Моите срещи с Църквата

BG Репортер

Прадядо умрял през нощта, преди сватбата на родителите ми. Гостите поканени – цялото село, телето заклано, ракията по шишетата… А дядката, бог да го прости, споминал се на 103 години. Поживял си. Тича родата при попа. "Попе, кво праим?" "Прибирайте го в мазето и никому нито дума. На моя отговорност. Аз ще поема греха". И на другия ден водил хорото. На следващия – опелото.

Поп Лазар ми даваше бонбони всеки път, когато ме срещнеше. Бях малко, сополиво хлапе и той ми разказваше много интересни истории за някакъв свят човек, който го разпънали на кръст, но после оживял, за да ни спаси. Това със спасението не ми беше много ясно, но поп Лазар страшно много ми харесваше. Искаше ми се да ходим в църквата често, но всички в къщи казваха, че това не е разумно. Имало хора, които "гледали" и казвали където трябва. И баба така и не ме водеше в църквата. Имаше си икона в стаята, с кандилце, там палеше свещите си. Кръстехме се, обърнати на изток (към двора на баба Мина)…

В тийнейджърските си години съвсем забравих за църквата. Тогава други неща ме вълнуваха. Моят любим свещенник отдавна бе починал, а междувременно демокрацията бе нахлула в страната с пълна сила.

На един Великден (мисля 91-ва година), се оказах във Варна с любим човек. Решихме да почетем празника и да отидем на основната литургия. – точно, когато се обикаля църквата. Стискам малката свещичка, очаквайки да започне процесията. И какво се случва – свещеникът (мисля с доста висок църковен ранг), придържан от двама души, се опитва да запее, както и да се държи на краката си. Толкова е пиян, че личи сигурно от някоя друга галактика, ако го наблюдават. Тръгваме си омърсени и излъгани. На Великден!

Зажених се. Сватба като сватба: първо в общината, после в църквата. От двете отчета едното го няма. Идва по средата на ритуала, видимо подпийнал. А този, трезвия, пък се изниза по-рано – бързал… Пътьом, с напевен глас, в същата тоналност (като молитвата), минавайки покрай клисаря му изпява: "Тия не са си платили-и-и-и"….

Роди ми се син. И следва, разбира се, кръщавка. Всичко – нормално. Дори ми хареса. Накрая минах през отчето. "Дядо попе, да платим там квото-щото…", "Да платим, чадо". Не коментирам цената. Платих. Да е живо и здраво чедото! Оттам – на софрата. По едно време майка възкликва: "Ей, не платихме на попа!", "Глупости!" – възкликва баща ми – "Аз му платих още преди церемонията!" Аз понечих нещо да кажа, но замълчах. Спомних си за поп Лазар, който ми даваше бонбони и мъдри съвети. "Всеки ще отговаря за греховете си" – казваше, а аз хабер си нямах що е грях…

Отидох да живея в друг град. Не познавах почти никой. Сядаме в едно заведение с един приятел и ТОЙ просто ми се набива в очите. Здрав, застаряващ мъж, с посребрели коси, с няколко килограма злато на врата. Около него – накацали малолетни красавици. Лолитки! Не се въздържах и попитах : "Кой е тоя играч?" – "Шефа на църковното настоятелство"…

На църква отдавна не ходя. Гледам от време на време сеира по телевизията. Вкъщи си имаме две икони. Ако толкова ми се прииска да говоря с НЕГО – мога да го направя.

Скоро беше Цветница. Закачих си върбово клонче на иконата. За здраве. А миналата седмица, за Гергьовден, си сложих буково клонче. Такъв бил редът. Или поне така казват.

А като онзи отец, от детството ми, поп Лазар, може би има и сега, но просто не съм го срещнал. Не може да го няма… Все някъде…