена есхатология и етика. Освен това той „действа” и „помага”. И ако трябва да бъдем искрени, ще признаем, че по отношение на оказаната „помощ” секуларизмът, в чийто център стои животът, на практика помага много повече, отколкото религията. За да бъде негов достоен съперник, религията трябва да представя себе си като „приспособяване към живота”, като „наставничество” и „обогатяване”, трябва да бъде рекламирана по подлези и автобуси като ценно допълнение към „вашата благосклонна банка” и всякакви други „добронамерени посредници”: опитайте и това ще ви помогне! Религиозният успех на секуларизма е толкова голям, че дори кара някои християнски богослови да „изоставят” самата категория „трансцендентност”, или казано с по-обикновени думи – самата идея за „Бога”. Това е цената, която трябва да платим, ако искаме да бъдем „разбрани” и „приети” от съвременния човек – да се представим за гностиците на двадесети век.
Тук стигаме до сърцевината на проблема. За християните критерият не е помощта – критерий е Истината. Целта на християнството не е да помогне на хората да се примирят със смъртта, а да открие Истината за живота и смъртта, за да могат хората да бъдат спасени чрез тази Истина. Спасението не само че не е тъждествено с помощта, а на практика дори е нещо противоположно. Християнството е в конфликт с религията и секуларизма не защото те не предлагат „достатъчно помощ”, а тъкмо защото са „достатъчни” – защото „удовлетворяват” нуждите на хората. Ако целта на християнството беше да освободи човека от страха от смъртта и да го примири с мисълта за нея, тогава изобщо нямаше да има нужда от християнство, защото другите религии вече са постигнали това, и то доста по-добре от него. А секуларизмът вече започва да създава хора, готови радостно и заедно да умират – а не само да живеят – за победата на каузата, каквато и да е тя.

Християнството не е примирение със смъртта. То открива смъртта, а смъртта е открита, защото християнството е откровение за Живота, който е Христос. Само когато Христос е Животът, смъртта е онова, за което я провъзгласява християнството – противникът, който трябва да бъде унищожен, а не „загадка”, която трябва да бъде обяснена. Чрез своите обяснения за смъртта религиите и секуларизмът ѝ дават „статус” и обосновка и я превръщат в нещо „нормално”. Единствено християнството обявява смъртта за неестествена и следователно за наистина ужасна. Христос плакал на гроба на Лазар, а когато наближил и Неговият час, „почнал да скърби и да тъгува” (Мат. 26:37). В светлината на Христос този свят и живот са изгубени и не могат да бъдат спасени само с някаква „помощ”, но не заради техния страх от смъртта, който съществува в тях, а защото са приели смъртта за нещо нормално. Да възприемаш Божия свят като някаква космическа гробница, която ще бъде премахната и заменена от някакъв „друг свят”, който също прилича на гробница („вечен покой”), и да наричаш това религия, да живееш в космическа гробница, където всеки ден се заравят хиляди трупове, да се въодушевяваш от мисълта за „справедливо общество” и това да те прави щастлив – ето къде е падението на човека! Нито човешките прояви на безнравственост, нито престъпленията откриват човека като паднало същество – падението на човека е неговият „положителен идеал” (било то религиозен или светски) и удовлетворението, което той му носи. Това падение може да бъде истински разкрито само от Христос, защото единствено в Него ни се открива съвършената пълнота на живота, затова смъртта става „ужасна”, истинско отпадане от живота, наш враг. Този свят (а не някакъв „друг свят”) и този живот (а не някакъв „друг живот”), които са дадени на човека, за да бъдат тайнство на Божието присъствие, дадени са като общение с Бога, а човекът е трябвало да съществува само чрез този свят и живот, чрез „преобразяването” им в общение с Бога. Всъщност

страхът от смъртта не е в това, че тя е „краят”, нито във физическото унищожение

Доколкото е отделяне от света и от живота, смъртта е отделяне от Бога. Мъртвите не могат да прославят Бога. С други думи, когато Христос ни открива живота, ние можем да чуем християнското послание за смъртта като враг на Бога. И точно когато Животът плаче на гроба на приятел, когато съзерцава ужаса на смъртта, тогава започва и победата над нея.

Преди смъртта идва умирането: посяването на смъртта в нас чрез физическото тление и чрез болестта. И тук християнският подход отново не може просто да бъде отъждествен нито с подходите на съвременния свят, нито с тези, характерни за „религиите”. За съвременния, секуларизиран свят здравето е единственото нормално състояние на човека, което означава, че трябва да водим борба срещу болестите, а съвременният свят наистина се справя много добре с тази задача. Болниците и медикаментите са сред неговите най-добри постижения, въпреки това здравето си има своя предел и този предел е смъртта. Винаги идва един момент, когато „научните ресурси” се изчерпват, и съвременният свят приема този факт просто и ясно, както приема и самата смърт. Винаги идва момент, когато пациентът се предава на смърт-та и когато трябва да бъде изнесен от отделението, а това става по най-спокоен, рутинен и хигиеничен начин – просто като част от обичайната практика. Докато човекът е жив, се прави всичко възможно за поддържане на неговия живот, но дори и да се окаже, че случаят е безнадежден, това не бива да се показва пред пациента. Смъртта в никакъв случай не трябва да бъде част от живота. И макар всеки да знае, че в болниците хората умират, общият тон и дух е изпълнен с бодър оптимизъм. Главната цел на постиженията и успехите на съвременната медицина е животът, а не умиращият живот.

Според религиозните представи „нормалното” състояние на човека е по-скоро болестта, отколкото здравето. В този свят на тленна и променлива материя страданието, болестите и скърбите са нормалните условия за живот. Болниците и медицинските грижи трябва да се осигуряват не заради някакъв реален интерес към самото здраве, а заради религиозния дълг. От религиозна гледна точка здравето и лечението винаги се приемат като Божия милост, а истинското изцеление – като нещо „чудесно”. Това чудо се извършва от Бога, но не защото здравето е нещо добро, а защото чудото „доказва” Божията сила и обръща хората отново към Бога.

Тези два подхода са несъвместими по своя вътрешен замисъл, но фактът, че днешните християни приемат и двете позиции като еднакво верни и валидни, е най-видимият показател за тяхното объркано становище по въпроса. В случаите със светските болници проблемът се решава чрез създаването на малък християнски параклис към тях, а в християнските болници решението е в максималното им модернизиране и научност – т.е. в максималното им „секуларизиране”. Ние сме свидетели на едно все по-прогресивно отстъпване на религиозния подход в полза на секуларния, вследствие на посочените по-горе причини. Съвременният пастир се старае да стане не само „помощник” на болничния лекар, но и пълноправен „терапевт”. Ясен показател за това са всевъзможните техники на пастирска терапия, посещения в болници и обгрижване на болните, които изпълват учебните програми в богословските училища. Но дали това е християнският подход и ако не е, нима решението е просто във връщането към по-стария – към „религиозния” подход?

Отговорът е: не, това не е християнският подход, но и изходът не е просто в това „връщане”. Трябва да открием неизменния и все пак винаги актуален, сакраментален възглед за човешкия живот, за да достигнем и до истината за човешкото страдание и болест; трябва да открием възгледа, който Църквата има, дори и ние, християните, да сме забравили за него или да сме го усвоили погрешно.

Църквата разглежда изцелението като тайнство. Но вследствие на многовековното пълно отъждествяване на Църквата с „религията” (изопачение, което ощетява и самите тайнства, и цялото учение за тайнствата) тайнството Елеосвещение става на практика тайнство на смъртта – един от „последните обреди”, предоставящи на човека повече или по-малко сигурно преминаване във вечността. С нарастващия интерес сред християните към изцелението днес съществува и рискът това тайнство да бъде разбирано като тайнство на изцелението, т.е. като полезно „допълнение” към светската медицина. И двата възгледа са погрешни, защото и в двата липсва тъкмо сакраменталната природа на този акт.

Както вече знаем, тайнството винаги е преход, преобразяване. И все пак не става дума за „преход” към „свръхестеството”, а за преминаване в Царството Божие, в бъдещия век, в истинската реалност на този свят и на неговия живот, изкупени и възстановени в Христос. Това е преобразяване не на „природата” в нещо „свръхестествено”, а преобразяване на старото в ново. Следователно тайнството не е някакво „чудо”, чрез което Бог, така да се каже, нарушава „законите на природата”, а е явяване на последната Истина за света и за живота, за човека и за природата – Истината, която е Христос.

Изцелението е тайнство, защото неговата цел не е здравето само по себе си или възстановяването на физическото здраве, а влизането на човека в живота на Царството, в „радостта и мира” на Светия Дух. В Христос всяко нещо в този свят, т.е. здравето и болестта, радостта и страданието, се превръща във възхождане и влизане в този нов живот, в негово предвкусване и очакване.
В нашия свят страданията и болестите наистина са „нормални”, но точно тази тяхна „нормалност” е ненормална. Те разкриват пълното, трайно поражение на човека и на живота – поражение, което никакви частични победи на медицината не могат напълно да преодолеят, без значение колко чудесни и изумителни са те. В Христос страданието не се „премахва”, а се превръща в победа; самото поражение става победа, път, влизане в Царството, а това е единственото истинско изцеление.

Да си представим страдащ, повален на легло от болките си човек, а Църквата идва при него, за да извърши тайнството Елеосвещение. За този човек, както и за всеки друг по света страданието може да се превърне в поражение, в пълно предаване на мрака, отчаянието и самотата. То може да бъде умиране в най-истинския смисъл на тази дума, но може също така да бъде и окончателна победа на човека и на Живота в него. Църквата не идва, за да възстанови здравето на този човек или просто да замести медицината, когато тя е изчерпала своите възможности. Църквата идва, за да отведе този човек в любовта, светлината и живота на Христос. Тя идва не просто да го „успокои” в страданията му, нито да му „помогне”, а за да го направи мъченик, т.е. свидетел на Христос чрез самото му страдание. Мъченик е този, който вижда „небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога” (Деян. 7:56). Мъченик е този, за когото Бог не е някакъв друг – и то последен – шанс за прекратяване на ужасяващата болка. Бог е самият му живот, а това означава, че всичко в неговия живот идва при Бога и възхожда към пълнотата на любовта.

В този свят ще има изпитания и независимо от това дали човек ги свежда до минимум или получава облекчение от религиозното обещание за награда в „отвъдния свят”, страданието си остава тук, и то като нещо ужасяващо „нормално”. Въпреки това Христос ни казва: „.. дерзайте: Аз победих света” (Иоан. 16:33). Чрез Неговото страдание всяко друго страдание не само придобива смисъл, но също и получава сила самото то да стане знак, тайнство, възвестяване и „идване” на тази победа. По този начин поражението на човека, самото му умиране става начин на живот.

Началото на тази победа е Христовата смърт. Това е вечното благовестие, но то си остава „безумство” не само за този свят, но също и за всяка религия, щом тя е религия на този свят („…за да не се обезсили кръстът Христов” – 1 Кор. 1:17). Службата на погребението не започва, когато човек вече е стигнал до неизбежния край и тялото му лежи в храма в очакване на последните обреди и ние стоим край него – опечалени, но и примирени свидетели на неговото достойно оттегляне от света на живите. Тя започва всяка неделя, когато Църквата, възхождайки към небесата, „отлага всяка житейска грижа”, започва всеки празничен ден и най-вече започва с Пасхалната радост. В известен смисъл

целият живот на Църквата е тайнство на нашата смърт, защото целият този живот е възвестяване на смъртта на Господа и изповядване на Неговото Възкресение.

Въпреки това християнството не е религия, в чийто център стои смъртта, тя не е някакъв „тайнствен култ”, в който „обективната” доктрина за спасението от смъртта се предлага в красиви церемонии и изисква от нас да вярваме в нея и да се възползвам от нейните „облаги”.

Да бъдеш християнин, да вярваш в Христос, винаги е означавало само едно: да знаеш по един свръхразумен, но абсолютно сигурен начин, наречен вяра, че Христос е Животът на целия живот, че Той е самият Живот, а това означава, че Той е моят живот. „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците” (Иоан. 1:4). Всички християнски догмати за въплъщението, изкуплението и спасението са обяснения и последици, а не „причина” на тази вяра. Само когато вярваме в Христос, всички тези твърдения стават „действителни” и „убедителни”. Но вярата сама по себе си не е просто приемане на едно или друго „твърдение” за Христос, а приемането на Самия Христос като Живот и светлина на живота. „…И животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам” (1 Иоан. 1:2). В този смисъл християнската вяра е нещо принципно различно от „религиозното вярване”, защото нейното начало не се корени във „вярването”, а в любовта. „Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат. Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме…” (1 Кор. 13:8-9). Само любовта никога не отпада. И ако любовта ми към някого означава животът ми да бъде в него, или по-скоро – този човек да стане „смисъл” на моя живот, то да обичам Христос означава да Го познавам и да Го имам в себе си като Живот на моя живот.

Възвестяването на Христовата смърт и изповядването на Неговото Възкресение имат смисъл само когато имаме Христос като Живот, когато имаме „радостта и мира” от общението с Него и вярата в Неговото присъствие. В този свят Христовото Възкресение никога не може да бъде „обективен факт”. Възкръсналият Господ се явил на Мария Магдалина и тя „видяла Иисуса да стои; ала не знаела, че е Иисус” (Иоан. 20:14). Той се изправил на брега на Тивериадското езеро, „но учениците не познаха, че е Иисус” (Иоан. 21:4). А по пътя за Емаус очите на учениците му били премрежени, за да не Го познаят (срв. Лук. 24:16). Проповядването на Възкресението остава безумство за този свят и въобще не е чудно, че дори християните търсят някакви „приемливи обяснения”, като на практика свеждат нещата до старите предхристиянски учения за безсмъртието и оцеляването. Естествено, ако догматът за Възкресението е само една „доктрина”, ако цялата ни вяра във Възкресението се изчерпва само с приемането му като събитие на „бъдещето”, като тайна на „отвъдния свят”, той не се различава съществено от останалите учения за „отвъдното” и много лесно може да бъде объркан с тях. Независимо дали става дума за безсмъртието на душата или за възкресението на тялото – не познавам нито едното, нито другото и цялата дискусия тук ще бъде по-скоро „спекулативна”, – смъртта си остава все същият тайнствен преход към тайнственото бъдеще. Голямата радост, която учениците изпитали, когато видели възкръсналия Господ, онова горене в сърцето (срв. Лук. 24:32), което те почувствали по пътя за Емаус, било не защото им се открили тайните на „отвъдния свят”, а защото видели Господа. Той ги пратил да проповядват и да възвестяват не възкресението на мъртвите, нито някакво учение за смъртта, а покаяние и прошка на греховете, новия живот, Царството. Те са ни възвестили това, което знаят – че в Христос е започнал новият живот, че Той е вечният живот, изпълнението, възкресението и радостта на света.

Църквата е влизане във възкресения живот на Христос; тя е общение във вечния живот, „радост и мир в Светия Дух”. Тя е очакването на „невечерния ден” на Царството: не на някакъв „друг свят”, а на изпълнението на всички неща и на целия живот в Христос. В Христос дори смъртта е станала събитие на живота, защото е изпълнена с Него, с Неговата любов и светлина. В Него „всичко е ваше; … било свят или живот, или смърт, било сегашно, или бъдно, – всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий” (1 Кор. 3:21-23). Но ако аз направя този нов живот мой живот, ако направя мой този глад и жажда за Царството и ако това очакване на Христос стане и мое очакване, и ако голямата увереност, че Христос е Живот, стане моя увереност, тогава и самата ми смърт ще бъде акт на общение с Живота. Това е така, защото нито животът, нито смъртта могат да ни отделят от Христовата любов. Аз не знам кога и как ще дойде изпълнението, не знам кога всичко ще намери своя край в Христос, не знам нито „времето”, нито „начина”. Знам обаче, че в Христос този велик Преход, тази Пасха на света вече е започнала, че светлината на „бъдещия век” слиза над нас в радостта и мира на Светия Дух, защото Христос възкръсна и Животът възтържествува.
Най-накрая аз знам, че именно тази вяра и тази увереност изпълват с радостен смисъл думите на св. апостол Павел, които четем всеки път, когато отслужваме „прехода” на някой наш брат, неговото заспиване в Христос:

Защото Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха, и така винаги с Господа ще бъдем. (1 Сол. 4:16-17)

 

Превод: Анжела Петрова

Из книгата “За живота на света”, протопр. Александър Шмеман, ИК “Омофор” 2013