Свети апостол и евангелист Лука

От всичките четирима евангелисти именно свети апостол Лука можем да наречем историк в най-тесния смисъл на тази дума. Неговият труд от две части – Евангелие и Деяния на светите апостоли – е прецизен и точен разказ за събитията в тяхната последователност; той е издържан в съответствие с всички изисквания на историческия жанр. Освен това, писанията на св. Лука са забележителни художествени произведения, написани на отличен гръцки език.

Сред съвременните изследователи и тълкуватели няма единно мнение кой от евангелистите е написал своя труд по-рано: св. Матей или св. Марко? Затова пък със сигурност можем да кажем, че св. Лука е бил трети по време. Много вероятно е той да е познавал добре текста на св. Марко, а може би и този на св. Матей; използвал е и други източници. Тези три Евангелия често се наричат синоптични. В конкретния случай тази гръцка дума няма отношение към прогнозата за времето, а означава, че тримата автори са „гледали заедно”. Техните текстове са много по-близо един до друг, отколкото до Евангелието според Йоан, написано много по-късно и по съвсем различен начин – св. Йоан всъщност се е стремял да допълни синоптиците и подробно да разкаже за това, което те не споменават.

Св. Матей и св. Марко са били свидетели на много евангелски събития, но за св. Лука не може да се каже същото. Преданието го нарича един от 70-те апостоли, но Евангелията не го споменават и от собствения му текст не става ясно той да е говорил като очевидец. Ние се срещаме с него лично само в книгата Деяния, и то не от самото начало, а където той придружава апостол Павел. Той се споменава и в някои от посланията на свети апостол Павел като негов най-верен и близък спътник и дори като негов личен лекар. От тези източници знаем, че Павел е страдал от някакво сериозно заболяване, така че помощта на св. Лука му е била необходима. Впрочем гледната точка на лекаря проличава и на страниците на неговото Евангелие: описвайки изцеленията на болни, св. Лука уточнява от какви именно болести са страдали.

Но на пръв поглед какво право е имал такъв човек да разказва за Иисус, когато още са били живи и известни на всички преките свидетели на тези събития? Обаче и днес далеч не винаги знаем за случилото се от очевидци, за него най-често ни разказват историците. Такъв историк бил и св. Лука. Както сам той казва в предговора към своето Евангелие, тогава за живота на Иисус са разказвали мнозина (и вероятно не всички достоверно), така че си заслужавало внимателно да се разпитат очевидците, да се сравнят всички достъпни източници, за да се състави най-пълното и достоверно повествование. Именно така постъпил и той. Вижда се, че този текст е бил създаден в Рим в началото на 60-те години, и най-вероятно под ръководството на Павел.

Както и за останалите синоптици, за св. Лука също знаем много малко. Според преданието той е роден в Антиохия Сирийска, това бил един от най-големите градове по онова време, където непосредствено след Възкресението била създадена християнската община. Най-вероятно не е бил евреин, а грък (единствен от всички новозаветни автори), и несъмнено е получил добро образование и прекрасно е пишел на гръцки. Преданието го нарича лекар и художник (иконописец, както е прието да се казва в църковната традиция), и именно той е нарисувал първата икона на Св. Богородица. В това няма нищо необичайно: в онези времена не е имало такава тясна специализация, както днес, и човек, разбиращ от лекарското изкуство, не е било изключено да разбира и от живопис и историография.

Със сигурност именно неговото Евангелие, единствено от четирите, разказва така подробно историята на Рождество и дори един епизод от детството на Иисус: как заедно със семейството Той отишъл на празника в Йерусалим и как след това останал в дома на Своя Отец, тоест в Храма. Към този момент св. Йосиф отдавна е бил починал, така че да разкаже на свети Лука за всичко е можела само Дева Мария – може би тя му е разказвала всичко това по времето, когато той е рисувал нейния портрет?

За Лука са характерни точност и внимание към детайлите. Например само той разказва за благоразумния разбойник, обърнал се към Христос вече на кръста. В това няма нищо удивително: учениците на Иисус почти всички се разбягали, а тези, които останали при Кръста, едва ли са се вслушвали в думите на разбойниците, разпнати заедно с Него. Но св. Лука намерил и такъв свидетел, който се е вслушал в тези думи и запомнил разговора на Иисус със същия този покаял се разбойник, на когото била обещана скорошна среща в рая.

Както св. Матей цитира в детайли старозаветните пророчества, както св. Марк подчертава силата и величието на Иисус, така св. Лука особено подробно разказва за Неговата жертвена смърт и спасителното й значение за човечеството. Именно поради това за негов символ е избран телецът – жертвено животно.

Но главната разлика на това Евангелие от останалите е неговото литературно изящество. Лука съчетава различни стилове (за съжаление, в съвременните преводи тази черта на неговата книга обикновено се губи): тук ние виждаме и изискана гръцка проза, и поетични химни (единствени в целия Нов Завет), и тържествено повествование в стила на Стария Завет, и афористични изречения. Лука явно е писал за взискателната и образована елинистична публика, която е трябвало не просто да удиви с нови мисли, но и да им поднесе тези мисли в изящна форма, иначе те не биха искали и да слушат.

Но може би връх на неговото художествено майсторство са притчите. Именно у Лука срещаме тези истории, които прекрасно знаят и хора, които дори не са отваряли Библията: например притчата за блудния син или за богаташа и Лазар. Изобщо притчите заемат много важна част от тази книга: това са кратки истории, за разбирането на които не е необходимо да притежаваш някакви дълбоки познания по история или палестинска география, и изобщо почти нищо не е необходимо да знаеш, за да разбереш общия смисъл… но виж, да проникнеш в тяхната дълбочина далеч не е толкова просто. Пред очите ни преминава поредица от битови сцени, които лесно се запомнят, но не винаги можеш да направиш еднозначни изводи от тях. Например защо Христос е похвалил неверния пристойник, който спестил част от дълга на длъжниците на своя господар? И досега тълкувателите предлагат различни отговори.

Лука, както можем да видим, не се стреми към пряка назидателност (постъпвай добре и не постъпвай лошо), той по-скоро изразява своята мисъл с помощта на метафори. Ето например притчата за блудния син… Но нима този син е нейният главен герой? Разпътен младеж, който оскърбил баща си, разпилял имуществото му, а след това се върнал при него – това е един напълно разбираем образ, нещо, което понякога действително се случва в живота. Тук няма какво особено да се каже. Но тази притча ни кара да се удивляваме на нещо друго: поведението на бащата изглежда лишено от всякаква логика. Той не възпира своя дързък син да си отиде, търпеливо чака неговото завръщане и го приема още в първия миг, когато го вижда. Той има право да го накаже строго, но прощава, недавайки му и да се доизкаже, и му връща предишното достойнство. Не така ли очаква нашето покаяние Небесният Отец? Ето, става ясно, че притчата съвсем не е за блудния син, а за търпеливия и безкрайно любещ баща. А тя може би е и за по-големия брат? Той така старателно изпълнявал всички заповеди и бил образцов син – и на него, разбира се, никак не му допаднало това, че бащата е проявил милост към този разпътен младеж, когото сега не искал и да нарече брат. Нима това е справедливо? Но се оказва, че можеш да бъдеш син на своя баща само в случай, че и най-разпътният ти брат си остава твой брат. Още много друго би могло да се каже във връзка с тази притча; тя не прилича на басня, в която има само една, очевидна за всички, поука. Тази история веднага ни дава много уроци, разкрива различни свои пластове в зависимост от това как ще погледнем на нея.

И още, св. Лука е майстор на художествения детайл. Ето, той описва как Иисус е изцелил десетима прокажени и те отишли в Храма, за да живеят отсега нататък сред останалите хора, здрави и щастливи. Само един от тях се връща, за да благодари на Изцелителя… „И той беше самарянин”. Презиран другоплеменник, чужденец! Може би останалите деветима са го търпели само докато всички те са били прокажени и отхвърлени, а сега те отиват в Храма, където за самарянина няма място, и не му остава нищо, освен да се отдели от тях? А може би той си е спомнил за простата човешка благодарност именно поради това, че за него било невъзможно да изпълни обреда? Изобщо, как е станало така, че най-далечният, самарянинът, изведнъж се оказал най-близък, както и в друга притча, която говори за милосърдието? Има над какво да се замислим.

Или да вземем разказа за това как след Тайната вечеря Юда бързал да извърши предателство. Св. Лука завършва този разказ само с три думи: „Беше нощ”. Изглежда, това напомняне е излишно, защото ние и така вече знаем от цялото повествование, че е била късна вечер… Но само оттук разбираме, че става дума не само за конкретно време от денонощието, а за тъмнината, която се е спуснала над град Йерусалим, влязла в душата на Юда и сега се надява да вземе връх и над Иисус. Той и шепа ученици, слаби и неразумни – ето единствената светлина в онази нощ, но тя неизбежно ще се смени с разсъмване.

За да видят разсъмването хора от различни страни и народи, св. Лука заедно с апостол Павел отива на едно от неговите мисионерски пътешествия, което той подробно е описал в Деянията, постоянно използвайки местоимението „ние”, и при това без да казва нищо за себе си. Също така ярка черта на характера! Колкото детайлно е изобразен апостол Павел, неговият неизменен учител и спътник от момента на съвместното им излизане на проповед, толкова незабележим е в книгата самият автор.

След смъртта на свети апостол Павел свети Лука продължава своето мисионерство в Италия, Галия, Далмация, Гърция, ходи и в Африка. В тези земи той проповядва Евангелието, основава християнски общини и изцелява хората, вече не само като лекар, но и като апостол. Приема мъченическа смърт на старини в гръцкия град Тива, където е разпънат на една маслина, тъй като нямало готов кръст. Пак там било погребано неговото тяло, а по-късно, през ІV век, било пренесено в Константинопол. Там мощите остават чак до турското нашествие, след което те, както и много други светини, попадат в ръцете на венецианците. Днес те се пазят в италианския град Падуа, а частица от тези мощи през 1900 г. била върната обратно в Тива. Паметта на апостола се чества на 22 април и на 18 октомври.

По-горе споменахме, че в Евангелията не се казва нищо за самия св. Лука. Това е така, но все пак има още особеност… В самия край на своето Евангелие Лука споменава за някой си безименен ученик на Иисус, който заедно с друг ученик, Клеопа, скоро след Възкресението (за което те още нищо не знаели), вървели от Йерусалим към едно село на име Емаус. По пътя беседвали за всички онези събития, станали в Йерусалим: техните надежди за това, че Иисус ще установи Свое Царство тук и сега, не се оправдали. А след това Той им обяснил, започвайки от старозаветните пророчества, че Христос именно така е трябвало да пострада за спасението на хората.

Така те водели дълбокомислени беседи по пътя, а вечерта Клеопа и неназованият ученик поканили своя Спътник да сподели трапезата с тях. И когато Той благословил и преломил хляба, те познали Неговия глас, Неговите ръце, Неговото лице – това бил възкръсналият Учител! Докато Той беседвал с тях по пътя, „сърцето в тях горяло”, но разумът им бил твърде зает със сложни богословски въпроси, за да могат толкова лесно да Го познаят – за това било необходимо да получат преломения от Него хляб, да вземат участие в общата трапеза с Него.

Както изглежда, тази история действително е разказана от очевидец – той посочил толкова много подробности, толкова бил увлечен от своето повествование. И може би вторият ученик, чието име не се споменава в разказа, наистина се е наричал Лука… Във всеки случай този разказ говори за човек, който е получил добро образование, събрал е голям брой исторически факти, размислял е над тяхната интерпретация… и въпреки това за основния, окончателен извод е била необходима живата и непосредствена среща с Учителя. И този урок на апостол и евангелист Лука ми е особено скъп и близък. I www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева