Притчата за добрия мохамеданин

Какъв чуден жанр са притчите и колко необикновени са Христовите притчи! В един небрежно нахвърлян образ, в няколко сбити изречения се побира цялото послание на Бога и смисълът на човешкия живот. Самата им краткост е свръхчовешки наситена; тяхната беглост и небрежност са божествени.  

Всяка притча е заредена с експлозивна сила, парадоксалността на тези кратки повествувания взривява нашата логика. Ето го царя, който ще жени сина си и кани гости на прием в своя дворец: “Но те го пренебрегнаха и отидоха, кой на нива, кой по търговия” (Мт. 22:5). “И почнаха всички като наговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда” (Лк. 14:18-21). И таз добра!… Тъй ли се отговаря на цар? “Други пък хванаха слугите му, поругаха ги и убиха” (Мт. 22:6). Това звучи налудничаво, но в странния свят на притчата всичко е възможно, той напомня света на Кафка и Салвадор Дали. И сякаш в най-добрите традиции на сюрреализма царят “рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите… излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми” (Лк. 14:23).

И макар навярно малцина от довлечените по този начин биха изглеждали прилично, все пак “царят, като влезе да види насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна, и каза му: приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? А той мълчеше. Тогава царят рече на слугите: вържете му ръцете и нозете, вземете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби; защото мнозина са звани, а малцина избрани” (Мт. 22:11-14).

Ето го търговеца, който продава целия си имот, за да си купи един бисер (Мт. 13:46). Ето го странно-ненаситния господар, който жъне, дето не е сеел, и събира, дето не е пръскал (Мт. 25:24) – а същевременно бива загадъчно доволен от окралия го слуга: “Господарят похвали нечестния домоуправител, задето е постъпил досетливо… И Аз ви казвам: придобийте си приятели с неправедно богатство” (Лк. 16:8-9). И пак той дава щедро на всекиго, който има, а на онзи, който няма, отнема и последното (Мт. 25:29). Ето ги девиците, които трябва да влязат нощем при тайнствения жених, но няма отде да купят масло за светилниците си и тичат безнадеждно на пазар в полунощ (Мт. 25:1-12). Някои от тези загадъчни сюжети сякаш се разиграват в свят като онзи, в който встъпва героинята на Луис Карол, когато минава през огледалото; други ни напомнят за източните приказки. Над всичко сякаш трепти финият разказвачески чар на Борхес…

Тази своеобразност на притчовия дискурс ще остане необяснима за нас, ако не доловим, че смисълът на притчата е провокацията. Ние плуваме по течението и съзнанието ни обитава своята малка подредена сфера, своята клетка. В тази сфера всички стойности са известни; иерархията на смислите е също толкова закована, колкото и космосът на нещата; всеки ден се движим по едни и същи улици и мисълта ни крачи неумолимо по своя вечен тунел. Проповедите и поученията потъват в този всекидневен дискурс, без да го променят. Притчата, загадката, коанът разбиват тази идилия. За един кратък миг парадоксът спира дискурса, пренарежда света – като някаква светкавица на смисъла – и ни освобождава от клетката. Мъдреците са наричали това “прозрение“, “отваряне на очите“. Проглеждаме през стените, с които ни е заобиколила нашата дребнавост, за да видим, че Божият свят е тайнствен, страховит и загадъчен: място за божествени случвания и чудни съдбини, маса, на която боговете играят на зарове (Ницше). Моралният смисъл на парадокса е също толкова очевиден, колкото и познавателният. Той пронизва като с нож тлъстините на дебелата душа, от бодежите му подскача мухлясалото ни его – и колко пъти сме трепвали от безмилостните му провокации към нас в евангелските притчи и истории!

Парадоксалността на повечето Христови притчи е очевидна за съвременния читател. И все пак има две, чиято острота, която е потрисала събралите се край Тивериада или на Елеон, е изстинала с течение на вековете. Това е притчата за Митаря и Фарисея и тази за Добрия самарянин. Някога тези две истории са сломявали древния човек, днес те ни изглеждат почти банални. Това е така, защото специфичните персонажи и реалии, споменати в тях, не означават нищо за нас. Цялата им сол, необикновеността на ситуацията се е стопила. В нашия свят няма самаряни, митари и левити. А при това и двете са актуални и ни засягат много по-болезнено, отколкото можем да си представим.

Митарят и Фарисеят

Известността на тази история (Лк. 18:10-14) не я прави по-ясна. Ключ към смисъла, абсолютно провокативен за древните слушатели на Христос, са, разбира се, двамата персонажи. Понятието “митар“ не говори нищо на съвременния човек, въпреки че може да предизвика смътни асоциации с думата “митарства“, т.е. изпитания, страдания. “Фарисей“ за нас е тъждествено на “лицемер“. В такъв случай какво чудно има в това, че Бог не приема молитвата на фарисея? Тъй бихме постъпили и ние, та нали в съзнанието ни червената и зелената лампичка са се запалили от самото именуване на героите. Митарят ни е симпатичен, фарисеинът – не, – и всичко в притчата се превръща в баналност.

Zero! Напълно неверен прочит! Цялата сол на историята е в това, че фарисеинът предизвиква уважение, а митарят е омразен на слушателите. Фарисеите от Христово време са религиозните учители на народа, те са безспорният авторитет. Вещи в религиозната традиция, образовани, с подчертана мъдрост и благочестие, те не се обособяват в каста като садукеите, а се стараят да повдигнат, доколкото е по силите им, моралния и религиозния дух на обикновените хора. Фарисеите Хилел, Шамай, Гамалиил са най-големите мъдреци на епохата; отглас от техните поучения има и в проповедите на Иисус (Мт. 7:12, 22:36-40).

Дяволът в тази история е митарят. Митарите са бирници, събирачи на данъци за врага – Рим. Те го вършат жестоко и безскрупулно. Тогавашна Палестина е не по-малко нажежена земя от днес, и същата жестока омраза, която предизвикват днес емисарите на САЩ и Израел сред арабите, се стоварва и тогава върху предателите, агентите на Рим. Митарят, който идва, за да ти вземе последното, не се вълнува от страданията на бедните, не гледа кой е сирак и вдовица; сълзите и писъците не го трогват, той е олицетворение на студенина и жестокост. Митарят ще продаде теб и децата ти като роби, за да си вземе данъците. Той е Юда, който служи на чужда държава. Не е случайно казаното: нека ти бъде като митар и езичник (Мт. 18:17).

За да доловим смисъла на притчата днес, трябва да я преведем на днешен език. При един наистина реален, не филологичен, а битийно-фактичен превод “фарисей“ не може да се предаде по друг начин освен като “уважавано, свързано с религията лице“: богослов, архимандрит, старец… От друга страна, в понятието, с което ще преведем “митар“, трябва да се концентрира цялата омраза на нашето общество: мутра, мафиот, доносник… ченге, комунист. Опитайте се да прочетете притчата, слагайки тези понятия на мястото на традиционните “митар и фарисей“ – и ще подскочите: токът, който е бил вложен в нея от древния й Разказвач, ще ви удари с цялата си сила.

Добрият Лош

Историята на самарянина е разказана в Евангелие от Лука, 10:30-37. Но малцина днес биха разбрали за какво става въпрос. В наши дни “самарянин“ звучи едва ли не като “християнин“.“Самарянин“ – “добър, отзивчив човек“. Това разбиране се подхранва от понятия като “добросамарянство“ и други подобни. Човек неволно си мисли, че самарянството е нещо като норма за християните, идеал за тях. Съответно и притчата за добрия самарянин се възприема просто като още една благочестива история.

Но какво е значело да си самарянин през библейската епоха?

Думата идва от града Самария (Шомрон) – столица на Израелското царство. След смъртта на цар Соломон част от еврейските племена се откъсват от Йерусалим. Тъй като общността на вярващите в Яхве не е само политическа, това разделение се превръща бързо в религиозен разкол. Жителите на Израелското царство не признават Йерусалимския храм като единствено законно място за богослужение; те си имат собствено светилище на планина Гаризим. Тъй се зараждат двете враждуващи течения в юдаизма – юдеите и еретиците-самаряни (шомроним).

Отчуждението между тях се засилва особено жестоко след епохата на политическите катастрофи през VIII-VI в. пр. Хр. По това време повечето жители на Юдея и Израел са избити или откарани в плен от асирийските и вавилонските завоеватели. Остатъците от израелските племена, пощадени от асирийците, предават Завета и се смесват с преселените в Палестина езичници. Днешният човек не би могъл да разбере цялата страхотия на тези думи. Това не е просто секс и плодене на мелези. Тъй се погазва свещеното табу – чистотата на богоизбраната кръв. Който го върши, си навлича проклятието на Яхве. Мелезът е вероотстъпник. Ето защо след връщането на пленените юдеи от Вавилон Ездра отказва да признае самаряните за част от народа. Те са осквернени и нечисти – и юдейският вожд ги отлъчва завинаги от Божия народ.

По новозаветно време омразата между юдеи и самаряни е стигнала апогея си. Двете общности не поддържат не само религиозно, но и битово общение. Юдеин и самарянин не биха седнали зад една маса, не биха купили или продали нещо един на друг. Те няма да си кажат и една добра дума.

Ето защо за слушателите на Христовите притчи “самарянин“ означава “враг, чужденец, еретик“. Не е трудно да се открият днешните съответствия: евреин, мохамеданин, еретик, масон…

Двата варианта на “превод“ на притчата, които помествам по-долу, са условни и имагинерни и не претендират да заместят автентичния библейски текст. Приемете ги като херменевтичен трик, който раздвижва значенията в тази история и освобождава стаената в нея енергия, давайки добра представа за истинския й смисъл.

Притчата за добрия мохамеданин

Един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв.

Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина.

Също и един дякон, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина.

Един пък мохамеданин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя.

И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?

Той отговори: оня, който му е сторил милост. Тогава Иисус му каза: иди и прави също така.

 

Притчата за добрия еретик

Един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв.

Случайно един православен християнин слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина.

Също и друг православен християнин, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина.

Един пък сектант-адвентист, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя.

И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?

Той отговори: онзи, който му е сторил милост. Тогава Иисус му каза: иди и прави също така.

При такъв прочит смисълът на посланието става безпощадно ясен: Бог не гледа на лице; нищо не ни е дадено наготово; онзи, когото сме пренебрегвали на жизнения си път, когото сме презирали или най-малкото сме смятали, че е много по-долу от нас в Божиите очи, може би ни е изпреварил в Царството Небесно…