Символът на вярата

Символът на вярата е съставен на Първия Вселенски събор в Никея през 325г. и допълнен на Втория Вселенски събор в Константинопол през 381г. „Символ“ на старогръцки буквално означава „събиране заедно“, „израз“, „изповядване“. Най-ранният християнски „символ на вярата“ очевдно е било просто изповядване на вярата, че Иисус е Христос, тоест Месия, и че Христос е Господ.

Първоначално се използвал по време на кръщаване, когато човекът трябвало открито да обяви в какво вярва и едва след това бил кръщаван. С течение на времето се появили различни текстове на „символа“, които изповядвали една и съща вяра, но с различни думи и изрази, подчертаващи различните й аспекти. Обикновено в местностите, където се повдигли някакви въпроси около вярата, или възниквали ереси, тези „символи на вярата“ ставали по-подробни.През IV век християнският свят бива разтърсен от ожесточени спорове за природата на Божия Син /наричан в Писанието още „Слово“ или „Логос“/: едните казвали, че както всичко друго и Синът Божий е сътворен от Бога; другите твърдели, че Той е вечен , божествен и несътворен. Много събори били свикани, много определения се изнесли и тази полемика обхванала всички християни.Църквата приема, че истинен е Символът на вярата, определен на Събора, свикан от император Константин в град Никея през 325г. Той сега се нарича Първи Вселенски Събор. Ето провъзгласената от него формула:

Вярваме в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божия, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен , роден, несътворен, единосъщ с Отца и чрез Когото всичко е станало;
Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Дух Светий и Дева Мария и стана човек; и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според Писанията; и се възнесе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

Наскоро след споровете за Сина и Словото Божие възниква полемика за Светия Дух. Константинополския събор през 381г., впоследствие известен като Втори Вселенски Събор, прибавя следното определение към Никейската формула:

И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците. В една света вселенска и апостолска църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век! Амин!

Сега вече пълният текст на Символа на вярата бива приет от цялата църква. Той започва да се произнася от първо лице единствено число и да се използва като официално изповядване на вярата по време на кръщаване и при приемане на инославни християни в Православната Църква. Освен това той става необходима част от Божествената Литургия и така, повтаряйки Символа на вярата, всеки християнин приема и обновява своето кръщение и членството си в Църквата.

Да бъдеш православен християнин означава да утвърждаваш православната вяра – да изповядваш не просто думите, а самия смисъл на Никео-Константинополския Символ на вярата. Това означава и утвърждаване на всичко онова, което произлиза от Символа на вярата, което е развито, и основано върху него, през цялата дълга история на Православната Църква.

ВЯРВАМ…

Вярата е основа на христянския живот. Вярата бе добродетелта на Аврам, праотецът на Израил и на християнската църква: „Аврам повярва на Господа и това му се вмени за оправдание“/Бит. 15:6/ Иисус започва Своето служение също с проповед за вярата:“…Иисус дойде в Галилея и, проповядвайки благовестието за Царството Божие, казваше: времето се изпълни и наближи Царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието.“/Марк.1:14-15/ И през целия Си земен живот Иисус Христос призовава към вяра: вяра в Него, вяра в Бог Отец, вяра в Евангелието, вяра в Царството Божие.

Учението на Иисус Христос , Апостолите и цялата църква говори за вярата като най-важно условие за християнски живот, защото с вярата идват надеждата и любовта, и всяко добро дело и всеки“дар съвършен“, и силата на Светия Дух. Класическото определение на вярата в Писанието е това:

„А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда.“/Евр. 11:1/

Вярата има две страни, или може да се каже две значения. Първото е вяра в някого или нещо с признаване на тяхната истинност и ценност; например: вяра в Света Троица, в Църквата,. Второто значение на вярата – това е доверието.Например можем да вярваме в съществуването на Бога, Неговото добро и истина, но и да вярваме на Самия Него, да се доверяваме на думите Му, да се осланяме на присъствието Му,да се надяваме на Неговите обещания . И двете страни на вярата са нужни на християнина: той трябва да повярва с целия си ум, сърце и душа, а сетне да заживее с тази вяра ден след ден.

Понякога противопоставят вярата на знанието и разума. Православието, разбира се, признава разликата помежду им, обаче вижда и тяхната неделимост едно от друго. Първо – човек не може да вярва в нещо, за което съвсем не знае нищо. второ – това, в което той вярва и на което се доверява, трябва да има смисъл. И трето – самото знание често се основава на вярата. Абсолютният скептицизъм не довежда до познанието, което е възможно само защото ние вярваме в познавателната способност на човека, в това, че обектите на познанието действително ни се разкриват, и че умът и чувствата не ни лъжат. Например, всеки писмен източник, особено ако е свързан с историята, изисква от читателя доверие към него, но за да повярвя, че авторът говори истината, читателят трябва да има основание за това и известно познаване на предмета.

От друга страна, знанието може да се придобие и чрез доверие към още неизвестното, а в светлината на вярата е възможно да се види смисъл в това, което изглежда абсурдно. Например, вярващият в Христа разбира смисъла на страданията и смъртта различно от невярващия или от последователя на някоя друга религия или философия.

Вярата винаги е лична. Всеки сам трябва да вярва – не можеш да вярваш заради другия. Много хора могат да вярват в едно и също поради общност на възгледи, знания и опит, но общността на вярата им и единството на вярата им трябва да се опират на личното изповядване. Ето защо в Православната Църква Символът на вярата винаги се произнася от първо лице единствено число. И ние можем да се молим, да хвалим, да просим, да благославяме , да се радваме и да се отдаваме – сами себе си и един другиго – на Бога, затова, защота всеки един от нас може искрено и с молитвено убеждение да каже думите от Евагелието=“Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми.“/Марк. 9:24/

Истиността на вярата ни се определя по това как живеем. Ние сме длъжни да постъпваме в съответсвие с нашата вяра и постоянно да доказваме чрез благостта и Божията сила, които пребивават в нас. Това не означава, че трябва да постъпваме неразумно, „изкушавайки Бога“, само и само да докажем Неговото участие. Просто всеки от нас трябва да се стреми към праведност и да живее с вяра, колкото и да е малка и слаба тя, тогава, с Божията помощ, много от онова, което преди ни е било трудно да си представим дори ще стане осъществимо.

…В ЕДИН БОГ ОТЕЦ, ВСЕДЪРЖИТЕЛ…

Основа на християнската Църква е вярата в Единния, Истинен и Жив Бог.

„Слушай, израилю; Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа, и с всичките си сили. Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти / и в душата ти/ и внушавай ги на децата си и говори за тях, кога седиш в къщи и кога си на път, кога си лягаш и кога ставаш“/ Втор. 6:4-7/

Тези думи на Мойсеевия закон се цитират от Христос като първата и най-важна от всички заповеди /вж. Марк. 12:29-30/

Единият Господ и Бог Израилев е открил на хората тайната на Своето име: “ И рече Мойсей Богу:…А те ще ме попитат как Му е името? Какво да им кажа? Бог отговори на Мойсея: Аз съм вечно съществуващият. И рече: тъй кажи и на синовете Израилеви: вечно съществуващият /Иехова/ ме прати при вас. И рече още Бог Моисею: тъй кажи на синовете Израилеви: Господ, Бог на отците ви, Бог Аврамов, Бог Исааков и Бог Иаковов ме прати при вас. Ето моето име е навеки и споменът за Мене е от род в род.“ /Изх. 3:13-15/

Божието име Иехова означава: „Аз съм, който съм аз“ или „Аз съм, което съм аз“, или просто „Аз ще бъда това, което ще бъда аз“ , или просто „съществуващият“.Той е единственият Истинен и Жив Бог, Който е верен на хората Си, открива им Своето Божествено и Свято Слово и им дава Своя Божествен Дух Свети. В Библията Го наричат „Адонаи“ /Господ/, а името Иехова хората никога не произнасяли, поради неговата страшна и внушаваща трепет святост. Само първосвещеникът и само веднъж в годината, и само в Святая Светих на Иерусалимския храм дръзвал да произнесе това име.

* * *

….И ВЪЗКРЪСНА В ТРЕТИЯ ДЕН, СПОРЕД ПИСАНИЯТА…

Христос възкръсна от мъртвите! Тази главна вест, провъзгласена от християнската вяра, е в центъра на проповедите, богослуженията и духовния живот на Църквата:

Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра.(Кор. 15:16) Най-първата проповед в историята на християнската Църква – проповедта на апостол Петър – започва така:

„Мъже израилтяни! Изслушайте тия думи: Иисуса Назорея, Мъж, засвидетелстван пред вас от Бога със сили, чудеса и личби, що ги Бог стори чрез Него между вас, както и сами знаете, Него, по определената воля и предведение Божие предаден, вие хванахте и, след като приковахте с ръце на беззаконници, Го убихте; но Бог Го възкреси , като освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го удържи.“ (Деян.2:22-24)

Иисус Христос имал власт да даде живота Си, имал е власт и да го приеме:

„Затова Ме люби Отец, защото Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнема, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам пак да я приема. Тая заповед получих от Отца Си“ ( Иоан . 10:17-18).

Между Бога и Христа няма никакво съперничество: силата на Бога и силата на Иисус Христос, животът на Бога и животът на Иисус Христос са едни и същи сила и живот. Затова може да се каже, че Бог е възкресил Христа, а също и че Христос е възкресен от Своята Собствена Сила.

„Защото както Отец има живот в Себе Си, тъй даде и на Сина да има живот в Себе Си;…Аз и Отец едно сме.“ (Иоан.5:26; 10:30)

Огромното значение, което Евангелието придава на Христовото възкресение, още веднъж подчертава, че Той изцяло отдава Своя живот, принасяйки го без съмнение и колебание Богу, а Бог след това Му го връща чрез възкресение от мъртвите.

Смъртта и възкресението на Иисус са истински и действителни. Обаче нито Евангелието, нито Църквата учат, че умрелият Христос е възвърнат към живота биологически точно такъв, какъвто е преди смъртта. С други думи, не е било нужно ангелът да отмества камъка от гробницата, за да може Иисус да излезе – напротив, ангелът отместил камъка, за да открие на всички, че Него Го няма там. (Марк.16, Мат.28) Иисус Христос възкръсва в нов и славен образ. Той се появява едновременно на различни места; трудно Го разпознават; (Лук. 24:16; Иоан. 20:14) Той яде и пие, за да покаже, че не е призрак (Лук. 24:30-39), позволява да Го докосват; (Иоан. 20:27, 21:9). Той се появява сред учениците, като преминава през затворени врати (Иоан. 20:19-26) и става невидим за тях.(Лук. 24:31) Христос наистина възкръсва, но Неговата възкръснала човешка природа е изпълнена с вечния живот на Царството Божие.

Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно. (1 Кор.15: 42-43)

Христовото Възкресение е начало на възкресението на цялото човечество, то е изпълнение на Стария Завет, където е написано:

Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на твоя светия да види тление.( Пс.15, Деян. 2:25-36)

В Христа са изпълнени всички очаквания и надежди:

„Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ ( Ос.13:14)

Смъртта ще бъде погълната навеки, и ще отрие Господ Бог сълзите от всички лица,…И ще кажат в оня ден: ето, Това е нашият Бог!…Нему се уповавахме; да се възрадваме и развеселим за спасението от Него! ( Ис.25:8-9)

Из “ Основи на православието