Страхът от смъртта и християнската утеха

(За психологията на страха от смъртта)

Чувството на тревога, дълбоко стаено в душата, прави човека човек. Човек започва да живее истински живот само когато осъзнато приеме неизбежността на смъртта. Приемайки смъртта свободно и достойно, без съпротива, той придобива възможността да живее в реалния свят. Съвременният човек обаче се стреми да избяга от реалността. Но как е възможно, приемайки този страх, да го обуздае, да го направи свой съюзник? Именно преодоляването, а не отричането на страха от смъртта отваря перспективата на един осмислен, пълноценен живот.

Чувството на страх е познато на всички. Въпреки това природата на тревогата и страха остава загадка за психолозите. Някои виждат същността на тревогата в безпомощността, други описват вътрешния хаос, възникващ при заплаха за безопасността, трети отбелязват дезинтеграцията на личността при сблъсък с противоречие. И така, кога човек се страхува? Преди всичко го плаши неизвестността. Съществува разрив между нашето състояние сега и онова, което ще ни се случи след минута; този промеждутък е запълнен с неопределеност. Човек се страхува от това, което го очаква. Затова у някои хора възниква стремеж към „увереност в утрешния ден”. Понякога цялото общество започва да тъгува по сигурността – тогава започват разговори за необходимостта от „силна ръка”, което води до диктатура под една или друга форма. Възможен е и друг вид страх. Това е така наречената тревога на отделянето: детето се страхува да се откъсне от майката, обичащият се страхува да не изгуби обекта на своето чувство, всеки се страхува да не бъде изхвърлен от света, където всичко му е привично и познато.

Противоположност на боязливостта е решителността. Ако ние се решим да мислим последователно и смело, тогава стигаме до извода, че сме обречени да не знаем това, което ще стане с нас. Какво ни очаква занапред? Ще се сбъднат ли желанията ни? Ще настъпят ли промени? Какви ще бъдат те? Как изобщо ще се подреди животът ни? Нямаме отговор на тези въпроси. Какво знаем за бъдещето? Оказва се, че с пълна сигурност можем да знаем само едно – че все някога ще умрем. И тук се наблюдава един парадокс в нашето възприемане на света. Страхът се поражда от неизвестността. Нищо не ни е известно за нашата съдба, освен несъмнения факт на края на нашето земно съществуване. И тази абсолютна неизбежност предизвиква у нас особено силно чувство на тревога, толкова силно, че не можем да го понесем. Затова предпочитаме неведението. Как можеш да се чувстваш, знаейки, че рано или късно няма да те има? Как ще живееш, как ще твориш и действаш в този свят, знаейки, че за теб всичко ще свърши? Как ще общуваш с хората, знаейки, че всеки от тях рано или късно ще бъде погребан в земята? Наистина, науката, културата, идеологията няма да ни дадат отговори. Човек остава сам със смъртта. Нищо не го спасява, дори и „дълбокомислените” разсъждения от типа на: „Когато те има – смъртта я няма, когато смъртта настъпи – теб вече те няма”. Не помагат, защото в самата сърцевина на човека съществува дълбока, пареща рана – аз ще умра. Смъртта е най-злият враг. Независимо от всички научни обяснения, смъртта остава неразгадана. Внезапно заставащата пред теб ужасна картина на собствената смърт с цялата й неизбежност предизвиква шок. В дълбините на личността се отваря незарастваща рана.

Някои хора се опитват да измамят смъртта. Една старица била преследвана от натраплив страх, че ще умре в съня си. Последните четири години от живота си тя прекарала, седейки на стол и така умряла на 89 години. Луи ХІV в последните години от живота си забранил на придворните си да споменават за смъртта в негово присъствие. Поради това, че живеел много близо до гробищата, той построил нов, разкошен дворец във Версай. Сега туристите се любуват на неговото великолепие, но въпреки това смъртта дошла и при краля.

Осмисляйки феномена на тревогата, Киркегор стига до извода, че тревогата започва от момента, в който започваме да се чувстваме човешка личност – „у зверовете и ангелите няма тревога”. У животните съществуват инстинктивни страхове. У човека аналогична функция изпълнява своеобразното стесняване на сферата на съзнанието. Повечето хора осъзнават само това, с което се сблъскват в своя „малък” живот. Един учител казал: „Деца, ако се замислите за безкрайността или вечността – със сигурност ще полудеете”. Но вечните въпроси на битието все едно остават. Човек може да реши, че, за да бъде нормален, няма да мисли за проблемите на живота и смъртта. Какво, нима нормалността е отрицание на реалността? И така, човек се отличава от животното със знанието за своята смъртност. Това знание е тежък, понякога непоносим товар. С ума си човек, естествено, разбира, че някога ще умре, но в същото време… не знае това.

Обществото изработва норми на приличие. Разговорите за смъртта са неприлични. Съществува стремеж да се скрие смъртта от децата. Наблюдава се тенденция смъртта да се изолира зад стените на болниците и моргите, местата за упокоение да се разполагат по-далеч от градовете. Освен санитарните съображения, съществуват и съображения за дистанциране на живеещите от техните починали близки, за да не напомня нищо за тях. В някои кантони на Швейцария е забранено погребалните коли да се появяват по улиците в дневните часове, та мисълта за смъртта да не смущава гражданите.

Съществува и другата крайност – десакрализация на смъртта. Особено ясно това се вижда в примера на така наречения „черен хумор”, тук се отнасят евфемизми от типа на: гушнал китката; ритнал камбаната; хвърлил топа и т.н.. Но и тук зад пресиления, неестествен хумор прозира вледеняващ страх. Тогава се прилага друг начин на защита. Изработен е набор от подобаващи за случая фрази: „Бог дал, Бог взел” или „Всички там ще отидем”. Ритуалът на съболезнованията е достатъчно формален и се свежда до произнасянето на баналности, зад които не стои никаква вътрешна съпричастност. Не са редки случаите, когато поменалната трапеза, започнала с подобаващите за случая думи, завършва като празничен обяд, придружен с… пеене – под предлог на това, че покойникът не иска да скърбим за него.

Единственото място, на което хората естествено и спокойно говорят за смъртта, е храмът. За много хора пътят към Църквата започва с размисли за смъртта. За други значението на религията се ограничава с „опяване и поменаване” на мъртвите. Действително, най-простите форми на религиозност представляват култове, свързани с погребването и почитането на предците. Сред белезите на нашето време е ясно изразената религиозност в средите на големите престъпници. Техните погребения се извършват с необикновена тържественост и големи жертви „за помен на душата”. Понякога свещениците обясняват „набожността” на бандитите с това, че те постоянно балансират между живота и смъртта. Но това не е истинско осъзнаване на своята смъртност, а лекомислена, греховна игра със собствения живот. Още един нов обичай – задължителното посещаване на гробищата в пасхалните дни. Някои свещеници виждат в това регрес на християнското съзнание в съвременното общество.

И така, светът бяга от смъртта. В това бягство начело са младите хора. Има млади, които недолюбват възрастните хора. Откъде идва тази неприязън? Не ли от страха да станем подобни на тях, нима не е заради това, че те ни напомнят за неизбежното?

За повечето от нас смъртта съществува в този смисъл, в който съществува Антарктида – всеки знае, че Антарктида съществува, но няма никакво отношение към нея. Знанието за това, че човек ще умре, се изтласква далече в периферията на съзнанието, а понякога – и в областта на безсъзнателното. Това става, защото се включват механизмите на психологическата защита. Когато знанието стане непоносимо, човек се отказва от него – отказва се от единственото достоверно знание за себе си. Той си купува миража на комфортното съществуване в съвременния свят с цената на собственото си невежество. М. Хайдегер пише: „Смъртта предизвиква тревога, защото засяга самата същност на нашето битие. Но благодарение на това човек дълбоко осъзнава себе си. Смъртта ни прави личности”. И така, ние се отказваме да се доверяваме на себе си, на своите убеждения, на своите чувства. Отказвайки се от страха от смъртта, ние предаваме самите себе си. Отхвърляме своето богоподобие, предпочитайки да се уподобяваме на безсловесните твари.

Човечеството достатъчно добре умее да избягва приемането на очевидния факт на смъртта. Испанският философ Хосе Ортега-и-Гасет предполага, че цялата човешка култура и изкуство са възникнали с цел преодоляването на страха от смъртта. Известният социолог и антрополог Г. Бекер пък смята, че структурата на човешкия характер не е нищо друго, освен система за защита от непоносимия страх от смъртта.

В детството всяко дете веднъж ще се намръщи и ще попита: „А аз ще умра ли?“ Какъвто и да е отговорът на родителите, то скоро ще отклони вниманието си и ще забрави за това; нали нищо не напомня за неизбежния край. Около него става циклична смяна на годишните времена, замръзналите през зимата дървета отново оживяват, когато дойдат топли дни. Може би в това е заложен мистичен смисъл. Незрялата психика на детето, незапознато с християнството, може да бъде увредена от преждевременното знание за прекратяването на земното съществуване. Неслучайно за блуждаещото религиозно съзнание е типична междинната идея за циклите на кармичните превъплъщения, в които доброто се оправдава, а злото получава възмездие. Но както човешката личност пораства и намира себе си, така и в развитите форми на богопочитане най-важен става моментът на срещата на едната (а не размита в безкрайността) личност с нейния Творец.

Но ето, младостта отминава. Личността достига зряла възраст, която предполага максимална свобода, и също така максимална отговорност. Как съвременният човек използва тези възможности? Сега на пръв план излиза стремежът да заемеш своето място в обществото. Стават значими въпросите за материалната обезпеченост, престижа и израстването в кариерата. Ключови думи стават „да придобивам“ и „да постигам“. Човек изоставя юношеските увлечения, оставя романтизма и попада в мрежите на функционалния свят. Той е загрижен за това да се устрои по-добре в тези мрежи. Той няма време да остава насаме със себе си, преследва го призракът на незавършеното дело, на пропуснатата възможност. В суетата на всекидневието както никога остават на заден план неразрешените в младостта въпроси на собственото призвание.

За да разберем какви опасности заплашват човека в зряла възраст, трябва малко да поразмислим за самото понятие за личност. Съществува разлика: организмът е биологична категория, индивидът – социална, личността – духовна. Думата личност е сродна на думата лице. Това е важно за нас, тъй като в своето битие като личност човек се среща със своя Творец. В тази среща личността може да се обърне към своя Създател или с просветлен лик, или с открито лице, или с лъжлива маска.

Понякога човек, заплетен в паяжината на механизираните отношения, забравя за своето призвание да бъде личност. Той избира да живее в качеството на организъм, грижейки се само за задоволяването на своите биологични потребности, или в качеството на индивид, само като „пресечна точка” на социални връзки. В съответствие с това за човека са възможни три смърти. Биологична – прекратяване на физиологичните функции на организма; социална – непоправима загуба на своето място в обществото; понякога страхът от загубата на своята социална „маска” води човека до самоубийство – да допуснем, че той не може да си изплати дълговете, попаднал е в крайно неблагоприятна ситуация, не може да понесе позор. Култивира се митът за благородството на такава смърт. Такива са библейският цар Саул и предателят Юда. Такива са Хитлер и Пуго. Списъкът може да бъде продължен и той ще се окаже дълъг. Много близък до това е страхът от криво разбираната загуба на чест. Тук имаме предвид идеята за дуела. Според учението на Църквата това е двоен грях – опит за убийство и съгласие за самоубийство. Уви, заслепеното общество, развличайки се, често подтиква човека към този грях. Много близо до това е духовната смърт. Това е съзнателна крачка към бездната на отхвърлянето на себе си, света и Бога, понякога романтизирано – колко изключително талантливи хора са прекъснали пътя си по този начин – но всъщност неизразимо противно по своята същност действие. Това е равнодушно или презрително оскърбяване на Източника на живот. Капризно захвърляне в калта на подаръка от любещия Промисъл. Заплюване на Спасителя в лицето, „възлюбил света до кръстна смърт”.

Избегнал капаните на първата половина от живота, човек навлиза в много сложен период. Идва времето на някои равносметки – човек вече се нарича възрастен. Приближава се старостта – става неуютно. Здравето отслабва, силите изменят, подкопават ни болести. Сега човек повече от всичко е загрижен за това да запази своето положение, да не загуби нищо. Отсега нататък за него е особено важна стабилността: само да не стане по-лошо, да не стана беден, немощен, самотен. Постоянните и напразни опити да проследява всичко, което става с него, сковават човека, вземайки всички предпазни мерки, той става неопитен, подобно на средновековен рицар в тежки доспехи. Изпод забралото той трудно различава цялата красота на заобикалящия го свят.

В съвременната психология е широко разпространена концепцията „криза на средната възраст”. Така описва нейната проява А. Ван Каам в книгата „Трансцендентното Аз”: „В този период скъпите за нас хора, неща и преживявания вече си отиват от живота ни. Оставят ни нашите способности и навици, нашето здраве, нашите деца, нашите колеги и приятели. Това оставяне дълбоко ни наранява. Трябва да мине време, за да осъзнаем, че това разкъсване на привичните връзки ни дава свобода за вътрешно израстване. В този момент много от нас за пръв път се сблъскват със смъртта на обичаните от тях. Срещата със смъртта ни изтръгва от рутината на всекидневието и ни кара да се замислим за живота. Ние изпитваме потрес, може би, изяснявайки си за пръв път крайността на човешкия живот, вътре в нас трайно се настанява тревога. Със смъртта на обичания умира нещо вътре в нас. Колкото повече сме обичали, толкова по-дълбока е раната. С времето тя зараства, но остава белег. (…) Ето истината, на която ни учи средата на живота: животът е непредсказуем и има край. Ние може да не сме сигурни в нищо, но да продължаваме да обичаме всички. Трябва само да се убедим, че Силата свише ни поддържа, без да ни освобождава от дара и проклятието на свободата. Оставаме отговорни за своя живот, за своите чувства и поведение. (…) Смисълът на кризата на средната възраст е в това да не избягаме, а да се обърнем с лице към реалността”.

Започваме да разбираме, че за много хора животът става само бягство от страха от смъртта. Така човек бяга от самия себе си, от истинската близост с другите, от правилните взаимоотношения с Бога. А за да бяга по-бързо, трябва да бяга без багаж. И човек оставя на старта главното – самия себе си, неразбран и ненужен – за да се окаже на финала неговата разкъсана обвивка. Това е бягане през пресечена местност: през доловете на съблазните, през бариерите на кариерата, през храсталаците на страстите.

„Природа, както толкова чудно има?” – казваме ние и отново бягаме от отговора. Не ни удивлява светът, в който сме призвани да живеем, и това е признак на дрямката на нашето съзнание. Само изкуствени, свръхсилни дразнители могат да ни стреснат, да ни извадят от нея. „А ето, извънземни…, а екстрасенси…, определен е краят на света”. Безчувствени за истинската Тайна, ние измисляме своите повърхностни, неистински чудеса.

Но Този, Който е по-високо от нас, не ни забравя. Бог ни връща към знанието за това, че съществуваме. Той не ни налага Своята воля. Бог ни предлага да разберем Неговия замисъл за света. Да разберем, доколкото сме в състояние, доколкото ни стига решимост. Да избягаме винаги е в наша власт, и това го е имало и в световната история, и в живота на всеки от нас. Бог не насилва никого. Неговото Слово – Евангелието – се превежда като Блага Вест. След като Му повярваме, ще чуем само добри новини. Но, бидейки честни пред самите себе си, да си зададем въпроса: необходими ли са ни те?

Ние можем да бъдем напълно доволни от живота си. Да имаме здраве, храна, облекло, работа или учение, приятели, развлечения. Всичко да ни е наред. Да изглеждаме достатъчно умни и привлекателни в собствените си очи. Така че от какво да се боим? Тогава не към нас е отправена евангелската притча: На един богат човек нивата се бе много обродила; и той размишляваше в себе си (…) и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се. Но Бог му рече: безумнико, нощес ще ти поискат душата (…). Тъй бива с тогава, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога (Лук. 12:16-17; 19-21). Заплашва ли тук Иисус Христос? Очевидно не, защото няколко стиха преди това Той ободрява учениците: Не пет ли врабчета се продават за два асария? И ни едно от тях не е забравено от Бога. А вам и космите на главата са всички преброени. И тъй, не бойте се: от много врабчета вие сте по-ценни (Лук. 12:6-7). В това е учението на Спасителя: да не се боим, чувствайки своята зависимост от всемогъщия Бог, и да не забравяме за това, че в Негова воля е да вземе нашия живот.

Не е ли жестоко от страна на Бога да отнема живота ни? Съвсем не, защото ако ние вярваме в Него, то вярваме и във възможността за „опрощаване на греховете и вечен живот”. Блаженият Августин пише: „Ние не се страхуваме да умираме, защото имаме добър Бог”.

Областта на вярата се отличава от научната област, макар че и тук, и там имаме работа с истината. В случая с науката – с относителна; а вярвайки правилно (ортодоксално) – с абсолютната. В духовната сфера също има свои закони, и един от тях гласи: истината е антиномична, тоест вярното твърдение обединява две взаимно изключващи се истини, издигайки се над тях.

И така, ние ще умрем… и няма да умрем. Ще умрем, защото смъртта е дял на този свят. Един мислител пише, че в момента на раждането на човека се пуска невидима стрела, която ще го настигне в часа на смъртта. Още с първия вик на детето умира част от мозъчните клетки и този процес на умиране продължава през целия живот. Смъртта ни съпътства на всяка крачка, причаква ни зад всеки завой. Смъртта е източник на вдъхновение за художниците и поетите. Смъртта дори може да бъде желана. За християнина тя не е край, а завършек на някакъв етап, граница, а за праведника – раждане в нова реалност.

Да, ние все пак не умираме. Всичко в човека се противи на съзнанието за края. Това мъдро устроено тяло, това творчество, вложено в живота, тази любов, която даваме и получаваме – нима можем да си представим, че всичко това ще изчезне безследно? Дори оказвайки се свидетели на смъртта, ние си даваме сметка, че когато човек умира, това съвсем не прилича на заглъхването на двигателя на автомобила и угасването на екрана на телевизора. Това не е механичен процес – тук се извършва някакво тайнство. Ние винаги изпитваме боязливо-почтително отношение към тялото на умрелия човек, имаме чувството, че нещо е останало в него. Дори тези, които се смятат за атеисти, не изхвърлят покойниците на боклука. Ние грижливо пазим спомена за починалите, почитаме техните изображения, виждаме ги в съня си.

Как да вместим в себе си това знание за смъртта и увереността в безсмъртието? Замисляме се: нима ние не умираме всяка минута? Кожата се лющи, косите падат, нервните клетки не се възстановяват, износват се тъканите на вътрешните органи. Зрението губи своята острота, слухът намалява. Но заедно с това във всеки момент ние извличаме нови и нови уроци от събитията, ставащи с нас. Ние израстваме в самоосъзнаването, в опита, в мъдрото отношение към света. Нашата душа съзрява, ние се приближаваме към своята истинска същност. В нас укрепва и набира сила онова, което вече не подлежи на смърт.

Ако правилно сме устроили душата си, то тя още на земята принадлежи на вечността. Човек се издига до нивото на безсмъртните безплътни сили. Неслучайно монашеството е наречено ангелски образ. Църквата облажава своите светии с думите: „земен ангел и небесен човек”. За нас, призваните към святост, е възможен изход във вечността.

С термините на духовния живот състоянията на душата във вечността се означават като рай и ад. Това, разбира се, са тайнствени термини, далеч от човешките представи. Раят е състояние на блаженство. Висшето блаженство на творението е приближаването към Твореца. В молитвата преди свето Причастие християнинът се моли за това „да посрещна на облаци Тебе, моя Съдия и Създател, с всички Твои светии”. Така Църквата ни въвежда в рая не сами, а ни напомня да изградим своя живот в съответствие с живота на хората, угодили на Бога и прославени в сонма на светиите. При това не съществува никакъв шаблон; всяка личност е безкрайно скъпа на Бога, при една и съща посока на пътя, нейните особености се различават, както звезда от звезда се различава по блясък (1 Кор. 15:41). В ада, по думите на светите отци, „грешниците ще бъдат изгаряни от огъня на любовта”. Тук личността окончателно и съзнателно избира богооставеността. Възможно ли е това? Да – учи Църквата, предвиждайки пълната реализация на свободата на личността. Съвместимо ли е това с Божията любов към човека? Съществува богословско мнение – ад има, но той е празен. Впрочем, в своя интерес тук следва да се спрем и да преклоним глава пред тайната на Божия промисъл за нас.

И така, кое е главното? Критерият за правилно устройване на душата или, което е същото, духовната зрялост – това е осъзнатото приемане на факта на собствената крайност. Описаната по-горе двойственост – знанието и отричането на знанието – толкова свойствена на човешката природа, трябва да бъде преодоляна. Човек е призван да върви от двусмисленост към яснота. „Където е просто, там има сто ангела, а където е сложно – нито един” – казвал преподобният старец Амвросий Оптински. Израстването на личността в духа води до простота.

Простота, събраност, трезвение, смирение – това са оснополагащите понятия на християнската духовност. Прониквайки се от тях, ние можем да живеем осмислено и уютно със знанието за собствената смъртност. Нещо повече: тогава получаваме правото на истинска свобода. Нали за християнина свободата – това е съгласие с Божията воля, възможност да кажем „да” на Бога. За да живеем без страх, трябва да позволим на Бога да реши за нас преди всичко въпроса за края на земното ни съществуване и с благодарност да приемем Неговата воля. Християнинът вярва в това, че неговият живот ще завърши в най-оптималния за него момент: в най-благоприятния момент за спасението на неговата душа.

Християнинът, по примера на преподобния Йоан Кронщадтски, който е озаглавил своята книга с дневници и размисли „Моят живот в Христа”, е призван да живее в съпричастност към Христос. В центъра на християнството е Кръстът, символ на незаслужената и самотна смърт. Нашият Спасител е бил Човек. Той е преживял вътрешни мъчения в Гетсиманската градина. Той е имал избор и е решил да прекрачи през смъртта, приемайки я. Но докато Той, страхувайки се от смъртта по Своята човешка природа, се намира във вътрешна борба, учениците спят. Те се събудили такива, каквито били, а Той бодърствал и придобил решимост за послушание към Отца. С Неговата смърт и Възкресение светът бил изкупен и ние сме придобили безсмъртие.

Не бива да спим в духовния смисъл на тази дума. Трябва да бъдем отворени за всичко, което ни очаква по пътя. Психологът В. Франкъл пише за това, че без страдания и смърт животът не е пълен. Във всичко трябва да открием смисъл; човек трябва и да живее, и да умира осмислено. В беседите на митрополит Антоний Сурожки има удивителни думи: „Не е важно жив ли си, или мъртъв, важно е за какво живееш или в името на какво умираш”.

Но в какво трябва да намираме смисъла на смъртта? Първо, тя смирява човека. Смирението е единствената тоналност на речта в диалога с Бога: творението осъзнава себе си и своята потребност от среща с Твореца. Чувството за смъртност подчертава безсилието на човека да се спаси сам; нали този, който е призван към живот като свободен творец, може да се опиянява от своите успехи, да се чувства неуязвим победител, да стигне до крайната „бедност на гордостта”, съзнателно да произнесе: „Провъзгласявам се за Христос”, подобно на ужасния Шоко Асахара*… От това ни предпазва страхът от срещата с истинския Христос след края на нашия път.

Второ, съзнанието за смъртта облагородява живота, не позволява на човека да се изгуби в суетата. Той живее в присъствието на вечността. Животът придобива красота. Това се откривало в прозрения в продължение на цялата история на човечеството. Присъствието на смъртта в света ни позволява да осъзнаем, че животът е Тайнство. Отдавна е известно понятието, с което е озаглавил своята песен Дж. Харисън – The Art of Dying. На латински това звучи „ars moriendi”. Това изкуство не се състои в това от време на време да си спомняш за неизбежния край. Става дума за това конкретно да се учим да приемаме, без да отказваме, даровете на Промисъла. Такива дарове може да бъдат и огорчението, болестта, разочарованието, неуспехът, самотата, крушението на надеждите. Така човек се учи да умира, придобива опит. Някой някога е казал: „Този, който не умира преди да умре, погива, когато умре”.

Древното „изкуство да умираш” било осмислено по нов начин, когато през 60-те години на миналия век предизвикали широк отклик описаните от психолога Елизабет Кюблър-Рос „стадии на срещата със смъртта”, наблюдавани у терминални пациенти. Така човек, разбирайки, че му предстои да умре, преживява първия стадий – отричане: „Не, лекарите със сигурност грешат, не става дума за мен, не мога да призная, че в скоро време ще напусна този свят”. Следва вторият стадий – гняв: „Защо аз, с какво съм заслужил това, нали толкова хора са по-подходящи за това да умрат. Кой е сгрешил в лечението ми? Кой е направил така, че аз да умра?!” След това идва стадият на пазарлък с живота: „Ако аз спазвам всички предписания, ако се откажа от вредните навици, ако измоля прошка за всички грехове, ако бъда вярващ, ако правя само правилни неща, може би смъртта ще отстъпи?”. Когато завърши и този стадий, настъпва периодът на депресията: „Животът все едно нямаше смисъл, каква значение има дали аз, или някой друг”. И едва след това настъпва заключителният стадий – приемане: „Да, аз ще умра. Смъртта предстои на всички. В някои неща моят живот беше достоен, в други не толкова, но сега всичко отстъпва пред това, което ми е съдено да преживея. Ще се постарая да запазя присъствие на духа, така че спокойно да приема всичко, което ми предстои, и да не обременявам своите ближни”.

Човек с изградено християнско съзнание не преминава през първите три етапа. Той изначално приема смъртта: за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка (…) Обладават ме и двете (Фил. 1:21, 23) – пише апостол Павел. За него смъртта е неотменна, съзнателно приета част от живота. Мъчениците от първите векове на християнството посрещали смъртта като награда, като привилегия да докажат своята вярност към Христос. Преданията ни съобщават, че те бързали към мястото на смъртното наказание. Мъченица Фелицата, разкъсвана от див бик на арената, се стремяла само да се загърне с туниката си, за да не смути тълпата, и косите й да останат гладко прибрани, тъй като, разпилените по раменете коси се възприемали като знак на траур, а мъченицата знаела, че отива в светлината, в радостта, в славата.

Самата дума мъченик (на гръцки μάρτυρας) означава „свидетел”, тоест човек, който е видял, който докрай е убеден в това, че неговата смърт е изпълнена със смисъл. Също така достойно оставяли земния живот подвижниците на благочестието през вековете. В древна Русия бил разпространен обичаят престарелите родители да отиват в манастир и там, приемайки схима, още приживе да се погребват за суетния свят. Както изглежда, целият ужас на смъртта безсилно отстъпва пред християнина. „Какво ще правиш, ако ще умреш утре сутринта?” – попитали известния проповедник Джон Уесли. – „Ще допиша проповедта и, както обикновено, ще си легна да спя” – отговорил човекът, готов за смъртта във всеки момент.

Християнската смърт е мирна, и дори ако е насилствена, в нея няма гняв и злоба. Широко известни са стиховете, написани от дъщерята на Николай ІІ непосредствено преди смъртното наказание:

И в часа на мъчителната кончина
вдъхни в сърцата на Твоите раби
свръхчовешки сили
кротко да се молят за враговете.

Трето, смъртта ни обединява. Сблъсквайки се със смъртта на човек, ние осъзнаваме своята причастност към човечеството. В Стария Завет се казват забележителни думи за смъртта: прибра се при своя народ (вж. Бит. 25:8, 17; 35:29; 49:33 и др.), тръгна накъдето цял свят отива (вж. Нав. 23:14; 3 Цар. 2:2). Така в събитието на смъртта човек в пълнота се приобщава към човечеството. Ние прощаваме на умрелия, колкото и да сме му били обидени: „За мъртвите или добро, или нищо”, и нерядко започваме повече да ценим близките, останали с нас. „Любовта към гробовете на предците” е добродетел. Първият проблясък на религиозно съзнание – благоговението – често се пробужда именно на гробищата.

Смъртта ни позволява да направим равносметка. Казахме, че в християнското съзнание смъртта не е край, а предел, граница. Гореспоменатият психолог В. Франкъл, построил системата на своята психотерапия върху търсенето на смисъла на живота от човека, пише: „Животът на човека винаги се намира в процес, във формиране. Във всяка отделна минута за него можем само да кажем, че той е „бил”, той вече не е същият, какъвто е бил преди миг. Само в момента на смъртта той „е”. Той е това, което е бил в този живот”.

И последното, най-главното. Смисълът на смъртта е в нейното преодоляване. Смъртта се преодолява с любов. Философът Габриел Марсел е написал: „Да кажеш на човека: „Обичам те”, значи да му кажеш: „Ти никога няма да умреш”. Съзнанието за смъртта, приемането и преодоляването на този страх – това е призив към любов, призив към следване на Христос, Който Сам е Любов. Християнската любов е особена любов. Може би по-точно е да кажем, че това, което в света се нарича любов, не съвпада напълно с християнската същност на това понятие. Свети Игнатий (Брянчанинов) пише в лично писмо: „Признавам само тази любов, който действа по повелите на Евангелието, която сама е светлина. Друга любов не приемам, не признавам. Любовта, възхвалявана от света, свързана с ревност, мечтателна и изменчива, смятана от хората за тяхна собственост – е изопачаване на любовта… Христовият мир е един тънък духовен хлад; когато той се разлее в душата – тя пребивава във възвишено мълчание, в свещена мъртвост. Такава любов е светлина, тя е недостъпна за греха, който винаги се влачи по земята; тя живее на небето – и тук пренася за живот ума и сърцето, станали причастници на Божествената Любов”.

И така, ние започнахме със страха и стигнахме до любовта. Това не е случайно. В Стария Завет четем: Начало на мъдростта е страхът Господен. А в края на Новия Завет, в посланието на свети Йоан Богослов има думи, вдъхновяващи всеки християнин: В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта (1 Йоан. 4:18). Да се постараем да приемем неизбежността на смъртта; в неизбежността ще видим тайна, в тайната – надежда на Божията милост; в упованието на Бога – доверие към Неговото милосърдие, така просто изразено с думите на свети Атанасий Александрийски: „Бог стана Човек, за да стане човекът бог”. I www.pravmir.ru

 

Статията е публикувана със съкращения

 

Превод: Татяна Филева