Църквата е лечебница, а не нравствена полиция

Според църковната дисциплина за някои грехове преди години са отлъчвали от причастие за десетилетия. После практиката е станала по-мека и срокът се ограничил до няколко години. С течение на времето и този изпитателен срок се е стопил до няколко месеца.

Наблюдаваме един общ исторически път на Църквата: от духовно стабилни хората стават все по-крехки. Това оказва влияние върху богослужебната практика – службите стават все по-кратки, променя се и поведението в храма – можем да сядаме, да намаляваме броя на поклоните, да съкращаваме молитвените правила.

Не би трябвало да съществува някакво уставно законодателство, което да произтича само от буквата на канона. Ако погледнем формално единствено от гледната точка на тази „буква“, то нашата Църква би трябвало да се опразни. Никой не би имал право да се намира в нея, а за причастие и дума не би могло да става. Затова и

църковната традиция е вечно жив и променящ се организъм

Такъв трябва да бъде и енорийският свещеник, духовният наставник на вярващия. На изповед пастирът винаги може да прецени има ли мирянинът духовник или няма, защото ръководството, изхождащо от един източник, формира устойчив и целенасочен мироглед, който не противоречи на цялата пълнота на църковния живот.

Разбира се, трудно е веднага да се „обзаведем“ с личен духовник. Трябва време за избор, придружен със старанието, ако той не е единствено правилният, то поне да е за по-дълъг срок. Ако с години тичаме от свещеник на свещеник, от едно място на друго – това само по себе си е подозрително. Навежда на мисли за несериозно отношение към вярата, която се основава върху постоянството, а църковността – върху вътрешното единение между членовете на Църквата.

От една страна, невъзможно е за седмица да се опознае един човек, в това число и свещеник. А от друга, не е редно да се бавим с избора години наред, защото „залогът е голям“ и нашите срещи с този свещеник ще продължават цял живот. Никой не сключва брак с първия срещнат, всички се стараем да създадем семейство с този, който ни разбира и когото ние разбираме. Така е и в църковното семейство.

Също когато избираме съпруг или съпруга, можем да предпочетем богатството и външността пред човешките качества, така вярващият може да не търси единство с Бога и хората, които са част от Църквата, а да се стреми към душевен покой, благоденствие на тялото, мистични духовни преживявания, да иска да използва нейното устройство за свое удобство. Няма да обсъждаме подобни случаи на самозаблуда.

Когато енориашът вече се е доверил на свещеника, бързо и правилно ще усвои основите на църковния живот, изработвани с векове.

Обаче има едно още по-могъщо средство за възприемане на цялото богатство на Църквата. Самата Църква е основана върху послушанието – слушане ведно с изпълнение на чутото.

Това не е разбирането за послушание в отрицателния смисъл, когато ни забраняват и потискат волята ни. Става дума за това, че ние, благодарение на доверието, приемаме казаното като свое. След време се оказва, че това послушание ни е помогнало да се променим, открило ни е нови, неочаквани възможности. Силите ни се увеличават, а нашите немощи и несъвършенства лягат на плещите на духовника, докато не сме укрепнали. Защото целта на възпитанието е да станем самостоятелни, да се научим да чуваме съвестта си,

от спазване на правилата да преминем към живот в духа

Ако говорим само за правила, то ние не говорим за Църква. В Църквата има живи отношения. Ако се вслушваме в своя свещеник, при участие в Тайнствата няма да постъпваме своеволно. Всички нюанси ще бъдат уточнени и утвърдени с неговата благословия. Възможно е да има и „сюрпризи“, но лично аз не вярвам в тях.

Взаимността и разбирателството между свещеника и мирянина са нужни не за подчинение на единия от другия, а за предаване на светоотеческото наследство. Това е непрекъснатият път на живата вяра от уста на уста. Така тя се съхранява и се умножава през вековете.

Църковните забрани се отличават от държавните. В царството на кесаря е така – щом сте сбъркали, ви затварят зад решетките и не ви разрешават да излизате. За нарушаване на табутата се полага наказание.
В Църквата е друго и при причините, и при последствията. Правилата служат като предпазна мярка, за да не би нашата слабост да доведе до необратими последствия. Например, харесва ви да се разхождате сам в гората и да палите огън. Но на своето петгодишно дете в никакъв случай няма да разрешите да прави това, нали? Ако в Църквата сложим непоносим товар върху неукрепналите рамене на неофита, то вярващият просто

няма да издържи под тежестта му и ще бъде премазан

Всички смятаме, че щом сме повярвали, то веднага трябва да се докоснем до Бога, да изпитаме всичко и то веднага. Ако се докоснете до Него в онова състояние, в което обикновено се намирате – ще изгорите. Няма да можете да Го гледате в очите, защото всички ние сме преди всичко лъжливи, лукави и изменчиви.
Затова горещият стремеж трябва да бъде уравновесен с внимание. Правилата помагат на нашето все още спящо внимание, те ни говорят, какво не можем да правим за известно време и че ако го правим в състоянието, в което сме, ще пропаднем. Това е грижа, а не преследване на лошите.

Ако вие поне веднъж в живота си сте изрекли дори една истинска топла дума и тя е била чута от някого, то и вие, и той сте живи. Същото е и когато чуем и разберем молитвата. Ние се променяме, защото се ражда една нова взаимност. Животът ни в Църквата не е изпълнение на задължения при възникнала необходимост. Той е желаният път към общението между нас и Бога. Често днес подменяме това с безсмислени действия по формиране на еталонен духовно-нравствен облик и още по-формални морални норми. Престанахме да възпитаваме хората в обществото и понеже вече сме в безизходица, решихме да възложим тази задача на Църквата. Това абсолютно не е църковна задача. Тя може да бъде изпълнена от само себе си, ако се въплътят истинските съкровища на християнството.

Как свещеникът да разбере намеренията на този, който е дошъл при него за първи път? На мен ми помогна принципът, който научих от своя духовен отец: на дошлия при Бога и обърналия се към теб за помощ първо покажи богатството на вярата, обясни му я, а след това изисквай изпълнение.

Случва се и по друг начин. Свещеник Валентин Свентицки казваше, че няма грехове на Църквата, но има грехове против нея. Всеки свещеник може да сгреши, да не разбере, да прибърза. Но ако ние сме решили да дойдем, защото Бог ни е призовал, ние дори и с препятствия, разочарования, ще намерим верния път.

Пристъпих прага на храма през 80-те години на миналия век. „Църковните бабки“ ме блъскаха, караха ми се, често дори ме обиждаха. Понякога

забравях защо съм дошъл, сърдех се, идваха ми гнусни мисли за православието

с две думи – бях обиден. Това ми пречеше, но само външно, не в дълбочина. По-късно разбрах, че в сравнение с онова, важното, което намерих тук, всички тези дреболии са били пълна глупост.
Когато сме дошли в Църквата просто така, то винаги ще си намираме повод да се обиждаме и да си тръгнем. Причина може да стане острият поглед, по-назидателният тон, строгата епитимия или нещо съвсем дребно и маловажно. Нека се вгледаме по-внимателно в себе си без снизходителност, твърдо, като към враг. Той винаги ли е в добро настроение? Не, разбира се, и това е нормално, както за нас самите, така и за другите.
Да, много неща не са наред и името Божие се хули заради нашето поведение. Това е печалната истина. От друга страна, мирянинът е решил, че щом е дошъл в храма, вече е принесъл огромна жертва. Изразходвал е сили, време, а най-важното – отказал се е от приятен, сладък грях. Идва в храма и чака да оценят жертвата му, а даже и да го наградят.

Но нима Църквата е събрание на светци, където всички са благи и безгрешни? Църквата е лечебница, изпълнена с гнили, парализирани, сухи, слепи, куци, които търсят прошка за своето зло и изцеление на мъртвите си души. Чудо е, че болните се вдигат на крака и се променят. В Църквата се преодолява духовната смърт и това вече е пътят към откриването на Спасителя.

Попитали един монах: “Как се научи да се молиш?“ Той отговорил: „Цял живот ме мъчиха демони, а аз крещях: „Спаси, Господи!“ Ето, Господ чу моите викове“.

Днес в голяма степен дълбоките връзки между хората се разпадат, за мнозина отношенията се изчерпват в познатите им формални социални роли. В ресторанта – „клиент – сервитьор“, на работа – „началник – подчинен“.

Невъзможно е да се обясни вярата без необходимия опит в личните отношения между хората.

Много е трудно да обясним как се градят отношения на лично общение между човека и Бога, ако не знаем какво е взаимно доверие, свобода, откритост, вярност.

Когато имаме вътрешното убеждение, че са ни длъжни, това е добра почва в нас да покълне обидата: „Аз разчитах, полага ми се, но не ми дадоха!“. Това вече е неправилен вход към храма и във всеки случай той ще се окаже празен за такъв посетител.

А ето и друга възможност: „Предадох и предавам и Бога, и вас. Аз съм такъв, нямам право да пристъпя оградата на храма, камо ли прага му. Зная, че бързо ще забравя за благодарността и ще я подменя с дреболии и гадости. Затова, ако не ме приемете – ще съм си го заслужил. Но ако ме приемете, ще проявите огромна милост, към мен, злодея! Никога, никога без съкрушено сърце няма да имам право да се приближа до иконите и до Чашата“.

Тава е началото и края, алфата и омегата на вярата. Заслужено, заработено право да се разпореждат с Божието достояние грешниците нямат и не биха могли да имат. Ние приемаме всичко от Него даром, ако жадуваме за Неговата милост над нас.

И все пак кога могат да помогнат правилата и тяхното формално изпълнение? Когато душата ни е мъртва. Когато е помрачено съзнанието ни от умора или раздразнение, когато не познаваме човека срещу нас и не го разбираме от първия път. Тогава се ползваме от правилата, общи за всички, каноните и църковните традиции.

Чрез взаимна откритост и доверие общуването става живо, започваме да разбираме особеностите и неповторимостта на човека насреща и обстоятелствата, които са го довели. Канонът по своята строгост не пуска никого. Всяка човешка правда пред истината ще бъде като мръсен парцал. Затова и никой няма да получи от канона право да влезе. По принцип, всички могат да бъдат отлъчени. Но чрез своето недостойнство ние достигаме до милостта.

Вярата не е формална, но ние сме свикнали да търсим понятното, формалното. Това ни устройва като краен резултат от търсенето на Бога. Фактически всички търсим предлог, как благочестиво да не вярваме. Жалкото е, че намираме. | www.pravmir.ru

 
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска