Оливие Клеман: Човекът е онзи камък, който Бог не може да повдигне

Година от смъртта на големия френски православен богослов Оливие Клеман (+ 15 януари 2009 г.)

Mon cher Maître,

никога не съм знаел как трябва да се обръщам към Вас. Вашите приятели, дори и по-младите от мен, Ви наричаха с лекота “Оливие“. 

Но в Русия, свикнала с формули на уважителност, на Вашето име някак не му отиваше да бъде просто едно име; сякаш му се искаше да се съчетае с бащиното си продължение, отмряло на Запад. Абсолютно немислимо и дори някак предателски спрямо нашето 20-годишно приятелство би било да Ви наричам с официална студенина: Monsieur Clément. Ето защо се принудих да избера това леко тромаво Maître, което значи учител, но също и адвокат, познавач, майстор, с една дума маестро, което на руски звучи с някаква старовремска, отчасти дори картинна важност. И все пак всички тези значения се побраха, без да се прогонват взаимно, в моето обръщение, леко нелепо, но все пак точно; Вие бяхте за мен именно учител, адвокат на вярата, моята и Вашата, неин прекрасен познавач, майстор, ако се изразим по-смело, на нейното изповядване. През последните години аз не един път Ви предлагах да съберем беседите ни в една книга, Вие се съгласявахте, но всеки път не оставаше време за това. Моите наминавания в Париж ставаха все по-редки, а след това започна Вашата болест и бавно наближаващата смърт.

През тези години излязоха две книги за Вас. Авторите им са млади журналисти, пишещи за религията. Едната, която излезе в Канада изпод перото на Франк Дамур, е озаглавена „Придружителят“, другата, която излезе във Франция, съдържа беседите на Жан-Клод Нойе с Вас: „Мемоарите на надеждата“. Моето намерение така и не се осъществи, но все пак си остана в мен като някакъв дълг към Вас и към самия мен, а неизпълненият дълг притежава особена тежест, която е склонна да нараства. Ето защо ми позволете сега, когато Вас вече Ви няма на тази земя, да се опитвам да поговоря с Вас тъй, сякаш сте още жив и Вашият глас продължава да звучи, както продължава да звучи в мен днес, няколко месеца след Вашето опело в храма на Сергиевото подворие.

Както в почти всяка беседа, и тук няма да има предварително зададен план. Ще се мярнат цитати от Вашите книги, откъслеци от наши разговори – както от проведените наистина, така и от онези, които биха могли да се проведат…

Аз: Винаги сте казвал, че Вашата среща с Източната църква се е състояла благодарение на руските религиозни мислители и богослови. Мнозина от тях са казвали: ние сме тук не в изгнание, ние сме тук с послание. Дали сред най-видните имена на онези, които са чули това послание, можем да турим името на забележителния православен богослов Оливие Клеман?

Той: Нека да не преувеличаваме значението на моята личност и моите трудове. Главен плод на посланието на руските изгнаници бе появата на православни общини на Запад; оставайки си руски по традиция, тези общини успяха да прекрачат етническите граници и да „отворят прозорец“ към Европа. По-точно да отворят Европа към Източната църква. Това бе една истинска среща, обрат, заставане очи в очи. И неин безспорно провиденциален плод стана раждането на европейското православие, руско по всичките си корени и цялата си сетивност, но успяло да се свърже неразривно с нагласата на западната душа, с една друга историческа памет, която, обогатявайки ни, може в същото време и да ни обвързва.

Но нима не сте попил и нещичко от руската памет? Та нали Вашето обръщане е станало под „руско“ влияние…

Това е вярно само отчасти. Разбира се, огромно събътие в моя живот беше срещата ми с Владимир Лоски. След като прочетох няколко пъти книгата му „Мистичното богословие на Източната църква“, аз реших да прочета и всички отци, на който се позовава той. За мен това се превърна в нещо много по-голямо от богословска школа. Това бе един друг свят, толкова различен от моята представа за християнството.

„Другото слънце“, както се нарича Вашата духовна автобиография.

Не онова, което залязва на Запад, а онова, което изгрява на Изток. Въпреки че това е едно и също слънце. До този момент аз бях вече изгълтал Достоевски и Бердяев, още като невярващ си купих икона, но не знаех, че някога ще бъда свързан с православната Църква. Да стана християнин означаваше за мен да стана католик или протестант. Впоследствие, когато научих за православните руснаци в Париж, аз започнах да ги наблюдавам с някаква уважителна завист: от една страна, те притежаваха пълнотата на молитвения и сакраментален живот, неповредено догматично наследство; от друга страна обаче в тяхна среда ми беше трудно да дишам. Проблемът не беше в баналния конфликт между догматизма и свободомислието, а в атмосферата на всеобща нетърпимост, подозрителност, някаква глуха, напрегната агресивност, която се изливаше върху света, в който живеехме. Аз не знаех езика им, но усещах, че тяхното православие е белязано от травмата, която са преживели. Съчувствах им, но моята история беше друга. В нея нямаше нито обиди, нито плач за опропастената Русия, който лесно се прераждаше в идеология, нито жестока омраза към новите й стопани, нито носталгия по изчезналата монархия. Не е възможно, казваше ми вътрешният глас, това „друго слънце“ да бъде винаги покрито от този тежък, почти непрогледен облак. Владимир Лоски стана първият ми водач по пътя към същинското православие. Той ме заведе при отците.

Ние в Русия четем Лоски в превода на Вера Александровна Решчикова, лека й пръст, която аз познавах много добре. А как е изглеждал той в очите на един французин?

На един средиземноморски французин, не забравяйте това, което е нещо съвсем различно от парижанина или бретонеца. Звездното небе над главата, почти винаги ясно, цъфналите кестени, лозята, слънчевите бликове по вълните – всичко това бе моята първа религия и родина. В юношеството си аз се заразих с чувството за мирова скръб. Знаете, че красотата на творението е не само език Божи, но и предизвикателство, което сякаш ни тревожи и изисква някакъв отговор от нас. И когато нямаме отговор на тази загадка, може да ни обхване отчаяние. На прага на младостта аз дори мислех за самоубийство, защото красотата на света, както ми се струваше, беше само едно було, зад което зееше празнота, прозираше едно ледено нищо. Но заедно с това тя ме и зовеше, просветваше през човешките лица, особено през детските. Години по-късно, когато вече станах християнин, аз донесох всичко това със себе си в православието, по-точно в Църквата. Добротолюбието като книга и добротолюбието като филокалия (букв. любов към красотата – прев.), като мъдрост, изпълваща творението, са за мен неразделими неща. Но ние бяхме започнали да говорим за Лоски…

Не е ли бил ли тъкмо той един от хората, които са Ви помогнали да примирите тези противоречия?

Една негова книга се нарича „Боговиждане“. Тази дума стана за мен синоним на вярата, която придобих. Преди да се превърне в убеждение, виждането на Бога беше за мен интуиция, порив, ново зрение… Спомням си, че веднъж, когато с Лоски се разхождахме край Нева, където е родното му място, той ми разказа случка от своето детство. По време на урок по Закон Божи той хванал преподавателя натясно с въпроса: „Може ли Бог да създаде толкова тежък камък, че да не може Сам да го повдигне?“ Днес аз знам отговора: да, този камък е човекът!… Лоски беше борец за безкомпромисно православие, което можеше дори да изглежда сурово, той беше един от създателите на Братството „Св. Фотий“ (самото име е красноречиво) и заедно с това почитател на св. Франциск Асизки, автор на голяма книга за Майстер Екхарт, която аз успях да публикувам много след неговата смърт. В метрото той четеше Библията или Шекспир… Помня, че през 1956 г. в самолета, с който летяхме за Русия, той ми каза с усмивка: „Знаете ли, църковната среда там е малко потискаща. И затова аз взех със себе си това“ – и ми показа томче със стихове на Аполинер, „Alcools“…

…което може да се преведе като „възлияния“… Това ми напомня наскоро публикуваните „Дневници“ на о. Александър Шмеман, в които той пише, че в свободното си от задълженията на богослов, ректор, преподавател време той буквално е бягал от тях, потапяйки се в дневниците на френските писатели – хора, които често пъти са били твърде далеч от всякакъв вид вяра, а за православната и да не говорим. И все пак тези дневници са били за него вид живот, в който по-своему е „звучал“ Христос, въпреки че името Му не е било произнасяно. Отец Александър, с когото сигурно сте се познавали, беше един от хората, които усещаха дълбоко тази болка от разделението между християнството на професионалистите (какъвто беше самият той, и то от класа), онези, които италианците наричат addetti ai lavori, „хора с право на достъп“, ако го преведем на съветски език, и християнството, което пронизва всеки живот… Лоски, както знаете, е бил главният изобличител на отец Сергий Булгаков и неговата софиология, която лично аз възприемам като опит за превеждане на стихийната почуда пред Премъдростта, изпълваща света, на езика на специалистите с достъп до катедрата по догматика; но последните, както е следвало и да се очаква, не са приели този опит. При това и Лоски, и Булгаков са отхвърляли Бердяев, за когото Вие написахте голяма книга, пропита със съчувствие към неговата мисъл; и все пак и тримата мислители са били Ваши учители в богословието или по-точно в науката на живота…

Никога не съм се месил в този „спор на славяните помежду им“. А в днешно време още по-малко. Възрастта ти помага да видиш по нов начин много неща. Някога имах щастието да срещна великия старец патриарх Атинагор. Той ми помогна да се освободя от страха пред другото, чуждото, различното. Той казваше, че се е отказал да мисли себе си и своята вяра като противоположни на нещо друго, да „вярва против“. Да носи постоянно в себе си врага, дебнещ от засада: чужденеца, еретика, евреина. Във всекиго, когото срещаш на жизнения си път, можеш да се вглеждаш с любов, която държи за истината, но която не търси само своето, която те учи да виждаш брата си в светлината на бъдното му възкресение, независимо от възгледите му. Същата способност усетих по-късно и при папа Йоан Павел II.

„Преградите не стигат до небето“? Не съм привърженик на тази максима и не се наемам да говоря за небето, но съм сигурен, че вероизповедните граници със сигурност не трябва да изглеждат като бодлива тел, през която тече ток и която разделя хората. Нищо от онова, което казваме, пишем, дефинираме като формули, не може да изчерпи дълбочината на човека, неговата загадка и пълнота.

При всички трудности, с които се сблъсква западният човек, избиращ православието, аз имах и едно преимущество – бях свободен от вътрешноправославните борби. Можех да взема от всеки лагер онова, което ми разкриваше Христа, което носеше белега на Неговото присъствие. Разбирах, че за мнозина руснаци техният Бог си е останал там, в Русия. Той не е пожелал да прекрачи границата, отделяща я от останалия свят. А самата Русия, останала в паметта им, с течение на годините все повече се отдалечаваше и сякаш се доближаваше до портите на Царството Небесно. И тук, в изгнанието си, те се изживяваха като стражата на тези порти, която ги пази с ревност, а понякога и с ярост срещу реалните, но по-често мними врагове, надигащи се заплашително отвсякъде. Във Франция отдавна, може би още от времето на Жана д’Арк, е изчезнало това мистично усещане за родината като за страна, която граничи с Бога, както се изразява Рилке. По времето на Средните векове границите на тази страна са стигали едва ли не до самия Божи Гроб. За мен обаче тази граница минаваше през видимите неща, самата форма на които, както разбирам днес, е била откритост към трансцендентното. Неразпознат, Бог е идвал при мен в моята тъга и отчаяние, но преди всичко в почудата ми пред всичко сътворено, което ме заобикаляше. Обичах земята с цялата обич, на която бях способен, с една безпаметна, почти екстатична любов. Помня, че се излягах на морския бряг, и земята ме носеше върху крилото си. Зад морето, зад неговата безмерност, зад светлината, заливаща всичко наоколо, зад езерата, които започваха веднага след нашия плаж, зад дюните, зад тръстиките (тогава още не знаех думите на Паскал, че човекът е мислеща тръстика), зад тъмния лазур, който просветваше през боровете, зад лозята, оцветени като в стиховете на Пастернак в „пламенна охра“, зад листата на бадема, зад опияняващия изглед на нарцисите, приличащи на слонова кост, аз сякаш виждах първия ден на земята, оголената тъкан на светлината, изгряла през първия ден на творението, светлината на тайната, която носех в себе си, без да разбирам това.

Но тази земя е била Вашата Франция.

Тази земя беше моята вселена. Франция – това беше родата от селото, в което са живеели моите предци; доколкото знам, те са били лозари. Франция – това бе тяхната честност, тяхното трудолюбие, тяхната суровост, тяхната ведрина, тяхната селска мълчаливост, тяхното чувство за социална правда, което ги бе тласнало към социализма. Това бе социализъм от края на XIX век по френски маниер, в него нямаше и следа от утопизъм, разпалена мечтателност или кръвожадна възбуда; имаше само искане за справедливост. Справедливостта бе техният бог. Аз се бях родил в семейство, което бе изгубило вярата си вече преди две поколения до мен, в което Божието име се произнасяше само по времето на домашните спорове. Там дори не кръщаваха децата, такава бе републиканската традиция, и при нас това не бе рядкост, за разлика от Испания. Хората от моето поколение оцениха истински Франция едва тогава, когато я изгубиха.

Имате предвид загубата на войната и германската окупация?

Да. Загубата стана за нас шок, истински шок на срама. При мнозина французи, между другото, той не е преминал и до днес. Навярно не е имало французин, който да не го е изпитал. Ето защо при нас в Съпротивата участваха хора, които нямаха никакво призвание за това, какъвто бях например аз, защото патриотизмът не беше моята главна страст. Ето защо за мен най-ужасното нещо беше преднамереното проливане на кръв. Спомням си един наш разговор като маки (френски партизани – прев.): гледахме от храстите, в които се бяхме скрили, как край нас минават патрулни войници с германска униформа; това бяха новобранци, кой знае защо от Централна Азия. Моят другар ми каза: „Можем като едното нищо да ги избием тези монголци, всичко е организирано. – Можем – отговорих аз, – но тогава германците ще избият цялото село. – Ми точно затова и ще го направим“. След този случай дори и да рискувах живота си, го вършех само за да спася живота на другите.

Повлия ли Вашето участие в Съпротивата върху пътя Ви към християнството?

Тогава четях Нюман, Шестов, Киркегор. Но още преди всички тези книги, преди срещите ми с хората, който щяха да ми повлияят, две други срещи ме доближиха до откритието на Смисъла, в който се съединяват Разумът и Любовта. Първата среща беше тази с красотата, втората – със смъртта. Повтарях на близките настойчивите си детски въпроси за това, което ни очаква там, отвъд гроба. „Нищо“ – беше отговорът на татко, дядо, на моите лели. Празнота. Смъртта е огледало, в което се вглеждаме непрестанно. Когато виждаш в нея само празнота, тя сякаш те тегли към себе си като към бездна. Оттук изкушението да се самоубиеш: ако това е неизбежно, то не е ли по-добре да приключиш с всичко колкото се може по-бързо? Нашата цивилизация, както ми се струва, е първата в историята, решила да забрави напълно смъртта. Но, опитвайки се да забрави за нея, тя неволно е разголила нейната същност.

Когато аз бях дете, хората не оставяха никого да умре в болницата. Никой не се молеше, не четеше Евангелието, но се запазваше тази атмосфера на бдение край постелята на смъртника, въздухът на „последное целование“… Когато много години по-късно посетих Румъния, аз бях поразен от това, че много селяни предварително си подготвят ковчега, който стои в къщата им. Те се готвеха за смъртта като за венчило. Водеха ме на гробищата, показваха ми гроба: „Ето тук ще лежа аз“. Покоят в техните лица, ароматът на гробищните акации, пеенето на кукувицата, а наблизо и службата в манастира: от всичко това лъхаше едно и също усещане за победа над смъртта, доверие към живота… В християнския Изток монахът встъпва приживе в процеса на умирането за света, за да възкръсне в него.

И все пак главното, струва ми се, за мен беше срещата с тайната на човешкото лице. Всяко лице е пробив на трансцендентността в нашия свят. Питах се: как едно парче плът е получило способността да изрази тази тайна? От каква светлина се е изтъкало това, което наричаме личност?…

Но личността, всяка личност, се състои не само от светлина… Често тя се крие зад маска и ние не виждаме нищо освен тази маска, смятайки я за лице. Истинското лице, когато го виждаме, ни поразява. Но колко често във всекидневното си общуване ние се крием зад маски…

Но Христос вижда лицето, Той го разпознава зад маската, вглежда се дори през най-сгъстения мрак в него. Неговият поглед пробужда в нас личността. И тази фина светлина, която се излъчва незримо от човешкото лице, е всъщност Христовата светлина. И когато ние се вглеждаме в човека, когато се потапяме в неговия поглед, ние общуваме с неговия Първообраз, със Словото, което го е сътворило.

Да виждаш в човека неговата икона – това всъщност е достъпно на малцина. И аз предполагам, че в основата на Вашето откриване на християнството, на Вашата среща с Бога е била изначално тъкмо тази дарба. Затова сте и успял да откриете вярата без да знаете нищо за нея, защото светлата й тайна вече е живяла във Вас. Влязъл сте в пространството на православието през портите на Неизразимото, и чак след това сте опознал праведността на неговите светци и вероучителната му истина. Впрочем, всеки от тези пътища води към другите. Символът на вярата – в границите на това, което можем да кажем за Бога – определя Христос като „Светлина от Светлина“. Думата „Светлина“ тук отразява един дълбинен опит, свидетелства за усет за Светлината, за общуване с нея. Това общуване се извършва благодарение на лицето. Лицето, истинското лице, което става икона – това е пространството на срещата на Бога и грешника.

Христовата светлина не може да бъде всеобща, „абстрактна“. Тя винаги е личностна и се дава всекиму лично. Тя събужда и „запалва“ нашата личност.

В Христос Богоявлението на Светлината съвпада със самото Й съществуване. „Докато съм в света, Аз съм Светлината на света“. Писанието казва: Бог обитава в непристъпна светлина, Бог е Светлина и в Него няма никакъв мрак. И затова самата вяра в Христос, ако тя не е само думи, а истински живот и молитва, ни приобщава към тази светлинна същност на Бога, Който ни е призовал, както казва апостол Петър, към „чудната Си светлина“.

Да, Писанието ни води към едно откровение на светлината, в което става явно онова, което е било скрито изначално в човека. Защото в Христос всеки човек, дори и плененият от тъмнината, е способен да се откъсне от властта й, за да се върне към светлината, която му е дарена. Към Божия образ, който е вложен в него. Човекът приема Христос като дар, но това става с усилие и затова животът на неговата вяра може да стане едно постоянно богоявление.

Вашият път към Христос е бил дълъг. Понякога Неговият лик се открива на хората, които никога не са Го познавали преди, внезапно – като светъл лъч, който пада върху нас, а друг път сякаш узрява, мъчително и бавно, сякаш изплувайки от непрогледни дълбини. Това узряване приема формата на различни препятствия или изкушения, които трябва да преодоляваме. Знам, че ги е имало и при Вас.

Първото и главно препятствие пред мен беше духовното притегляне на Индия, от което аз дълго не успях да се освободя. Никога не ме е привличал будизмът с неговия култ на пустотата и усмивката на Буда, обърната навътре. Но заедно с това ми се искаше да се отърся и от оковите на западния, по-скоро дори чисто френски начин на мислене, въпреки че в своите средиземноморски корени той бе някак съзвучен на архаичния символизъм на Далечния Изток. Още преди това да се превърне в мода, аз отидох в Катманду. Индия, изпълнена с желание и някакъв сакрален ерос, потопена в едно велико мълчание, в отрицание, в което дишаше всеприсъствието на божествеността, космическа, женствена, чувствена, тази Индия дълго не ме пускаше да си отида. Светът е пълен с божества. С какви? С такива, в които се заличава „аз“ и „ти“ в някаква безлична Самост, във взаимовръзката на Атман и Брахман. Но що за Божество беше това? Сякаш някакъв мехур, издигащ се от нищото; хората, световете, боговете, Сам Бог – всичко това бяха мехури, завръщащи се за милиарди години в същата бездна, от която бяха излезли…

В книгите си Вие понякога споменавате „светата Индия“, но думите върху хартията не позволяват да се определи къде зад кавичките се крие самоирония, а къде – носталгия. Някакви учители ли Ви бяха насочили към нея?

Учителите, които идваха при нас, правейки се на влъхви от Изток, по-скоро ме разочароваха. Те се вписаха изцяло в западната търговия с духовност, станаха производители на екзотична стока за износ, предназначена за осигурени и душевно неустроени потребители. Обяснявам си днешния успех на „източните религии“ от всякакъв род с бягството на Запада от самия себе си. Тук днешният човек може да бъде толкова чужд на себе си както в доброто, така и в злото. Той трябва да намери себе си и това може да стане по пътя на аскезата.

Имате предвид аскезата, както тя е била практикувана от древните монаси?

Онази аскеза е била създадена в рамките на древна култура, с друг ритъм на живот, тишина, спокойствие, суровост към себе си и към другите, когато човешкото дърво е било друго, с по-здрава, по-яка природа. Тогава то се е нуждаело само от малко подрязване. Но съвременният човек напомня по-скоро за хилаво дръвце: преди да го подрежеш, трябва да го пресадиш на плодородна почва, да му дадеш светлина и простор. Връщам се към съвета на Альоша Карамазов към брат му Иван: да обича живота с обич, която открива дълбочината му. Защото в центъра на тази обич е Христос.

Превод: Андрей Романов

| www.glasove.com