Недогматичното християнство



Как така всички говорим за добро, истина, красота, за стремеж към светлото и чистото, за вечната борба между доброто и злото, за човещина и взаимно разбиране, а не си даваме сметка, че много малко или дори никак не се замисляме върху въпроса, дали тези думи имат жива и съдбоносна връзка с битието и конкретно с нашия индивидуален живот, или пък са само разпознавателен знак за културна принадлежност. Така боравим с един понятиен апарат, изразяващ безспорно положителна ценностна система, която обаче е с неустановен произход. Забулва се в неяснота основният проблем за източника на възвишените чувства и на “положителните енергии”. Ако сме последователни в решението си да изследваме живота с духа си, трябва да търсим причината за нашите състояния, нагласи и преценки, а не просто да се задоволяваме с изповядването на определени убеждения, които често са смесица от противоречащи и несъвместими помежду си идеи.

Описанието на неопределени и чисто субективни “светли емоции”, не служи за друго, освен за това личността да успокои сама себе си, че пребивава в някаква свойствена само за нея и непостижима за други хора “вътрешна хармония”, уж достигната с терапевтично-психологични или медиативни методи, възприемани като път за духовно преобразяване на “аза”. Тази “хармония” е измамна поне в две основни направления.

Тя отдалечава от основните принципи на битието, причастието към които става не чрез самодоволната интелектуална “уравновесеност”, а чрез осъзнаване “нищетата на нашите помишления” (св. Григорий Нисийски) и разбиването на всички илюзии, свързани с хуманния идеал за човека като за същество с преобладаваща вътрешна доброта, душевно благоустроено и обичащо безусловно истината и справедливостта. Съгласно християнското учение само безтегловността на “неуравновесеното” покаяние и съкрушение на сърцето може да ни помогне да попаднем в животворящото “гравитационно поле” на Източника на всичко съществуващо. Мощното привличане ще прекрати хаотичното ни движение и ще го подчини на определени и ясни правила. В плътността на тази връзка с Източника на битието се разкрива възможността за оцелостяване на партикуларизирания човешки живот в радостта от битийната пълнота, постижима само при вяра в Сина Божий, Господ Иисус Христос, у Когото е живота на всичко съществуващо: “В Него имаше живот и животът беше светлината на човеците” (Иоан. 1:4). Вярата, че Иисус Христос е Син Божий е най-краткия символ на християнската вяра и заедно с това е основен догмат, без който християнството губи своя смисъл.

Търсенето на така наречените положителни енергии и емоции, на вътрешни хармонии и неангажирани в морално отношение “чисти” естетически нагласи, не води до богопознание, светлина и истина, а единствено до смущаваща бъркотия от понятия и усещания, претендиращи за автентичен израз на тайнствена и дълбока субективна мистика. Тази индивидуална мистика обаче, освободена от всякакви догматични положения, отказваща да съпостави и да сравни своите преживявания с духовния и мистичен опит на Църквата, е неспособна да доведе човека до причастие с Битието, да го направи по-битиен, по-изпълнен с живот. Това е онтологичният дефект на “недогматичното християнство”. Защото повечето търсачи на духовното и на доброто с охота признават, че християнството е най-възвишеното, най-прекрасното и най-хуманното учение, но изпитват страх и ужас от догмата, от канона, от правилото на вярата. Според тях догматите сковават свободата на вярващия човек, ограничават го, стесняват духовния му кръгозор и в заключение го правят неспособен да познае истинската природа на нещата. Ето тук според мен е основната грешка на интелектуалците с “широки души”, вдъхновени от добрите си намерения и идеи.

Вторият дефект на недогматичното “християнство” е неговата гносеологическа безпомощност. Съчетаването на най-разнообразни религии и философски системи в мирогледа, вместо да изяснява нещата, прави живота още по-сложен и неразбираем, отколкото в действителност той е. Получава се не множество от части на един общ и единен мироглед, а сбор от несвързани помежду си откъслеци, които правят света непроницаем и непознаваем. Естествената светлина на разума, без действието на Божията благодат, не може да надмогне агностицизма, който се явява като неин естествен резултат: “Аз знам, че нищо не знам”, е заявил Сократ и е бил прав. Защото едва след Въплъщението на Сина Божий на земята става възможно да се познаят духовните принципи на битието, “логосите” на нещата, и то само през призмата на догмите на християнската вяра. Но какво собствено е догматът? Догматите на християнството са откровени от Бога истини, с които Той се саморазкрива на човека и с които се изясняват причините и целта на съществуването на сътвореното, на цялата духовна и материална природа. Тези догмати се съдържат в Св. Писание и Св. Предание на Църквата и поради заплахата от най-различни ереси са били формулирани като правила на вярата на Седемте Вселенски Православни събора на Църквата, проведени между ІV и VІІІ век.

Струва ми се, в наши дни не са мнозинство тези, които смятат, че пътят към богопознанието минава през сърдечното изповядване на догматите на християнската вяра. Сега сякаш е модерно и дори се смята за проява на изтънчен вкус и интелигентност, да поставяш колкото се може повече въпроси, без изобщо да се грижиш за отговорите. С някаква самоубийствена интелектуална наслада се човърка и се дълбае все по-навътре и по-навътре, за да се докаже безмислието на живота и мълчанието на Бога. На преден план се изтикват особеностите на частния, особен случай, които подсказват изключението от каквото и да е правило и създават съмнението, че обяснението може да бъде намерено в светлината на Божественото откровение. Самоцелно се търси парадоксалното, уродливото, деформираното и безумното, за да не може въпросът да се реши на каквато и да било принципна основа. При искрените натури това състояние на нещата може да доведе до черно отчаяние, а при самолюбивите наблюдаваната и “преживяна” разпиляност на живота ще се превърне в удобно оправдание за “свободата” да угаждаме на себе си.

И понеже не съм хуманист, и не вярвам в интелектуалната пълноценност, а само в духовната нищета, съм убеден, че бягството от догматите на християнството е бягство от собствената съвест и лична отговорност. Няма по-удобно бягство от това, защото не приемайки като собствена вътрешна норма повелята на християнството за непрекъсната война със страстите, пороците и лошите навици, не одобрявайки небесната и аскетична същност на християнското учение, може в същото време безсъвестно и безотговорно да се твърди, че християнството не давало успешни рецепти за решаване на чисто земните, ежедневни проблеми на съвременния човек, че за любовта и доброто не може да има никакви догматични рамки и че всеки е свободен да “практикува” любовта и доброто така, както той си иска и разбира. В “свободата”, разбирана по този начин, извън догматите, не може да има отговорност и дълг, защото тя се поставя над всичко и оправдава всичко. Всъщност тази интелектуално обоснована свобода не е нищо друго освен своеволие и произвол. Тя не е непрекъсната война с лошите страсти, а е непрекъснато угаждане на плътта, намерило своето “духовно” оправдание. В прокламацията на тази свобода се говори, че инстинктите и влеченията са нещо непреодолимо, утвърждава се първичния характер на биологичното и животинското в човека и едновременно с това се настоява, че все пак, теоретично, разбира се, няма по-прекрасно нещо от отказа от егоизма, от саможертвата за другите, от любовта към враговете. По този начин хем се дава простор за безнравствено задоволяване на сетивните нужди и потребности поради тяхната първичност, хем се държи (къде наистина, къде като поза) да има строг нравствен коректив, който на практика би трябвало да отрича правото на удовлетворяване на незаконните желания. Получава се своеобразен омагьосан кръг. Не можем да надделеем над страстите, защото те са непосредствената ни природа, но въпреки това не трябва да им се поддаваме, защото все пак сме хора, културни индивиди, натрупали опит в разграничаването от животинското си естество. При такъв поглед върху нещата, неизбежно се сбъдва житейската максима, че единственият начин да устоиш на изкушението е да му се поддадеш. Съзнанието на всеки интелигентен и мислещ човек рано или късно се сблъсква с това противоречие. Свободата на духа в чисто индивидуалистичен смисъл с нищо не помага за прекратяването на тези човешки терзания. Изведена до крайност, тази свобода на човека достига своята кулминация в свободата да се разпоредиш свободно с живота си, да се откажеш от него, щом добродетелите и моралът нямат битие в човешката природа, не са нейна същност, а са еволюционни придобивки, предаващи се от поколение на поколение благодарение на генетичен материал, формиран с милиони години. Логичната последица от това е, че същността е само биологична, а свободата е белег само на съществуването. Тук според мен е основната грешка на атеистичния екзистенциализъм, който е част от модерната философия на нашето време. Според това философско течение няма същности и духовни принципи на света, а само съществуване на даден индивид в случайни пространства и време. Но без тези принципи и същности, които не се променят с времето, съществуването, или по-скоро моралните и нравствените ангажименти на съществуването се обезмислят, и затова съвсем естествено възгледът, че човек има правото да се самоубие, придобива при този маниер на философстване очертанията на абсолютна свобода. Кирилов в “Бесове” на Достоевски казва, че “свободата ще я имаш, когато ти е все едно живееш, или не живееш”. Наистина няма по-честен и безкомпромисен вариант, ако човекът е просто едно еволюирало животно, което не може вече да се справи с настъпилите свръхусложнения на неговото естество. Такива крайни състояния обаче не са свойствени за повечето хора и слава Богу. В обичайния случай човекът, който не вярва в Бога или който е привърженик на недогматичното “християнство”, тоест вярва в някаква добра сила, обитаваща небето, свиква да живее с тази неразрешима дилема: да съзнава, че е само животно, но и да съзнава, че не трябва да постъпва като животно. В такова терзание има поглеждане отгоре върху себе си, има борба за себенадмогване, но няма опорна точка в самото битие, няма усещане за съпричастие към едно определено, обективно съществуващо Добро като вечен и неизменен принцип на света. Тези усилия за преодоляване на животинското нямат битиен смисъл и след безплодна борба на крилете на отчаянието долита отегчението, което тласка към земното и физическото. И така, омагьосаният кръг се затваря. Стартът е бил в призива за себенадмогване, направени са известни усилия в това отношение, които не са дали резултат и накрая всичко се е завърнало в първоначалната си точка: човекът е безсилен и се подчинява на инстинктите и влеченията си, а като негов единствен плюс остава съзнанието, че се съпротивлява от време на време на този натиск и се смущава от вътрешните си противоречия. В този провал има нещо много тъжно и мрачно, но има и нещо много обнадеждаващо. Достатъчен е фактът, че има осъзнато или не толкова осъзнато устремяване за достигане на християнските ценности и желание за жизнена приложимост на тези ценности. Покрусата, която неминуемо следва попарената надежда хората да се обикнат като братя, също е важно свидетелство. Самата способност за противопоставяне на желанията на плътта говори в полза на нещо по-висше, исконно заложено в човека, но може би загубено някога. Човекът се нуждае от помощ, за да преоткрие това свое “по-висше”, да го очисти от наслоенията, да го обогати и да го направи победоносно в борбата с тленното и преходното. Такава помощ човекът може да получи само от Бога, защото само в Бога се разбира, че усилията за тържеството на духовното и на доброто не са напразни, а водят до приобщаване с вечното Битие, Което е Изворът на това, към което се стремим. Стремежът идва от дълбините на човешкия дух. Можем да виждаме тези дълбини, или да не ги виждаме, но не можем да избягаме от това съкровено-духовно, което е скрито в тях. Защото човешката душа е по природа християнска, както казва Тертулиан, и ние, търсейки Бога, или ще се зарадваме като Го открием, или ще се измъчваме ако не Го намираме. Имането е скрито в нивата, но дали човекът ще го намери и дали ще продаде всичко що има, за да купи тази нива (Мат. 13:44) – ето съдбоносният въпрос. Тук може да има съвети, но не и готов отговор, защото всичко зависи от мистическата среща на Бога с човека, от човешкия отговор на Божествения зов. Тази среща, този отговор и този зов са Божия тайна, но и съдба за всеки човек.

Човешката природа жадува за Бога, за Битието, понеже човекът е създаден по “Божи образ и подобие” (Бит. 1:26). Някак неусетно сега навлязохме в територията на тези истини, обозначавани като догмати на вярата. И първата истина на вярата в християнската антропология, която предотвратява унизителното ходене на четири крака е, че човекът е същество с Божествено, царствено достойнство, с духовна природа, а не просто мислеща част от тварния мир. Това е и един основополагащ догмат, който масово се избягва. Защо е така, след като той дава такава висша чест на човека? Трудно е да се открие Божия образ на фона на зловещите страдания, насилия и неоправдани с нищо мъки, навеждащи на мрачни мисли за характера на човешката природа. Другата причина според мен е, че възприемането на човешкото под диктата на биологичното създава по-удобния мироглед, оправдаващ нежеланието и безсилието да се обуздаят собствените страсти. Отвращението от злото в света може да породи различни реакции, съобразно на душевните нагласи и манталитета. Обяснения се търсят навсякъде: в социалната среда, във възпитанието, в характерните особености на индивида. Но средата се мени, възпитанието променя своите изисквания, а особеностите на индивида не са едни и същи да речем в ХV и в ХХ век. Ала злото е неподвижно, придружава човека във всяка епоха и претендира за абсолютно значение. Тази застиналост на злото винаги е притеснявала човешките умове и е водела до рационалистични спекулации, опитващи се да намерят точния корен на злото в човека и в обществото и дори да го изкоренят чрез превръщането на тези спекулации в идеологии за преобразяването на света без участието на Бога. Сега живеем във времето на последиците от провала на тези идеологии, а злото не само не намаля, но се увеличи. Проблемът за злото се оказва неразрешим. С такива разсъждения се опитвам да обясня откъде идват проблемите за недогматичния “християнин”. Според мен тези проблеми се дължат единствено на неприемането на догматите на християнската вяра. След доста наблюдения, разговори и преживявания, свързани с общуването по въпросите на християнството, мисля, че няма да е зле да изложа някои догмати, с помощта на които се преодолява неопределеността на възгледите на едно отричащо догматите съзнание, самоидентифициращо се като мислещо и чувстващо по християнски.

Няма нито един мъдрец, който да е казал, че можем да избягаме напълно от духа на времето, в което живеем. В отчаянието поради злото в света се стига дори до завистливо съзерцание на животинското царство, защото там правилата на природата са ясни, естествени и категорични, като злото е подчинено на природните закони, а при човека злото излиза извън всякакви правила и рамки, надхвърля и най-развихреното въображение, и е толкова извратено, че оприличава човека на отпадъчен природен продукт, нямащ естествена връзка и общуване с природата. И точно тук на помощ ни идва освобождаващото мислите действие на догмата на вярата: цялото зло преди, сега и занапред, вътре в човека и навън около него, се дължи на грехопадението на нашите предци, описано в Св. Писание (Бит. гл. 3). Всеки ден носи доказателства за реалността на грехопадението, извратило цялата човешка природа – смазани сме от вестите за войни, насилия, несправедливости. Защо тогава да не приемем единствено вярното обяснение, подпечатано като Божие откровение? Въпреки кошмара на злото трябва да имаме доверие в Бога. Той винаги страда с нас, изпитва нашата болка, поема върху Си непрекъснато нашите грижи и теготи. В такъв смисъл разбирам думите на Спасителя: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). Това съпричастие, това присъствие на Бога, разрешава за мен проблема с необяснимото и абсурдното зло. Недогматичният “християнин” се бунтува срещу безмислието на злото, а обяснения от рода на “някаква си там ябълка” и “игра на криеница в Рая” му се струват като тъжни пародии върху една много сериозна тема. А по въпроса за присъствието на Бога в света той допира красноречиво пръст до затворените си устни.

Изясняването на догматично-християнската позиция по въпроса за произхода, обяснението и облекчаването на злото не може да успокои и примири едно недогматично съзнание, отказващо да се довери напълно на Божието откровение. А недогматично е това съзнание, което търси обяснения на основните въпроси на битието извън и независимо от догматите на християнската вяра.

Има догмати, които не се приемат, но има и такива, които директно се обявяват за нетолерантни и неадекватни както на съвременната духовна и културна ситуация, така и на съвременните изследвания на религиите и митовете. Оспорва се простата истина, че християнството е единственият правилен начин за изповядване на Бога. Обикновено се твърди, че всички религии имали едно и също съдържание и ценности, а се различавали само по обичаите и ритуалните практики, понеже последните са се развивали при разнообразни исторически условия.

Категорията “духовно” била свойствена за всички люде, търсещи Бога и обединявала в едно многостранните представи за Него. Имало някаква висша енергия, към която били призвани да се стремят всички хора и която единствена била способна да ги свързва чрез истинно общение, надмогнало догмите на всяка една религия. Такова общение се обявява за цел на всички хора, призовава за любов и свобода в Бога, разбиран така, както на всеки му е угодно. Всъщност точно догматите на всяка религия образуват нейното съдържание и я разграничават от всички други религии. По-скоро обредността е тази, в която може да се търси сходство. Исторически това е и по-правдоподобно и по-лесно обяснимо с оглед на взаимодействията между народи от различни култури и приемствеността в културното развитие на човечеството като цяло. Това, което обърква нещата е не историята, а философията на религиите. Мисля, че е наивно да се конструира философска система, целяща да покаже единството на всички религии в техните смисъл и цел и заедно с това да се докаже единодушието на човешката духовност. Не може да се преодолее тази разпокъсаност, тази фрагментарност, това разделение във възгледите по духовните предмети. Сякаш самата човешка природа няма единство и всеки индивид се различава безкрайно от другия индивид, като няма обща духовна основа, която да ги свързва, извън връзките на рода, племето, нацията. Оттук и мъчението да живееш сред голямо количество религии, култове, идеи и всякакъв род спекулации по въпросите за Бога и духовното, и да не знаеш къде е истината. Като че ли е естествена тази реакция да се обедини несъвместимото и противоречивото, за да се облекчи това мъчение. Такава съвременна реакция обаче дава повърхностна утеха, която рано или късно се разпада. Ако всички духове бяха от Бога, то на земята щеше да има само добро и истина, а не и злоба, и мрак в неразделна добавка.

В Св. Писание е даден верният критерий за духовните учения и учители: “По това познавайте Божия Дух и лъжливия дух, всякой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е от Бога. А всякой Дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога, това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света” (Иоан. 4:2-3). Вярата във въплъщението на Божия Син на земята отличава съдържателното християнство от всички други религии и учения. Те от своя страна, не признавайки реалността на този факт, придобиват качествено други разбирания за Бога и за духовното. В същото време имайки предвид, че Бог е светлината, която просветява всеки човек, независимо дали е християнин или не (Иоан. 1:9), може да търси само някаква частична и непълна истина в нехристиянските религии и учения, недостатъчна за общение с Бога, за богопознание. Християнството дава изгубената (особено в съвремието) обща духовна основа на човечеството, възстановена чрез кръстните страдания на Иисус Христос, с които са изкупени греховете на всички хора, като е дадена възможност за хората да станат синове Божии. По този начин се открива и единството на човешката природа, оцелостена и събрана в Бога чрез посредничеството на Иисуса Христа, Който чрез Своята жертва е помирил Бога с човека. Този догмат е спасителен. Християнството е учение, което спасява. То няма чисто познавателни, теоретични цели. Познанието е във връзка със спасението и не може да се разглежда самостоятелно. Църквата спасява своите членове чрез истините на вярата, молитвите и тайнствата, като благодатни средства за спасение за всеки християнин.

Струва ми се, че сега има форми на боготърсачество, които желаят повече анализ и изучаване на Божественото, съчетано със стремеж към индивидуална мистика, която да не се ограничава от догматичните положения. Проумяването на Бога се разделя погрешно от любовта и спасението в Бога. Християнството казва, че не можем да познаем Бога, без да се смирим. А пътят към смирението минава през приемането на догматите на вярата. Може ли да има действително човешко смирение, ако сърцето отхвърля истината, че Бог по плът е умрял на кръста от позорна смърт, унижен до краен предел, отхвърлен от тези на които е дарил битие: “В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха” (Иоан. 1:10-11)? Ако Сам Бог е смирен и изпълнен с безкрайна любов към човека, то не е ли най-естествено душата да се осветли от тази истина? Да, това е най-естествено, но духовната ситуация на съвремието е неестествена. Самолюбието и гордостта така са се загнездили в човешките души, че вече се получава усещане за генетичното унаследяване на тези пороци не просто като склонности, а като завършени белези на личността, придобиващи от поколение на поколение все по-яростен и ожесточен вид. Егоизмът не води до покаяние, което да смирява. Сам Спасителят поставя покаянието и смирението като условия за вярата в Него: “покайте се и вярвайте в Евангелието” (Марк. 1:15). Без покаяние Бог остава скрит и недостъпен, далечен и неясен, въпреки усилията на “положителните енергии” и емоциите на мистиката на “свободна практика”. Оттук идват и затрудненията за сърдечната вяра в Иисус Христос като в Божий Син. Епитетите, с които едно невярващо в догматите съзнание Го характеризира са прекрасни, но приличат повече на вдъхновени естетически оценки за блестящо творение на изкуството на природата. Еманация на човешката природа, изключително явление, най-висшата форма на човечност, велик учител на човечеството са оценките, които се ширят насам и натам, по цялата ширина и дължина на земното кълбо. Гледаме нагоре за да търсим Бога, но Божият Син може да признаем само ако наведем глава надолу. Наистина, извън догмата за въплъщението, християнството се превръща просто в едно извисено нравствено учение, достойно за подражание, послужило и все още служещо за социална интеграция, ред и мир в обществото. Така излиза, че Христос е от значение само за човешките взаимоотношения тук на земята и няма отношение към спасението на всеки един там, на небето.

Ако пък не се приема в сърцето истината за Въплъщението, е невъзможно да се твърди, че Бог е Личност, и че Той има общение с нас, които също сме личности, но човешки личности. От ежедневието се знае, че за да има връзка между личности трябва да съществува или нещо общо, което да ги свързва, или пък някакъв посредник, който да ги помирява с цел да ги свърже, ако различията са твърде съществени. И двете неща: общото и помирението с Бога, са придобити за човека от Господ Иисус Христос, Който в Своята Ипостас, в Своята Личност притежава съвършена божествена и съвършена човешка природа, Той е съвършено Бог и съвършено човек. Съединяването на божествената и човешката природа осветява последната, при-общава я към Божественото, а помирението е чрез изкупителната кръв на Христос, пролята на Кръста. Връзката е осъществена, свързаността с Бога като възможност е открита за всяка личност, небето вече е отворено. В Стария завет Бог открил Себе Си като Личност на евреите, но само пророците са можели да общуват с Него и то чрез, така да се каже, “връхлетяваща” отгоре, отвън, Божия Сила, действаща в Светия Дух. Човешкото естество още не е било осветено, за да може да общува с Бога по един вътрешно-душевен начин, характерен за личностно общение. Ако Бог не е Личност, и ако не е изпратил Своя Син за спасението на света, човешкият дух няма друг избор, освен да боледува в своята самота и изоставеност. Логична последица от този ход на мисли в недогматичното съзнание е безрезервната подкрепа за еволюционизма и отричането на креационизма, на това че Бог като Личност е Създателят на Вселената.

В крайна сметка при неизповядването на тези взаимосвързани догмати на вярата, човешкият живот се “приземява”, и неговата цел остава в този земен, а не в другия, обещан от Христа вечен и небесен живот. И за какво може при това положение да служи Църквата, за спасението ли? Не, тя просто би имала положителна роля в поддържането на традициите и в омекотяването на човешките нрави.

В заключение стигаме до извода, че “недогматичното християнство” е една от заблудените овци, която Църквата търси за да върне в стадото. И голяма радост има на небето, в обществото на светиите, които Господ призовава да се радват с Него, когато заблудената овца се намери: “порадвайте се с Мене, защото си намерих загубената овца” (Лук. 15:6).

Заблудата идва от неосъзнаване на собствената греховност, от самомнението и греховността, така характерни за съвремието, от липсата на покайно чувство и на смирение. Неопределеността и недефинираността на духовното смущава и притеснява, и е невъзможен какъвто и да било синтез на идеи и учения, който да облекчи тази мъка на духа. Пътят на изцелението от тази болка минава през сърдечното изповядване на догматите на християнската вяра с “дух и истина” (Иоан. 4:23) и с това изцеление ще дойдат и радостта, и свободата, и любовта.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

Notice: Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...