За Църквата

(Еф. 2:19-22)

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

По цялата земя са разпръснати прекрасни храмове в чест на нашия Господ Иисус Христос. На когото и да са посветени – на Покрова на Пресвета Богородица, на свети Николай Чудотворец, на някой друг светeц или празник – всеки храм всъщност е преди всичко храм Божий, храм Христов. Това е дом на Църквата, където хората се събират заедно, за да приветстват, славят, обичат Господа Иисуса, понеже Той един е нашият Спасител.

Христос спасява всички: и светиите, към които се обръщаме, и собствената Му майка придобива спасение чрез Него, защото единствен Той е източникът на спасението. И вероятно няма страни, няма места, където да не се издига храм, огромен и величествен, или скромен и малък, какъвто е нашият, или още по-малък от този. А има места, където няма храмове, но така или иначе, Христовото име бива възнасяно и прославяно.

Мнозинството храмове са произведения на изкуството. Те са създавани от знаменити архитекти, изписвани са от велики майстори, с каква цел, защо и необходимо ли е това? Чрез това ние искаме да покажем, че Божият дом е свято място, в което сме вложили цялото си сърце, умение, таланти и старания.

Но има един-единствен Храм, който изгражда Сам Господ Бог. Този Храм е невидим, и всички наши храмове на земята са само сянка, модел на единия невидим Храм Христов, всемирния Храм Христов. Днес именно за него и стана дума в Новия Завет по време на апостолското четиво, в Посланието до ефесяни.

Апостолът ни казва: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа…“.

Вижте как апостол Павел изобразява Храма: основата на зданието е Господ Иисус, по-нататък го съзиждат светиите и апостолите, а след това, като от камъни, от всички нас, от вярващите, се строи вечният Храм на едната Църква.

Сто години след апостол Павел в Рим живял един християнски прорицател на име Герман. Той имал видение: видял жена, величествена, с побелели коси, която вземала камъни и строяла от тях някакво здание. И когато той се обърнал към нея и попитал коя е тя, тя казала: „Аз съм Църквата, аз изграждам своето здание от живи камъни“. Живите камъни – това са човешките души, душите, спасени от Господа. Вижте как говори апостолът: тези души не са странници и не са пришълци, а свои на Бога, роднини на светиите – ето кои сме ние.

Ако човек е извън това – разбира се, той е странник. Кратък е нашият живот, идваме в този свят, раждаме се с плач и си тръгваме с плач, преминаваме краткия си век в печал, скърби и болести. В неведение идва човек, в неведение си и отива, странник и пришълец. Като сън, като следа върху вода, която изчезва мигновено – такъв е животът ни. Наистина сме пришълци, подобно на есенни листа, които падат от дърветата (кой ще ни преброи?), листата падат, тъпчат ги; върху тях пада сняг, и скоро нищо, освен прах и пепел, не остава под нозете… Така и нашите кости ще лежат като костите на нашите предци. Случайни гости на случайна земя, пришълци, за които в най-добрия случай ще забравят след две-три поколения – ето какви са хората.

Но ако сме спасени от Господа и сме приети в Неговото сърце, ако сме умити от Неговата кръв, то ние ставаме вече не чужди и не пришълци, а сме чеда Божии в този свят – вече имаме съвсем друг живот. Ние идваме, имайки Божие предназначение, минаваме под сянката на Неговата любов (било то в скръб или в радост, в болест или в успех). И отиваме също не в нищото, в небитието, а се преселваме във вечността.

И всеки от нас със своята молитва, любов, вяра, внася своя малък принос в изграждането на единия Храм – Църквата Христова, Храма на вярата, който не може да бъде разрушен. Земният храм може да бъде унищожен, може да изгори, да се повреди, хиляди храмове са паднали и не са били вдигнати отново, но Храмът, създаден не от човешка ръка, а от Самия Господ, самата Христова Църква е неразрушима, защото за нея Спасителят казва: „… на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят…“.[1]

Той има предвид не сградите, колкото и красиви да са те, не храмовете с куполи, колкото и да са величествени, а онзи Храм, който е непоклатим и неизтребим – незримата Църква, въплъщаваща се тук на земята.

И ето, скъпи мои, това има пряко отношение към всички нас. Ние сме длъжни да си зададем въпросите: какъв камък съм аз? Какво съм внесла или внесъл в тази Църква Христова? Какво мога да направя? Разбира се, ние можем да направим малко. Но всеки притежава най-важния талант – таланта на сърцето. И когато отдаваме сърцето си на друг човек, на другите хора, ние го отдаваме на Господа, защото Той казва: „… доколкото сте сторили това на едного от тия мои най-малки братя, Мене сте го сторили“. [2]

И така, трудът, служението, любовта, вярата – ето нашата основа, и тогава действително ще влезем в тази невидима Църква и ще й принадлежим. Ще бъдем съграждани на светиите, както казва апостолът, заедно със светиите, които телом са починали, но духом пребивават с нас, ще бъдем роднини, близки, прилепени към Господа, свои на Бога чрез Иисуса Христа, Човека, нашия Брат и наш Бог, въплътил се на земята сред нас. Амин. I www.alexandermen.ru
(Из книгата с проповеди „О вечном и временном“, Издательский дом „Жизнь с Богом“, Москва 2007, с. 128-131.)

Бележки

1. Мат. 16:18
2. Мат. 25:40
Превод: Радостина Ангелова