Право на спасение?

Американската мечта е базирана на култа към силата и успешността. Както казва героят от Втората световна война, генерал Джордж Патън – „Америка обича победителите и ненавижда неудачниците“.

За Америка този дух на „успех“, „победа“, „състоятелност“ е най-привлекателната версия на „християнството“. Огромни църкви, в които има десетки хиляди седящи места се появиха именно като въплъщение на „храмовете на успеха“.

От друга страна, никой не иска и да бъде болен. Зависимостта и безпомощността, които съпътстват болестта не ни привличат.

Бедността, независимо в какъв мащаб, също краде от човешкото достойнство. Обикновено бедни са самотните майки с деца. Всеки ден пред тях стои предизвикателството да изкарат пари за хляба, за наема, работейки на две или три места. Няма измъкване – децата искат своето.

Този ежедневен, но обикновен подвиг остава незабелязан от обществото. Те не само са на границата на мизерията, но и са на границата на психическите и физическите си възможности.

Кой иска да е слаб, болен, беден, изнурен? Кой иска да изразходва последните си сили, борейки се с динамиката на днешния ден? Кой иска да е несъстоятелен? Кой иска да е неудачник, въпреки всички свои старания и усилия? Кой иска за него да казват: „Или се взема в ръце и живее както всички, или не искаме да го познаваме!“?

Невероятно е колко силно американската мечта е завладяла умовете на хората и колко популярна е тя. Но смятам, че именно концепцията за американската мечта може да стане нашето най-грандиозно препятствие към Спасението.

В Новия Завет ясно и точно е казано: ще се спасим чрез нашата немощ, уязвимост, „съкрушено сърце“. Благодарение на, а не въпреки.

Господ ще ни спаси посредством нашата уязвимост и несъвършенство – физическо или духовно. Слабите, болните, просяците, уморените, боязливите, неотговарящите на изискванията на обществото, несъвършените, нелепите – всички тези думи описват онези състояния, в които Христос е замислил да ни срещне.

Има и добри новини – въпреки огромната популярност на американската мечта, даже най-силните от силните, най-успешните от успешните си остават слаби. Техният успех може така да ги заслепи, че те да не успеят да видят своята слабост. Те могат да бъдат така прелъстени, че да не признаят своята уязвимост дори пред себе си. Но даже най-силните остават достатъчно слаби, за да бъдат спасени.

Защо се спасяваме именно чрез нашата уязвимост, немощ и слабост? Можем да отговорим по различни начини, но аз смятам, че именно това е пътят, при преодоляването на който ние най-пълно се уподобяваме на Христа.

Христос съвършено определено е описал този път – нужно е всеки да «поеме своя кръст». В Проповедта на планината е казано:

Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.

Блажени плачещите, защото те ще се утешат.

Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.

Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.

Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.

Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.

Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.

Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.

Вие сте солта на земята. (Мат. 5:1-7)

Тези определения по никакъв начин не характеризират силните и успешните според нашите светски разбирания. С такива думи се описва само слабостта и немощта. Но това е същата онази духовна нищета, която е в основата на всеки духовен ръст.

Според психолозите ние с всички сили се стараем да избегнем уязвимостта, да се защитим от немощта и слабостта. Но добродетелите, необходими за спасението ни, са смиреномъдрие и самоотдаване, самоотверженост и „дух съкрушен и смирен“.

Милосърдието, добротата, щедростта също са добродетели, но даже те по-често се срещат сред бедните и немощните. Нека си представим, че се намирате на улицата и са ви нужни дребни пари. Вие смятате, че ще ги получите от тези, които поне изглеждат по-богати от вас. Но не, бедните дават по-често. Богатите могат да дадат повече, просто защото имат повече. Но тяхното богатство, сила и успешност като щит ги закриват дори от най-мъничкия шанс да изпитат болката на милосърдното сърце.

Много наши слабости предизвикват у нас чувство за срам, особено в културата, която превъзнася силата и успешността. Например, всеки се срамува от своята неплатежоспособност или когато му кажат, че е „професионално недостатъчно квалифициран“…

Срамуваме се от себе си, срамуваме се, че сме неудачници, а не от това, което сме „направили погрешно“ (наричаме го „вина“). По своята природа слабостта е причина за неудачите и провалите, затова я чувстваме като нещо срамно и позорно. Психолозите твърдят, че болката от чувството за срам е непоносима.

Ние се опитваме да скрием тази болка. Лъжем, създаваме впечатление, че нищо не се е случило и всичко е наред. В Америка наричат такива хора „лузъри“. Тази дума се произнася с иронично високомерие и презрение.

Едновременно е трагично, но не е изненадващо, че такъв „срам“ търси в компенсация усещания за псевдоуспех. Например спортните отбори предлагат на „неудачниците“ заместители на успеха. Тоест, аз лично мога и да съм лузър, но отборът ми е шампион, ще нося тениска с логото му и всячески ще го подкрепям на стадиона.

Спасението идва при нас именно когато се намираме в състояние на слабост. За да станем цели, трябва да се раздробим. Само униженият, слабият, неуспешният, опустошеният от неудачи човек може да се  отново.

Архимандрит Захария от манастира в Есекс има едни думи: „Пътят на срама е път към Господа. Когато ние се отправяме по този път, Той вече е наш Спътник. Чрез позора на Кръста Той ни спаси. Когато се покайваме и отиваме на изповед, Господ възприема това като благодарност към Него и в отговор ни дава утеха, а Светият Дух снизхожда над нас“.

Мисията на Църквата е да проповядва Евангелието на всички, но словото Божие намира отклик в сърцата на слабите, болните, бедните, уморените, в сърцата на тези, които мъчително преживяват своя срам, своето „несъответствие“ на изискванията на обществото. Пастирската задача на Църквата е да бъде място, където тези хора могат да намерят убежище и подкрепа. Църквата трябва да е място, премахващо от нас тежестта от срама и усещането, че сме „неудачници”.

Започва да ни се изяснява защо Христос е заобиколен от блудници, митари, прокажени и т.н. Той видя техните пълни със срам, близки по дух души. Той доброволно тръгна по пътя, който го доведе в сърцето на човешкия срам. Именно там Той срещна смъртта и ада, и ни дари спасение. В нито едно друго място не можем да Го срещнем, няма друг път. Ако искаме да живеем с Господа, трябва да умрем заедно с него.

Всички имаме право на спасение – и „лузърите”, и „силните от мира сего”. I www.pravmir.ru

 

Превод от руски: презвитера Жанета Дилкова-Дановска