Православна църковна психология

Предлагаме ви откъси от книгата „Очерци по съвременна църковна психология” (Иваново: Свет православия, 2003), публикувана преди няколко години в Русия. Авторите, православни психолози, споделят, че повод за написването и` е срещата с човек, който в началото на своя църковен живот се е сблъскал с едно разпространено в Русия (а вече намерило почва и в България) явление, т. нар. младостарчество.* Книгата е опит за анализ на различни явления, с които се сблъскват по пътя си хората, които влизат в църквата в зряла възраст.

Целта на авторите е да откроят идеята, че Църквата е чиста и непорочна, и че не следва греховете и проблемите на нейните членове да се тълкуват като някакво „разрушение”, произтичащо от Църквата.

***

„Да кажем, че живеем в трудно време, значи да не кажем нищо. По думите на блаж. Августин, ние сме времето. Именно от нас зависи какво ще бъде нашето време. Още повече – не може да не забелязваме, че отношенията на Църквата със съвременния свят съвсем не са прости. Макар в медиите да има някаква негласна мода да се оплюва православието, погледите на нашите сънародници, макар понякога да не го забелязват самите те, все пак са обърнати към Православната църква. И макар християните да не са винаги на висота, „Иисус Христос е същият - и вчера, и днес и вовеки.”(Евр. 13:8), а Църквата е била и ще бъде „стълб и крепило на истината” (І Тим. 3:15).

Възможно е страничният поглед да среща хора с различни отклонения много по-често в православната среда, отколкото в другите християнски изповедания. Това твърдение е вярно само отчасти. Къде другаде ще срещнеш толкова много духовно здрави хора? Къде другаде сте виждали проявлението на истински благодатни дарове? В същото време ти се иска да попиташ: къде другаде трябва да отиде болният, ако не в лечебницата? „В наше време има много душевно болни хора. И особено много са те в Църквата” – счита прот. Владимир Воробьов.¹

Можем да погледнем на това и по друг начин. Работата е там, че всевъзможни психопатологични феномени са в дисонанс с духа на Православието и се открояват на неговия фон. Действително, за Православната църква е свойствено да откроява ярко недостатъците и дисхармоничните черти на личността. Като една здрава среда, Православието не може да поддържа и отглежда каквато и да било патология.

Привеждаме описание на личностните разстройства както според отделните симптоми, така и според сериозните синдроми, като употребяваме термините „истеричен” или „депресивен” тип характер. Но в живота рядко се срещат абсолютно чисти типове. В повечето случаи във всеки от нас те са преплетени в причудливи състояния, аномалии и ценни свойства, така че ни се иска да възкликнем заедно със св. Теофан Затворник: „Ето строят на греховната област! Всеки грешник е изцяло в нея, но се държи преимуществено, сякаш е сам”!² Не трябва да забравяме и за ситуативните изостряния на чертите на характера. Така ученият, който работи над нова статия, може в продължение на цял месец да зацикли на своята тема, като се превърне в натраплива личност. Човек, преживял тежка загуба, е в състояние дълго време да проявява всички черти на депресивната личност и т.н.

Въпросът за това, кое трябва да се счита за норма и кое – за патология, е бил винаги изключително сложен.³ Методологическият арсенал на православния психолог е обогатен с точни аскетически понятия като грях, страст, греховен навик, изкушение и т.н. Това знание го поставя в по-изгодна позиция в сравнение със светските учени, които не се съотнасят спрямо норма и патология. Нека си припомним, че в съвременното общество съществува тенденция психическото разстройство да се третира като норма, неприемлива единствено от господстващия обществен стереотип.⁴

Съществува още една отправна точка, от която изхождахме. Едно от определящите понятия в Православието е преображението – не превръщането, а одухотворението, възвисяването, облагородяването на всичко естествено, което съществува в човека, в това число и на неговите душевни сили.⁵

Човешката защита е суетна (Пс. 59:13)

С всички основания можем да твърдим, че суетата и трескавата загриженост станаха масова проява на душевните разстройства на съвременния човек. Темпото на нашия живот се увеличава все повече, като способства общуването с голям брой хора да решава множество неотложни проблеми наведнъж, а в крайна сметка води до суета.
Умението да си „гъвкав” днес се счита за положителна, дори необходима черта в характера. Но нали именно неумението и нежеланието да се приспособяваш към всеки полъх на вятъра е отличавало християните от първите векове от възторжените почитатели на различните езически мистерии. Светите Отци⁶ свързвали невъзможността да останеш насаме със себе си с греха на унинието, който гони своята жертва от дома и`. Каквото и да говорим, възможността да „разпуснеш сред хора” в наши дни значително нарасна, особено за жителите на градовете, гражданите.

Заедно с това, многобройните контакти водят до необходимостта да се приспособяваш към всеки от неподобните един на друг хора, което в крайна сметка поражда конформизъм.⁷ А това вече е не само психологическа черта, а особеност на личността, която се отнася към нехармоничното (девиантно) поведение, обикновено с нарушение в способността за адаптиране и с отклонение от нравствения и естетически контрол на собственото поведение.⁸ Лица, на които са били присъщи подобни черти, идвайки в Църквата, продължават своите повърхности емоционални контакти с хората. Това винаги е свързано с многословие (празнодумство), напрегнато настроение, повърхностно отношение към събеседника, неумение за изслушване, за вникване в неговия проблем, отново с неумение да бъде почувстван, да бъде възприета целостта на неговия образ.

Приказливостта най-често се съчетава с неискреност и лъжливост. Както казва св. Филарет Московски, „в рая има много каещи се грешници, но нито един приказливец”. Отсъствието на чувство за отговорност към произнесените думи може да се счита за проявление на душевен инфантилизъм9 и даже като психопатологическа характеристика.¹⁰

Конформистки тип личност

Нека да илюстрираме такова поведение. Условно ще наречем този човек Константин.
В православната библиотека седи Алексей и чете книга на протойерей Александър Шмеман. Влиза Константин.
– Какво четеш?
– Шмеман.
– Интересен автор – Константин прави нищо не значещ коментар, в напрегнато очакване, дали Алексей няма да сподели своето отношение към книгата.
– Силно е написана…
– Именно! – подхваща Константин, уловил одобрението на събеседника си. – Книгата е написана живо и задълбочено. Каквото и да си говорим, парижката школа е изиграла огромна роля в съвременното богословие.
– Е, не всичко е толкова еднозначно – смущава се Алексей.
– Разбира се – съгласява се веднага нашият герой. – В наше време не могат да напишат такова нещо, че направо да се смаеш! Пълна абстракция! Но Шмеман е приятно изключение.

Тук се появява трети персонаж, Владимир, който е преподавател в духовната семинария – лице от голямо значение за Константин.

– О, нима виждам, че си се увлякъл по Шмеман? Внимавай докъде ще стигнеш! – обръща се Владимир към Алексей.
– Тъкмо това му казвах и аз – включва се Константин. – Шмеман, парижко богословие. Светите Отци трябва да се четат!
– Е, стига сега и ти, и в парижкото богословие има много ценни неща – казва Владимир. – И отец Киприан (Керн), и Владимир Лоски – всички те са творили тъкмо там.
– Именно! – угоднически се съгласява Константин. – Но към всичко трябва де се пристъпва с ум, с предпазливост. (Отново прави нищо не значещо изказване, без конкретно смислово съдържание).
Развръзката настъпва съвсем неочаквано.
– А на теб самия не ти ли се струват прекалено сложни книгите на отец Александър? – пита Алексей Константин.
– Абе, аз всъщност не съм го чел… – неочаквано признава той.

Както вече разбираме, главната мечта на конформиста е да бъде като всички. Това включва много неща: от стила на обличане до светогледа. Такива хора са готови да одобрят онова, което се харесва на тяхното обкръжение, и да осъждат онова, което то не приема. При това, те не обичат да изпъкват, макар и да се стараят да бъдат в центъра на събитието. За подобен човек е трудно да се реши на дълбоко усвояване на истините на Православието; да работи над себе си. По-често той е склонен да се ръководи от противоречиви (и доволно банални) истини: „Хубавият живот не омръзва”, „Вълкът козината си мени, но нрава никога” и т.н., като измерва с тях всички житейски събития.

Искреността и простотата се подменят с лицемерието и с неговата разновидност – елейното поведение. Понякога е трудно да се разбере какво се случва в душата на човека, какво е неговото истинно мнение за явлението и събеседника. В условията на църковната община фасадата от сладникавост, умиление, угодничество и непрестанното „Бог да Ви поживи!” може да маскира вътрешната неприязън, хлад и равнодушие.

Неотдавна канонизираният от Руската православна църква московски старец Алексий Мечев казваше така: „Живей така, че на хората да им е добре с тебе”. Колко непривично е това спрямо съвременната тенденция да се ограничаваме до деловите контакти, заобикаляйки се само с нужните хора, живеейки според външните схеми на групата или обществото, като поддържаме различни и дори противоположни гледни точки.

Като особен вид подобна суетност може да се разглежда и всезнайството. Ф. М. Достоевски описва по следния начин един от представителите на тази категория: „Тези господа всезнайковци се срещат, понякога дори много често, в определен обществен слой. Те знаят всичко, цялото безпокойно любопитство на умовете и способностите им се устремяват неудържимо в една посока, разбира се, за сметка на липсата на по-важни житейски интереси и възгледи, както би отбелязал съвременният мислител. Впрочем, под израза „знаят всичко” трябва да се разбира една доста ограничена област: къде е служил еди-кой си, кого познава, къде е бил губернатор, за кого е женен, колко е взел за жена си, кой му се пада братовчед, кой трети братовчед…”¹¹ В църковните среди подобни всезнайковци са прекрасно запознати с биографията на местния архиерей, знаят с изчерпателни подробности доходите на енорийските свещеници и т.н. За сметка на това не са в състояние да си спомнят кога за последен път са били на изповед и причастие, коя е последната духовна книга, която са прочели.

Блажен всеки, който се бои от Господа (Пс. 127:1)

Измежду хората от всякакви възрасти и професии, се срещат любители на „силни усещания”, които без да разпитваш, са готови при първа възможност да чуят или разкажат някоя ужасна история.

Страшните истории заемат особено място в психологията на колективния живот. Те създават атмосфера на напрежение, пред чието лице се случва сближаването на личностите в колектива. Нали всяка беда прави дребни и незначителни проблемите от ежедневието и е способна да сплоти хората. Но илюзията на бедата поражда илюзията на самотата, доколкото, потапяйки се в света на страховете, човек не губи контрол над ситуацията и чувството за защитеност. В православните среди са много разпространени подобни устни и печатни истории. Смята се, че на читателите не им се налага да напрягат памет, за да си спомнят поне няколко такива за старци, които предсказват ужасите за свършека на света и битките на схимонасите с магьосниците. Естест­вено, тези истории изобилстват с ярки описания на язви и циреи, с които се покривали телата след поредните нанесени им вреди. Няма да отегчаваме вниманието на читателя с преразказите на тези живописни повести. Преминавайки от човек на човек, от община на община, тези повествования се обогатяват с все повече подробности и носят яркия отпечатък на страховете, комплексите и чувството на уязвимост на разказвача.

В църковните павилиони, наред с молитвениците и житийната литература, задължително присъстват книги¹², подробно разказващи за магията, окултизма, сатанизма, мрежата на масонската организация, заговорите против руския народ, интригите на йезуитите и т.н.¹³ Още по-голям интерес предизвикват трилърите¹⁴ за виденията на старците, бъдещия край на света, злите снахи и предсказания­та на безименни праведници. Това, че пристрастяването към подобна литература е симп­том за невротизирането на хората, нарушената адаптация към бързо променящата се заобикаляща ги среда и слабото разбиране на дълбините на Православието, е очевидно дори само при бегъл поглед. Хората, напоени с горчивата вода на мистицизма, идват в Църквата, без да губят интереса си към тайнственото, а по-скоро го скриват от самите себе си.

Няма нищо чудно в това, че хората изкарват навън своите депресивно-тревожни настроения под формата на страховити истории. В съвременните условия психиката на повечето хора се оказва не достатъчно пластична, за да успява да се адаптира към продължителни стресови ситуации. А първите симптоми на невротизация се проявяват под формата на тревожност, неосъз­нато чувство на страх, истерични и панически разстройства, пълно разбиване на етическите ценности до цинизъм, а също и навлизането в света на мистиката и митовете.¹⁵

Предсказанията на старците се превърнаха в един вид свещени крави за „някои от извънмерно православните у нас”.¹⁶ А при опит да се направи критически анализ на тези откровено нехристиянски митове, нерядко се среща сериозният отпор на апологетите на нездравия мистицизъм, който стига до обвинения в другомислие и отстъпничество. В църковната среда се срещат немалко „професионални” разказвачи и събирачи на злокобни истории. При това преобладаващото мнозинство не вярва особено силно в собствените си повествования, или не се замисля за техния смисъл.¹⁷ Те просто обичат да разказват за погребенията на магьосници, вещици, които обикалят с черни автомобили, за топлийки и ръждиви кръстове, които подхвърлят под вратите, почуквания по прозорците на шестия етаж и други подобни. Очевидно, това им дава възможност да манипулират емоциите на слушателите и да попадат в центъра на вниманието.

Удивително е не само съществуването на подобни книги и истории. В основата им може да са залегнали реални факти и предания на Църквата. Проблемът е в това, как са поднесени фактите и какви плодове назряват в душите на разказвачите, слушателите и читателите. Ако са плодове на покаяние и страх от Бога – това е едно, но ако става дума за суетно любопитство, празнословие и човешки страх – това е съвсем друго.

Нека обърнем внимание, че когато светите отци разказват за страшното време преди края на света, те ни призовават към трезвеност и очистване на сърцето, а не се опитват да ни наплашат и впечатлят.¹⁸

Психология на робството

Вероятно на всеки се е случвало да вижда хора, които, осъзнаващи себе си като дълбоко вярващи християни и мислейки, че служат на Бога, извършват постъпки, противоречащи на собствения им начин на мислене, като при това съумяват да чувстват и желаят съвършено противоположно на собствените си разум и дела. И всичко това се случва едновременно! Опитът за разговор с такива хора води понякога до недоумение: кой стои пред теб – един човек, или няколко в едно лице?

В позната на авторите енория има група забележителни старици, намерили взаимно разбирателство въз основа на такова вътрешно разделение. Отличават се с извънредно благочестиво поведение в храма, проява на комсомолско-доброволчески ентусиазъм към дейността на енорията и деспотично-тиранични маниери в общуването със своите близки и въобще с всеки, който по някакъв начин зависи от тях. Техният принос за реставрацията на храма е толкова огромен, че те се чувстват в правото си да управляват живота на енорията, като сменят свещениците по свое желание. Стигна се дотам, че свещениците възприемат разположения на пет километра от града храм като място за „заточение”.

Феноменът на „бабите” е особено характерен за нашето време, доколкото се явява резултат от всевъзможни действащи на руска земя организации, от типа на „млади ленинисти”, бъдещи пионери и „школи на комунизма”, където „да натопиш” приятел, изразил несъгласие с истинното дело, беше обичайно явление. Намесата в личния живот се считаше за нещо подразбиращо се. Възпитаващите вероломни и фанатични борци за светлото бъдеще организации потънаха в небитието след честванията на 1000-годишнината от Покръстването на Русия. Но техните възпитаници намериха пристан в новооткриващите се из цялата страна храмове, като смениха комсомолските значки с кръстчета, „моралните кодекси” с „Добротолюбие”, а червените връзки завързаха на главите си вместо на вратовете.

По същността си тоталитарната държава, създадена през 1917 г., е съчетала в себе си от една страна идеализираната система на властта, управляваща сферата на разпределение на благата с апарата на насилието, и от друга – напълно контролиращата идеология и огромната армия от прости хора с робска психика.

Психологията на принудителното робство е близка до психологията на невротичната личност. И в двата случая в основата и` стоят страхове, които до голяма степен са продуцирани от великия и могъщ държавен апарат. Както е известно, „робът се бои от наказание, от безсмислените прищевки на господаря, но преди всичко се страхува от това да не загуби неговата милост”.¹⁹

Човек, който стои в подножието на стълбата на блаженствата, когато попадне в условия на жестока несвобода, може да се окаже пречупен от страхове и неспособен да съхрани в душата си действената, преобразяваща вяра. Впоследствие той пренася тези комплекси в енорийския живот, като демонстрира зависимо поведение, конформизъм, нездраво търсене на авторитети. Дълги години цялата система работеше над съзнанието на човека още от самото му раждане, опитвайки се да замени християнските ценности със свои дефиниции, като уродливо ги копира по формата им. Като резултат виждаме няколко поколения хора, неспособни да носят отговорност за собствения си живот, неспособни да живеят в условията на свободен избор, доколкото държавата както им даваше образование, така и ги назначаваше работа, и ги лекуваше, и ако беше необходимо, им подсказваше как да постъпят в трудни ситуации.

Неслучайно народната мъдрост казва: „В Църквата има много мъченици, а малко преподобни”. Мотивационното звено на човешката постъпка може да попадне в хиперзависимост от тоталния контрол на държавата, общественото мнение, икономическите и личните отношения. Тогава ще постъпваме не според Евангелието, а според завета на партията, така, както „е прието”, както е изгодно за бизнеса или просто, за да не обидим леля Маня. А ето, че апостол Павел се е отнасял по друг начин към „общественото мнение”: „Малко ми струва да бъда съден от вас, или от човешки съд” (1 Кор. 4:3). Може да се предположи, че именно изброените по-горе лостове ще бъдат използвани по времето на антихриста да склоняват човешките воли към отричане от Христа. И само към най-ревностните ще бъдат приложени мерките на грубо, в това число и физическо въздействие.

Психология и психопатология на духовното ръководство

Портрет на истеричната личност на фона на енорийския живот

Истеричните личности са особен контингент от вярващи – многоброен и забележителен. Разбира се, не бива да се забравя, че степента на изразяване на подобни разстройства е различна. Разликата между изостреност на определени черти от характера и изразената психопатия е голяма.

„На битово ниво истерията често се среща не като болест, а като определен стил на поведение, което се характеризира със силна емоционалност, театралност, самолюбие… Истерикът преживява болезнено липсата на внимание и се опитва да го постигне с всякакви средства, като нерядко предпочита негативна реакция на поведението си пред безразличието. Така устроен човек е в състояние много лесно да развали празника на околните с някакво изстъпление, предприето с единствената цел да привлече вниманието на хората върху себе си. С това той ще предизвика гняв и раздразнение, но при всички случаи това ще му бъде по-приятно, отколкото пълната липса на внимание.”

Кои са хората, които избират за себе си истеричното поведение? Всеки от нас може да си спомни човек, който, помолен да опише нещо, отговаря обикновено: „О, той е толкова голям, направо да си умреш от страх!” Или също: „Ненавиждам го до дъното на душата си!” Тоест отговорът на въпроса съдържа не толкова факти, колкото емоции.²⁰ Разбира се, тези ярки впечатления са свързани с лични преживявания, но фактите и конкретната информация в случая безусловно отсъстват, което е характерно именно за истеричните личности. Действително истериците си спомнят единствено емоциите, и очевидно мислят тъкмо с тях.²¹

За сътворения в хармония, но носещ в себе си последствията от първородния грях човек, в основата на всяко отклонение стои греховното начало – гордостта, в различни варианти и прикрития. Едно от проявленията на тази страст е тщеславието. То се характеризира с извънредно самомнение, неадекватна самооценка, твърде високи претенции, склонност към самохвалство, жажда за похвали. На тщеславието не са чужди лицемерието, лъжливостта, човекоугодничеството, ревността и завистта.²² Както виждаме, описанията на страстите на тщеславието и акцентите на историята почти съвпадат.

Нашият век е изграден от тщеславие и закърмен от него. Едва ли не от раждането си, детето бива учено да бъде по-добро и по-умно от другите, да демонстрира своите способности и постижения, да мечтае за кариера и богатство. Като завишава изискванията, които не съизмерва със силата си, човек ражда в себе си конфликта между „искам” и „мога”. Това е директният път към неврозите, сред които като най-често срещана се определя истерията.²³

Митрополит Антоний Сурожки отделя особено внимание на артистичността в поведението на истериците: „В истерията има момент на комедийност, лъжа, игра и т.н. Този вид психологически настроения, разбира се, са пагубни за духовния живот, защото остава много малко истина; човек така се заплита в собствената си комедия, че е трудно постижимо да застане правдиво пред Бога. Дори и да дойде да се изповяда, може и да каже цялата истина, но по някакъв начин ще започне да се любува на тази истина: колко драматично може да опише какво нищожество е всъщност. А това вече не е изповед, това е безполезно. Човек не може да се кае, ако, докато се изповядва, дебне с крайчеца на окото си и мисли: „Какво ли впечатление правя? Нима той не е поразен от ужаса, който му описвам?”²⁴ Истеричните личности са винаги най-отпред „на бял кон”. Те лесно се въодушевяват и ако си наумят нещо, то непременно ще го постигнат. „Очевидно те се стремят към промяна и свобода, жадуват всичко ново и рисковано, пред тях са отворени шансовете и възможностите на бъдещето”.²⁵ Както виждаме, тази класическа картина на акцентиране (тоест изостряне на обичайните, присъщи на мнозина черти на характера) се срещат доволно често.

Истеричните личности са много зависими от мнението на околните, доколкото тщеславието обича да бъде демонстрирано.

„При истериците e силно развито чувството за мъст; те са склонни да драматизират различни видове опит. Божественият опит с лекота се подменя с личния; собствените желания с лекота се представят за Божия воля. Такива личности се нуждаят от зависимост, ориентираност към силен събеседник-проводник, който би им придавал самообладание и би ги ограничавал.”²⁶

Понякога такъв човек търси нетрадиционни варианти на поведение в обществото. При това невинаги с провокативни постъпки или ярко облекло. Да бъдеш активен член на енорийската общност при цялостното скептично отношение към религията е един „не лош” вариант. Най-важното е да гориш по-силно, за да можеш да огряваш и другите.

Впрочем, има „още една доволно изкривена форма на тщеславие – гордостта с нейните недостатъци. Така, нерядко ни се налага да чуваме как някой заявява с гордост: Абе, и аз съм един рядко срещан негодник…”²⁷ Още по-често с това се сблъскват свещениците, когато енориашите (обикновено енориашките) казват за себе си: „Отче, аз съм толкова голяма грешница!” При това зад такова изказване не стои ни най-малко чувство на покаяние, а същото онова тщеславно желание да се отделиш, да привлечеш вниманието върху себе си. Именно тези хора се ръководят от принципа: „Ние сме съгласни да ни обичат или мразят, но не прощаваме равнодушието”.²⁸

Случвало се е да се види, как едва започнал служението си млад свещеник се превръща в жертва на своето обкръжение, което го превръща в кумир. Свещеникът едва успява да се опомни, когато попада в кръговрата на славата. И често пъти само Господ може да спре този кръговрат, като изпраща скърби и изпитания, за да може да го доведе до покаяние. Наблюденията показват, как истериците често пъти са неудържими фантазьори. Те изпитват „скука” да живеят в заобикалящия ги свят и се опитват да го променят с фантазиите си.

Изключителен принос за развитието на тщеславието и демонстративното поведение имат „публичните” професии като тези на оратора, актьора и т.н. Елемент на публичност има и в служението на свещеника. Склонният към тщеславие (истерично поведение) свещеник рискува да попадне в групата на „младостарците”. Като опасни (и най-ранни) симптоми могат да бъдат считани прекомерните грижи към външния вид, склонността към изнасяне на речи и проповеди пред публика (за която от значение е не самото наставление, а обстоятелствата около неговото произнасяне), склонността към самолюбие, подчертаност, зависимост от чуждото мнение, излишна потребност от даване на напътствия: „прави това, не прави онова”. За такъв човек ръкополагането би могло да бъде задоволяване на високи амбиции. По думите на митрополит Антоний Сурожки, такива свещеници „си въобразяват, че ръкополагането ги дарява с разум и опитност, със способността „за различаване на духове” и … без да притежават духовна зрялост, без да имат дори онова духовно зрение, което дава обикновеният личен опит, те си мислят, че са ги научили на всичко, което може да им помогне да поемат ръката на каещия се и да го поведат от земята към небето”.²⁹

Следва да отбележим, че стремежът към лъже-старчеството се среща най-често именно у истериците. „Мнозина, които обявяват себе си за пророци и по драматичен начин въздействат върху средата, се оказват в действителност по-скоро истерични натури. Този, който играе с пресилена лекота и удоволствие, проявява по-скоро психически недостатъци, отколкото истинското си призвание”.³⁰ Изпитвайки вътрешна потребност, която понякога не е ясно осъзнавана, тези хора настоятелно си търсят посредници. Искреното желание на някои да се променят ги спасява от груби залитания, докато други си намират подобни, като се оплитат в лъжливите мрежи на всички манипулатори.

Още един психологически феномен, характерен за описваната категория хора, обяснява окончателно склонността им да търсят „необикновени” духовни наставници. Работата е там, че истериците са склонни към напрегнато вътрешно очакване на своя „принц”, който ще дойде на бял кон и ще разреши всичките им проблеми. При това те проектират образите на светите подвижници от аскетическата литература върху околните. А склонността им към романтичната любов и привързаност им позволява да приемат отделни сходни черти за цялостен образ и да не забелязват очевидните недостатъци. ³¹

Свещеникът отправя страшно предупреждение: „Истерията е разложение на личността, която с разрушителната си сила освобождава огромни, пагубни количества енергия, като в разпадащ се атом”. Нещо повече, отърсването от истеричния стил е не само възможно, но и необходимо. Свещеникът „предписва послушание на такъв енориаш, включващо избягване на излишно психическо и физическо натоварване. Истерикът не бива да практикува каквито и да било излишни религиозни „подвизи”, дълги молитвени правила, послушание, което да подхранва тщеславното му усещане, че е значим, които да са в състояние за кратко да „разпалят кръвта”, за да може след това човекът отново да се върне в мрака на унинието при осъзнаването на своето непостоянство.

Твърдостта и последователността на духовника при ръководенето на такива хора дава положителни резултати. В процеса на общуване е необходимо да се пресекат внимателно капризите, плачливостта и притворството. Въпреки че когато такъв тип хора видят, че техните хитрости и игра не работят пред свещеника, те с лекота сменят духовния си наставник”.³²

Мотивът на депресията в полифонията на духовния живот
Да не се обезсърчаваме (Гал. 6:9)

Ръководени от мотиви, различни от тези на истериците, около истинните и мнимите духовници се събират личности с депресивни черти на характера. За тях е „доминиращ страхът от загуба в различните му проявления – страх от изолираща дистанция, беззащитност и самота, срах да бъдат напуснати. Те търсят неограничена близост и необикновено здрави връзки, които да ги свързват с други хора, и именно в това намират защита”³³.

Трябва да отбележим, че ни „вървеше” на близко общуване с вярващи хора с подчертано депресивна нагласа. Следва да си признаем, че общуването с тях не е никак лесно. Трябва да си не само особено тактичен, но и да притежаваш силна вътрешна защита, доколкото те несъзнавано се опитват да се втурнат във всички сфери от живота на събеседника, като постоянно го подтикват към откровеност с неочаквани знаци на особено разположение и внимание. Понякога те дълго „ухажват” избрания човек, опитвайки да се сраснат духовно с него, за да могат под крилото му да постигнат поне малко покой за себе си. Независимо от това, че много от тях добре владеят навика да манипулират другите, самите те лесно попадат под чуждо влияние и нерядко стават жертва на безцеремонни личности, използващи тяхната слабост. В нашия случай такива безцеремонни лица ще бъдат лъжепророците и лъжестарците, които, ще повторим, в болшинството си са тънки психолози и манипулатори.

„Депресивните личности търсят зависимост, която би им осигурила безопасност”.³⁴
Вместо свещеника в качеството на „донор” може да фигурира коя да е що-годе силна личност.

Като една от най-важните черти от духовния портрет на депресивната личност можем да споменем самонадеяността, титаническите напъни да станеш свят със собствени усилия. Естествено това води до бързи и сериозни разочарования, преминава в униние, от което е много трудно да се измъкнеш със собствени сили (порочен кръг). Оттук произтича желанието да се намери „помощник и покровител”, но неизвестно защо измежду хората. За съжаление, те игнорират Помощника (не само на думи, но и в действителност), способен да изцели всекиго, който Му доверява своята душа без остатък.

По този повод в книгата „Невидимая брань”* четем: „Грешат онези, които почитат добродетелта с прекомерна печал, която се появява у тях след извършването на греха, без да осъзнават какво се случва в тях от гордост и самомнение, и утвърждаващи се чрез твърде много упование на себе си и на собствените си сили. Защото, мислейки за себе си, че същността е нещо дребно, те поемат товар, с който се надяват сами да се справят. И сега, виждайки от опита на своето падение, че не притежават никаква сила, те се изумяват толкова силно, като че ли срещат нещо неочаквано, отричат се и проявяват малодушие; защото виждат паднал и прострян на земята същия онзи истукан, т.е. самите себе си, на когото са възлагали всички свои трепети и надежди”.³⁵

Много важен фактор в процеса на духовна рехабилитация при такива енориаши е личността на духовника. Опитният и честен свещеник, разбира се, се опитва да направи всичко възможно да помогне на страдащия (депресията е мъчително нещо!) при това без да измества Христос. Но ако на пътя на такъв човек се изпречи друг, склонен към манипулации, то тогава може да се случи истинска трагедия.

Отново всичко е наопаки?

Всеки незрящ, който дава обещания да напътства другите , е измамник и води онези, които го следват, в рова на гибелта по думите на Господа: „Ако слепец води слепец и двамата ще паднат в ямата” (Преп. Симеон Нови Богослов).

Горещият юлски ден е към своя край. Свършило е вечерното богослужение. Младият свещеник е благословил от амвона малцината енориаши, с приятно чувство за изпълнен дълг влиза в олтара и започва спокойно да се преоблича. Сърцето му пее звънко от радост. Съвсем доскоро той беше обикновен млад човек, който свиреше в „яка” група. Преди няколко години влезе в Църквата. А сега е призван да наставлява, да обръща заблудените, да помага на хората в различни трудни обстоятелства. И е безкрайно благодарен на Бога за това…

Тези светли мисли са пресечени от нечий скриптящ глас: „Отче, да не заспа? Време е да затваряме църквата!” Това е клисарят Темотей, старец на около седемдесет години. Служи в храма от двайсетина години, вре се навсякъде и обича да дава съвети. Ето пак, виждате ли, поучава, пречи на съзерцанието, но аз вече не съм онзи Юра, когото можеха да изпращат за вода за миене на подовете и поминутно да чете поученията. „Вече съм отец Георгий и трябва да се отнася подобаващо към мен. Не заради мен самия, разбира се. Аз прекрасно знам, че да приемаш почести означава да трупаш грехове. Но пък сана ми трябва да бъде почитан. За това са писали и светите отци. Ето например, св. Теофан Затворник или … Да, ето, и Олег, макар и да сме съученици, след като ме ръкоположиха някак твърде свободно разговаря с мен. Не мога да разбера и защо не ми целува ръка, а все пак така е по правилата. Трябва да му кажа, че вече е редно да се отнася с мен по друг начин… ”

Уви! Колко често младият свещеник разсъждава по този начин, без още да е придобил никакъв духовен опит. И така, често пъти тези размишления и съответстващото им поведение води до онова, което се нарича „младостарчество”. Такъв свещеник вече стои на ръба на духовната прелест.

Получава се смесване на понятия, отнасящи се към свещения сан и към личността на свещеника. На нивото на разума – всичко е ясно. На нивото на душевното разположение възникват въпроси: целуват ми ръка като на човек, който носи духовен сан, или на духовния сан, който аз нося? Но дори и да е на сана, то нали той е мой? Ако не бях аз, нямаше да има на кого да целуват ръка. Или другият въпрос: ако ме обиждат и оскърбяват „по служба”, трябва ли да се боря за честта на свещеническите одежди или трябва да се въздържа? Трябва ли да изоблича с властта на свещеника забелязаното зло, или да го подмина с човешко снизхождение? Пред такива трудни въпроси може да се обърка всеки. От това, как ще бъдат решени, зависи бъдещото служение на младия свещеник. Целият му устрем и плам може да се обърне в борба със сенките, за които предупреждава апостол Павел (1 Кор. 9:26).

Младият свещеник, който не е подготвен нито духовно, нито душевно (А психологическият опит е също важен!), е в състояние да възприеме ръкополагането в свещения сан едва ли не като получаване на всички Дарове на Светия Дух изведнъж. Особените благодатни утешения, които се случват в началния период след ръкополагането, се приемат за неотменима привилегия.

Започвайки да наставлява, той, разбира се, се опира на книжния опит, придобит от усиленото 3-4 годишно изучаване на светите отци. (При това на първо място трябва да се четат онези книги, които са приложими към живота, едва след няколко години внимателен християнски живот и то при наличието на опитен духовник.³⁶) Може и да не се съгласим с такава категоричност. Но очевидно е това, че трябва да се чете разсъдливо.³⁷ След „изгълтването” на книгите за висотата на духовния подвиг, от устата не престават да излизат такива изрази като „смирение”, „свето послушание”, „благодатни дарове”, „духоносни старци”, и т.н.³⁸ Младото сърце се разтапя от наплива на „благодат”, а ако трябва да го кажем направо, от емоциите, споени с тщеславие. Изпълнява се предупреждението на Спасителя за плевелите, които растат сред пшеницата (Мат. 13:24-30). Искаме да приложим всички романтични разкази за послушанието и стареца към самите себе си, при това непременно да заемем ролята на стареца. Каквото и да говорим, във всички времена броят на онези, които искат да смиряват многократно е превишавал броя на готовите да се смирят.

Жените и свещеникът

Всеки свещеник знае, колко много жени имаме с неизчерпаема енергия. Тези дами са винаги готови да слушат беседи на религиозна тематика, те идват постоянно, за да обсъждат собствените си проблеми, изповядват се дълго и скрупульозно. Те винаги търсят утешение в духовните обятия на любимия (как опасно е това!) отец.

Синдромът на „жените-мироносици” е подробно описан в книгата на прот. Владимир Воробьов „Покаяние, изповед, духовно ръководство”. Авторът отбелязва, че тези жени търсят преди всичко духовна топлота, благоразположение, внимание. Често пъти те са самотни, разведени жени или пък мъжете им пият – с една дума, това са нещастни хора, с непотръгнал личен живот.

Свещеник Борис Нечиполов отбелязва, че „една от отрицателните черти на днешните жени се явява психологическата бездомност”.³⁹ Тоест, сякаш има покрив над главата си, но няма дом. Често пъти вина за това има самата жена, която не е успяла (или не е пожелала) да стане източник на домашна топлота и уют. „Жена, която „сама не е в себе си” – очевидно, не може и да има дом. И сдобиването с дом за жената се случва паралелно с връщането при себе си, към светинята на душата си ”.⁴⁰

Да си представим ситуацията, при която такива жени, при това с истерични черти на характера, наобикалят нашия „младостарец”. А ако освен това, той се окаже висок, има приятен глас, дар слово и прочее привлекателни качества, то борбата може да се окаже доста сериозна.

Вътрешният стремеж на такъв свещеник да упражнява „духовно” ръководство среща подкрепата на цяла група енергични енориашки. Това още повече замъглява духовния взор на пастира. От всички страни непрестанно се чува: „Ах, отец Г.!” Свещеникът започва да улавя върху себе си внимателните, изучаващи, до голяма степен възхитени погледи. Отговорността нараства – вече не може просто ей така да се обърне, да прекоси храма. Необходима е особена елегантност, плавност. Налага се да си обръща по-голямо внимание и преди всичко дълго време да изучава движенията си пред огледалото.⁴¹ И въобще – подрасникът е вече старичък. Нужен е нов, а и по-пищен, от хубав плат, та нали хората гледат. Или обратно – дай да облека по-старо позакърпено расо, поизтъркани обувки, нека всички видят, че не съм някакъв сребролюбец, а се смирявам!

Пет-шест години работа над себе си в подобна посока формират завършения образ на „блестящия духовен ръководител”, който владее психологията, езика на тялото⁴², физиогномиката и метода на Станиславски. „Вече можем да се заемем и със старчество”…

Особено щателно се изучава светоотеческата литература и на първо място монашеската мисъл: за смирението, за подчинението на волята на стареца. Онези, които изразяват несъгласие с господстващата в общността система на ръководство, биват обвинявани в непознаване съчиненията на светите отци и ниско духовно развитие.

А какво става с нашите верни духовни чада? Тяхната привързаност е успяла да прерасне в зависимост. Всяка дума и жест на любимия духовен отец се улавят още във въздуха, обсъждат се, натоварват се с особен смисъл. Впрочем, понякога цялото това „почитание” се въздава даже на хора без духовен сан, един вид, „авансово”.

Литературата за послушничеството, духовното ръководство и прозорливостта се предава от ръка на ръка. Основна тема за разговори стават разказите за съвременни и древни старци. Всяка духовна дъщеря се стреми на всяка цена да проведе специален, индивидуален разговор с отеца, да му бъде колкото се може по-близка. Така неусетно се престъпва втората заповед на Декалога: „Не си прави кумир”. Колкото и да е свят човек, не бива да засланя със себе си образа на Христос.

Култът към личността в отделните енории може да приема формата на тоталитарна секта в Православната църква. На такива места казват на черното бяло и представят бесовете за Ангели. За да разсеем подозренията в черногледство и всяване на ужас, ще приведем думите на жив свидетел. Той успял да се избави от влиянието на един виден „младостарец” с помощта на титаничните усилия на няколко свещеници, в това число духовници от епархията.

Представяме само едно от неговите признания: „Вярата ми в свещеника беше толкова силна, че дори от една негова заповед бях готов да извърша не само безнравствено дело, но и престъпление, като си мислех, че по такъв начин служа на Бога. Същият този свещеник, виждайки и поддържайки моя стремеж, ме използваше за свои лични нужди”.

Неотдавна в Москва беше открит Център за рехабилитация на жертвите на тоталитарните секти. Налагало се е да чуваме за необходимостта от разкриване на подобен център за жертвите на тоталитарните общини и лъжестарците в Православната църква. Зад тази печална шега стоят стотици жертви, повечето от които напълно загубили доверие в свещенството или даже изцяло напуснали Църквата. Някои от тях, макар и да не са скъсали с Православието, се измъчват от постоянно недоверие към хората, подозрителност, изпадат в песимизъм и депресия.
По мнението на А. Л. Дворкин, „младостарчеството” и тоталитаризмът в Православието са „периферни явления, осъдени от свещеноначалието”.⁴³ Ние не споделяме този оптимизъм, доколкото размахът на други лъжеблажени, лъжестарици и „младостарци” е толкова голям, че е напълно приемливо да го наречем цяла тенденция в съвременния духовен живот.

Описаните от същия А. Дворкин етапи на подчинение на съзнанието са напълно универсални и се прилагат в различни варианти в „старческите” общности. Най-просто тези етапи изглеждат така:

1. Отказ от всичко минало. На хората се внушава, че преди да се запознаят със стареца (или някой като него), те не са познавали истинното Православие, неговите тайни и дълбини.

2. Разделение на съзнанието и волята на човека. Разбира се, далеч не всички се поддават на това. Пречка за това се явява нашата истинна вяра и трезвост. И въпреки това, част от хората, приемайки Евангелието, изпълняват волята на своя „авва”, напълно диаметрално противоположна на учението на Църквата.

3. Култ към личността на своя учител и фанатична привързаност към него (християнството – това е той/тя).

На тези „три кита” се основава всяка тоталитарна организация. Настоящите лъжестарци и юродиви ползват всички възможности на съвременните технологии за „утвърждаването” на своето име.

Действително, „в нашия паднал свят няма нито една светиня, която злата воля не би могла да изкърти от храма и да я използва като камък за разрушение на Църквата”.⁴⁴
Ставайки член на лъжестарческа общност, човек прави няколко сериозни стъпки, разрушаващи заложените в нас механизми за духовна и психологическа самозащита. Първо, той се принася в жертва на ръководителя и го прави преди всичко, като се отказва да анализира произтичащите събития и най-вече действията на ръководителя: „Отсега нататък старецът решава всичко. Той определя кое е добро и кое – лошо. Той дава благословия какво да се направи и от какво да се въздържам”. Както беше посочено по-горе, всичко това се облича в булото на „светото послушание” и „отсичането на волята”.

Второ, индивидуалността се принася в жертва, в угода на общността. Не греховността, както е било в манастирите, ръководени от опитни и духоносни старци, а именно индивидуалността. По същността си, общността на лъжестареца не се явява нищо друго, освен тълпа, живееща по свои закони и преди всичко обезличаваща човека.⁴⁵ Счита се, че никой православен християнин не би искал да види хора вместо в нозете на Спасителя, до леглата на измамниците.

Необходимостта всеки да има свой духовен ръководител, който следва пътя на спасението, е била многократно подчертавана от Отците на Църквата. „Но за да ни изпрати Христос такъв отец, трябва да го търсим, с пламенна молитва и дух на покаяние”.⁴⁶ Виждайки как се изкривява понятието за духовно ръководство, св. Игнатий (Брянчанинов) предупреждавал пастирите и техните пасоми: „Поради изсичането на благодатните ръководители и умножението на лъжеучителите, подлъгани от бесовска прелест и въвличащи целия свят в тази лъжа, е необходимо да живеем разтворени със смирение. Страхувай се от лицемерието, което е първо в теб самия, после и в другите: страхувай се, именно защото с течение на времето е способно да зарази всеки при най-малкото отклонение към лекомислено поведение”.⁴⁷

Изпратеният от Бога смирен и опитен пастир е винаги, и особено в наше време, дар, който не бива да съчиняваме в мечтите си и да творим с ръце, като проектираме своите идеалистични представи върху първия срещнат.

Гласът на песимиста

„Разочаровах се от вярващите. На тези хора е дадено толкова много, но далеч не са на висотата на получения дар. Откакто започнах да ходя на църква, не съм срещнал нито един нормален. Дори най-простото, умението да слушаш – къде е то? Оставам с впечатлението, че тези хора слушат само себе си, те са изпълнени с изключителната значимост на събитията, включително със случващите се в самите тях. Те постоянно изнамират и обсъждат „изкушения”, „кръстове”, трудности. Те са дотолкова завладени от собствените си проблеми, че се учудваш на това колко са тесногръди. За тях е невъобразимо трудно да се погледнат, да се озърнат наоколо, да вдишат с пълни гърди. Идвайки в Църквата, исках да придобия вътрешна свобода, но се сблъсках с огромно количество ограничения, предписания, обреди и обичаи, които се почитат свято от вярващите. Неизпълнението на най-малкото от тях те заплашва с истинско гонение. При това преследването от страна на вярващите, които мислят, че принасят Богу служба (Иоан. 16:2), както имах възможността да се убедя, имат изтънчен и просто непоносим характер.

Прекомерното четене на отечески книги поражда у такива хора изострена чувствителност към греха и неправдата. Въпреки че липсата на смирение обръща това търсене на правдата не навътре в себе си, а навън, превръщайки го в разглеждане на ближния като в анатомически театър. През цялото време се усещам следен: „В този случай той не постъпи смирено. Сега в него говори тщеславието. Той наруши поста: трябва да го изобличим… ”

Тази атмосфера на преследване и придирчивост е изключително дребнава и тягостна. Не искам да се отвръщам от Бога, но с такива „вярващи” ми е по-тежко, отколкото с обикновените нецърковни хора.

Това неволно ме отблъсква от общуване с тях, от техните непрестанни разговори за свещеници, игумении, броеници, молитви и свети места. Какъв е изходът? Какво да правя в такава ситуация?”

Отговорът на православния психолог

За да се отговори правилно на поставения въпрос, трябва да се имат предвид два момента. Първо, много неща зависят от личността на самия запитващ, а второ, следва да признаем, че проблем действително съществува и че трябва да се научим да го решаваме. Разпространена грешка на неофита е да счита всички вярващи за свети. Това се случва в периода на „първата любов”⁴⁸, когато всичко изглежда розово, молитвата ромони като ручей, всички духовни цели изглеждат близки и лесно постижими. Доколкото все още отсъства опит и елементарен усет, всеки душевен подем се възприема като искра на благодат. Много духовни писатели са обръщали внимание на това.⁴⁹

Обикновено още с първите си стъпки в храма вярващият научава великото значение на смирението. Макар смирението да е дар Божий, получаван след дългогодишен подвиг, много по-лесно е да се усвоят определени правила и ритуали, стандартни фрази, които ще помогнат да се изявиш като „вътрешен” човек.

Във всяка общност, за съжаление, има хора, които не са излезли от периода на „религиозното детство”. Действието на призоваващата благодат е изчезнало, а духовният опит все още не е придобит. Много от тях така и остават в състояние на известна инфантилност. На тази почва избуяват различни психопатологически явления. Възможно е нашият герой да се е срещнал с група енориаши от именно такъв характер. Те изключително държат на външната, ритуално-обредна страна на Православието, без да осъзнават, че при цялата и` значимост съществуват и по-дълбоки пластове.

Всяко излизане извън рамките на ритуала се възприема от групата като бунт. Такъв беглец бива бързо усмирен, а ако не се поддаде, то бива изгонен от групата. Налице е групов стереотип на поведение, като резултат на колективната несвобода от съществуващите норми. Тези стереотипи се отличават с всеобщо почитание, култивиране и насаждане. Даже при слабо познаване на трудовете на светите отци, прави впечатление, че те в един глас утвърждават: най-тежкият грях е гордостта, най-висшата добродетел е смирението. И ето, че новите членове на общината, без да са придобили духовна зрялост пребивават в постоянно стремление (понякога стигащо до натрапчиви, тревожни състояния) да не би да се откроят със своето несмирение; те искат да се отличат със смирение. Така, един от най-разпространените стереотипи е, че изразяването на собствени желания и предпочитания е грях. Ще приведем онагледяващ пример.

В бюфета при храма вярващите са се събрали за обща трапеза. Питат един от присъстващите: „Как ядете кашата – с масло или без?” Последвалият отговор бил: „Както благословите”.

Разбира се, подобен отговор се ражда не от дълбоко вътрешно чувство на смирение, както това се случвало при благочестивите подвижници. В конкретния случай човекът е движен от страха да не получи осъждане от обкръжението. При това у дома или в каквато и да била друга обстановка същият този човек напълно конкретно и активно изразява и дори нерядко ги отстоява в спор. Но тук – това е друга работа! Между другото, даденият човек не си дава сметка, че с такъв отговор поставя в неловко положение този, който му е предложил масло.

В книгата на митрополит Антоний (Блум) има хубава илюстрация по тази тема. Веднъж при него дошъл Никодим (Ротов), тогава все още архимандрит.50 На всички въпроси на владиката: „Искате ли лимон? Чая със захар ли го пиете? Да Ви сложа ли сладко?” той отговарял със стандартната фраза: „Както благословите”. Най-накрая митрополит Антоний не издържал и казал: „Отец Никодим, благославям Ви да кажете истината!”

Игумен Евмений (Перист) счита подобни отговори за проява на безотговорност. „За да намерят оправдание на безотговорността, собственото нежелание да отговарят за своите мисли, действия, постъпки, сред църковните хора съществува много интересно оправдание. Човек, който не желае да взима отговорни решения и да живее отговорно, намира в забележителния и дълбоко духовен принцип на послушанието оправдание на собствената си безотговорност. В съвременната църковна среда, това се излива в класическата формула: „Както благословите…” И тук е важно да разберем: кога става въпрос действително за послушание и кога за нежелание да се поеме отговорност относно едно или друго решение.

Зад думите „Както благословите” (самите думи са прекрасни, постановката на въпроса е прекрасна!) много често се крие простото нежелание да решаваш самостоятелно, да мислиш самостоятелно. Затова ако обърнем внимание на съвременните пастири, то най-често те по цял ден се занимават с това наляво и надясно да решават въпросите на своите духовни чеда, които не проявяват никакво отношение към собствения си духовен живот. Нерядко може да се види как някои от тях „висят на ръцете” на своите духовници. Според тях, въпросите, касаещи техния духовен живот, трябва да бъдат решавани от свещениците, доколкото под предлога на „живота в послушание” те напълно са отвикнали да поемат върху себе си всякаква отговорност”.

В основата на повечето от неврозите е заложен конфликтът на желанията („искам”, „трябва ми”) и възможността за тяхната реализация. Онова, което човек би искал да бъде, което би искал да има, невинаги е постижимо в реалния живот. За невротика са изключително важни външните „опори”, като всеки има свои: някои напрегнато очакват одобрения, похвали; други не по-малко се страхуват от порицания и стълкновения. Ако неврозата сменя цвета си като хамелеон и се маскира с „православния” цвят, при всички случаи ще си остане болест, жалко подобие на истинската добродетел. Начинът, по който се смирява невротикът, е карикатурен: маниерничи, изисква, търси особени обстоятелства (необходим му е някой, който да забележи неговото смирение!). Други печални пародии на смирението са невротичният страх, нерешителността, натрапчивото самоизтезание, страхът от свободата, от „откритите пространства” на духовния живот.

Първите важни за детето хора са родителите – именно чрез тяхната похвала или неодобрение се регулира поведението на детето. Често пъти родителите злоупотребяват със своята значимост. Колко много усилия хвърлят православните родители, за да възпитат детето си в послушание, считайки това за крайъгълен камък на педагогиката. И колко рядко тези хора си задават въпроса: кой ще научи нашите деца как да използват свободата си. Същата онази свобода, към която сме призвани, по думите на Апостола, но която не бива да бъде повод за угода на плътта (срв. Гал. 5:13). Прекомерното обременяване на детето с религиозно възпитание, „духовност”, за която то все още няма вътрешна готовност, често пъти дава обратен резултат.

Няма спор, изключително радостно е да видиш, как детето търси всеки път благословията на родителите си и знае, че не винаги трябва да слуша собствената си воля. Но това поведение трябва да бъде естествено следствие от неговите убеждения, а не механично изпълнение на приетия семеен обряд. Най-важното е да не бъде отблъснат у детето усета към свободата, което поражда инфантилизъм, безотговорност, стремеж да направи всичко, „както благословят”. Тънкият познавач на християнската психология, св. Теофан Затворник, настоява на това, че децата не трябва да се „приучават”, а да се „предразполагат”.⁵¹ А борбата с греховете, които се развиват с детето, не бива да се превръща във война със самото дете.

Да си спомним думите на Апостол Павел: „Всичко ми е позволено, ала не всичко ми е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо” (1 Кор. 6:12). Тази свобода може да се окаже по-страшна от всеки затвор за човек, който се стреми да заклейми всяко явление с етикет „добро” или „лошо”. Оттук желанието да регламентираш живота си, максимално да се ограничиш външно, да се затвориш, за да може по-рядко да попадаш в мъчителното състояние на избор.

Вяра в обряда – ето името на най-мощното течение в съвременното Православие. И това се отнася не само за хората, които идват в църквата три пъти в годината: на Богоявление – за светена вода, на Връбница – за върба и на Възкресение – за да осветят козунака и яйцата. Много от нас ходят редовно в храма, изповядват се, причастяват се, четат маса книги, но посвещават живота си на култивирането на комплекса на вътрешната несвобода.

Феноменът на подмяната, или „прехвърлянето на мотива върху целта” се характеризира с пренос на вниманието върху процеса на постигане на някога значим резултат, върху обстоятелствата на неговото формиране и външните атрибути. Схимонах Паисий Атонски прави едно сполучливо сравнение. Той пише за хора, които ревнуват „в неправилната посока”: „По времето докато те, бивайки с крехки сърца, биха могли да преуспеят, дяволът в крайна сметка им отнема това. Те отиват, например, до лавката да си купят поднос, за да сложат върху него цветя. Когато намерят подноса, се радват, а самите цветя вече нямат значение”.⁵²

Това се вижда най-отчетливо от примера на църковния пост. Много важни се оказват външните обстоятелства: колко пъти на ден трябва да се направи дадено нещо, колко пъти в седмицата трябва да се ходи на служба и кои точно акатисти трябва да се четат допълнително. Но ако се поинтересувате: „Защо точно ви е нужен пост? Какво очаквате от него? Каква е духовната цел на поста?”, можете да чуете в отговор: „Постът е установен от църквата”, или друг отговор, при който причината се смесва със следствията.

Понякога, вместо висока духовна свобода, която се придобива в процеса на доброволно духовно подчинение на повелите на църковния календар, човек намира удобен повод да легне в прокрустовото ложе на ритуала. Вместо тайнственото единение, завещано от Апостола: „Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат” (Рим. 12:15), получава се кинаджийското „всички побягнаха и аз с тях”. Удобно е да се осъзнаваш като член на организирана маса, която в определен ден дружно отива да освещава козунаци, в определен час ще дойде в храма със сини (зелени, червени…) забрадки, и т.н. Ние знаем предварително какво ще се случи през следващата една година, всеки ден е разчетен в рамките на църковния обряд, който, за съжаление, е способен да засенчи Тайнството.

В началото подобна затвореност и ритуалност може да има известно положително въздействие. Още веднъж да уточним, че не става въпрос за благодатната изолираност на човека от греховния свят, а за ситуация, когато човек, който не е надживял страстта, се оплита в кръга на църковната терминология и обряд. По този начин може да протече периода на адаптация, подготовката на човека към по-нататъшен растеж. Съгласно светоотеческото учение, грехът, „сраствайки” се с човека, се превръща в греховен навик, чието изживяване представлява дълъг и мъчителен процес. За новообърнатия е важно да не остане на този етап, да не се омърси в безкрайното отърсване от собствените си „изкушения”, в търсенето на особена святост, в ритуалите и поклонничествата.

Човек, който влиза в Църквата, забелязва не без удивление, че неизвестно защо, пътят на вярата у мнозина е заменен със сляпо следване на авторитета на дадена личност или от мнението на групата. Неволно, той се влива в общия поток. Но „ако той остане при тази форма на вярване, то религията на духа ще си остане недостъпна”.53 По думите на И. А. Илин, тези хора така и не надрастват „религиозното детство”.54 Следва да признаем изключителната важност на всичко външно в християнството, но при условие, че тази форма (съсъд) е с духовен смисъл.55 При това трябва да избягваме другата крайност, в която често изпадат вярващите хора. Имаме предвид почти органическото неприемане на обредите, външната страна на Православието.⁵⁶

Друга крайна тенденция, която ни се е налагало да виждаме в средите на ревностните православни, е пълното отрицание на достижението на науката, на всяко външно знание, сякаш всичко това е изпълнено с особен антихристиянски смисъл. Все още не е затихнал ажиотажа около компютрите и бар кодовете, а на хоризонта се появяват вече нови обекти за борба. Ще приведем по памет още един случай, описан у прот. Дмитрий Дудко. По времето, когато автомобилът все още бил рядкост, един енориаш, виждайки преминаващ лек автомобил, се обърнал към възрастния свещеник с думите:

– Виж, отче, яхнал е дявол!
– Това е добре – отвърнал свещеникът, – по-лошо е, когато дяволът е възседнал човека.

Нашата задача не включва обсъждането на взаимодействието между науката и християнството. От гледна точка на психологията, в тези ситуации се наблюдава тенденция за търсене на външен враг, който отвлича силите на душата от трезвостта и борбата с греха. Образът на външния враг може лесно да бъде открит, особено в последните времена, действително изобилстващи от примери за отстъпление от истината. Като се ръководим от това, лесно можем да стигнем до отрицание на всяка образованост, технически средства, човешки знания, и дори на „светските” книги въобще. Нежеланието да напрягаме гънките на собствения си мозък води до войнствено отношение към светската ученост. По този повод св. Григорий Богослов пише: „Учеността не бива да се унижава, както правят някои, но трябва да признаем на глупавите и необразованите това, че който се придържа към такова мнение, би искал всички да бъдат като него, за да може собствената глупост да остане незабелязана сред общата маса и за да се избегне разобличението в невежество.”⁵⁷

Вечният мотив (или личности с натрапчиви идеи)

„При личностите с натрапчиво развитие, винаги съществува опасността да доведат до абсурдност своите правилни познания и възгледи, превръщайки всичко действително в мъртва схема”.⁵⁸

По този повод един съвременен психиатър привежда следната тъжна шега: „Един човек, който отишъл на небето, видял две врати със следните табелки: „Вход за Царството Небесно” и „Вход за лекцията за Царството Небесно”. Той помислил малко и влязъл във втората”.⁵⁹ За описанието на дадения личностен тип психолозите използват термина „фригидност” (негъвкавост) на различните му характеристики. Това се отнася „към неподвижността на тялото, поведенческия социален стереотип и общата тенденция да продължаваш по стария начин, който вече се е оказал неподходящ или дори абсурден”.⁶⁰

Когато общувате с такъв човек забелязвате, че в действителност той разговаря сам със себе си, без да отговаря на въпросите ви и да възразява по същество.

В православието такива хора често намират призванието си в постоянното търсене на другомислещи, „еретици”, „обновленци” и т.н. Позицията, която те самите заемат, е прието да се нарича „ултраконсервативна”, макар че може да си спомним израза на св. Григорий Богослов: „извънмерно православни”.

„В религията те са склонни към ортодоксалност и догматизъм, а също съответно, и към нетърпимост спрямо другите вероизповедания. В представите им за Бога доминира аспектът на строгия и отмъстителен Бог Отец, който притежава преди всичко качествата на патриарх, изискващ безусловно послушание и вяра. Успоредно с това, нерядко те са суеверни и поддържат магически представи… молитвениците и броениците, като подпомагащи концентрацията на вниманието и припомнянето, се превръщат в шаблон, предписание, което изисква безусловно изпълнение”.

Представите им за Бога и Църквата могат да бъдат изключително „умни” и детайлизирани, а познанието на Устава и въобще обредната страна – впечатляващо. Но животът на духа не може да се отглежда в тъмницата на забраните. „Хора, които притежават бюрократична набожност, преди всичко застават СРЕЩУ нещо и рядко пъти се борят ЗА каквото и да било”.⁶¹

Духовната основа на описваното явление е страхът от неограничената свобода, дадена на човека, своеобразна боязън от открити духовни пространства. Бог им изглежда като строг учител, изискващ изпълнение на всички правила и предписания (типично фарисейство!) Натрупвайки се, енергията на страха се преражда в агресия. Обсесивната личност, „критикувайки другите, пренася върху тях собственото си безпокойство и се опитва да ги промени”.⁶²

Ако истеричната личност се характеризира с „изпъкващи” емоционални черти, шизоидната – с мисловни, то натрапчивата – с прекомерно развитие и неправилна насоченост на волевото начало. Обсесивно-компулсивният тип живее в състояние на постоянно волево напрежение. Усвоявайки бързо какво подобава на вярващия човек и какво не, той ежеминутно се принуждава да мисли и чувства „онова, което трябва”. Той прилага за целта максимум усилия, като в действителност „сублимира” дълбинните си страхове, но същевременно създава само илюзия за праведност.

Психолозите отбелязват, че обсесивните личности като че ли играят избрана роля (по-точно принуждават себе си да го правят), представяйки се или като „работещи”, или като „любящи съпруги”, или като „вярващи по време на вечерня”, или като „поклонници”. При това сами се задължават да се държат така, както трябва да изглежда човек на работа, у дома, по време на пътуване до светите места, като въплъщават многобройните детайли на образа. При това те с гордост ще ви обърнат внимание, че постоянно се принуждават да правят нещо, доколкото в Църквата са получили множество предписания. Ако свещеникът посочи на такъв енориаш дадено правило, то то ще бъде изпълнявано в най-малки подробности, а компулсивно акцентираната личност дори ще събере цялата информация по дадена тема. А ако му предоставиш свобода на избор, необходимото му усещане за вътрешна принуда и задълженост ще изчезне.

Догматизмът и вътрешната неувереност са двете страни на един и същи медал, доколкото „догматизмът се появява, за да надвие съмнението и неувереността, като ги компенсира”.⁶³

„Човек с натрапчив синдром постоянно се опитва да се застрахова, да се защити. Затова толкова упорито се вкопчва в принципите и правилата; за него няма нищо по-страшно от необходимостта да промени каквото и да било в собствената си личност. Отличителната му черта е магичното мислене: предпазване с помощта на правила и забрани и спазване на установения ред помагат в преодоляването на страха. Болезненият навик сто пъти да провери вратите и кранчетата, повтарянето на молитви до безкрайност, преброяването на колите по улицата, или многократното обмисляне на всяка дума, преди да направи следващата крачка, му дава чувството, че може да преживее най-малко няколко часа без страх”.⁶⁴

Единството на храбрите

Законът на практическата психология и духовния живот гласи: човек разобличава в другите онова, в което самият той е грешен, и се бори срещу онова, което е неспособен да разбере (проекция). Затова някои хора биха искали да видят Православната църква под формата на някаква полу-катакомбна секта, враждебно настроена към заобикалящия свят.

„Истинното духовно единение е възможно именно там, където човек стои духовно и религиозно на собствените си крака, тоест носи в самия себе си живите източници на духовния опит и религиозната вяра. Там, където го няма, единението няма да е на действителната висота; а това означава, че там е нужен стремеж към тази лична самостоятелност и вътрешна човешка свобода”.⁶⁵

За съжаление това се случва много рядко… Много по-често се случва да видим множеството „болести” на църковните общини. И тези недъзи се явяват продължение на тези болести на душата, които донасят отделните и` членове. Без да са ръководени от свещеници, тези общества се развиват по всички закони на груповата психология и психопатология.

В църковната общност (особено в скорошно възникналите) могат да се окажат много хора, които преди всичко търсят външна поддръжка, съчувствие, внимателен събеседник. Те са в състояние в продължение на часове да ви разказват за проблемите си, без особено да се интересуват от чуждите. Оттук се проявява стремежът да се сближат с „отчето”, да чуват неговото одобрение, което с времето прераства в зависимост и дори в човекоугодничество. За такива хора казват, че за тях свещеникът заменя Христос… Уви, никой от пастирите не е застрахован от „тънкото сладострастно желание да владее душите на своите духовни чада, особено женската душа, особено преданата душа”.⁶⁶

Трябва винаги да помним, че опитът на конкретната енория не е тъждествен на опита на Православието. В богословието дори съществува специален термин за обозначаването на този феномен: „парохиализъм” – ограничаване на света от мащабите на енорията.⁶⁷ Но за съжаление често ни се налага да виждаме как православните общности, братствата или просто групи от енориаши, обединени от обща идея, бързо се превръщат в зле организирано общество, а понякога направо в тълпа.

„Когато „живото предание” умира в името на хората, те опитват да го съживят, като акцентират на своята „традиционност” и измислят „-изми”. Те не дишат въздух, но обосновават и пропагандират необходимостта да се диша”.⁶⁸

Бележки

1 Протойерей Владимир Воробьев. Покаяние, исповедь, духовное руководство. Издательство „Свет Православия”, 1997, с. 37. (Българско издание: Покаяние, изповед, духовно ръководство, С. 2002, ИК „Омофор”).
2 Св. Теофан Затворник, Путь ко спасению.
3 Съвременните психиатри твърдят, че „Близостта на механизмите на патологическите психогенни разстройства с механизмите на психическите реакции на здравия човек прави тяхното разграничение трудно” (Чудновский В., Чистяков Н., Основы психиатрии. Ростов-на-Дону – Москва, 1997, с. 68.)
4 Антипсихиатричното течение от средата на 60-те и 70-те години в Западна Европа и САЩ и от началото на 90-те години в Русия.
5 Нека си припомним думите на Ориген: „От нас се изисква не изтребване, не унищожаване на природните деятелни способности на душата, а очистване. С други думи, ние трябва да отстраним цялата мръсотия и нечистота, с които я покрива нашата небрежност, за да и` съобщим природното сияние на нейната младост с присъщата и` вродена сила” (Двадесет и втора проповед за Усия, 4. Цит. по: Оливье Клеман. Истоки. Богословие отцов Древней Церкви. Тексты и Коментарии. М., 1994, с. 174).
6 Тук и по-нататък ние наричаме Свети Отци канонизираните автори, чието учение е прието от Църквата.
7 Конформизъм – приспособяване, безкритично следване на чуждо мнение.
8 Менделевич В. Д., Клиническая и медицинская психология. М., Медпресс, с. 351.
9 Тук: незрялост.
10 Вж.: Шапиро Д. Невротические стили, с. 139.
11 Достоевский Ф. М., Идиот. Горький, 1998, с. 9.
12 Преди всичко, защото са търсени.
13 Подробно за този тип литература вж. работите на дякон Андрей Кураев, в частност „О нашем поражении”, Спб., 1999, (бълг. превод: За нашето поражение, ИК „Омофор”, С. 2001). Ние разглеждаме само психологическата страна на това явление.
14 От thrill (англ.) – предизвиквам трепет, завладявам, увличам.
15 Менделевич В. Д., Цит. съч., с. 332.
16 Израз на св. Григорий Богослов.
17 Впрочем, с времето самите разказвачи са в състояние да повярват на собствените си измислици. Това е красноречиво показано от Н. С. Лесков в разказа „Привидение в инженерном замке”.
18 Ильин И. А., Аксиомы религиозного опыта, с. 54.
19 Петрушин В. От рабства к свободе // Прикладная психология и психоанализ. 2000. № 2.
20 Шапиро Д. Невротические стили, с. 96.
21 Може да се каже, че съществува цял „истеричен” тип в живописта (и въобще в изкуството) – импресионизмът: никакви детайли, само впечатления и настроения.
22 Зорин К. В. Хочешь ли быть здоров? Православие и врачевание. М., 2000, с. 84.
23 Московский Психотерапевтичный журнал, 1994, № 4, с. 167-168.
24 Менделевич В.Д., цит. съч., с. 313.
25 Риман Ф. Основные формы страха. Пер. С нем. Гушанского Э. Л. М., Алетейа, 1999, с. 241.
26 Свещеник Алексанр Ельчанинов. Записи. М., издание на Сретенския манастир, 1996, с. 25.
27 Седых М. Что играет мной?, с. 53.
28 Пак там.
29 Митрополит Антоний Сурожки, О встрече, СПб., 1994, с. 244.
30 Мюллер, Й., Цит. съч., с. 71.
31 Шапиро Д, Цит. съч., с. 101.
32 Игумен Евмений (Перистый), Пастырская помощ, душевнобольным . Издателство „Свет Православия”, 1999, с. 165
33 Риман Ф. Цит. съч., с. 248.
34 Риман Ф. Цит. съч., с. 99.
* На български книгата е преведена под заглавието: „Стремеж към съвършенство”. За автор се сочи св. Никодим Светогорец.
35 Невидимая брань. Издание Московской патриархии, М., 1979, с. 27-28.
36 В повестта на В. Алфеева „Джвари” иеромонахът казва на неотдавна приобщена към вярата жена: „Защо четете Лествичник, тази класика на монашеския опит, ако така или иначе живеете в света? Това само увеличава разрива между онова, което знаете, и онова, което сте в действителност”. Алфеева В. Джвари // Новый мир. 1989, № 7, с. 22.
37 Иеромонах Серафим (Роуз) пише: „Доколкото преводите на православни книги стават все по-достъпни, а православната терминология, касаеща духовната борба все повече се носи из въздуха, все повече хора тълкуват исихазма, Иисусовата молитва, аскетичния живот, възвишените молитвени състояния и най-възвишените от Светите Отци, като Симеон Нови Богослов, Григорий Палама или Григорий Синаит… За някои това е само навик или начин за убиване на време, за други, които го приемат насериозно, това занимание може да се превърне в огромна трагедия. Те мислят, че водят възвишен начин на живот, а в действителност са се оказали неспособни да разрешат своите лични вътрешни проблеми” (Йеромонах Серафим (Роуз). Святое Православие. ХХ век. М., 1992, с. 38-39).
38 Повече относно четенето на духовни книги вж. напр.: Съчиненията на епископ Игнатий (Брянчанинов). Т. 5. Приношение съвременному монашеству. СПб., 1905. Репринт: Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1991. Глава ІХ. О чтении Евангелия и отеческих писаний; Глава Х. О осторожности при чтений отеческих книг о монашеской жизни. с. 50-54.
39 Ничипоров Б. В. Введение в християнскую психологию. М., 1994, с. 168.
40 Ничипоров Б. В. Цит. съч. с. 168.
41 Описание на подобни явления се срещат и в светската литература (вж. например, „Пармският манастир” на Стендал).
42 Със собствените си очи видяхме знаменитата книга на Алан Пиз „Езикът на тялото”, популярна за университетските лекции на първокурсниците, в килията на един типичен младостарец.
43 Дворкин А. Л. Введение в сектоведение, Нижний Новгород, 1996, с. 157.
44 Диакон Андрей Кураев. Святые люди и их книги.
45 Московичи С. Век толп. Исторический трактат по психологии масс. М., 1997.
46 Архиеп. Василий (Кривошеин). Преподобный Симеон Нови Богослов. Нижний Новгород, 1996, с. 103.
47 Отечник, съставен от св. Игнатий (Брянчанинов). Част ІІ. М., 1992, с. 511-512.
48 Става въпрос за периода на влизане в Църквата (срв.: Откр. 2:4)
49 Вж. книгата на Теофан Затворик „Путь ко спасению”.
50 Митрополит Никодим (Ротов) – Ленинградски митрополит от 1963 до 1978 г. Известен църковен деятел.
51 Теофан Затворник. „Путь ко спасению”, с. 39.
52 Свещеник Дионисий, с. 118.
53 Ильин И. А. Аксиомы религиозного опыта, с. 82.
54 Пак там.
55 Относно обредната страна вж. подробно: Тайнство и обряд// Прот. К. Васильев, О вере и нравствености по учению Православной Церкви. Издание Московской Патриархии, 1991, с. 267-268.
56 Не бива да се забравя, че някога тъкмо външната страна на богослужението на Гръцката църква привлякла сърцата на пратениците на княз Владимир и те му донесли вестта за „небето и земята”, както съобщава за това летописа. „Не знаем: на небето ли се намираме или на земята”. Цит. по: Митр. Макарий (Булгаков). История на Руската Църква. Кн. 1. М., 1994, с. 234.
57 Цитат по: Иеромонах Иларион (Алфеев). Жизнь и учение св. Григория Богослова. М., 1998, с. 103.
58 Риман Ф. Цит. съч., с. 227.
59 Риман Ф. Цит. съч., с. 176.
60 Шапиро Д. Цит. съч., с. 23.
61 Мюллер Й. Цит. съч., с. 75.
62 Мюллер Й. Цит. съч., с. 74.
63 Шапиро Д. Цит. съч., с. 45.
64 Мюллер Й. Цит съч., с. 73.
65 Ильин И. А. Путь духовного обновления. Путь к очевидности. М., Республика. 1993, с. 171.
66 Старческая немощь новоначальных //Игумен Никон (Воробьев). Нам оставлено покаяние. М., 1997, с. 428.
67 Диакон Андрей Кураев. Традиция. Догмат. Обряд, с. 227.
68 Кырлежев А. Тупики провинциального мышления // Независимая газета, 18. 10. 2000.

Младостарчество:

* Под младостарчество разбираме явление, при което неопитен свещеник превишава своите пълномощия и се заема с дела, присъщи на старец. Това явление е осъдено с Указ на Светия Синод (на РПЦ – бел.ред.) от 28 декември 1998 г., което привеждаме изцяло:

В последно време зачестиха случаите на злоупотреби в духовническата практика, които оказват негативно влияние върху състоянието на църковния живот.

Някои свещенослужители, получили от Бога в тайнството свещенство правото да упражняват духовно ръководство над паството, считат, че това право означава неоспорима власт над човешките души. Няма да се спираме върху факта, че отношенията между духовника и духовните чада трябва да израстват на основата на взаимното уважение и доверие; такива пастири пренасят неправомерно монашеското понятие за безпрекословно подчинение на послушника към стареца върху взаимоотношенията между мирянина и неговия духовен отец, намесват се във вътрешните въпроси от личния и семейния живот на енориашите, подчиняват на себе си вярващите, забравяйки за дадената от Бога свобода, към която са призвани всички християни (Гал. 5:13). Подобни недопустими методи на духовно ръководство в някои случаи се превръщат в трагедия за вярващия, който прехвърля своето несъгласие с духовника върху Църквата. Такива хора напускат Православната църква и нерядко се превръщат в лесна плячка за сектантите.

Някои духовници обявяват за незаконен гражданския брак, или изискват разтрогване на брака между съпрузи, които са преживяли съвместно много години, но по стечение на едни или други обстоятелства не са се венчали в храм. Има случаи, в които духовникът настоява за разтрогване на брака между съпрузи, в които един от двамата не принадлежи към Православната вяра. Други монашестващи духовници забраняват на духовните си чада да встъпват в брак и ги принуждават да приемат монашеството с аргумента, че монашеството е по-висше от брака. Някои пастири-духовници не допускат до Причастие лица, които живеят в „невенчан” брак, като отъждествяват такъв брак с блудство; забраняват на духовните си чада встъпване в повторен брак, на основанието, че вторият брак се осъжда от Църквата: забраняват на съпружеските двойки развод в случаи, когато по силата на едни или други обстоятелства семейният живот се превръща за съпрузите в невъзможен.

Съществуват случаи, при които пастирът „не благославя” един или друг от своите енориаши да се оженят или омъжат по любов, а им предлагат „по послушание” да встъпят в брак с лица, препоръчани от самия свещеник.

Също така има случаи, когато пастирът забранява на вярващия да търси медицинска помощ, възпрепятства духовните си чада да изпълняват своите граждански задължения – да участват в избори или да отбиват военната си служба. Някои свещеници натрапват на своите пасоми едни или други политически възгледи. Други духовници считат образованието в светски учебни заведения за „ненужно” или вредно за спасението. Подобни изисквания не само нарушават правото на всеки християнин да взима самостоятелни решения, но и влиза в противоречие с действащото законодателство.

Зачестиха случаите едни или други свещеници да създават общини, в които животът се организира около авторитета на самия свещеник, подкрепян от негативно отношение към църковното Свещеноначалие, а също и към други свещеници и енорийски общности. Тези пастири са забравили, че тяхната задача е да водят хората към Бога, а не да събират енориашите около самите себе си. В такива общности се създава атмосфера на собствена изключителност, несъвместима с духа на съборността, на която се гради Православната църква. (Определението е взето от официалния сайт на Московската Патриаршия)