Етиката в страната на елфите

По изданието: Дж. К. Честъртън, Ортодоксия, Славика, 1994 г.

Когато бизнесменът упреква младото момче от офи­са си в ненужен идеализъм, той обикновено казва нещо от този род: „Е, младите обичат абстрактните идеали и пясъчните замъци, но с възрастта илюзиите се разпръс­ват и човек започва да вярва в конкретни неща, да из­ползува практично възможностите си и да проумява света такъв какъвто е.“ Така поне ми говореха препо­добните и филантропично настроени старци (сега вече положени с почести в гробовете си) когато бях момче. Но аз пораснах и разбрах, че филантропично настрое­ните старци са ме лъгали. Случи се точно обратното на това, което предвиждаха те. Бяха предсказали, че ще загубя идеалите си и ще повярвам в методите на прак­тичните политици. Ни най-малко не съм се отказал от идеалите си, а вярата ми в основните начала е абсолют­но непроменена. Това, което загубих, е детинското си доверие в политическия практицизъм. Битката при Армагедон не престава да ме вълнува, докато изборите ме оставят равнодушен, макар и като малък да подскачах от въодушевление при всяко тяхно споменаване. Илю­зиите са нещо сериозно. Илюзиите са винаги факт. Из­мамата се корени в действителността – тя е измислената. Вярата ми в либерализма е по-непоколебима от когато и да било. В периода на щастливата си невинност, оба­че, аз вярвах и в либералите.

Дадох пример с постоянството на това убеждение, защото след като ми предстои да проследя личните си разсъждения, това би могло да бъде единствената здра­ва основа. Бях възпитан като либерал. Винаги съм вяр­вал в демокрацията и елементарната либерална доктри­на за самоуправляващото се човечество. Ако някому това изявление се стори прекалено отвлечено или банал­но, бих се отклонил за момент, за да обясня, че принципът на демокрацията може да се изрази чрез две про-позиции. Първо: нещата общи за всички хора са по-важ­ни от тези специфични за отделния човек. Обикновените неща са по-ценни от необикновените, следователно са по-необикновени от тях. Човекът е създание по-ужасно от човеците, създание по-странно. Самата мисъл за чо­вечеството би трябвало да ни доставя повече радост от мисълта за което и да било достижение на силата, ин­телекта, изкуството или цивилизацията. Образът на двукракия човек сам по себе си е по-разтърсващ от вся­каква музика и по-стряскащ от всякаква карикатура. Смъртта е по-трагична дори от гладната смърт. Да имаш нос е по-комично дори от това носът ти да е гърбав.

Такъв е първият принцип на демокрацията – същес­твено е това, което се споделя от всички хора, а не отличаващото ги един от друг. Вторият принцип е съв­сем простичък: едно от нещата, които се споделят от всички, е политическият инстинкт или желание. Да се влюбиш е по-поетично, отколкото да пишеш поезия. Демократите се стремят да докажат, че управлението (обуздаването на племето), прилича на влюбването, а не на писането на поезия. То не може да се сравни със свиренето на орган, рисуването върху велен*, открива­нето на Северния полюс (отвратителен навик), правене­то на лупинги, честта да бъдеш Кралски астроном и т. н. Ние не изискваме от хората да правят подобни неща, освен ако не ги правят добре. Управлението е нещо аналогично на писането на любовни бележки или издух­ването на носа. Тези неща човек трябва да прави заради себе си, дори и да ги прави зле. Тук няма да доказвам правилността на последното. Знам, че някои наши съв­ременници искат съпругите им да бъдат подбрани чрез методите на науката. Може би скоро ще поискат и някой друг да им бърше носа. Аз просто твърдя, че човечест­вото наистина признава универсалността на определени човешки действия, а демокрацията нарежда сред тях и тези на управлението. С една дума, демокрацията вярва в едно – извънредно важните неща трябва да се поверят на обикновените хора. Такива неща са размножаването, отглеждането на малки и законите на държавата. Това е демокрацията и това са принципите, в които винаги съм вярвал.

Никога не можах да разбера защо хората си мислят, че демокрацията се противопоставя по един или друг начин на традицията. Нима не е очевидно, че традици­ята не е нищо друго освен демокрация, погледната през призмата на времето? Тя се гради върху консенсуса на обикновените хора, а не върху произволни, изолирани решения. Човекът, който цитира някакъв немски исто­рик за да се противопостави на традицията на католи­ческата църква, например, се обръща единствено към аристокрацията. Той се позовава на превъзходството на един специалист, за да отхвърли ужасната тирания на тълпата. Лесно може да се обясни защо към легендата се отнасяме и би трябвало да се отнасяме с по-голямо уважение отколкото към историческия труд. Легендата се създава от почти всички хора в едно село, които са разумни. Историческата книга е дело да единствения луд сред тях. Противниците на традицията, които твър­дят, че хората в миналото са били невежи, могат със същия успех да идат в Карлтън Клъб и да заявят, че избирателите от бедняшките квартали са неграмотни. Подобно отношение не ни интересува. Ако в ежеднев­ните си дела отдаваме единодушно такова голямо зна­чение на мнението на обикновените хора, то няма при­чина да го оставяме на заден план когато се занимаваме с история или с легенди. Традицията е един вид разши­рение на избирателното право. Тя означава даване пра­во на глас на най-неясната нам от всички класи – тази на нашите праотци. Традицията е демокрация на мъртвите. Тя отказва да се подчини на жалката и арогантна олигархия от случайни минувачи. Всички демократи протестират срещу разделението на хората, наложено от рождението им. Традицията протестира срещу раз­делението, наложено от смъртта. Демокрацията ни учи да се отнасяме с уважение към мнението на добрия чо­век, било то и това на метача ни. Традицията ни учи да не го пренебрегваме, било то и това на баща ни. Аз поне никак не мога да отделя идеите за демокрация и за традиция една от друга. Намирам за очевиден факта, че става въпрос за едно и също нещо. Мъртвите трябва да присъстват на съветите ни. Древните гърци са гласували с камъчета, дедите ни ще гласуват с надгробните си камъни. А в това няма нищо нередно, след като пове­чето надгробни камъни, както и повечето бюлетини, се бележат с кръст.

Трябва първо да призная, че винаги съм се чувствал пристрастен в полза на демокрацията и, следователно, на традицията. Преди да стигнем до теорията и логика­та, нека направя едно пояснение за себе си. Вярвам мно­го повече на честните хора, които си изкарват хляба с пот на челото, отколкото на привилегирования, безпокоен литературен елит, към който и аз принадлежа. Предпочитам дори заблудите и предразсъдъците на те­зи, които са ,,вътре“ в живота пред най-фините съждения на тези извън него. Бих се доверил на приказките на старите баби, а не на фактите, изтъквани от старите моми. Ако поуките са майчини поуки, могат да съдър­жат в себе си и най-невероятното.

И тъй, тук трябва да изложа позицията си без да знам точно как да го направя. Може би ще е най-добре да изкажа няколкото идеи, до които стигнах и да разкажа как стигнах до тях. След това ще ги синтезирам, обоб­щавайки личната си философия – или религия, ако щете. После ще опиша великото си откритие, че всичко това е отдавна известно. Защото е било открито от христи­янството. Първата от всички дълбокоумни мисли, които ще изложа една след друга, е свързана с всеприетата традиция. Едва ли бих могъл да се изразя ясно, ако не бях обяснил възгледите си за традицията и демокраци­ята. Аз и сега не съм убеден, че се изразявам ясно, но предлагам да опитаме да продължим нататък.

Първото нещо, в което повярвах и ще вярвам до края на дните си, научих на невръстна детска възраст. Научих го от бавачката си, което ще рече от самата богоизбрана жрица на демокрацията и традицията едновременно. Нещата, в които и като дете, и сега вярвам най-силно, са нещата, наречени приказки. За мен те съдържат неве­роятно дълбок смисъл. В никакъв случай не са фантасмагории. В сравнение с тях и религията, и рационализма са две анормални крайности – религията с правотата си, а рационализмът – с погрешността си. Приказките са слънчевото царство на здравия разум. Не земята съди небето, а небето — земята. Все си мисля, че не земята е критикувала страната на елфите, а страната на елфите — земята. Аз познавам вълшебното бобово стъбло отп­реди да съм вкусил боб. Бях убеден, че Лунният човек съществува, преди да съм сигурен, че има луна. Това бе в пълно съгласие с възприетата традиция. Съвременните по-посредствени поети са поети-естественици. Те гово­рят за храста или за потока. Древните певци са били все свръхестественици – те разказват за боговете на храсти­те и потоците. Това имат предвид съвременниците, когато казват, че древните не са можели „да оценят“ при­родата, след като са виждали в нея проявление на бо­жественото. Старите бавачки разказват на децата не за тревата, а за феите, които танцуват по нея. Древните гърци не са виждали дърветата заради горските нимфи сред тях.

Тук ме интересува въпроса каква етика и философия произлизат от приказките. Ако опиша по-подробно приказния свят, ще извлека множество благородни и здравословни принципи. Знаем героическия урок от приказката за Джак, убиеца на великани – великаните трябва да се убиват именно заради великанския им ръст. Един човешки бунт срещу гордостта. А бунтовници има отпреди да се създадат кралства. Знаем и великата поука от „Красавицата и Звяра“ – всяко нещо трябва да бъде заобичано преди да е заслужило любовта ни. Не можем да забравим и ужас­ната алегория от „Спящата красавица“ – човешкото съ­щество е благословено с всички дарове в деня на рож­дението си, но е осъдено да умре, а смъртта може да бъде смекчена и да заприлича на сън. И все пак, мен ме интересуват не отделните закони на приказната страна, а духът на нейното законодателство – законодателство, което усвоих преди да се науча да чета и което ще под­държам дори и когато не ще мога вече да пиша. Инте­ресува ме едно отношение към живота, създадено у мен от приказките и затвърдено от фактите.

То може да бъде изразено приблизително по следния начин: съществуват определени последователности или развития (в смисъл, че дадено нещо следва друго), които наистина се градят върху здравия разум и са наистина необходими. Такива са математическите и чисто логи­ческите последователности. Ние в страната на приказ­ките (най-разумните от всички същества) признаваме този разум и тази необходимост. Ако лошите сестри, например, са по-възрастни от Пепеляшка, то необходи­мо е (една желязна, неумолима необходимост) Пепе­ляшка да е по-млада от лошите сестри. Няма друг на­чин. Хекел можа да говори колкото си иска за фатализма. Така трябва да бъде. Ако Джак е син на мелничар, то бащата на Джак е мелничар. Студеният разум се разпорежда от ужасния си трон, а ние в страната на елфите се подчиняваме. Ако и тримата братя яздят коне, става въпрос за шест същества и осемнадесет крака. Такъв е истинският рационализъм и приказната страна изобилства с него. Когато подадох глава над оградата на елфите и започнах да забелязвам останалата част от света, обаче, открих нещо необикновено. Направи ми впечатление, че учените очилатковци хора говорят за неща, които са се случили – неща като зората, смъртта и т. н. – по начин, предполагащ тяхната рационалност или неизбежност. Те считат, че фактът „Дърветата дават плод“ е логична необходимост, тъй както и фактът, че две и две прави четири. Но това не е вярно. Приказната страна има мярка, доказваща огромната разлика между двата факта. Човек не може да си представи, че две и две не правят четири, но съвсем лесно може да си представи дървета, които не дават плод, а са отрупани със златни свещници или тигри, закачени за опашките си сред кло­ните им. Очилатковци те хора говорят много за човека на име Нютон, който бил ударен от ябълка и открил закон. Но те не могат да направят разграничение между истинския закон – закона на разума – и простичкия факт, че ябълките падат. Ако ябълката е ударила Нютон по носа, то и Нютъновият нос е ударил ябълката. Това е необходимостта – не можем да си представим едното отделно от другото. Можем лесно да си представим, обаче, че ябълката не пада върху носа му, а хвръква с бясна скорост из въздуха, за да се насочи към друг, по-омразен нос. В приказките ние винаги запазваме раз­граничението между науката на умопостроението, което наистина се подчинява на определени закони, и науката на физическите факти, където няма закони, а озадачава­ща повтаряемост. Вярваме, че може да има неща невъз­можни за тялото, но не и за ума. Вярваме, че едно при­казно бобено стъбло е стигнало до небето, без това да накърнява убедеността ни по отношение на това колко бобени зърна правят пет.

Ето го особеното съвършенство на изказа и истин­ността в детските приказки. Човекът на науката казва: „Отрежи ствола и плодът ще падне сам“. Заявява го със спокойната убеденост, че първото действие води по ес­тествен път до второто. Магьосницата от приказките казва: „Надуй рога си и крепостта на чудовището ще се сгромоляса“, но с нищо не намеква, че резултатът неп­ременно се дължи на упоменатата причина. Тя е давала същия съвет на безброй герои, разбира се, и е видяла сгромолясването на много крепости, без това да я е накарало да загуби способността си да се учудва или пък разума си. Магьосницата не си блъска главата, за да установи зависимостта между рога и рухналата кула. А хората на науката полагат неимоверни усилия за да успеят да си представят необходимата мисловна връзка между ябълката, падаща от дървото и ябълката, стига­ща земята. Те говорят така, като да са намерили не само куп невероятни факти, но и истина, свързваща тези фак­ти. Говорят така, сякаш физическата връзка между две странни неща е непременно и философска. Струва им се, че ако дадено неразбираемо нещо винаги следва дру­го неразбираемо нещо, то двете заедно създават нещо разбираемо. Две неразрешими загадки дават ясен отго­вор.

В страната на приказките се въздържаме от думата „закон“, докато в страната на науката обичат тази дума особено много. Те, например, постановяват нещо инте­ресно относно начина, по който вече изчезнали народи са произнасяли азбуката и го наричат Гримов закон**. Но законът на Грим съдържа далеч по-малко дълбочи­на и интелигентност от приказките на Грим. „Защото приказките със сигурност са приказки, а законът не е истински закон. Законът предполага знание за причинността, а не описание на проявленията. Ако съществува закон, според който джебчиите биват пращани в затво­ра, в него би се съдържала логичната връзка между идеята за затвор и идеята за джебчийство. Знаем каква е връзката. Можем да обясним защо отнемаме от сво­бодата на човека, позволил си свободи. Не можем да кажем, обаче, защо яйцето се превръща в пиле, както и защо мечката се превръща в принц. Погледнати просто като идеи, яйцето и пилето са по-отдалечени едно от друго, отколкото мечката и принцът. Нищо в едно яйце не предполага пиле, докато пък има принцове, които наистина приличат на мечки. Следователно, ако прие­мем, че се извършват определени трансформации, важ­но е да подхождаме към тях от гледна точка на фило­софията на приказките, а не съобразно нефилософския маниер на науката и „природните закони“. Когато ни запитат защо яйцата се превръщат в птици или плодо­вете падат от дърветата, трябва да отговорим точно както би отговорила вълшебната кръстница на въпроса на Пепеляшка защо мишките са се превърнали в коне, а след полунощ прекрасните й дрехи са станали пак дрипи. Трябва да отговорим, че това е магия. Не е „закон“, защото общата формула ни е неясна. Не е неотменност, защото макар и сме сигурни, че тези неща ще продължат да се случват, нямаме правото да заявим, че винаги ще бъде така. Обичайният ход на нещата не е доказателство за наличието на неизменен закон (както си е мислил Хъксли). Ние не доказваме, ние само се обзалагаме. Рискуваме със смътната възможност да се случи чудо, тъй както и с възможността да изядем от­ровна палачинка или земята да бъде унищожена от ко­мета. Не говорим за това не защото чудото означава невъзможност, а защото става въпрос за изключение. Всички термини в научните книги – закон, необходи­мост, ред, тенденция и прочие – са ужасно неинтелекту-ални. Те предполагат един вътрешен синтез, който всъщност не притежаваме. Единствените природоописателни думи, които някога са ми харесвали, са тези от приказките — омая, чар, прелест. Те изразяват произвол­ността на факта и неговата загадъчност. Дървото дава плод защото е вълшебно дърво. Водата тече надолу защото е омагьосана. Слънцето грее защото е омагьосано. Напълно отричам в казаното по-горе да има нещо фантастично или мистично. По-нататък може да стиг­нем до известен мистицизъм, но езикът на приказките е напълно рационален и агностичен. Той предлага един­ствения начин, по който мога да изразя с думи ясното си и твърдо убеждение, че дадено нещо се различава от останалите неща, че между летенето и снасянето на яйца няма логическа връзка. Именно човекът, който говори за „закон“, няма никакво понятие от това кой е мистик. Още по-точно определение за съвременния учен би било да го наречем сантименталист, след като се захласва по най-простите асоциации. Толкова често е виждал пти­ците да летят и да снасят яйца, че му се струва, че между двете явления трябва да има някаква неясна, крехка връзка. Всъщност, обаче, няма никаква връзка. Ето за­що той се оказва не само мистик, но и сантименталист. Изоставеният в любовта не може да отдели луната от мисълта за някогашната си любима. По подобен начин и материалистът не може да отдели луната от приливите и отливите. И в двата случая не съществува друга връзка освен тази, че нещата са били видяни едновременно. Сантименталистът би проронил сълза при аромата на ябълков цвят, защото някаква неясна негова асоциация го е подтикнала да си спомни детството. Материалистът (макар и да крие сълзите си) е също сантименталист, защото пак воден от неясна своя асоциация свързва ябълковия аромат с мисълта за ябълка. Хладният рационалист от страната на приказките, обаче, не вижда за­що, абстрактно погледнато, ябълковото дърво да не ражда алени лалета – в неговата страна това понякога се случва.

Това елементарно учудване не е празна фантасмагория, произлязла от приказките. Точно обратното – це­лият плам на приказките произлиза от него. Всички ха­ресваме любовните истории заради половия си нагон. По подобен начин харесваме и историите с неочаквани обрати, защото те се докосват до отколешното ни же­лание да се учудваме. Доказателство за това е фактът, че когато сме много малки, нямаме нужда точно от приказки. Стигат ни просто историите. Самият живот е достатъчно интересен. Едно дете на седем годинки би се развълнувало ако му кажат, че Тони е отворил въл­шебната врата и е видял голям змей. Дете на три годин­ки би се развълнувало от самия факт, че Тони е отворил вратата. Момчетата обичат романтичните истории. Бе­бетата обичат реалистичните истории, защото им се струват романтични. Всъщност, като си помисля, може би бебето е единствената особа, която не би се отегчила от съвременния реалистичен роман. Това доказва, че детските приказки са само ехо на почти вроденото же­лание да се учудваме и заинтригуваме. Ябълките в тези приказки са златни, за да ни подсетят, че сме ги видели зелени. В реките тече вино само за да ни напомни, че обикновено в тях се движи вода. Вече казах, че това е напълно разумно и агностично. Аз наистина се застъп­вам напълно за ио-висшия тип агностииизъм, който мо­же да бъде наречен Невежество. Всички ние сме чели в научни книги и в множество приключенски романи ис-^торията на човека, който е забравил името си. Този чо“век върви по улиците, способен е да види и да се наслади на всичко, не може само да си спомни кой е самияттой. Е, аз пък ще ви кажа, че всеки от нас е човекътот тази история. Всеки е забравил кой е всъщ­ност. Можеш да проумееш вселената, но не можеш да проумееш егото – то е по-далечно от която и да е звезда. Трябва да обичаш своя Бог, но не бива да познаваш себе си. Ние всички страдаме от един и същ умствен недостатък – забравили сме своите имена. Забравили сме своята същност. Всичко това, което наричаме здрав разум, рационалност, практичност и позитивизъм, оз­начава единствено, че на определени неподвижни нива от живота си забравяме, че сме забравили. Всичко това, което наричаме дух, изкуство и екстаз, означава само, че в дадени ужасни мигове си припомняме, че сме заб­равили.

Но макар и да вървим по улиците, обхванати от ня­какъв слабоумен възторг (като онзи човек, загубил па­метта си), това все пак е възторг – адмирация не само в латинското***, но и в английското значение на думата, което ще рече именно възторг. В удивлението винаги се съдържа известно възхищение. То е следващият крайъ­гълен камък по пътя ни за приказната страна. В следва­щата глава ще говоря за песимистите и оптимистите от гледна точка на интелигентността им, доколкото я имат. Тук се опитвам да опиша чувства, които не се подават на описание. А най-силното чувство е усещането, че животът е колкото ценен, толкова и озадачаващ. Живо­тът е екстаз, защото е приключение, а е приключение, защото е шанс. Хубавото в приказката не се нарушава от факта, че в нея може да има повече змейове отколкото принцеси – да си в приказката е винаги хубаво. Щасти­ето може да бъде проверено само чрез способността да се чувстваш благодарен, а аз постепенно се почувствах благодарен, макар и да не знам на кого. Децата се чув­стват благодарни, когато дядо Коледа поставя в чорап-ките им играчки и сладкиши. Нима мога да не усетя благодарност към дядо Коледа, задето е е оставил в чорапките ми два чудесни крака? Обикновено благода­рим когато за рождения си ден получим чехли или пури. Нима не си струва да благодаря за великолепния подарък, който е собственото ми рождение?

Има, следователно, две усещания – мъчно защитими, но неоспорими. Светът е един шок, но не е само шоки­ращ. Съществуванието е изненада, но приятна изненада. Всъщност всичките ми възгледи могат да бъдат точно изразени с гатанка, която помня от детинство. Въпросът бе: „Какво казала първата жаба?“, а отговорът: „Боже, как ме накара да скоча!“ Ето сбитият изказ на моите мисли. Бог е накарал жабата да скочи, а жабата обича да скача. Изяснят ли се тези неща, стигаме до втория важен принцип на приказната философия.

Този принцип е знаен за всеки, който е прочел при­казките на братя Грим или чудесната сбирка на г-н Андрю Ланг. За да не обидя педантите, ще го нарека Док­трина на условната радост. Шекспировият шут Тъчстоун говори надълго и нашироко за добородетелта в думичката „ако“. Според етиката в страната на елфите цялата добродетел се съдържа в „ако“. Приказката всъщност казва: „Можеш да живееш в палат от злато и сапфир, АКО не произнасяш думата „крава!“ или „Ще живееш щастливо с царската дъщеря, АКО не й пока­жеш глава лук”. Мечтата винаги опира до забраната. Всички невероятни и огромни неща зависят от едно мъ­ничко нещо, от което трябва да се откажеш. Безумното и фантастичното се развихрят само ако нещичко остане забранено. Г-н Йейтс описва елфите в изящната си и разтърсваща поезия като същества неподатливи на за­кони – те се отдават на невинна анархия, възседнали необяздени коне, които се реят из въздуха:

Ужасно би било да се твърди, че г-н Йейтс не разбира нищо от страната на приказките. Но аз го твърдя. Той е един ироничен ирландец, изпълнен с интелектуални предразсъдъци. Не е достатъчно глупав, за да проумее приказната страна. Феите обичат наивниците като мен – хората, които зяпат от учудване или примират от смях, или пък правят това, което им се каже. Г-н Йейтс вижда в страната на елфите бунтарството на собствения си народ. Но беззаконието в Ирландия е християнски тип беззаконие, основано на справедливостта и здравия ра­зум. Привърженикът на фенийското движение**** се бори срещу нещо, което му е до болка познато. Истинският гражданин на приказната страна се подчинява на нещо, което въобще не може да разбере. Непонятното щастие в една приказка зависи винаги от още по-непонятното условие. Отваряш кутия и от нея излизат всички злини. Забравяш една дума и чезнат градове. Откъсваш едно цвете и някой умира. Изяждаш една ябълка и с надеж­дата за Бог е свършено.

Такива са приказките. При тях не можем да говорим за беззаконие или свобода, макар и хората подвластни на съвременната тирания да си въобразяват, че това е истинската свобода. Пуснатите от Портлънд***** сигурно си мислят, че на Флийт Стрийт****** не важат никакви ог­раничения, но и феите, и журналистите са роби на дълга. Кръстниците в приказките са не по-малко строги от останалите кръстници. Пепеляшка се сдоби с кочияш от Земята на чудесата, сдоби се и с вълшебна каляска, но получи заповед – да се върне в полунощ. Помниме и стъклената й пантофка. Едва ли е случаен фактът, че стъклото е толкова често споменавано в приказките. Една принцеса живее в стъклен дворец, друга – върху кристален хълм. Трета пък, вижда всичко във вълшебно огледало. Да, те всички могат да живеят в стъклените си палати, стига да не замерят никого с камъни. Този стъклен отблясък символизира истината, че щастието е толкова блестящо и крехко, колкото и материала, чупен толкова често от домашните прислужници и котките. Това чувство от приказките остана у мен и постепенно се превърна в отношение към целия свят. Аз усетих, усещам и сега, че светът е бляскав като диамант, но чуплив като стъклото на прозорец. Винаги потрепвах при сравненията на света с парче кристал. Все се стра­хувах, че Господ ще го изпусне от ръцете си и то изневиделица ще се строши.

Не забравяйте, все пак, че да си чуплив е едно, а да си смъртен – съвсем друго. Удариш ли стъклото, то няма да издържи и секунда. Не го ли удариш, ще издър­жи едно хилядолетие. Като че ли човешката радост, дали в приказките или на земята, е подобна. Щастието винаги е зависило от това да не правиш нещо, което би могъл да направиш всеки момент и което не можеш обикновено да разбереш защо не трябва да правиш. Важното тук е, че на мен това никога не ми е изглеждало несправедливо. Ако най-малкият син на мелничаря каже на феята: „Обясни ми, моля те, защо не бива да застана върху главата си във вълшебния дворец“, тя би могла съвсем спокойно да му отвърне: „Обясни ми първо що е вълшебен дворец“. Ако Пепеляшка запита: „Как така трябва да напусна бала в полунощ?“, кръстницата й би могла да отвърне: „А как така отиваш на бала до полу­нощ?“ Ако завещая на някого десет говорящи слона и стотина крилати коне, той не бива да се оплаква, в случай че условията се окажат в съответствие с донякъде екс­центричния дар. От него ще се иска да не гледа зъбите на крилатите коне. Самото съществуване е един толкова ексцентричен дар, че не бих въстанал срещу ограниче­нията, след като не разбирам същината на това, от което произхождат. Рамката е не по-малко странна от карти­ната. Забраната трябва да е толкова причудлива, кол­кото и гледката – тя трябва да е ярка като слънцето, неуловима като вълните и страшна като надвисналите дървета.

Именно поради тази причина (да я наречем „фило­софия на вълшебната кръстница“) никога не съм могъл да се присъединя към младите си съвременници и към тъй нареченото от тях всеобщо бунтарско чувство. Бих се възпротивил срещу всяко правило, което е зло, а със злото ще се занимаем в друга глава. В никакъв случай, обаче, не мога да се възпротивя срещу дадена порядка просто защото тя е загадъчна. Понякога влизаш във владение на нещо със съвсем глупав жест – счупване на пръчка или купуване на пипер. Аз искам да притежавам това огромно феодално владение — земята и небесата – правейки простичък подобен номер. Едва ли условието към мен би било по-фантастично от това, което прите­жавам. Тук ще дам само един пример, за да поясня мислите си. Никога не бих се присъединил към недовол­ното мърморене на новото поколение срещу моногами­ята, защото никое ограничение спрямо секса не е тол­кова странно и неочаквано колкото самият секс. Да ти позволят да се любиш с луната като Ендимион, а ти после да се оплачеш, че Юпитер държи луните си в харем, винаги ми се е струвало (на мен, отрасналия с приказки подобни на тази за Ендимион) просташка декулминация. Да бъдеш верен на една жена е нищожна цена за това да я виждаш всеки ден. Да се оплаквам от това, че съм се оженил само веднъж е все едно да се оплаквам, че веднъж съм се родил. Недоволството не би могло да се сравни по никакъв начин с чудесното чувство, за което говорим. То показва не свръхчувстви­телност, а нечувствителност към секса. Глупак е този, който иска да влезе в Едем през пет врати едновременно. Полигамията е липса на осъществяване в секса. Тя е като да откъснеш четири-пет круши от чиста разсеяност. Естетите стигнаха до невъобразими езикови предели в опитите си за възхвала на красивите неща. Семената на магарешкия бодил ги просълзяват, лъскавият бръмбар ги кара да паднат на колене. Чувствата им, обаче, ни­кога не са ме впечатлявали, защото на тях и на ум не им идва да заплатят за удоволствието си с каквато и да била символична саможертва. Хората би трябвало да постят четирийсет дни за да чуят песента на коса, да преминат през огън за да намерят стръкче иглика. Но нашите приятели – почитателите на красотата – не могат дори да изтрезнеят, че чуят коса. Те не биха минали и през християнското бракосъчетание за да си заслужат игликата. Човек заплаща за безмерната радост с умерен морал. Оскар Уайлд каза, че хората не ценят залезите защото не си плащат за тях. Но сгреши. Ние можем да платим за залезите просто като не бъдем Оскар Уайлдовци.

И тъй, приказките са ми познати от детинство, но оттогава не съм прочел нещо по-смислено. В детството ми остана и Бавачката – защитничка на традицията и демокрацията. Не познавам по-разумен радикал и кон­серватор от нея. Най-важното е следното: когато попад­нах в духовния климат на съвременния свят, разбрах, че този свят се противопоставя и на бавачката ми, и на детските приказки. Дълго време ми бе нужно за да се убедя, че на погрешен път е съвременният свят, а права е моята бавачка. Най-странното е, че светът противоре­чеше на двете основни доктрини от детството ми. Вече обясних, че приказките ме убедиха в две неща. Първо, този свят е едно неопознато, стряскащо място, което би могло да бъде друго, но и така носи наслада. Второ, пред цялото това чудо и наслада човек би могъл да бъде по-скромен и да се подчини на странните ограничения, произтичащи от още по-странния източник на блага. Оказа се, че целият свят воюва срещу тези два типа нежност. Шокът от сблъсъка породи спонтанно две усе­щания, които още не са ме напуснали и са се затвърдили в убеждения.

Първо, открих, че целият съвременен свят изповядва научен фатализъм, като казва, че всичко е такова, как­вото е трябвало да бъде, защото се е развило по опре­делен ред. Листото на дървото е зелено, защото никога не е можело да бъде друго на цвят. Философът от при­казен тип, за разлика от подобни мислители, се радва, че листото е зелено, точно защото е можело да бъде и алено. Струва му се, че е станало зелено в мига преди да го е погледнал. Харесва му, че снегът е бял поради разумния довод, че би могъл да бъде и черен. Във всеки цвят се съдържа доблестта на избора. Червеното на градинските рози е не само решително, но и драматично – като внезапно шурнала кръв. Философът усеща, че нещо е било сторено, докато великите детерминисти на деветнадесети век са твърдо против вроденото чувство, че нещо се е случило само преди миг. Всъщност, според тях нищо особено не се е случило от сътворението на света досега. Откакто съществува самото съществуване, а те не са много сигурни дори относно датата, не се е случило нищо.

Съвременният свят, такъв какъвто го опознах, убеде­но защищава калвинизма и необходимостта от това всичко да си остава същото. Когато започнах да зада­вам въпроси, разбрах, че неговите философи нямат как­вото и да било друго доказателство за неизбежната пов-торяемост, освен факта, че нещата се повтарят. Честно казано, повторяемостта ми създава мистично усещане, а не рационално задоволство. Виждайки един нос със странна форма и приписвайки това на случайността, аз изпитвам чувството, че съм видял всъщност шест носа със същата причудлива форма. Сигурно за момент бих си помислил, че притежателите им се числят към някак­во местно тайно общество. Това че един слон има хобот е необяснимо, но че всички слонове имат хоботи напом­ня на заговор. Тук говоря само за едно чувство – упо­рито и едновременно с това трудно определимо чувство. Повторението в природата като че проявява трескава настойчивост понякога, също както някой ядосан учи­тел започва да нареждат до безкрай едно и също нещо. Винаги ми се е струвало, че тревата ми сигнализира с всичките си пръсти, че скупчените звезди се навеждат за да бъдат разбрани. Слънцето ме кара да го забележа с това че изгрява хиляда пъти. Повторенията в природата започнаха да ми приличат на влудяващо напевно зак­линание, чрез което взех да проумявам едно нещо.

Материализмът, завладял съвременното мислене, почива на едно-единствено предположение, което е пог­решно. Счита се, че ако нещо се повтаря, то сигурно е мъртво – някакъв неодушевен механизъм. На хората им се струва, ме ако вселената има душа, тя би ни изненад­вала; че ако слънцето е живо, то ще танцува. Дори фак­тите доказват погрешността на подобно предположе­ние, защото промените в човешките дела винаги биват предизвикани не от живота, а от смъртта – от отслаб­ването и изчезването на силата или желанието. Човек променя движенията си когато ходенето го измори – или пък тръгва когато му омръзне да седи. Ако жизне­ността и радостта му са така огромни, че да не почувства никаква умора от пътя до Айлингтън, той би могъл да изминава този път постоянно. Нима скоростта и въз­торгът му са равнозначни на смърт? Слънцето изгрява всяка сутрин. Аз не ставам от леглото всяка сутрин, но разликата между мен и слънцето се дължи не на актив­ността ми, а на бездействието ми. С други думи, слън­цето изгрява, защото никога не се изморява от изгрева си. Несменяемият му цикъл следва да се дължи не на безжизненост, а на енергия. Добър пример в подкрепа на мисълта ми е начинът, по който се държат децата, когато много им харесва определена шега или игра. Бебето рита ритмично с крачка поради излишък, а не недостиг на жизненост. Именно поради преливащата си жизненост и свобода на духа децата обичат повторени­ето н ненроменяемостта на нещата. Те винаги казват: „Направи го пак!“ и възрастният го прави ли прави, докато се изтощи напълно. Защото възрастните не са достатъчно силни, за да се радват на монотонността. Бог, обаче, сигурно е достатъчно силен, за да й се радва. Може би всяка сутрин Бог казва на слънцето: „Направи го пак!“, а вечер моли за същото луната. Може би не е задължително маргаритките да си приличат. Бог сигур­но ги прави поотделно, но никога не се изморява от работата си. Може би Той притежава вечния апетит на детството. Ние сме съгрешили и остарели, а нашият Баща е останал вечно млад. Повторението в природата може да не е проста монотонност, а своеобразен бис. Небесата извикват на бис птицата, снесла яйце. Ако човеците зачеват и раждат човеци вместо риба, прилеп или грифон, причината може да не е, че съдбата ни е такава – съдба без определена цел или живот. Предста­вете си, че малката ни трагедия е трогнала боговете, че те и се възхищават в небесната си галерия и че на края на всяка драма канят изпълнителя отново на сцената. Повторението може да продължава в течение на мили­они години, а може и да спре всеки миг. Човекът може да живее на земята в продължение на стотици поколе­ния, но и всяко раждане може да се окаже последно.

Това бе първото ми убеждение, до което ме доведе шокът от сблъсъка на детското ми вълнение с модерно­то кредо в средата на жизненото ми поприще. Фактите винаги са ми приличали на чудеса, защото са чудесни. Сега, обаче, ги възприемам като чудеса и задето са под­чинени на определена воля. Искам да кажа, че те биха могли да бъдат (а и сигурно са) повторения по нечие желание. С една дума, винаги съм вярвал, че зад света стои магьосник. Затова и винаги, съзнателно или под­съзнателно, съм усещал, че този свят има в себе си цел, а има ли цел, има и личност. Животът винаги ми е приличал на приказка, а има ли приказка, има и разказ­вач.

Обаче съвременната мисъл атакува и второто ми убеждение – приказното чувство за строгите ограниче­ния и условности. Днешните философи най-много оби­чат да говорят за простор и широта. Хърбърт Спенсър би побеснял от яд, ако някой го нарече империалист и е жалко, че никой не го е направил. Защото той бе империалист от най-нисш вид. Спенсър разпространи не­лепата идея, че размерите на слънчевата система трябва да държат в притихнало покорство духовния покой. За­що ще жертвам достойнството си заради слънчевата система повече отколкото заради един кит? Ако разме­рите доказваха, че човек не е създаден по Божи образ и подобие, то китът би могъл да бъде и въплъщение на образа Божий – малко безформено и прилично на им­пресионистичен портрет подобие. Безсмислено е да се натяква, че в сравнение с космоса човекът е малък – та той е малък дори в сравнение с най-близкото дърво. Хърбърт Спенсър, обаче, с присъщото си империалис­тическо мислене държи да докаже, че астрономическата вселена ни е завладяла и победила. Той говори за хората н техните идеали точно по начина, по който най-дръз­кият противник на самоуправлението на Ирландия би представил ирландците и техните идеали. Спенсър пре­върна човечеството в малобройна нация. А лощото му влияние е видно дори сред най-мъдрите и почтени уче­ни, най-вече в ранните романи на г-н Х. Дж. Уелс. Мно­го моралисти представят преувеличено земята като мяс­то на злото. Г-н Уелс и неговите последователи, обаче, превърнаха и небесните селения в място на злини. Тряб­ва да вдигнем поглед към звездите, откъдето ще дойде гибелта ни.

Широтата и просторът, които споменах, съдържат много повече злина. Вече отбелязах, че както лудият, тъй и материалистът е затворен в килия – килията на единствената насока на мисълта. Тези хора намират го­лямо удоволствие в твърдението, че затворът е много просторен. Размерите на научната им вселена не носят нито познание, нито облекчение. Космосът ще същест­вува, но и най-невероятното му съзвездие не би могло да предложи нищо интересно – нищо, което да може да се сравни с прошката или свободата на волята, напри­мер. Грандиозността или безкрайността на този космос не носят нищо ново. Все едно да кажеш на затворник в Рединг, че ужасно ще го зарадваш с новината как зат­ворът вече заема половината графство. За него това би означавало само още повече дълги, каменни коридори осветени лошо и лишени от всичко човешко. По същия начин тези защитници на простора не могат да ни по­кажат нищо друго освен безбройни небесни коридори осветявани от немощни слънца и лишени от всичко божествено.

В страната на приказките съществуват истински за­кони – закони, които могат да бъдат нарушавани, за­щото законът по дефиниция е нещо, подлежащо на на­рушение. Механизмът на космическия затвор е друго нещо – той не може да бъде променен, защото самите ние сме негови чаркове. Идеята, въплътена в причудли­вото условие, съвсем изчезна. Човекът загуби както ус­тойчивостта си в придържането към закони, така и удо­волствието от нарушението им. Ширините на тази все­лена нямат нито свежестта, нито живителния изблик присъщ на поетическата вселена и възхваляван от всич­ки нас. Тази съвременна вселена е империя в буквалния смисъл на думата, защото е огромна, но не е свободна. Човек навлиза във все по-големи стаи без прозорци, в които не може да поеме и глътка въздух, не може да усети п най-малкия полъх свежина.

Техните дяволски стени се разширяват все повече в далечината, а според мен всички хубави неща накрая се събират в една точка – такава е сабята, например. Та след като хвалбата с големия космос ми се стори малко неубедителна, аз започнах да водя спорове и скоро от­крих, че тази насока на мислене е дори по-повърхностна от очакванията ми. Според нейните защитници космо­сът е цялостен, тъй като се подчинява на един и същ, неумолим закон. След като е цялостен, твърдят те, той е единственото нещо, което съществува. Но защо, в та­къв случай, трябва да се изтъква безкрайността му? Та нали няма с какво да го сравним? Със същия успех можем да го наречем н малък. Човек може да каже „Обичам този огромен космос с купищата му звезди и множеството най-различни същества“. Защо, обаче, да не може да каже: „Харесва ми този мъничък, уютен космос, в който има достатъчен брой звезди и разумно количество живи създания“? Между двете изказвания няма разлика – те изразяват най-обикновени чувства. Човек може да се радва на това, че слънцето е по-голямо от земята. Със същия успех би могъл да харесва факта, че слънцето е точно толкова голямо, колкото си е. Хо­рата решават да се възхитят на големината на света. Защо да не изпитат същото, ако приемат, че е малък?

Аз, например, съм изпитал това чувство. Когато оби­чаш нещо, обикновено го наричаш с умалителни имена, дори то да е слон или лейбгвардеец. Причината за това е, че всяко нещо, което възприемаме за завършено, кол­кото и да е голямо, може да ни се стори малко. Ако мустаците на военния не предполагаха факта, че носи сабя, а бивните не бяха свързани с наличието на опашка, обектът щеше да ни се струва огромен, защото би бил неизмерим. Представиш ли си, обаче, лейбгвардеец, мо­жеш да си го представиш и малък. Видиш ли слон, ти вече можеш да му викаш и Дребосъчко. Ако си способен да направиш статуя на нещо, способен си да направиш и статуетка. Хората, които споменах, твърдят, че вселе­ната е едно неделимо цяло, но не я обичат. Аз ужасно обичам тази вселена и затова искам да я нарека с ума­лително име. Често съм го правил и тя като че ли няма нищо против. Всъщност, честно казано, винаги ми се е струвало, че тези мъгляви догми за жизнената сила на­мират по-добър израз ако наречеш света малък, а не голям. Защото в безкрайността има някаква небреж­ност, а тя е пълната противоположност на яростната и благочестива тревога, която изпитвам щом помисля за безценността на живота и опасностите в него. В тези догми има една безразборна разпиляност, докато аз съм изпълнен със свещено скъперничество. Икономията е далеч по-романтична от прахосничеството. Според тях звездите са подобни на несекващ доход от дребни сто­тинки. За мен е точно обратното. Погледна ли златното слънце и сребърната луна, изпитвам трепета на ученик, който има един суверен******* и един шилинг.

Тези подсъзнателни чувства са изразени най-добре в някои приказки.

Както вече казах, вълшебните приказките усилват убеждението ми, че животът е не само удоволствие, но и вид ексцентрична привилегия. Чувството за космичес­ки уют мога да подкрепя с друга книга от детството – „Робинзон Крузо“. Тази книга е безсмъртна, защото възхвалява поетичността на лишението, романтичността на благоразумието. Крузо живее на малък остров с няколкото вещи, взети в последния момент от корабокруширалия кораб. Най-хубавото място в тази книга е списъкът на взетите неща. Най-великата поема в нея е именно това изброяване. Всеки кухненски уред се прев­ръща в идеал, защото Крузо би могъл и да го изхвърли в морето. Едно добро занимание в часовете на скука или неприятности е да погледнеш каквото и да е – лопатката за въглища или шкафа за книги – и да си помислиш какво щастие би ти доставило пренасянето им от потъ­ващ кораб на брега на самотен остров. Още по-добре е да си спомниш, че всички неща са се отървали само на косъм – те са все спасени от корабокрушение. Всеки човек вече е преминал през един ужасен риск – рискът да не се е родил. Когато бях малък, около мен често говореха за нещастни или пропаднали гении. Нерядко наричаха някого г-н Пропуснати възможности. За мен, обаче, е много по-стряскащ фактът, че всички ние мо­жехме да бъдем г-да Несъществуващи възможности.

Все ми се е струвало, че целият порядък, както и множеството неща около нас, са романтични останки от кораба на Робинзон. Това че има два пола и едно слънце, напомня за двете пушки и единствената брадва. От жизнена важност е било нищо да не се загуби, но е малко странен фактът, че и нищо не може да се добави. Дърветата и планетите приличат на вещи спасени от корабокрушение. Затова когато видях Матерхорн, се за­радвах, че хората са го забелязали. Звездите ме настрой­ват безкрайно скъпернически, като да са сапфири (както са наречени в Милтъновия „Рай“). Ето защо обичам планините. Вселената е скъпоценен камък и баналните твърдения за несравнимостта и безиенността на скъпо­ценностите са напълно верни, ако се отнесат към нея. Нашият космос наистина няма съперник и цена, защото друг не може да има.

Така завършва несръчният ми опит да назова неназовнмото. Такова е истинското ми отношение към жи­вота – почвата за семената на жизнената ми философия. Това са неща, които съм мислил преди да се науча да пиша и чувства които съм изпитал преди да се науча да мисля. За да продължим с по-голяма леснина, набързо ще ги обобщя отново. Винаги съм бил убеден в следно­то: първо, този свят не обяснява себе си. Може да е някакво чудо със свръхестествено обяснение, може да е и фокусническа шмекерия със съвсем обикновено обяс­нение. Обикновеното обяснение на шмекерията, обаче, трябва да е по-убедително от теориите, които съм чул досега, за да ме удовлетвори. Така или иначе, става въпрос за магия. Второ, започнах да мисля, че в магията има някакъв смисъл, а за да има смисъл, трябва да има и някой, който да го вложи. В света има нещо лично, като в произведение на изкуството. Каквото и да иска да каже, го казва с всички средства. Трето, винаги ми се е струвало, че целта му в първоначалния си замисъл е великолепна, макар тук-таме да се забелязват дефекти (змейове, например). Четвърто, благодарността към не­го се изразява чрез известно смирение и въздържание – можем да благодарим на Бога за бирата и бургундското вино като не ги изпием до капка. Ние дължим подчинение на това, което ни е създало, каквото и да е то. И последно, колкото и да се странно, у мен се е затвърдило убеждението, че доброто е останка, която трябва да се съхранява и пази от изначалния хаос като нещо свеще­но. Човекът е спасил добротата си подобно на Робинзон, спасил вещите си от потъващ кораб. Всичко това съм чувствал винаги, макар и епохата ми да ме обезку­ражаваше, макар и да не съм помислял през цялото това време за християнската теология.

** първият закон, изтъкващ закономерностите и звуковите промени на гер­манските езици, установен от Якоб Грим – б. пр.

**** учението и политиката на ирланлска революционна организация, осно­вана през 19 век – б. пр.

***** затвор за  каторжници в Англия – б. пр.

****** улица в Лондон, център на английската преса – б. пр.

******* английска златна лира — б. пр.