За злото и злите духове

Когато в нас се роди мисъл, която не се основава на любовта, трябва да знаем, че сме приели влиянието на духовете на злобата. Приемайки лоша мисъл, ние приемаме самия враг в тяло. Духовете не са видими, ние им даваме тяло да бъдат видими.

Ние даваме тяло на злите духове, за да бъдат видими за този свят и да можем да ги видим как изглеждат. Когато виждаме някакво зло, което се проявява чрез човека, виждаме духа, който е обладал душата на този човек и се показва чрез него, например псува…

Не тази душа оскърбява Господа, защото тя е християнска по рождение, а онзи, който я е окупирал и се е настанил в нея, и я върти, както иска. И вместо да разбираме какво е животът, ние се противим и отправяме зла мисъл към човека. Така и сами ставаме зли. Колко пъти сме се гневили на онези, чието отношение към нас е било некоректно или оскърбително?

Да мислим зло на някого, значи да убиваме душата му! Защото всичко това се приема пред Бога – и доброто, и злото – всичко, което е мислено съединено с чувствата на сърцето и душата. Затова трябва с разбиране да се пазим от злото и с разбиране да приемаме доброто. Постоянно да бъдем на стража и да не пускаме в нашата вътрешна стая онези, които не ни мислят добро.

Духовете на злобата нямат право на насилие над човека, нямат право да насилват човека. Те само предлагат и досаждат. Нямат сила да принуждават, но ако му се предадеш (на злия дух), тогава той ще те държи в своя власт, ще те кара да правиш много неща по негова воля: това става например, когато хората се занимават с магия.

Духът може да заеме много по-голямо, но и много по-малко пространство от човешкото тяло, толкова малко, колкото един кубически сантиметър. Затова е възможно в човека да влезе цял легион паднали духове. Тези духове намират голяма радост в това да влязат в човешкото тяло, да го превземат и така да се „въплътят”.

Духовете на злобата нямат мир и покой, и особено гонят онези, които предано служат на Бога. Особено се борят със смирените и кротките, защото не могат да им направят нищо. Смирението и кротостта са божествени свойства. Духовете, които са паднали, са изгубили това божествено свойство, защото сами са се отрекли от Бога, а сега мислят, че ако поробят по-голямата част от човечеството, ще станат мнозинство и така ще придобият някакво добро за себе си, но това е погрешно.

Духовете на злобата много следят дали човек обръща внимание на сънищата. Ако обръща внимание на сънищата (според неговите постъпки знаят какво може да направи той и какви неприятности да причини на някого), му дават да види тези събития в съня и тогава човекът става мечтател, фантазьор. Не е способен да живее, а постоянно очаква да сънува, за да види какво ще стане.

Мислите на духовете на злобата се противят на любовта, противят се на доброто, такива мисли ни отдалечават от любовта и доброто. Всички същества са създадени възвишени, а духовете, които са паднали, са били сътворени като съвършени същества, но са паднали от умното съвършенство в ниско, плътско мъдруване и сега нямат контакт (с Бога).

Тъй като са се отдалечили от източника на живота (Бога), те търсят житейска утеха в близките предмети, това е тяхна храна. Тъй като са се отдалечили от любовта, те искат да подражават, знаят как под ръководството на Светия Дух са били в пълна благодат и сега мамят човешкия род. За да спечелят хората, им дават някаква утеха. Хората живеят така, занимавайки се с философия, с размишления и постижения, но всичко това е кратко, тази утеха е кратка, и отново настъпва униние и самота. На земята се чувстваме самотни, защото сме паднали и сме деца на паднали родители.

Духовете, които са паднали на земята, виждат, че времето до Страшния Съд е кратко, знаят, че ще има Съд, че Съдът ще бъде праведен и те ще бъдат напълно изолирани. Сега те имат известна свобода, движат се сред хората и на практика ги поробват, задържайки много души в своя лагер. Те смятат, че накрая ще победят, ако имат повече хора и повече оръжия, защото те чрез нас мислят, чрез нас показват своите слабости. Ние сме им предали сърцето си, защото изцяло сме се предали на страстите. Той (злият дух) е дошъл, разрушил е всичко отвътре, завзел е управлението и сега командва. Затова постоянно трябва да бъдем внимателни, да не хвърляме на безценица своя вътрешен мир, да не се ядосваме за всяка дреболия, а да изчакваме как Господ ще устрои това.

Лъжата, обидата или клеветата към вашата личност облекчават духовната тежест на вашия враг само ако и вие им отговаряте, тоест ако приемате контакта със злите духове. Ако не приемаме тези контакти, тогава се случва нещо чудно. Същите тези клевети и обиди, вместо да постигнат желаната цел на този, който ги проектира, като някакъв бумеранг се връщат към самия клеветник и увреждат цялото му същество.

За злото

Светите отци казват: ако отхвърлим предложението на злобните духове, победата се постига без борба.

Бог е абсолютно добро и в Него няма зло. Злото и страданието съществуват само за разумните творения, които поради своята Гордост, непослушание, завист и злоба сами са се отделили от Божията благост и абсолютната пълнота на Светия Дух, сринали са се в плътското мъдруване, където страдат в своите мисли и желания. Злото не е сътворено. Злото е злоупотреба с доброто от страна на разумните същества, които са паднали в плътско мъдруване, и сега със своите мисли и желания създават хаос в себе си и около себе си. Мъдри са думите на нашия народ, който казва: „Можеш да правиш каквото искаш и както искаш, но не можеш колкото искаш”. И още: „И доброто дело в лоши ръце става зло”.

Нашият Бог е дошъл сред нас, за да ни приведе отново в първоначалното състояние на онези, които е сътворил. Той е направил всичко, за да може човек да Го разбере. Той е можел да спаси човешкия род и по друг начин, но човекът, когато паднал, сам повредил целия вътрешен мисловен апарат и сам направил себе си неспособен за добро. Попаднал под властта на духовете на злобата, доброволно им се е предал в плен.

Бог не е сътворил злото, което съществува. Злото е от умните, мислени духове, които са отпаднали от Божествената любов, обърнали са се към своята личност и са останали непокорни, започнали са да мъдруват със свое собствено мъдруване. Но всяка умна сила, която не е съединена с Източника на живота, колкото и да се стреми да върши и говори нещо добро, всичко, което прави, е поръсено с адска смрад, защото единствено Бог е източник на мир и радост, на любов, правда и доброта.

Тук, на земята, хората трябва да се стремят да не приемат предложенията на лукавите духове. Светите отци казват, че трябва много да внимаваме, да бодърстваме, да бъдем на стража, да знаем, че всяка мисъл, която смущава вътрешния ни мир, е дошла от ада. И да не приемаме това предложение, а веднага да го отхвърляме! Ако се съгласим и започнем да беседваме с него, то ще ни заплете в адските мрежи. От тази една-единствена пъклена мисъл се нарояват много други и едва накрая човек вижда къде е отишъл и какво е направил. Едно зло се добавя към друго, и след това, когато човек дойде на себе си, казва: „Защо ми трябваше това, бях спокоен, тих, и изведнъж всичко се разруши”. Разрушило се е, защото не сме внимавали.

За произхода на злото, за това защо праведниците страдат, а грешниците се наслаждават на живота – човешкият ум не може да разбере и приеме всичко това, то е по-високо от него. Ако все пак може да разбере нещо от отвъдното, той получава това само когато е смирен.

Христос е казал на Никодим: „Ако не разбираш земните неща, как ще разбереш небесните! Човек трябва да достигне до лика на светиите, за да му се открие нещо”.

Свети Йоан Златоуст учи, че всяко зло произлиза от самите нас, и едва след това от дявола. Ако държим ума си буден и сърцето си – твърдо във вярата, дяволът няма да има достъп до нас. Дяволът само излиза на среща с нашите собствени зли помисли. Когато сме завистливи, гневни, мразим някого – и то често или продължително, ние сами отваряме прозореца на своето същество за дявола. Той и по-нататък храни тези грехове, и тогава не се освобождаваме лесно от тях. Понякога така затъваме в някой грях, че той става наша втора природа, и тогава само Бог може да ни спаси – и от самите нас, и от дявола.

Не бива да участваме в злото, а трябва да помогнем на онзи, който е в беда. Трябва да се изговорят много думи, за да се освободи човек от негативните мисли. Някой му разваля настроението и той не може да направи нищо. Идва друг негов близък, говори му нещо – и нищо, идва трети, четвърти, пети, шести, и едва когато някое незлобливо дете дойде при него и го прегърне, той получава утеха от това дете. Детето не прави разлика дали е добър, или не, за него всички са добри, детето е пълно с благодат. Той получава Божията благодат от него и така се освобождава от депресията.

Бог е любов, Той е живот и не се отделя от нас, макар и да сме непотребни и развратени. Ние често се занимаваме със зли мисли и това продължава с години, но Господ не иска да нарушава нашата свободна воля. Той очаква сами да изберем доброто и да отхвърлим злото от себе си, а ако задържим много зло, често се стига до съзряване на злото, виждаме, че онова, което сме мислили на ближните, се случва на самите нас; онова зло в нас, което е продължавало с години, е дало плод и ето, след нашите скърби, вместо да се отрезвим, да се освободим, ние още повече падаме. Малко са на земята онези смирени и кротки души, които говорят повече със своя живот, отколкото с думите си; с живота се говори повече, отколкото с думите.

Светите отци казват: „Ако ние сами не искаме да полагаме усилия да се смирим, Господ няма да престане да ни смирява”. Все някой ще ни раздразва отвън, ще ни довежда до състояние на гняв, докато не се усъвършенстваме да пазим своя вътрешен мир дори и тогава, когато някой ни ядосва. След това душата става смирена и кротка, преминава през този свят с много разбиране за живота, а хората гледат и казват: „Колко гневлив и избухлив беше преди, човече, а сега си станал един такъв, флегматичен, все едно ти е”. Но това не е равнодушие, а победа над злото. Господ е дал сила злото да се победи с мир. Това иска от нас Господ: да отхвърлим злото с разбиране и да се обърнем към Него със сърцето си. I www.bastabalkana.com

Откъс от книгата „Духовни поучения за сръбския народ”, отец Тадей Витовнишки

Превод: Татяна Филева