Точица е нашият живот, вярата е живот вечен




24 февруари 2007 година, Тодоровден

 

Има много пътища да стигнеш до църквата. Този, по който минавам е през огромния празен парк, покрай голямата грозна сграда, строена и недовършена незнайно защо като паметник на безсмислието Пусто е, времето и хората са измръзнали. Отсреща е дворът на детската градина. Няма ги люлките и пързалките. Отдавна детската градина се е преместила в голямото училище, защото и в двете няма достатъчно деца, за да се напълнят… Но в двора има храм. Малък, чист и светъл е, отворен и изпълнен с хора...

Кратки сведения за мястото

Жегларци e разположено в Югозападния край на Добруджанската равнина, заобиколено е с гори от двете страни. Селото е построено до водоизточници, затова в повечето къщи и до днес има кладенци. В него живеят и българи, и турци (Според преброяване от 1965 г. в селото са живели 1026 българи и 893 турци и цигани). Днешното име на селото произлиза от жегла –пръчка, която се слагала между воловете, за да не се блъскат един в друг, докато дърпат колата. Старото име на Жегларци е Омурфакъх. Първото заселване на турци в този край започнало след ХV век. В края на ХVІ век този район вече бил в ръцете на турските колонизатори. От това време датира и построената в Жегларци джамия. В селото има и една стара чешма. Легендата разказва, че някой си Джиджи баши, турският бей в селото, имал красива дъщеря. Той бил извънредно строг към нея и се канел да я задоми за богат турски офицер от Силистра. Бащата дал много средства за приготвяне на моминския чеиз, но се случило нещастие – девойката обичала друг, беден момък от селото и от мъка се разболяла и умряла. Беят осъзнал своята несправедливост. Продал приготвения чеиз, а със средствата построил каменна чешма за хаир – бяла и хубава като единствената му дъщеря. Съществуващият надпис обаче няма нищо общо с легендата. Той гласи:
„Всичко произлиза от водата. Чешма, плод на истинско старание, извор, създаден от човека, носител на добродетел, източник на вода, дар от „мехлема на благодеянието” на благодетеля Ибрахим ага-банбашия на свитата на великия везир. Изгради и съживи това свято място. Водата беше в ръцете на свети Георги, ако водата на този извор, вода за всичко живо, не бе потърсил в околността. Не хаби нито капка от водата му! Благоволението на Ибрахим ага създаде този свещен извод…” Християнският светец е бил познат на мюсюлманите. Годината на построяването на чешмата е посочена по християнското летоброене – 1840 г. (Жеко Попов, „Жегларци, Орляк, Зърнево и околността”, издателство на Отечествения фронт, София 1972 г.)

След 100 години време в това село се поставя началото на една друга история – историята на един свещенически род. След оттеглянето на румънците през 1940 г., в района се заселват българите от Северна Добруджа. 70 семейства от Караманкьой – Бабадашко, са настанени в Жегларци. Така най-голямата група от населението на Жегларци представляват т.нар. „караманкьойци”. Те пренасят в селото традициите си, основани на християнската вяра и морал. Сред тях е семейството на отец Георги Стоянов Пейчев.

Комка – така са наричали причастието караманкьойци, дошли от Румънско, и до днес така е останало: комкане. В първата събота на Великия пост в храм „Св. вмчк Георги”, с. Жегларци, местните честват Тодоровден. След комката отец Георги благославя трапезата. Разчупват хляба, подават си маслини, вино и меродия, честитят си празника. Говорят си за всичко. Отец Георги разказва как тая сутрин му се родили двама „тошковци” – две агънца… Говорят си и за смъртта, за духовното присъствие на покойниците в живота им. Наскоро е починала съпругата на отец Георги, предишната седмица са отбелязани 40 дни от смъртта й. Димитричка, петото дете на отец Георги, е дошла от Добрич да види баща си, който сега живее сам. Тя разказва своите сънища-срещи с покойната им майка, за разговорите между двете, за това, че на всички им е много мъчно, за това, че Цветанка (шестото дете на отец Георги) много плаче и тъжи за майка си…

Димитричка: Умният човек възприема доброто и любовта

Следобед се срещам с една от дъщерите на отец Георги и съпруга й. Съпругът й ми спомена, че понякога споделял пред свещеника съмненията си: „Дядо, аз май не съм много вярващ”. А той отговарял: „Ти не си набожен. Но щом вярваш, че ще се събудиш сутринта, или пък, ето – ще забиеш този пирон тука, значи си вярващ”… По-късно с Димитричка поговорихме за нея, за семейството й и за баща й.

По баща съм Димитричка Георгиева Стоянова, по мъж – Николова. Родена съм 1962 година на 4 ноември. Аз съм петото дете. Имам и по-малка сестричка, родена на 19 април 1966 година. По-голямата Атанаска е родена на 31 януари 1953 г. Имам и трима братя. Най-големият е Стоян, той е свещеник в Елин Пелин. Роден е през 1950 година. Средният ми брат Иван е роден на 15 февруари 1955 г. Малкият ми брат е в Русе, роден е на 30 юни 1958 г. Работя в едно шивашко предприятие.

Какво детството си имала като свещеническа дъщеря?

Гордяла съм се. Въпреки трудностите, имахме едно спокойно и уютно семейство.

Какъв беше у дома отец Георги. Имаше ли време за вас?

Димитричка: Баща ми имаше време за всичко. Те са невероятни родители, отгледали шест деца. Шестото дете майка ми го гледаше до сетния си ден. Тя е болна малката ми сестричка от болестта на Даун. И до последния си дъх майка ми се грижеше. Те са най-невероятните, най-чудесните, най-обичаните. Всичко, което можете да си представите за едни родители, ние го притежавахме. Затова загубата на нашата майка е толкова тежка, защото те бяха безупречни родители и грижовни. Затова ни е трудно сега и е голяма мъката от нейната раздяла. Тя беше изключително стабилна и чудесна съпруга, майка и баба. Тя отгледа и моите деца. Много пъргава, невероятно работна и чиста жена. Тя е всичко. Мъчно ни е. В нашата къща не е имало човек, който да дойде и да не бъде посрещнат от нея. Хиляди хора са идвали у нас. Бяха посрещани и изпращани с усмивка.

Спомена ми, че ви е било трудно на теб и сестра ти. Когато братята ви са заминали за семинарията, вие сте останали в селото и е трябвало да понасяте тежестта, да търпите отношението на другите хора по онова време.

Тогава трябваше да бъда приета в Комсола, но от нашето семейство никой не беше приет. Естествено и аз не бях. Времената бяха такива, всеки е гледал да запази мястото си. Сега всичко се е обърнало. За наша радост сме оцелели и сме добре. Благодаря на Бога!

Хората казват за баща ти, че е свят човек. Как се отнасяш към това?

Свят. Да, с две думи: абсолютно свят е. Който е близо до него, може да го оцени…

Иван и Димитър: Родителите ни възпитаха на християнски морал и живота ни такъв беше

Връщам се за вечернята обратно в храма. Певците обещаха да ми разкажат за отец Георги, защото го познават най-отдавна и са били винаги до него. Преди обаче да започнем да си говорим, питат: „Отче, ти коя година се върна от семинарията, аз коя година дойдох при тебе певец”… Сякаш той е тяхната жива памет, тяхна неотменима книга. Те са двама братя, караманкьойци.

Иван: Иван Георгиев Димитров се казвам. Роден съм в село Караманкьой, Румъния, през 1938 г. И отец Георги оттам идва, всички сме оттам. През 1940 г. се изселваме в България, в село Жегларци (старото му име е Омур). След това, като пораснах, вече 14-15 годишен се прикрепих към отец Георги. Той тъкмо се беше оженил, май беше втората година на женитбата му. Понеже религиозното възпитание така ме влечеше, се прикрепих към него. Дори той преди да стане свещеник, да отиде да учи в семинарията, той беше певец към орляшкия свещеник. Събираше ни по празници. Беше самоук. Като се върна от семинарията и стана свещеник. От 1972 започнах вече да пея като певец при него. Иначе през другото време работех като счетоводител в бригадата, през свободното време бях при него. Те комунистите ни гонеха малко, ама… Дядо поп гонеха повече, но той беше твърд и ние стояхме зад него. Много беше твърд. Той с политика не се занимаваше, но на религиозните въпроси държеше много. Бяха го арестували даже, но отърва кожата. Аз се криех в неделен ден, щото не ми разрешаваха да пея. Тогава църквата беше в Орляк. И ни привикваха, ама няма начин. След това вече ние с един дядо Димитър заедно пеехме при дядо поп. Дядо Митьо после почина и аз останах като титуляр до 1994 г. редовно, като певец при него. После заминах на „екскурзия” (смее се) – в Завет се изселих. Там синът ми се ожени. Свещеник е сега, казва се Георги. Той е един от жегларските свещеници. Роден е 1966 година, завърши в Черепиш средно образование, после 5 години учи богословие в София, има две деца. Вече една година е архиерейски наместник в Разград. През 2002 година се върнах и пак служа при дядо поп. Този тука ми е брат по-голям (сочи до себе си). Тука сме заедно.

Димитър: Аз съм Димитър, на 70 години съм. Роден съм 1936 г., но съм писан 37-ма по паспорт.


А семейството ви какво е било?

Иван: Произхождаме от религиозно семейство. Моите родители малко грамотни бяха, но бяха религиозни. Ние сме петима братя (единият почина вече), те ни възпитаха на християнски морал и живота ни такъв беше. Всички сме религиозни – един по-малко друго повече, но държим пътя на Христа.

Разкажете за младините си?

Иван: Това ще запомним, че отецът го гониха, а ние се криехме. Нас ни беше страх, а него не го беше страх. Него го развеждаха из МВР. Брат ми, например, беше овчар, аз – в канцеларията, бяхме зависими. Хляб няма, и се таяхме.

А как е било за хората, които са ходили да се срещат с него?

Иван: Хората не ги тормозеха много, защото те бяха свободни, не бяха така зависими. Него го гонеха, щото той изпращаше младежи в семинарията в Черепиш. После пък беше получил писмо-заповед да не ходи по къщите да опява починали, кръщавки да не прави и т.н.

Димитър: Свещеникът така правеше. Ако викаха от общината някой за тия работи, той се дърпа назад. Ако викат него, казваше: „те да се дръпнат назад, няма нужда от двама”… Ами нашата майка като почина…

Иван: Час и половина ме задържаха в съвета, та да не викам свещеник. Това става 87-ма година. Тримата братя ни задържаха тогава. Но след това тях ги пуснаха тях да приготвят погребението, а мене ме държаха. Тогава се заканих на кмета и на партийния секретар, че не един, а трима свещеници ще извикам. И то така и стана. Дойде братовият ми син, дойде синът на отец Георги – Иван, и още един свещеник… И тогава вече беше почнала Перестройката и 89-та година вече станаха промените.

Между народа се знаеше, че чудесата са от Бога и всичко е дадено от Него


Отец Георги ме посреща в дома си. Къщата не се различава от типичните за тоя край – едноетажни, раздвижени постройки, със спретнати дворове. Печката е запалена, кандилото също. Вътре е чисто и много подредено.

Отец Георги трябва да се чуе и види. Речта му е жива, има своя мелодия. Тя е като вода – ту е водопад, ту езеро. По лицето му се стича сълза или изгрява блага усмивка. Ръцете му са трудолюбиви, широки и силни. Понякога ще удари по масата с юмрук, или ще се изправи и ще се прекръсти. Ще замълчи за миг… И когато уж си мислиш, че си намерил удобен момент да му зададеш въпрос, той леко присвива очи и казва многозначително: „Слушай, ще ти кажа по-нататък”. И не може да го отклониш ни на „йотичка” (както той се изразява) от това, което знае и иска да разкаже.

Разкажи ми кога и къде си роден, какво е било семейството ти?

Отец Георги: По регистъра сега ме водят 22 септември 25-та година, но съм роден 23-та. Сега съм на 84 години, това трябва да се знае… Братята ми твърдят, че съм роден 1925 година, но не може да бъде, защото имам спомени от раждането на сестра ми Величка, което значи, че не съм бил двегодишен. Както и да е. Като дойдохме в България, баща ми не издирил документите, ами всеки се писа 25-та година. През 1992 г. бях в Румъния, проверихме ме в съвета и църквата и се оказа, че съм прав. Даже ми дадоха документ, но той не важи тука. Изселихме се през 1940 година. Дойдохме в България, заварихме местните българи и се съединихме с тях. Но местните бяха по-изостанали откъм религиозен начин, тъй като, когато са се населили тука, не е имало църква. Селото смесено и имало турци. Когато ние дойдохме, селото се ободри. В цяла Добруджа бяхме 1 млн. българи от Румънско. Тогава цар Борис много се радваше и казваше: „Дойдоха добри хора, дойдоха много ангели в Добруджа”. Бяхме с традицията си, с морала, с честта. Свят живот беше.

Живеели още в Румънско, когато на 5-6 годишна възраст се изцелил по чудотворен начин. Имал на ръката си кожно образование, което му причинявало болка. Една вечер, когато всички спели, сам и буден в нощта, той току докосвал болното място и гледал към иконата на Богородица. По едно време повдигнал ръкава на едната си ръка – нямало я бучката, повдигнал ръкава на другата – и там нямало следа.

Отец Георги: Чувствам радост, но още съм дете, малък съм. Бутам майка си, и викам: „Мамо, мамо, това дето ме болеше, го няма”. Тя ми казва: „Дядо Господ го е вземал”. И действително така е. Така си мислехме като деца, защото навремето народът беше с голяма вяра в Бога. Спазваха се всички църковни канони, традиции, наредби на църквата и между народа се знаеше, че чудесата са от Бога и всичко е дадено от Него.

Твоите родители са били вярващи също?

Отец Георги: Да, вярващи бяха. А това е първият ми спомен за чудо. После, когато бях на 20 години съм изстинал здраво. Това става 1943 година по време на втората седмица от Великия пост. Боледуването му трая една седмица – срещу понеделник се разболях, срещу понеделник оздравях. Така се разболях, че апетит у мене няма. От понеделник до четвъртък – ни капка, ни хапка. Тогава вече се промени атмосферата. Видях един друг хоризонт – духовен. Още като малък на около 8 години помня, че сънувах един страшен, черен образ. Яви ми се същият, но вече явно…

Отец Георги описва в детайли виденията от този период. До него през цялото време е бдяла сестра му Гина. Първо видял слънчеви лъчи, остри като ножове, които се целили в него да го прободат. Уплашил се и станал. На пейката отвън стояли другарите му: брат му Иван, и приятелите му – Кольо Димитров и Георги Добрев. Когато седнал при тях, ножовете изчезнали. Но се спуснала изведнъж метална мрежа. Георги поискал да се върне обратно към леглото. От иконостаса над него се появила свещена ръка да го благослови, но мрежата препречила пътя му обратно. Баща му разкъсал мрежата, Георги се върнал и легнал отново. Тогава пак се появили слънчевите лъчи като ножове, насочени срещу сърцето му.
Отец Георги: Прекръстих си и казах: „Боже, запази ме!”. Те промениха посоката си, но прободоха краката ми. Болката беше страшна. Намирахме се тогава в тази къща, бащината ми, дето сега е църквичката (подарихме я с протокол на селото). От изток израсна един корен бръшлян. Бръшлянът значи сила, знак е на победа против злото, тъй като студ не го засяга – той изтърпява всичко. Символизира също престола. Чупя от бръшляна клонче и го подавам на сестра ми. „Хубаво цвете”, казва тя и го приема. Значи не ми се е привидяло, действително го е имало. Това е била борбата между живота и смъртта, между земното и духовното. Това е духовният свят и Бог ми даде да го видя. После чух тропот и по тавана премина една колесница, едва не ме удари по главата едното колело… Беше пророк Илия. Започна да се тресе цялата къща. На врата се появи Божията майка с младенеца. Тя потропа на вратата и вика: „Георги, айде бе, още ли ще те чакаме?!”. Къщата гори. Падат отгоре ми жар, въглени и гореща вода. Сестра ми ме изпусна. Хукнах към вратата, тя ме спря. Сложи ме отново да легна. И се изви силен пламък, който ме удари точно там, където бях настинал… Вече беше събота. Гледам паметници, една красота, едни цветя. И виждам душите на мъртвите – кой каквото му подали, всеки си го носи. Видях Спасителя на Голгота, как го разпъват. Тих ветрец лъха, разплаках се и викам: „Ей, Боже, много си страдал за нас!” Дойдоха Йосиф и Никодим, снеха го от Кръста. Сложиха го в плащаницата. Гледам и се чудя. Цялата наша стая е позлатена. Ще стане църква. Викам: „Мамо, мамо, тази наша къща да я пазите, много украсена”.

Цяла седмица нищо не съм вкусил. Баща ми идва, слага ухо на сърцето ми и казва на мама: „Той вече е свършил”. След толкоз много видения приспа ми се и като ми приспа, се отпуснах. Те тогава ми запалили свещ. Дойдоха едни чужди момчета, хванаха ме за ръката и викат: „Айде с нас”. Рекох: „Ще дойда, но съм много жаден”. „Ще ти намерим вода”, викат. Ама знам, че на болен вода не се дава. И вървим по едно дере, отляво и отдясно високи планини. Виждам едни турци с червени фесове, с лостове и големи чукове, вадят и чупят камъни. „Какво правят тия тука”, питам аз. Момчетата отговарят: „Те и на земята с това се занимават, и тука това им е работата”. Виждам вирчета с бистра вода, казаха ми, че мога да пия. Това беше изкушение…

Отворих очите си. Всички бяха наоколо, пазели са ме, защото съм бил на смъртен час. Дръпнаха свещта. Дигнах се от леглото, закусих. Е това малко чудо ли е, а? Една седмица после влизам и излизам от стаята и все бръшляна виждам, под неговата сянка съм. После спрях да го виждам. Но чувах ангелско пеене. Още чувствах тази небесна хубост. Като дойде неделен ден, вземам една черджица и излизам в градината между цветята да си постеля да легна, там да слушам тази небесна красота (просълзява се). Шест месеца време на хоро не излязох, все търсих тази атмосфера, тази връзка с небесното.

„Господи, каквито и деца да ми дадеш, ще ги науча на Тебе да се уповават и на тебе да служат!”
Отец Георги: Имахме в Жегларци две чети момчета, които ходехме на Коледа, обичаят беше такъв. 9 години съм бил ръководител на младежка група (или т.нар. ремсисти – б. а.), но вярата беше в мене. Дойде вече туй време безбожното, на комунистическата власт. Почнаха да подиграват Бога. Казвам: „Цял свят да дойде да ме агитира, свързан съм с Бога. Бог ми даде да видя вечността какво представлява!”

Отидох войник. Изкарах 2 години трудова повинност. Върнах се на 1 ноември 1947-ма и една година работих при старите. Баща ми и майка ми се занимаваха със земеделие, имахме животни. През 1949 година се оженихме с жената. То пак от Бога дарено, щото късмет е.

Тя знаеше ли, че се омъжва за свещеник?

Отец Георги: Не, то и аз не знаех. Но и двамата бяхме вярващи. От нашите хора бяха всички вярващи. Нямаше къща без иконостас, без кандило. Ако някой беше против Бога – казваха: „У, тоя няма ум”.

Като се задомихме, в 1950 година двамата си закупихме си дворно място, мераклии бяхме да си направим къщичка. Съпругата ми беше в положение с отец Стоян. Двамата си правихме кирпича. Добре, ама беше времето трудно, тогава се образува ТКЗС-то и вкарваха хората в кооперациите. Големи несгоди имаше, а ние си правим кирпича, нали сме млади. Къщата си строих сам, щото ми се отдаваше. И най-важното вярата у Бога значи огромна сила. Като я построихме, тя я замаза отвътре с жълта пръст, да може да изсъхнат стените през лятото, и тогава да я покрием. Тъкмо да почнем да я покриваме и ме извикаха да давам наряд. Трябваше да се чукат камъни – за трудовата повинност. Един старшина, военен идва и ме намира да работя на къщата. „Младеж – вика, – за тебе не се ли отнася трудовата повинност?”. Нормата ми беше 15 кубика камъни да чукам. Викам: „Брате, то нощя не се вижда тука да се работи. Ще работя денем на къщата, нощя ще отида да чукам камъни”. И той ме записа. Това беше август месец. Викам на бабичката: „Маро, легни си почивай, щото си в положение, пък аз ще ида да си отбия трудовата повинност”. Отидох там, почнах. Но тъй се случи, че фургонът на старшината беше далеч и чува, че чукам камъни. Идва при мене и вика: „Кой си ти, какво правиш тука?”. Викам: „Нали идвахте днеска, като си строях къщата и обещах че нощес ще чукам камъни.” Пита ме само как се казвам и ми отметна името от списъка, че съм свършил уж работата: „Отивай си момче, разбрах, че си верен човек. Ако беше ме излъгал, лошо”. Освободи ме да се прибера у дома. С Божия помощ направихме къщичката. Хубаво, ама керемида, цигли няма – бедна работа. Подреди я Мара, белиса я, но заваля дъжд. И чувам: кап, кап, кап. „Е, язък за труда”, си викам. Тъкмо смятахме да я освещаваме. Да не забравя да ти кажа, че още врати прозорци нямаше къщичката, но първата работа беше да сложим иконостаса. Спасителя и Света Богородица и кандилцето. Упованието ми беше само на Бога, че Той няма да ме остави.

Отец Георги разказва как тръгнал да търси из махалата някоя керемида да си покрие къщичката. И гледа: богатите хора в селото ги стягат за кооперацията, искат им семена, дялов капитал. Така срещнал един човек и той го питал: „Геца, имаш ли зърно?”Отец Георги му продал 50 крини слънчоглед. 1000 лева струвала крината, 25 лева – циглата. После натоварил 2 каруци цигли, покрил си същата и на Димитровден я осветил.

Отец Георги: Това е първата работа, това се изисква за всеки един дом – за здраве и спасение. Преди да ми се роди първото дете бяха казали, че бабата не била в ред и нямала да има деца. Пък аз се молих на Бога и така казвах: „Господи, каквито и деца да ми дадеш, аз ще ги науча на Тебе да се уповават, на Тебе да служат”. И тъй първото дете Бог ми даде – отец Стоян, който е в Елин Пелин. Второто – Атанаска. Третото – отец Иван, който е в Шумен свещеник. Отец Марин, който е в Русе. Димитричка… И Цветанка е най-малкото ни дете, тя е като монахиня – тя си остана така, неженена. Но преди да се родят Димитринка и Цветанка, аз оставих моята жена през 1962 година с четири деца и отидох в семинарията. Три години бях на ученическата скамейка.

Дойде безбожното време, настана гонение против свещениците
Как се реши да отидеш?

Отец Георги: Понеже времето беше критично за вярата у Бога. Когато аз отидох в семинарията, стана най-голямото гонение против Църквата, против свещениците. През 1962 г. нашият свещеник се разпопи. Отец Петър Димитров Петров от Ситово, Силистренско: начетен човек, обаче уплашен от властта; подгониха го и се отказа. Дойде при нас от 1956 до 1960 година. Пет години с него служих, от него много усвоих. Но той се уплаши и хвърли расото. Другата година хвърли расото отец Иван Илиев от Тервел – висшист, богослов, начетен – и той се разпопи. От Генерал Тошево същата година, отец Стефан – начетен, ерудиран богослов и той хвърли расото.

И казвам: „Ей Господи Боже, тази власт дойде безбожната против Тебе, изплаши свещениците”. А ние не знаехме тогава, че има и убити свещеници, откриха ни го сега – 600 избити свещеници има в България. А у мене има пламък за Бога. Казвам: „Господи, аз не съм достоен за този сан, този пост, но за Тебе няма нищо мъчно. Господи, искам да отида да се подготвя”. Получавах църковен вестник, понеже бях църковен певец. Там прочетох, че Светият Синод търси кандидати за свещеници. По този повод питам нашия свещеник от Тервел: „Дядо попе, мераклия съм да ида у семинарията, какво ще кажеш?” А той: „Ще стане, щом си мераклия!”. Но тука борбата беше голяма, сериозна.

За да отиде в семинарията, отец Георги трябвало да има документ за завършен 7 клас. Като много други негови връстници, които са се преселили от Румънско, той е завършил там училище, но документи не е имал. Наложило се да се яви пред комисия, за да го изпитат и да му дадат удостоверение. Повикал за свидетели двама свои другари, комисията го изпитала и той преминал, дали му удостоверението. По думите му, на въпроси, за които не бил подготвен, Бог му помогнал да даде верен отговор.

Отец Георги: Дядо поп ме взе за ръката като дете и ме представи в митрополията на владиката: „Този мъж е благочестив, посещава редовно църквата, отдава му се четенето, пеенето, иска да стане свещеник”. Дядо Софроний беше тогава владика и той казва: „Да, имаме нужда от свещеници. Женен ли е? – да. Колко деца има? – четири деца. Няма да как да го издържаме”. Рекох: „Дядо владико, не искам да ме издържате. Не съм дошъл да уча, че да ме издържате вие. Подготвил съм се.”

Тогава вадех пясък. Бях подготвил три тона жито и дърва 10 кубика. И казвам: „Маро, ето имаш хляб, дърва имаш, само мене няма да ме има”. Дядо владика ме прие, ама тя като не може да се примири – как съм щял да я оставя 3 години. Рекох така: „Слушай, Маро, ако седя при тебе и боледувам три години, по-леко ли ще ти бъде да дигаш тоз труп и да му слагаш, и да му шеташ. И пак няма да ме има тука. А за три години в семинарията ще ме пускат за Коледа, за Великден и лятото ще имам три месеца ваканция.”

Тя трудно се примирила Мара и трудни години били за нея. Като дошло време отец Георги да отива в семинарията от съвета не искали да го отчислят. Казали, че ще затрият църквите, ще хвърлят расата на свещениците и не искали да го пуснат по законов ред. Рекъл им: „Е нека съм ви жертвата”.

Отец Георги: Казваха ми: „Каква работа искаш, кажи, каквато искаш – ще ти дадем. Само и само там няма да ходиш, ние ще ги ликвидираме тия неща, изживяло си е времето. Тя е на залез”. Рекох: „Слушайте, не съм дошъл да искам от вас работа, дойдох да ме отчислите. Не да ми давате работа, а един куп злато да ми сложите пред очите и да ми кажете: на туй злато, яж и пий, само там не отивай! – ще ви ритна златото и ще ви кажа: затворете ме в една стая пълна със зверове, късче по късче да ми късате месата, пак ще остана с Бога”. Това беше моето изповядване пред тях, и така стана.

Отишъл отец Георги в семинарията. Първата година бил цивилен, после служил дякон. Втората година учителите забелязали поведението му. Владиката му рекъл: „Айде Георги, събери си документите ще те ръкоположим вече”. Но ето пак премеждие..
.
Отец Георги: Казвам ти с голяма радост бях, че съм в семинарията. Преди да бъда ръкоположен, обаче, разболях се. Спал съм на течение и един два дена нямах апетит. Докторът ми каза: „Е, момче, какво си направил ти?! Сух плеврит си добил”. И ми даде бележка да отивам в болницата във Враца. Вечерта легнах и заплаках: „Господи, Ти знайш (просълзява се), аз оставих семейството си за Твойто свято име, ако отида сега в болницата, ще загубя от уроците, от всичко”. И се прекръстих, и си легнах. Сабалян ставам, значи бодър. Всички се чудят и викат: „Видяхте ли го да ходи в болницата”. И дойде ми пак апетитът и пак напред! Спането е до 6 ч. Винаги съм ставал в 5 ч. Един час по рано. Защо? – за да се подготвя за служба и си правя молитвите в гората, да не смущавам никой.

Разказва как веднъж много му домъчняло за децата. Имал икона в стаята и се помолил така: „Света Богородице, Божия майко, много ми домъчня да отида да видя децата… Докато сляза до ректорацията долу, дядо владика да е там и той да ме запита: е, какво ще кажеш чадо, не искаш ли да видиш децата малко. И аз да му кажа: дядо владико, каквото решите. Айде, да каже ще, те пусна за една седмица да видиш децата…” Така се молел отец Георги и така станало, излязъл навън и срещнал владиката.

Отец Георги: Значи чудесата от Бога са големи. И като завърших вече двете години третата година отец Стоян взех при себе си. Той вече беше голям, а с него заедно имаше още три-четири момчета кандидати за семинарията.

Децата са господни. Той ни ги е подарил, той ги храни, той ни дава сили да ги отгледаме
Привиквали често свещеника в съвета да отговоря за дейността. Настоявали да престане с „агитациите” и да не праща повече момчета в семинарията.

Отец Георги: В България Църквата имаше нужда от свещеници. В селата имаше църкви, но нямаше свещеници. Бяхме подготвили двама-трима от Жегларци, от Орляк двама-трима. Добре, ама властта нали е безбожна, наредили на началника на пощата, като забележи да се пращат писма от семинарията, да не ги пуска и да се проучат тези лица, дето пускат писмата.

Първият път, когато го „забрали” било през 1964 година. Бил на кариерата, където вадил пясък. Откарали го с една каруца в Орляк да проверяват защо отецът пращал момчета в семинарията. Партиен секретар била някаква туркиня. Посрещнали го с думите: „Ах, отче, каква поразия ни направи ти тука. Дето минаваш, огън пускаш”. Агитирал бил младежите. „Е, че да не ви е потънала гемията в Бяло море”, отвърнал отец Георги. Партийното събрание обаче викнало бащите на момчетата и ги заплашило, че ако ги пуснат в семинарията, ще останат без работа. Изказвали се партийците, ама не давали думата на свещеника да се изкаже, да се защити. И така първата година останал в семинарията само големият син на отец Георги – Стоян. Неговият избор обаче насърчил останалите.

Отец Георги: На другата година, като видяха, че отец Стоян продължава, другите почнаха да се ободряват. През 1965 година изпратихме две момчета, през 66-та още трима. Всяка година последователно. Събраха се десетина семинаристи в Черепиш само от Жегларци. Добре ама, дигна се акция голяма против мене. Идва началникът на просветата от Добрич, с негов екип и пак ме викат в съвета. Карат ми се: „Изтеглил си децата в семинарията. Да се спреш!” Аз съм от стомана, конкретен съм, каквото ми е на сърце, това ми е на устата. Ако кажа че няма да ги изпращам, ще ме изкарат лъжец. Който има желание да отиде в семинарията, ще отиде и никой не е в състояние да го отклони, а ако някой не ще – никой не може да го накара насила. Длъжен съм да съпътствам тия, дето желаят да отидат, да им съдействам. „Ние ще те санкционираме”, казва инспекторът. Нали у нас има закони, викам. Член 7-ми от Конституцията гласи: Свобода! Имало било закони и закончета… Е, тогава вие за мене сте закононарушители и законопрестъпници, не ви признавам. И те се ядосваха. Питам ги, знаете ли какво е вяра: това, което се вижда на лице, то престава да е вяра; вяра жива е това, което не го виждаме. А за онзи свят е казано: бъдете готови, има вечен живот. Питам ги какво значи чудо: защото чудото не е за нашия разум, тогава то престава; чудо е това, което е недостъпно за ума ни. Например слънцето. То достъпно ли е за човека? Слънцето е огън. Кой е ритнал тази исполинска футболна топка във вселената и кой определя нейното движение? Казвам, братя мили, вие сте добри хора, но сте отстъпили от истината. Ако вие стъпите на тези рамки, дето съм аз сега, ще бъдете ангелоподобни. Вие сте по-добри от мене, аз съм разбойник. Аз не бях по-добър от вас, но това, което виждате сега с Божията благодат съм. Защото вярата у Бога прави лошите хора добри, а пък неверието прави добрите хора лоши. Вие сте добри.

Така им говорел отец Георги. Началникът на Просветата се оплаква на окръжния управител. След една седмица пристига и той заедно с екипа си. Този път го взели от кариерата с „джип” и го закарали в съвета. Това става през 1969 г.

Отец Георги: Добри дошли, добри хора. Искам да знам какво съм направил, че ме търсите по туй време. „Много си се разпасал”, ми казаха и аз се разсмях. Обяснявам им: Думата ви има два смисъла. Ако съм се разпасал, ако съм се разгащил, ако съм се размандил, да взема мерки да се постегна малко. „Не, не много сте се разширили”, отговарят ми те. „Заблудили сте цял Толбухински окръг.” Ооо, братя мили, бъдете добри и търпеливи да ме изслушате и вас да заблудя. Мен ме подготвяха апологетика. „Моля ти се недей, викат, знаем, че вие може да говорите по тези теми”. Добре викам, какво искате от мене. „Да се спреш, казват, повече да не пращаш момчета у семинарията”. Тука ли ви боли, братя мили, рекох. Стомана стои пред вас, свещеник на Българската православна църква, конкретен съм, не съм лъжец, каквото е на сърцето ми, това е на устата ми. Съдействал съм да упражнявам религиозна дейност и ще продължавам. Съдействам да изпращам момчета в семинарията и ще продължавам. Аз съм си на поста.

На 11 юли 1969 г. пристига зам.-министърът на „отношенията между държавата и църквата”, другарят Димитър Тодоров (става дума вероятно за правителствена комисия подобна на днешната по Вероизповеданията към МС, Тодоров бил заместник на тогавашния министър по вероизповеданията Михаил Кючюков – б.а.). Местните партийни структури пуснали апел до ЦК на партия в София, че вече има 20 семинаристи от окръга. В съвета се събрала цялата учителска колегия, партийни секретари, технически лица, лекари, кметовете от района.

Отец Георги: Като отивам там, първо е молитвата ми към Бога. Казвам: „Господи, за каквото и да ме повикат Ти си казал – няма да мислете какво ще говорите, Аз ще ви дам думи, каквото трябва да кажете”. Действително така беше. И казвам на бабата: „Бабо и да ме вземат и да ме откарат, няма да плачеш, ще се молиш на Бога само да ми даде търпение, няма друго да се грижиш”. И отивам по обед събрани всички там и двама милиционери има отвънка. Милиционерите са там, за да ме дадат в ръцете им – в Ловеч на прасетата ли, или в Белене на рибите. Окончателно щеше да бъде това. Пристигна колата на Димитър Тодоров и неговия екип: черна Волга 1991, помня номера. Казах им: „Добре дошли далечни гости”. Той като ме видя се смути. Аз с дълга коса на млади години, с брада. Тогава свещениците не се движеха така, много бяха против това, щото респектира и поощрява духа на вярата. Дадоха ми ултиматум да изляза навън и да чакам. Извикаха ме и Тодоров почна да ме разпитва: „Заповядайте, отец Пейчев, да седнете. Откъде си родом… Отец Пейчев, що не се съобразявате със съвременността. Че сте създали конфликти в целия Толбухински окръг”. И отговарям: „Конфликтът не е създаден от мене. Конфликтът е създаден от лицата, които ви окръжават. Те търсят конфликт и създават омраза. Няма да сядам, щото ще говоря истината. Нека един от тях да стане и да каже кога аз съм отишъл в съвета или да ги вида по пътя и да не ги поздравя с дълбока сърдечна братска любов и с усмивка на уста. „Здравейте, братя и сестри!”. Питайте ги какви са били моите обръщения спрямо техните. Какво ли не са ме наричали. Няма да ви цитирам какво са ми казвали”. Тогава всички се засрамиха, наведоха глави. Министърът трябваше тях да изгони, но нали гарга на гарга не вади очите. „Защо отец Пейчев трябва да ги наричате братя”, ме пита той , а тогава нали беше другарю. Рекох: „Така е, брате мили, и към вас така се обръщам. Кажете ми има ли по-топло, по-мило и по-драго от тези обръщения, които Светата майка Църквата дава към всеки даден човек – баща и майка, братя и сестри. И не сме ли ние от една човешка двойка, от един човешки род, една човешка кръв.” Питаха ме що съм влязъл да ръся в къщата на партийния секретар, той нали не ходи в църква! „Ще ви кажа, ако бях подминал дома му, той имаше право кръвно да ми се обиди, да каже: отче, що ме подминаваш бе, аз какъв съм – турчин ли съм, евреин ли съм, татарин ли съм. Знаех, че е българин християнин, кръстен, уважих го като такъв. Той ми каза: „Не обичам да ръсите, ама заповядай да пием по едно вино”. Рекох: „Димитро, ние не сме тръгнали да пием вино, ние сме тръгнали да благославяме домовете на хората на християните”. А той се оплакал, че съм отишъл у тях.

Разпитали го и за един друг случай – неговата проповед на едно погребение. По онова време 1968-19 година починала една баба Елена. Била от голям сой и на погребението й имало много народ. Присъствали и ученици. Като видял множеството, отец Георги се зачудил какво слово да произнесе пред децата, пред учителите, пред роднините.

Отец Георги: Братя и сестри дойде времето да изпратим баба Еленка, Бог да я прости. Досега беше между нас. Няма да ви говоря за задгробния живот сега, но няма да слушате и безбожниците. Защото не е въпросът аз да ви говоря за Бог, а вие да вярвате чрез мене. Всеки даден човек има умствени способности, за да разсъждава. Ако безбожникът каже, че няма Бог, трябва да имате логика, мисъл. Спрете сега и попитайте туй ябълково дърво, то ще ви отговори по пътя на логиката: Дръвче ябълково кой те създаде тебе, и за какво те създаде? И то ще отговори по пътя на логиката: „Човече, който създаде тебе и мене създаде за тебе”. Какво да ви говоря, братя и сестри, няма да ми стигне време. Знаете ли какво представлява гроба. Това е една какавида, една пашкулка. Гледаш, например, гъсенцето по дърветата как яде лист и лази по листата. И после се затваря в таз пашкула гъсенце, а излиза пъстра пеперуда. Тава малко чудо ли е, питам. Това представлява нашият гроб. Затваряме там голото си тяло, а излизаме с крила на пъстър ангел. Ето това очакваме, натам отиваме, туй е наредено от Бога.

Това им допринесе много на децата и на учителите и на всички. А министърът ме пита, що не съм се съобразявал, и каза, че съм натрапил на децата вярата в гърдите. И му отговорих: щом идва един лектор от името на атеизма и безбожието и говори на народа, ние свещениците сме длъжни също да говорим истината. Който слуша, да слуша.

Питали отец Георги защо разказвал на хората, че бил преследван.

Отец Георги: 5-6 години съм свещеник в този район. Мине не мине време и ме откарват: вземат ме от кариерата с каруца, остават ме пеш; идват с джип, остават ме пеш… Или пък с друга кола. Хората гледат и виждат: „Нашият поп пак го забраха, нашият поп пак го откараха, пак го овикаха.” И защо съм изправен пред вас: за нарушение, кражба, престъпление. Изправен съм, щото упражнявам религиозна дейност и изпращам момчета в семинарията. Искам да чуя, ние в България имаме ли свобода на вероизповеданията или нямаме. Или натискаш четала на врата, натискаш гестаповски и душмански и тръбиш по чл. 7, ал. 1: „Свобода?!”.

След тия думи вече министър много се огорчил и решили да приложат на отец Георги наказание по чл. 12 от Закона – отстранение от длъжност. Отец Георги не се уплашил от тази мярка.

Отец Георги: Вие знаете православния календар, той е пропит с мъченици, изповедници, с преподобници и праведници. Последвал съм техния пример и за мене животът е Господ Иисус Христос, а смъртта е придобивка. Ако ме убиете, по скоро ще ме пратите при Него вечно да се радвам; ако ме отстраните от задължение или да ме заточите или да ме пратите в затвор – земята е Господня, от нея навън не може да ме изкарате.

Тодор Димитров предложил момчетата-семинаристи да отидат да учат в Механотехникума в Добрич. Свещеникът не приел: „Отнехте предмета за Бога от училището. Къде да ги пратим, щом искаме да се образоват по християнски?!” Министерският пратеник настоял пред владиката Софроний отецът да бъде преместен другаде: „Дайте му най-доходната енория, само го преместете”. На 17 юли 1969 г. пристигнал владиката заедно с ревизора и епархийски съветници да проверят положението.

Отец Георги: Посрещнах го на портичката с радост и викам: „Дядо владика, добре дошли”. А той ме изгълча: „Ти най-страшния човек си оскърбил, ако стане нещо с тебе, децата какво ще правят”. Не бой се, дядо владико. Децата не са мои, те са Господни. Той ми ги е подарил, той ги храни, той ми дава сили да чукам камъни. Те не са мои а Негови.

Офанзивата продължила, цяла година не ги оставили на мира. Отецът отказал да се премести: „Ако ти ме изместиш, аз съм ти духовно чадо, ще послушам. Но не ти искаш, а властта, за да развалят гнездото. Не им ставай маша. Мене от караманкьойско са ме избрали и ни на йотичка няма да им отстъпвам от вярата. Всичко давам, но йотичка не давам от вярата”, повтарял отец Георги пред владиката. Накрая дядо Софроний се застъпил за свещеника. Властта не посмяла да осъди отеца, страхувала се, защото той вече станал много известен, имал шест деца и бил беден…

Точица е нашият живот в сравнение с небесния…
„С вярата шега не бива. Точица е нашият живот в сравнение с небесния. Вярата е живот вечен”, заяви отец Георги в края на разказа си. Но срещата ни не приключи тук, останах, за да го попитам още неща… А той имаше отговор за всичко.

Как се справяш сам, с тишината наоколо?

Отец Георги: Нищо не ми е трудно. В ръцете съм на Бога. Монасите също живеят самота. Имам ли упование, нищо не ме плаши. Не се отчайвам. Временни сме на земята.

Не ти ли липсват децата, които са далеч?

Отец Георги: Такъв е животът. На земята сме гости, не сме родени за земята, а за небето. За вечен живот. Що е честно и достославно, да бъдем подобни на Бог, да мислим добро.

Коя е била най-голяма ти радост?

Отец Георги: Стремежът към добро, да може да е богоугодно. Да му угаждаме. Ние всички сме грешни – с гледане, със слушане сме грешни.

Кои са били приятелите ти?

Отец Георги: Всеки, който признава Бога, който мисли право истината и справедливостта.

Какви бяха отношенията ти с турците?

Отец Георги: Идвали са при мене за молитва. 1967-68 имаше един турчин, страдаше от епилепсия. Ходил при много ходжи и един ходжа му казал: „Има ли при вас свещеник. Иди при него, щото тоя дявол, дето те мъчи, е български.” Дойде по Великден. 3 дни му четох молитвите на Св. Василий. После разгласи навсякъде. Помазвах с елей. Питах по-нагоре, разрешиха ми да ги приемам. Те като идват с вяра, Бог дава възможност на всекиго.

Имат ли доверие към Църквата хората?

Отец Георги: Ако няма темел, основи, не може да се гради вярата. За да имаш непоколебима вяра, трябва да имаш и необходимото знание.

Какво знаеш за днешната политика, за политиците?

Отец Георги: Хората днес живеят без вяра. Без вяра нещата не са добри

Кои бяха най-големите ти трудности?

Отец Георги: Семинарията. Да учиш е сложно. Когато съм следвал, съм вадил пясък Беше по 3 лв., но ТКЗС-то ми го взимаше по 1.20 лв. Работех на 100-200 метра под земята в един тунел. Там си слагах учебниците и тетрадките в едно долапче. Като се уморя физически, почвам умствено – да уча по предметите. Бяхме бедни, живели сме в къщурката с две стаи. Теглихме като Белчо и Сивушка… всичко двамата. Конче ми дадоха да имам, макар че тогава не разрешаваха, за да мога да обикалям селата, където служа Орляк, Зърнево, Войниково, Нова Камена, Кладенци… Жегларци. С божия помощ се преодолява всеки труд.

Какво работиш, ако не си в храма?

Отец Георги: Св. Серафим Саровски също се е стараел да посее нещо. Сеел цвекло, картофи, бобец. Те не са нужни за него, а за добро. Ora et labora – на латински. Труди се и се моли! Това е задачата на човека, дадена от Бога. Дал ни е крака, ръце, ум. Ръцете да действат. Не е добре човек да е без работа, противно е на Бога. Св. ап. Павел казва: всеки да си гледа работата; да не бъде безчинен. Паси, пиши, чети… всеки да си вади хляба достойно.

Какво, отче, проповядваш, какво напомняш винаги на своите енориаши, какво да научат?

Отец Георги: Самият Бог. Той е истината. Те трябва да се ръководят по пътя на истината, да са здравомислещи.

Каква е молитвата ти?

Отец Георги: Винаги казвам така. Да се помолим за здраве или покой… И да взимаме участие. Да сме достойни, а не да си приказваме като на дернек. За това се викат хората – за повече молитва. На опелото, като се заприказват и заглушават молитвата.

Бог ни е създал да го прославяме. Да се трудим, молим и благодарим. Човек като се събуди да благодари, че е станал. Като ляга, да благодари и да се помоли да не стане леглото му негов гроб. Бяхме свободни при едемските градини, но сега е друго. Но имаш право да избираш. Бог не ни оставя. Дойде да спаси човешкия род. Имаме две воли и две природи. Истинският бог и истинският човек. Защото човек е облечен в божествена природа. И е направен безсмъртен.

26 февруари, 2007 г.
сп. Мирна, бр. 28, (със съкращения)

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

Notice: Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

3 Отговори

  1. Дон Кихот каза:

    Отдавна очаквах това интервю. Жегларският свещеник е отломка от ХІХ век, оцеляла по чудо до ХХІ. Човек, който по външен вид, дух и поведение няма нищо с днешните попове и патрици.

  2. miglena каза:

    С голямо вълнение четох този материал в сп. Мирна.
    Вярвам, че винаги ще има такива хора сред нас!

  3. strat62 каза:

    Наистина забележителен човек, свят! Вече мислех че такива хора в България са изчезнали.

    Слава Богу че още има такива праведници между нас.