Тежко ни е да носим своя кръст? А защо отхвърляме възможността за помощ?

Кръстоносенето – тежка задача. Звучи като някакво банално твърдение. Тежко е, разбира се, но ако става дума за истински кръст, не просто за едно обикновено наименование, и ако говорим за реално носене на личния кръст, не за някакъв блъф.

Носейки Своя кръст, Господ е паднал на земята. Той не е могъл да издържи на прекомерната тежест на кръста. Именно затова Симон Киринейски споделил с Него бремето на кръстния път, което редом с това се явява и символ на дадената ни заповед за кръстоносенето. Тежко ни е да носим своя кръст? А защо отхвърляме възможността за помощ?

Приели сме да използваме определението „човешки кръст“ за скърбите, които на човек му се налага да търпи вследствие превратностите на съдбата, болестите, физическите или психически немощи. По същия начин наричаме и множество неизбежни обстоятелства, които се оказват или тежки, или невъзможни за преодоляване. Такъв смисъл влагаме и в някакъв род задължително, едва ли не – принудително общуване с чужди по дух, досадни люде, а също и в невъзможността за общуване, необходимостта да го прекратим или ограничим с онези, които са ни близки на сърцето и изключително скъпи хора.

В категорията „кръст“ по-рядко включваме недостатъците на даден човек: лошия му характер, порочните наклонности, вредните навици, недостатъчното интелектуално и културно развитие. Само че това е нелепо… Едно е човек да следва във всичко своите недостатъци и те да го ръководят, съвсем друго е, когато той се старае да се противопоставя на своето вътрешно зло, да полога усилия да го ограничи и да надмогне у себе си страстните стремления на „ветхия човек“, преодолявайки свързаните с това страдания.

Единствено Господ вижда колко трудно е да се справиш със себе си, колко усилия изисква тази наглед незначителна, едва ли не напълно незабележима победа над себе си, или още по-точно казано – над собствената порочност.

Господ вижда покаянието, т.е. начина, по който грешникът преосмисля себе си в светлината на заповедите, неговото движение напред. А хората? А благочестивите люде, изчели множество жития, в които се срещат примери на велики подвижници, за някои от които без преувеличение можем да кажем, че са се измъквали от дълбините адови, и поведението на които е разкривало, че порочността у всички трябва да бъде преодолявана по модела на преп. Мария Египетска. Да, сред тях е имало и такива като онези, които са минавали покрай нея в Александрия и освен това не са вярвали в нейното обръщане, считайки го за лицемерно.

Каещият се грешник, изоставяйки прежната си порочност, е длъжен, първо и преди всичко, „веднъж завинаги“ да се преобрази, коренно да промени целия си живот, поведението си, начина си на изразяване, навиците и, второ, със смирение да приема – като нещо производно на това (или като нещо, което тепърва ще получи своето начало) – порицанията, униженията, оскърбленията, нанасяните обиди, проявяваното недоверие към искреността на неговото покаяние, а също така да съзнава крехкостта на добрите си намерения.

Спомняте ли си онзи чудесен епизод от комедията „Човекът от булеварда на Капуцините“, където възлюбената на ентусиазирания филмов продуцент го моли да й направи „бебе“, и то още „в същи ден, в същия момент“, тъй като в неговите филми „хората се целуват и само минута след това се сдобиват с бебе…“ Героят А. Миронов започва буквално с примитивни жестикулации на пръстите да й обяснява, че в кинематографията времето, необходимо за периода на ухажване, сватбата, а и самото очакване на детето, се пропуска: просто монтаж. Момичето разбира обяснението по своему: „О, Джони! Искам и при мен да се получи както в кинематографията. Моля те, направи ми монтаж!“

Смешно, нали? Какво глупаво момиче – да няма понятие от елементарни неща! А когато ние, наблюдавайки грешник, полагащ усилия да се измъкне от своята яма, ровим с пръсти във всяка негова подновена рана, пренебрегвайки макар и незначителните, но все пак налични постижения? Това не е ли глупост?

Ами когато в отговор на нашето недоверие той се обижда и върши поредната глупост, чрез което допълнително показва своята непоследователност и едва ли не потвърждава съмненията ни в неговата благонадеждност, които държим да подчертаем пред околните – това не е ли глупост? Нима по същество ние не казваме следното: „Искам да е както в живота на бившия разбойник (най-обикновен човек): дотук – грабител и убиец, оттук нататък – самата кротост и смирение! Направете монтаж!“ Животът не е кинематография – простете за поредната баналност…

Как ни се иска всички, поели своя кръст, да го носят с бодрост и радост в душата, без да забравят нито за миг за неговата спасителна сила и това да ги изпълва с благодушие и благодарност към Бога! Как ни се иска нашето кръстоносене да бъде нещо подобно… Но не става така. Или по-точно казано, не се получава веднага по този начин, освен ако не става дума за човек, който е свят още от майчината си утроба.

Ето и Господ „взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи“ (Ис.53:4), под тежестта на кръста Той не е изглеждал никак привлекателно, „няма в Него ни изглед, нито величие“ (Ис.53:3), и е бил толкова отслабен от мъченията, че вече не е имал сили да носи оръдието на Своята мъчителна екзекуция.

Той и без кръста е имал печален вид: пребит, вследствие на което и окървавен, с подутини по лицето, в шутовско одеяние – един вид пародия на Месията, грубо издевателство над национално-религиозния идеал, – вследствие на което събраните в двора на Пилат буквално побеснели… Накрая поставен под кръста, и изобщо: „мъж на скърби и изпитал недъзи“ (Ис.53:3), Той е бил съсипан и безпомощен. По същия начин и последователите Му трябва да поемат на гръб своите кръстове.

Симон Киринейски – в него виждаме образ на човека, поел своя кръст, в смисъла, че истинното кръстоносене, това е съпричастност с Христовото кръстоносене. Съпричастност и отзивчивост към Този, Който „беше презрян и унизен пред людете“ (Ис.53:3). За него мислеха, че „Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (Ис.53:4-5).

Ние получихме изцеление чрез Неговата кръстна жертва и бяхме изкупени благодарение на нея, поради което стана възможно да се осъществи и нашето раждане свише (срв. Йоан.3:3) в тайнството Кръщение, а получавайки изцеление, ние се приобщаваме към тази жертва, следвайки Христа, носим като Него своя „троен“ кръст (или както го описва М. В. Барсов: 1) немощите на нашето естество; 2) житейските грижи и мъки; 2) трудовете по изпълнението на нашите задължения).

В съответствие с това: „Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си“ (Ис.53:7). И ако в Симон Киринейски ни е показан образът на личностното кръстоносене, което се изисква от всеки последовател на Христа като приобщаване към Неговия спасителен Кръст, то образът на спасителното съразпъване ни е явен в образа на благоразумния разбойник.

От Евангелието знаем, че редом с Христос, от двете Му страни, били разпънати и двама разбойници. Допреди екзекуцията едва ли някой е виждал някаква съществена разлика между тях двамата. Впрочем не само допреди екзекуцията, но още от самото начало на своите кръстни страдания те и двамата злословили по адрес на Този, Който и за тяхното спасение се пожертва на Кръста (срв. Мат.27:44; Марк. 15:32). Едва след известен период от време единият от тях се променя, после с покаяние укорява другия и проси от Господа да си спомни за него, когато отиде в Неговото Царство (срв.Лука 23:39-43).

Това е много съществен момент: виждаме как двама човеци могат да страдат заедно, но да не си състрадават взаимно. В случая не става дума просто за проява на жестокосърдие. За състраданието не е достатъчна само едната проява на съчувствие, макар че като начало за проявата на милосърдие то със сигурност е необходимо. Състрадаването – това е страдание, съизмеримо със страданието на този, на когото съчувстваш, приемане на скръбта му като собствена. Разликата е в това,че приемайки скръбта на своя ближен, ние я изживяваме заедно с него, облекчавайки по такъв начин страданията му, а приемането на скръбта Христова ни води към спасително осъзнаване на собствените ни скърби, стимулира ни към поемане на собствения кръст, за да можем, отчитайки Христовото разпятие, да поемем съразпъването с Него – с едната съществена разлика, че Господ увисна на Кръста не защото Той Самият имаше нужда от това, а ние приемаме своя кръст като дело в името на собственото си спасение.

Свети Игнатий Брянчанинов посочва, че „суетен и безплоден е твоят кръст, колкото и да е тежък, ако чрез следването на Христа не се преобрази в Кръст Христов“. По такъв начин благоразумният разбойник символизира човек, на когото кръстът се преобразява в Кръст Христов. Сигурно ви звучи странно? Къде тук е „следването на Христа“, за което говори св. Игнатий?

То е в стремителния път, изминал този човек – преди наказанието си е започнал като Негов хулител, а накрая е изповядал себе си като грешник, казвайки: „Ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил“ (Лука 23:41).

Суетен и безплоден е бил кръстът на другия разбойник, разпънат редом до Христа, но без да бъде на Негова страна – той изливал връз Него цялата си злост, тържествувайки от случващото се: на практика именно това, в което го укорявал благоразумният разбойник, е дало повод погледът му да се изпълни със злорадство. В страдащия редом с него Праведник той вижда не изобличение на собствената си порочност, а потвърждение на своята правота: няма смисъл от праведност, щом и грешникът, и праведникът умират по един и същи начин – чрез позорна и мъчителна смърт, – а своеволието, следователно, е по-смислено! Щом краят е един и същ, тогава по-добре човек да поживее за свое удоволствие, без да се обременява с никакви правила, закони, заповеди, идеали… Как е възможно обаче, макар и в такава непосредствена близост до Христос, да остане толкова чужд Нему!

Покаялият се разбойник не просто е съжалил Христос, но в благодатната светлина на Неговата праведност видял собствената си греховност, осъзнал страданията си като справедливи. Приемайки собствените си страдания в светлината на Христовите страдания и бидейки разпнат редом до Него, той вътрешно понесъл кръста Му, защото, както казва и авва Исай, „носенето на кръста е отричане от всякакви видове грехове и така се ражда любов, без която не може да се осъществи неговото носене“.

„Кръстът е болезнен – пише св. Игнатий Брянчанинов, – докато го оставяме да бъде лична форма на кръст. Когато се преобрази в Кръст Христов, той получава необикновена лекота: защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко (срв.Мат.11:30), казал ни е Господ.“

Любовта накара Сина Божи да се жертва на Кръста, поради което изменението на личната форма на кръст в Кръст Христов се извършва, според думите на св. Игнатий, „когато ученикът Христов го носи с активно съзнание за собствената си греховност“, благодарейки и славословейки Бога; когато заповедите Христови се явяват кръст, на който „ония, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите“ (Гал. 5:24). „Активното съзнание за собствената ни греховност“ – това е образ на живота по Евангелието, главна заповед в което е триединната любов към Бога, себе си и ближния. Щом любовта е венец на добродетелите, смирението – тяхна основа, това означава, че дълготърпението е основополагащ принцип в кръстоносенето и съразпъването с Христос.

Какво по-конкретно трябва да разбираме под дълготърпение? Дали това се явява сама по себе си неспособността да проявяваме негодувание? Природната или естествено придобитата неспособност към каквото и да било – това не е добродетел. А ако говорим конкретно за отношението към греха, то неспособността да проявяваме негодувание към него представлява явление противоестествено и безнравствено.

Тук става дума за нещо съвсем друго: за гореспоменатото „активно съзнание за собствената греховност“, намиращо израз в дълготърпеливото приемане на своя кръст, благодушното понасяне на скърбите, сърдечната простота в следването на Христовите заповеди. Само едното признаване на личната греховност все още не е достатъчно. Та кой здравомислещ човек, имащ дори най-обща представа за християнските вяра и нравственост, няма да признае себе си за грешник?

Трудни, противоречиви признания. Доколко човек признава себе си за грешник, това се проявява в отношението му към неговия кръст. Или по-точно казано, чрез отношението към собствения си кръст човек показва доколко искрено и задълбочено осъзнава своята греховност. Както отбелязва св. Игнатий, „когато някой се признава за грешник, но редом с това негодува и роптае срещу своя кръст, такъв човек доказва, че с това свое повърхностно съзнание за греха той просто заблуждава, мами себе си.“

Но в какъв смисъл всъщност трябва да разбираме словата му относно това, че „ропотът и негодуванието при скърби и нещастия е отричане на кръста“? Да си припомним какво ни учи св. Йоан Златоуст за кротостта: „Когато гледаме как оскърбяват другите, но не ги защитаваме, това е малодушие; когато сами получаваме оскърбления и търпим, това е кротост. Какво е дръзновение? Отново същото това нещо, т.е. отричане от себе си заради злочестината на други. А какво е дързост? Когато се стремим да отмъстим за себе си. … Кротостта е признак на велика сила – за да бъдеш кротък, трябва да имаш благородна, мъжествена и изключително възвисена душа. … Христовият раб се познава не толкова по даденото му от родителите име, колкото по кротостта на неговия нрав… Кроткият е отец на сираци, защитник на вдовици, покровител на бедни, помощник на потиснати, постоянен защитник на справедливостта.“

Ако се замислим по-внимателно, в общоприетото възприемане на негодуванието всичко е обърнато с главата надолу. На него се гледа като на вид недоволство спрямо властимащите, издигане на остър глас в защита на потиснатите и активно противостоене на несправедливостта. Може да се приеме, че в подобни случаи не е изключено също така да се стигне до прекаляване с изблиците на ропот, но само когато си страстно увлечен от произтичащите събития или лукаво се възползваш от ситуацията, за да се създаде впечатление, че това е вид дръзновение. Също както и малодушните нерядко грешат, прикривайки себе си зад маска на смирение и кротост.

Негодуванието се проявява обичайно в настроенията, словата и делата, които по никакъв не променят подредбата на нещата и не са насочени против светските или мирски власти. То винаги в крайна сметка е нещо противостоящо на Бога, но рядко притежава съзнанието за тази своя същност. На съзнателно ниво то съвсем не се вижда като насочено към „нещата някъде над нас“. Дотолкова сме привикнали да негодуваме против обстоятелствата, които Господ използва за наше изцеление, че дори не обръщаме внимание на това.

В ежедневния си живот по правило се държим по-благоразумно отколкото в духовния. Единствено съвсем малко детенце или умопобъркан човек могат да затворят уста тъкмо когато стоматологът тръгва да им вади зъб или да отделя зъбен нерв. Нали не сграбчваме за ръка лекаря, държащ спринцовка или скалпел, нито гледаме да избягаме от него, а му се доверяваме, стараейки се по възможност да не му пречим да върши своята работа? Когато се обръщаме към лекар, ние полагаме усилия да изпълняваме предписанията му, да приемаме съответните лекарства и да съблюдаваме посочения начин на лечение.

Защо в такъв случай постоянно се бъркаме в делото на Целителя на душите и телата? Негодуванието – по същността си това е постоянен бунт и протест, мрънкане и грубо недоволство, зачеркване и похулване на Този, Който, от една страна, ни изцелява със Своята кръстна жертва, а от друга, ни приобщава към Своя Кръст.

Нашите здравословни проблеми или превратностите в живота, свързани с работата, образованието, благосъстоянието, условията на живот, кариерното израстване и творческите амбиции, или просто със самия стремеж към самореализация; обидите от страна на наши ближни, независимо от общественото положение на тези хора (било то по-високопоставени, или не, или равни нам), всевъзможните мизерства и разочарования, да не говорим за неуспехите в личния живот, създаващи постоянен мрачен фон – поводите за негодувание могат да бъдат безбройни. Само че всички тези поводи на практика се явяват инструменти за нашето изцеление, които са в Божиите ръце.

Това не означава, че не бива и сами да търсим лечение (и в случай на нужда да сменяме специалиста), да защитаваме своите интереси, да постигаме самоуважение, да организираме личния си живот и т.н. Въпросът е как да вършим това: според заповедите Христови, съхранявайки сърцето си неосквернено от гняв и ненавист, злословие и осъждане, униние, отчаяние и други подобни грехове, в основата на които са гордостта и тщеславието; или чрез постоянно следване на своите страсти и като в някакъв пристъп на обезумяване да се стремим да налагаме на Бога собствената си воля?

Св. Йоан Златоуст винаги се е съобразявал с позивите на съвестта си, просветена от Евангелието, и завършил живота си със словата: „Слава Богу за всичко!“. Според преданието, на стената на своята килия св. Арсений Мацеевич бил написал: „Голяма бе Твоята милост към мен, защото ми помогна да се смиря“.

Ние постоянно негодуваме даже когато се разстройваме по разни „уважителни“ причини. Да, смятаме за нещо естествено да се огорчаваме и униваме от несгодите, да се дразним от физически или душевни неразположения, да избухваме, когато някой упорито изпитва търпението ни, и да се отчайваме, ако не виждаме края на всички тези неща.

Да, приемаме го като нещо естествено. Но нека не забравяме, че ние сме християни и че нашият символ – това е Кръстът, чрез Който Разпнатият и Възкръсналият ни издига над земното ни естество. Стига, разбира се, самите ние да Му позволяваме това, пресичайки у себе си негодуванието, и да проявяваме милосърдно снизхождение към проявите на негодувание у нашите немощни ближни. |www.pravmir.ru

 

Превод: Анжела Петрова