За нездравия интерес към психопатологията

Не може да не сте забелязали бързото нарастване броя на капацитетите в областта на патологията в религиозното чувство и преживяване. Най-голям е преди всичко в средите на вярващите. Вероятно причината за това е, че в религиозна среда патологията изпъква като грандиозен недостатък, за разлика от друга среда, където тя е образец на поведение.

Нещо повече – патологията тласка развитието на цели дялове в психологията, които ни разкриват неподозирани сенки в човешката душа.

Християнските психолози, от своя страна, ще ви убедят, че депресията, унинието и неврозата преследват всеки, имат духовен корен и са изразното средство на душата/образите на вкоренени страсти.

Но ако забележите, че някой много разпалено изобличава определена патология и претендира, че разбира и е вникнал в изкривените човешки отношения, вгледайте се добре и ще видите в изобличаваната от него патология собствените му проблеми. Тук важат псхичните механизми на защитата като проекция.

Затова, едно предложение: да погледнем на патологията като на синдром. Нещо в нас алармира, че сме загърбили и потиснали нещо важно, нещо съществено. И не става въпрос за физическото, биологичното ни оцеляване.

Неврозата, депресията, психологичният проблем също са синдроми – една част от нас е останала неосъзната, необикната. Тя е знак, че не сме поели по пътя на израстването, на откриването на собствената ни личност.

Фиксирането и анализирането на недъзите на нашата душевност ни прави атрактивни и компетентни в очите на другите; нещо повече – в очите на страдащите, които разпознават тези недъзи, имаме шанса да се превърнем в техни спасители. Изключително благоприятна възможност за тщеславния!

Пред нас, които откриваме в себе си един или друг изявен психологичен проблем, съществува по-здравословна алтернатива, която обаче изисква нашите лични усилия. В основата на голяма част от тях стои един основен и дълбок проблем. Това е желанието ни да търсим нашето alter ego само в сумрачните дълбини на собствения ни егоцентризъм и нежеланието да срещнем другия, който, според християнската антропология, по вертикала и по хоризонтала, е нашето друго аз, alter ego, другата половина на нашето битие, условието за нашата персоналност и съществуване. Християнските антрополози говорят за другия като брат, като икона Божия, най-голямата светиня, която не може да се жертва дори в името на някакви святи цели. Персоналността е онова неповторимо живо отражение в някой друг, също така персонален. Човекът става личност, когато стои срещу другия, т. е. бидейки с онзи, който самият той не е. Християнската антропология ни разкрива другия като основа и опорна точка на нашето собствено съществуване. Да откриеш себе си в другия означава да съществуваш, да преодолееш границата между битието и небитието. Тогава осъждането на другия означава смърт.

Така християнската антропология ни дава и отправната точка, от която можем да говорим за психопатологичните проблеми – не от позицията на познавачи и дълбинни изследователи, защото тогава ще изпаднем в състоянието, описано красноречиво от еп. Николай Велимирович: „Жалка е слепотата на човешките синове, щом не виждат силата и славата Божия. Птицата живее в гората и не вижда гората. Рибата плува във водата и не вижда водата. Къртицата рови под земята и не вижда земята. Истина, жалка е еднаквостта на човека с птиците, рибите и къртиците”.

Да изследваш душата и да не я видиш, да не я познаеш, да останеш сляп за нея. Това се случва с тези, които посвещават усилията си в изследване на недъзите на човешката душа, без да разкрият същностната и потребност: да обича.

Единственият лек е обичта, извираща от просветеното и очистено око, което вижда греха, но обича човека. И на тази обич може да се доверите. Тя не претендира със сложен изказ и теория, а прониква и лекува.

Ето и конкретен пример:

Дискусия между православни богослови и духовници от различни страни по наболели проблеми. Ерудирани и компетентни, те размишляват за проблемите на духовния живот, няма тайни и непознати кътчета на човешката душа за тях. Изслушват се внимателно и демонстрират разбиране към мнението на другия. Но какво се случава извън тази "кръгла маса"? Всеки се присъединява към подобомислещия и обсъжда различието и недостатъците на другите. Националните различия се изстрелват като фойерверки в тъмна и спокойна нощ.

На тази същата кръгла маса един духовник ги обгръща с поглед и с обич възкликва: Колко хубаво е братя да живеят заедно!”; изведнъж нещо се стопява и огромните сенки на грандиозни различия потъват като в мъгла и и остава само усещането за братска общност.

Достатъчно е да се огледаш и да видиш образа си, отразен в обичащия те друг.

Тази любов ражда и истинския диалог в християнството.

Става ясно защо духовно просветените хора не прибягват до сложната класификация и терминология на душевните недъзи. Защото те не само знаят, че нещо не е наред в духовния живот, но изпитат действително състрадание и лекуват с обич, родена от срещата с любовта на абсолютния Друг.

И всъщност равносметката от десетилетията главозамайващо развитие на психологията е следната: Познанието на сложните психични процеси не ни е направило по-малко болни, а по-скоро ни е превърнало в още по-горди и тщеславни, защото всяко знание, в което не е привлечено сърцето с присъщото му милосърдие, се превръща в поредния механизъм да упражняваме власт над другите, да манипулираме и въздействаме. Но ако действително искаме да лекуваме и да помогнем, тогава трябва не само проницателно да вникнем в недъзите на собствената си природа, но и да отговорим на духовната й жажда за милост от Бога и обич към другия, ближния – с цялата му психо-соматична сложност.