„Едем” и „пустиня” като житейски състояния

Адам и Ева свързваме с хронологичната история и с началото. В противовес новият Адам и новата Ева – с историята на спасението и Съдния ден. По подобен начин човекът преди грехопадението свързваме с Едем, рая, който заради него Бог създаде, а исторически падналият човек свързваме с пустинята, демоничното пространство, което той самият избрал за свое обитание.

В есхатологичен план спасеният човек се връща в Едем, само че този път става дума за Царството Божие, което светът отново простодушно нарича „рай”. Именно такъв е смисълът, вложен в понятията „Едем” и „пустиня”, които често срещаме в първите глави на Битие.

Мнозина, в това число и богослови, погрешно придават географско съдържание на тези думи и се опитват да локализират мястото, на което човекът се е появил на земята. Те дръзко и безразборно използват имената на различни места, определяйки като Едем страните от Месопотамия, разположени между реките Тигър и Ефрат, а в пустините срещу тези страни виждат голямата пустиня, в която попаднали Адам и Ева след изгонването от рая. Но какво да направим, как да постъпим, когато някоя друга теория се приближи повече до истината за географското появяване на човека, както, например, наскоро представената, приемаща Африка вместо Азия? Крайно време е да разберем, че богословието не идва да замести науката география, нито която и да било друга човешка наука. Всяка от тях си има своите специфични възгледи и теории.

Но какво имам предвид в случая? Със сигурност не става въпрос за географски категории, а за понятия с богословско и духовно съдържание. Тези понятия изразяват житейски състояния на общение с Бога, или Едем, и на общение с изкушаващия дявол, или пустиня. В Едем Адам и Ева, разговаряйки помежду си, общуват в любовта си, те са господари над природата и се намират в хармонично помирение с всички живи същества в творението. Висша норма на това едемско и райско състояние е тяхното общение с Твореца Бог. Всичко е в състояние на хармоничен покой. Човекът – в хармония със себе си, с другия до себе си, с природата и с Бога. Това е „естеството” на сътворението.

Отрицание на всичко това е пустинята. Враждата между Адам и Ева, братоубийството на Авел, извършено от Каин, робският труд за изкарване на прехраната – „с пот на лицето си ще ядеш хляба си”, загубата на свободата и на любовта, отнемането на любимото Божие присъствие, всичко това намира своя образ в пустинята. Там всичко става пусто, демонично, „противоестествено”. Състояние на отклонение и падение. Следователно, когато споменаваме Едем или пустинята, ние всъщност говорим за качество на живот.

Един свят аскет, Ефрем Сириец, е казал в този смисъл: пустиня е отсъствието на любов и който не може да обича е “с повреден ум”. Пустиня е мястото на духовно помрачение, където човек боледува дълбоко в себе си и се отчуждава. А Едем – Църквата, е мястото, където човек се лекува от всяка „болест”, както казват Отците. Живот без любов, без възможност човек да обича и да бъде обичан, е всъщност ад, самота и пустиня. В такъв пуст свят се развиват страхът и ужаса, а не бива да забравяме, че „в страха има мъка”, според характерното определение на апостол Иоан (1 Иоан. 4:18).

Тясно свързан с темата за Едем и пустинята е въпросът за дървото на живота, от една страна, и от друга – дървото на познанието. Бих казал също така, че Едем е единственото място на живот, докато пустинята свързваме с проблема на познанието и смъртта. “Рай” и в светски смисъл означава живот, един смисъл начален и есхатологичен за богословието, а така също и живот вечен. Историята успоредно е една пустиня, едно постоянно измъчване на човека да познае света, природата, себе си, другия до него и дори самия Бог.

Познаването на добро и зло, прилично и неприлично, отбелязва неговото етично измерение и става предмет на всяко възпитание и образование, религия и богословие. Днес не можем вече да си представим какво би означавал човекът без това познание на неговите исторически кожени хитони, на специфичността на пола му, на научното търсене и на религиозното укрепване на живота му. Изследването и познанието на вселената, на природата, на човека, на Бога, на самия живот вече са взаимно свързани със смисъла на историята. Но и това познание и възможността за различаване на добро и зло, самият трагичен опит от падението, са бездънно измерение. Вече не можем да разберем историята без познанието, цивилизацията, образованието, религията, падението и възкресението.

Точно това значение на Едем и пустинята отдава и св. Василий Велики. Той отхвърля всяко евдемонично разбиране на рая като естествена „градина на разкош”, защото тогава бихме имали егоцентрично тълкуване и разглеждане. Едем за този свети отец е Царството Божие и нищо друго. Съзерцанието на божествената красота и общението с Бога правят живота рай. Едем принадлежи на плана на Божието домостроителство и е израз на Божията любов към човека. Четем в Битие, че раят Бог „насади” заради човека и всичко в него било твърде добро. Пустинята не е Божие творение, а на човека, и адът не е някакво „сътворено” място за мъчения, а царството на демона.

Пустинята, в разширен смисъл, е отсъствие на дървото на живота и лишаване от рая. Наистина адът е пустиня, самота, противопоставяне и разрушаване. Той е тление и смърт. Следователно не можем да поставяме географски въпроси за понятията Едем и пустиня. Както не можем да поставяме въпроси от ботаниката, за да определим с точност какъв вид плод изяла Ева и стигнала до падението, защото просто не става дума за проблем на храненето, а за големия въпрос за самосъзнанието на човека и неговата позиция спрямо Бога като Творец.

Текстът е част от книгата на проф. Патронос “Богословие и православен живот”, издателство “Дòмос”, Атина, 1994 г.

Превод от гръцки: Владимир Петров