Екзистенциалният път на човека след Адамовия избор

Адам се подчинил на натиска на демоничното насилие и се утвърдил в пространството на неразкаянието. С очакване на директно завоюване на себебожие и равнобожие („…ще бъдете като богове …“ (Бит. 3:5), което дяволската намесата му диктувала, адамовият човек реално зажадувал за равнобожествено издигане на собственото аз.

В момента, в който – чрез акта на престъплението – загубил от зрителното поле на своето съзнание образа на Сътворилия го, той с непоклатим оптимизъм очаквал да изпълни това зрително поле със „свръхвеличавия“ и „обожествен“ образ на собственото си его.

Наистина така и станало! Мястото на Бога в предгреховното Адамово съзнание заел персоналният образ на извършителя на потъпкването на Божията заповед – адамовият човек. Да! Със съдействието на дявола човекът се „претворил“ в „бог“! Змията от друга гледна точка имала „право“. Човекът станал „бог“! Естествено става въпрос за лъжеусещането, което демоничното насилие заложило в центъра на човешкото съзнание, за да попречи максимално на всяко усилие на Адам за излизане на неговото аз от собственото му аз чрез автентичния път, чрез прохода на покаянието. Бидейки затворен в егоцентричното себеотъждествяване, което имало демонични „качество и технология“, Адам останал прикован в състоянието на неразкаянието.

Той вече избрал своя път! Пътят на егоцентризма и себеслужението. А на Бога, Който зачита свободата на човека и неговите лични избори, не Му останало друго, освен да „проводи “ адамовия човек по неговия нов екзистенциален път извън рая, по пътя на самообожествяването. Бог проводил отстъпника от Неговата любов и милост по пътя на неразкаянието.

Той обаче не го оставил да тръгне напълно невеж и безутешен, без никаква надежда и очакване за освобождение от… самия себе си, от своето поробено на демоничното насилие аз. Създателят му предал като дар и благословение първата блага вест за неговото спасение, за очакването на новата изкупителна перспектива. Същевременно обаче Той го известил за трудностите, които ще срещне по пътя на отстъплението и упоритостта да пребивава в своята неразкаяност. Известил го, че главният елемент на неговия живот извън рая, който той сам избрал, ще бъде постоянният унизителен и безмилостен натиск на демоничната сила.

Не! Бог не наказал нарушителя на заповедта. Той просто го известил за последствията от неговия избор и за същността на неговия нов живот. Също така, и за действието на дявола спрямо него, който самият човек приел като свой съветник и водач в своята вътрешна дилема да избере едното или другото, т.е. Божията воля или дяволското внушение.

„А на Адама рече: загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, – проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Бит. 3:17-19).

Този мъченически път на човека в пространството на неговото неразкаяние е предначертан в тези Божии слова като сблъсък на човека с насилието! Разбира се, потъпкването на Божията заповед не е ослепила човека напълно, т. е. до степен на окончателно умъртвяване на съвестта. Въпреки че неговият ум се потопил в мрака на демоничното очарование и се изменил в полза на това очарование, духовната динамика на неговия богороден аксиологичен критерий оставил в действие минимален потенциал на тази съвест, за да се окаже истинно Божието слово, че вкусването от забраненото дърво щяло да остави в съвестта на адамовия човек основна способност за „познаване на доброто и злото“.

Преди падението Адамовият човек имал вкус и опит от доброто, тъй като „богообразността“ (т.е. неговата духовна ипостас и богатство) била богосътворена и богородена. При падението обаче той получил опит от злото и именно поради това може да чувства и да осъзнава властническото и „зло“ господство на насилието над него като par excellence отрицателен елемент на неговия изтерзан и мъченически живот. Така от самото начало на своя път той осъзнал, че това, което се е оформило като основен негов екзистенциален проблем, бил вече неговият сблъсък с насилието (на дявола).

Всеки един проблем от неговия нов живот, малък или голям, всяко неблагоприятно условие и затруднение в неговия опит за оцеляване, всяка болка и страдание, всяко разочарование и отчаяние в живота като цяло, но и в моментите от ежедневието, от този момент нататък щели да се преживяват като тиранично и унизително присъствие на робската и неизбежна принуда. И над всичко това властвала смъртта. Много рано човекът разбрал, че пътят му завършвал с едно неизбежно събитие – смъртта. За него това означавало, че насилието вече „откривало“ неговото влизане в живота („На жената рече… с болки ще раждаш деца„), но и затваряло окончателно завесата на съществуването: „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта… „ (1 Кор. 15:26)!

Следователно противенето на адамовия човек спрямо покаянието и приемането на неговата лична отговорност и вина за трагедията на падението, безвъзвратно го впримчило в доживотния тираничен режим на демонското насилие. Разбира се, несъмненото право на адамовия човек за избор (какъвто и да е бил той) очевидно се намира в известно противоречие с демоничното робство. Но ако резултатът на всеки избор на човека би бил само положителен „по предначертание“ (т. е. „по неговото устройство“), тогава реално нямаше да съществува възможност за избор и следователно право на избор. С други думи, човекът нямаше да бъде сътворен действително свободен! Той би бил под абсолютното (и следователно обвързващо го) господство на доброто и положителното, без никаква възможност за личен избор между противоположностите – между добро и зло. В такъв случай нямаше да бъде възможно да носи каквато и да е отговорност за даден негов добър или лош избор.

Изборът на „Да!“ или „Не!“ спрямо забранения плод представлява (като възможност, но и като право за аксиологическо различаване) крайъгълен камък на свободата, с която Бог дарил своето най-съвършено творение.Така човекът навлязъл в режима на тиранията, употребявайки най-висшето и богообразно право на своята свобода. Това последно събитие показва, че връщането на човека от неразкаянието (режимът на демоничното насилие) към покаянието (в Божията любов и милост) трябва да стане единствено по същия път. По пътя на неговия собствен личен и свободен избор. Чрез употребата на собствената си свобода човекът влязъл в примката на мрака. И отново чрез употребата на собствената си свобода сега той трябва да излезе от тази примка.

Една такава деонтология запазва не само реалността на свободата на човека, но и достойнството на неговата екзистенциална висота, която въпреки че е следгреховна (и аксиологически принизена), носи в себе си семето на своя божествения произход и корен. Само че едно такова свободно и достойно връщане на човека от насилието на дявола трябва и може да стане чрез… „насилието“ на подвига.

Превод: Константин Константинов