Секуларизацията на християнството

Ако секуларизацията е процес на разцърковяване и на развъплъщаване на Бог Логос, ако тя се стреми да основе всички ценности, а и самата Истина, върху човека, ако налага двойнствен живот и предлага технологично-материализиран стил на живот, а вярвам, че тя в същността си е всичко това, тогава това явление през последните няколко века разтърсва и Православната църква, да не говорим за римокатолицизма, протестантизма и другите християнски изповедания.

Още от VІ век, а може би и от преди това, в единната Църква започват ясно да се забелязват две тенденции. Западната Църква е била ориентирана повече „навън“, към света, докато източната е била ориентирана повече към „себе си“. От едната страна виждаме желанието за подчиняване на света, а от другата – желанието за неговото преобразяване. На Запад Църквата е искала да подчини света и винаги е проявявала експанзионистки тенденции и „воля за власт“ и в съответствие с тази цел, понякога повече, понякога по-малко се е стремила да се приспособи към света. Макар и необходим (тъй като Църквата е заинтересована за съдбата на света), този стремеж е най-голямата историческа грешка на Църквата на Запад. В тази прекалена загриженост за света, Църквата е забравила, че все пак тя не е от този свят; забравила е за основното противоречие между себе си и света. Така с времето тя все повече престава да говори на своя език и все повече се превръща в институция. Тя все повече свежда тайната на вярата и живота до социално-историческото му измерение, превръщайки се по този начин в силно институционализирана религиозна система, чиято доктрина все пак остава само теоретична формулировка, без чувствително влияние върху самия живот.

Днес, особено в периода след Втория Ватикански събор, в Римокатолическата църква са все по-силно изразени либералните течения. Тя полага много усилия да се приспособи към светските събития, като прави всичко това мотивирана от желанието да остане силна като организация и да използва тази сила на историческата и на религиозната, а дори и на политическата сцена. Затова тя отстоява идеала за „хармония“, който е съществувал още в античността и който всъщност е най-големия идеал на секуларизма. Днес Римокатолическата църква приема диалога с всички светски организации и с всички идеологии с единствената цел да запази съществуващата власт и обожествяването на status quo. Типичен пример за това са вече споменатите течения каквито са „богословието на революцията“ и „богословието на мъртвия Бог“, които днес имат все по-голямо влияние в Южна Америка, и дори в Европа.

За съжаление, протестантите все повече са се отчуждили от битието на Църквата, напуснали са я като организация и са затънали в блатото на индивидуализма с неговия идеал за лично спасение и „душелечение“. А между това душелечение и душелечението на секуларизираните хуманитарни учреждения често може да се постави знак на равенство.

За разлика от Римокатолическата, Православната църква не се е подчинила на света и понякога, може би привидно, се е поддала на изкушението на бягството от света. На Изток това бягство има двояк характер: понякога в него виждаме начин на приспособяване към света и времето. Това е т. нар. псевдоаскетизъм, който няма нищо общо с бягството на светците и монасите от света и от историята, което същевременно е нов път за живот на света и създаване на историята. Този подвиг на „бягството“ се състои в самоотричането и в победата над тъмните сили на света. Това е призив към естествения порядък на стихиите на света, към упорито и творческо преодоляване на човешките ограничения и към активна борба със злото. Това бягство е методиката на Православната църква за преобразяването на света и на неговото довеждане до Христос.

Все пак в по-новата история Православната църква също се сблъсква, и то неминуемо, с големите предизвикателства на напълно разцърковения секуларизиран свят и не винаги (особено през последните два века) се е справила с тях по най-добрия начин. Тя не е успяла да запази своя етос и същевременно да отговори на новите проблеми и предизвикателства. Затова нейната по-нова история свидетелства, че и тя е разтърсена от духа на секуларизма и е залята от вълната на псевдоцърковността. Това се забелязва особено в т. нар. научна интерпретация на богословието, в скромната и съкрушена покорност пред външния авторитет, в затвореността в националните рамки и в приемането на двойнствен живот и морал – светски и религиозен. Така днес в православния свят, в който живеем, има парализирано християнство и разцърковено-осветкостен начин на живот. А този начин на живот, който ни предлага съвременната западна култура и който ние приемаме, в голяма степен е помрачил, но не и унищожил самия смисъл на Църквата и нейния светотайнствен и литургичен начин на живот, т. е. „постният начин“ на живот (прот. Ал. Шмеман). Необходими са много духовни усилия, за да открием кое в нашето богословие и практически църковен живот е наистина евангелско, светоотеческо и църковно и кое е преработка на човешката логика, на човешкото предание и традиция. Във вярата на нашия народ виждаме и византийско благочестие, но също така и западен формализъм и равнодушие, както и остатъци от езичеството. Трагедията на тази ситуация е може би в това, че тук се срещат два напълно различни начина на разбиране на света и живота, и че в нея се достига до компромисно единство, до някаква странна симбиоза, която съществува през последните два века. Това е причина днес да има полухристияни, полуцърква, полу-Христос, полуистина и двойнствен живот: светски и религиозен. Нашата православност често се отразява в интелектуалната, идеологическата и чисто сантименталната склонност, докато за мнозина истината, догматът и Православието остават само теоретични формулировки без „кръв и плът“, съвсем откъснати от всекидневния живот. Нашият практически живот се развива според някакви стихийни природни ритми, а не според литургичния ритъм. Помрачено е нашето съзнание за богослужебното време и начин на живот; помрачено е съзнанието за Църквата като жив богочовешки организъм и като жива общност на Бога и човека и всички твари. Днес ние разбираме Църквата предимно като организация „изпълнителка на треби“, а храмът – като най-приспособимото място за задоволяване на някакви религиозни нужди.

Затова днес нашето богослужение се свежда до определена комеморация (възпоменание), до „спомняне“, което все повече засилва желанието то да се съкрати, защото съвременният човек няма време. Различният смисъл на богослужението не се разбира и от факта, че Православната църква привлича западните християни и западния човек най-често именно със своето богослужение. В това не се отразява само неговият стремеж към мистика и ритуализъм, защото и той има това, а стремежът му за начина на живот, който той напълно е изгубил.

Нашето възпитание, образование и катехизическо обучение в богословските училища има много повече интелектуалистичен, отколкото литургичен характер. Образованието с литургичен характер има за цел преди всичко да изобрази, да образова и да формира образа на Христос в нас (срв. Гал. 4:19). Фактът, че не разбираме смисъла на Литургията, се вижда от практиката за произнасяне на проповеди именно след Литургията, както и свеждането й до едно от седемте св. Тайнства, което вярващият трябва да приеме веднъж годишно.

Нашето по-ново богословие има, както биха казали св. отци, „екзотеричен“ („извъндомашен“) характер, което се вижда най-добре в натуралистичното богословие на Доситей и Негош, които са имали голямо влияние върху нашата по-нова богословска мисъл. Богословието на Православната църква винаги има христологичен и пневматологичен характер. Да познаеш (да знаеш) е означавало същото както и да бъдеш. Догматите на Църквата се отразяват в живота и животът на Църквата – в тях. Да се богословства означава същото каквото и да се живее. Такова е богословието на св. Сава, нашето средновековно богословие, богословието на владика Николай Велимирович и на отец Юстин Попович. Но чрез Достией Обрадович, чрез руските схоластически учебници на Теофан Прокопович и на митр. Петър Могила, сме приели богословие с антропоцентрично-космоцентричен характер и основа, което се опитва да сведе тайната на Божието битие, тайната творението и на човека до категориите на човешката логика, да ги изрази с тях и да ги обясни въз основа на природата. Така християнският опит на вярата се свежда до формално-логически дефиниции, понятия и абстракции, които са напълно отдалечени от християнския живот. Това богословие е станало работа на „професионалистите“ и е приело аристократичен характер. Тази форма и метод на богословстване са престанали да бъдат истинска „епифания“ (откриване) на същността на Църквата и на нейния живот. Затова въобще не е учудващо, че днес разбираме и свеждаме св. Тайнства на Църквата до броя и формата, които така извършваме и приемаме.

Всичко това е причина нашата Църква и другите Православни църкви да приемат двойнствен живот: теоретичен и практически, светски и религиозен, както и един „технологичен“ начин на живот. Църквата е започнала все повече да прилича на светските организации и на хуманитарните учреждения и да „подражава“ на променливите идеологии на този свят. Изгубено е чувството за независимост на християнското съзнание от идеологиите на света. Вместо Църквата да води света към Христос и да го формира в Него, тя все повече се съобразява със света. Днес Православната църква не изоставя своето Верую, обичаи и традиция, но се поставя в служба на света и приема много от онова, което той предлага.

Нашият народ вече не разбира езика на Църквата, защото тя е престанала да говори на своя език – на езика на тайнствата и символите. Сега тя говори много повече, както казва един православен богослов, с „левичарския“ и с „десничарския“ речник на различните идеологии на света. Тя все повече свежда своята мисия до интелектуални и социално-етически категории и до тяхното функционално значение. Проповедите, които се слушат днес, до голяма степен са подвластни на „практичността“ на западния пиетизъм и в същността си не се различават, често дори по изразите, от обичайното морализаторстване в областта на общоприетите норми. Изкуството на Църквата вече не изразява самият етос и същност на Църквата и служи повече за украса и като декорация за запълване на празното пространство. Иконата е заменена от картината с религиозни мотиви, но тя никога не може да бъде същото. В архитектурата не се прави разлика между бетонните конструкции и византийските постройки. Не се вижда дори пропастта, която зее между декоративните електрически кандила, от една страна, и елея и свещите, от друга. Днес ние се стремим да оборудваме храма с високоговорители, микрофони и бляскави осветления; все по-голям е стремежът богослужението да се заснема. Ние просто се опитваме да материализираме и да технологизираме целия етос на Църквата и не виждаме опасността, която ни заплашва – че по този начин скриваме истинската тайна на Църквата, тайната, която не се изчерпва с техническо-понятийни средства и методи.

Църковната управа все повече се бюрократизира и започва да прилича на светските „министерства“. Църковният печат започва да подражава на светския и в него може да се видят и прочетат различни обяви, брачни предложения, спортни вести, реклами, напътствия за приготвяне на „деликатес от постни ястия“ и т. н. Също така приемаме различни обществени стандарти: за коли, за летувания, за лагери, за мода или за интериор. Нерядко, това поне изглежда на практика, свещенството се разбира предимно като професия, а не като призвание и най-естествен начин на живот. Очевидно е, че авторитетът все повече се превръща във власт и управничество. Любовта се заменя от любезността, сантиментализма и икуменизма.

Свидетелство за това доколко православните са приели секуларизма е появата на различни сдружения, които днес са модерни в света. Това само свидетелства, че е загубено съзнанието за благодатната съборност на Църквата и че такива сдружения се появяват като „добавка“ към Църквата. Очевиден е стремежът да се създаде някакъв църковен „център“, който да дирижира и определя живота и учението на Църквата. Нима Световният Съвет на Църквите не напомня за Лигата на народите? По пътя на другите идеологии и организации той започва на своите събрания все повече да изобличава капитализма, да се застъпва за социализма и да разисква разоръжаването и социалното преустройство на развиващите се страни.

Всички тези примери (а има и още много) са избрани, за да отразят секуларизацията на Православието; сами по себе си те не са някакви лоши явления, но обуславят дистанцирането и отделянето от битието на Църквата. Те разрушават предусловията, необходими за преживяването на православния етос, на неговите истини и живот, разрушават „предимството на личното отношение и общение, на личната употреба на света“, както казва православният богослов Христос Яннарас и така минимализират християнството и неговия живот, минимализират присъствието на Христос в живота и историята.

За да не изглежда всичко толкова мрачно, трябва да се спомене фактът, че у нас, а и у други православни народи, е налице видимо религиозно възраждане, което се отразява както в богословието, така и в практическия живот на Църквата, което трябва да ни радва и да бъде стимул за нас. Това не е никаква реформация, а подвиг, който има за цел да открие в колкото е възможно по-голяма степен истинския етос на православното богословие. Това е опит за колкото е възможно по-голямо преобразяване на богословието в живот и усилие за това, Църквата, без да губи своята същност, да отговори на съвременните проблеми на човечеството. Този път, който всъщност е многовековният път на Църквата, се открива като все по-плодоносен и по-спасителен и се вижда, че все по-голям брой млади и интелигентни хора се обръщат към нея.

В същността си секуларизираната религиозност, в каквато и да било форма, не е теоретично, а вече практическо отрицание на Бога. Да вярваш секуларно означава да живееш в света като че ли няма Бог. Тази религиозност винаги се превръща, както би казал св. Максим Изповедник, в „себелюбие“ и „светолюбие“, а не в „боголюбие“. Тя винаги е отделяне, откъсване и отстъпване пред нашите слабости и превръщането им в нови ценности. Такава религиозност показва нашата слабост и безсилие да приемем подвига, кръста, Божия призив и нашия отговор чрез вярата, любовта и благодатно-подвижническия живот спрямо Него и с Него. Може би няма да е пресилено ако кажем, че секуларизираната вяра и богословие се превръщат в „богословие на демоните“, за което говори св. Йоан Лествичник в своята „Лествица“. Трябва винаги да имаме предвид, че всяка форма на секуларизираната религиозност има антропоцентрично основана вяра, притежава не есхатология а футуризъм, има за критерий помощта, а не Истината. Ако липсват христологическото знание и литургичният живот, ако липсва присъствието на Светия Дух, тогава Христос принадлежи на далечното минало или на бъдещето, Евангелието се превръща в мъртво слово, Църквата става организация, авторитетът – власт, мисията на Църквата – пропаганда, богослужението – спомняне, а християнските добродетели – робски морал.

Днес живеем в странна духовна атмосфера, във време, когато вече никой не предлага някаква оптимистична визия за бъдещето, когато предвижданията на Оруел и на други мислители за „края на цивилизацията“ звучат по-убедително. Живеем в култура, която ни налага два живота и която е узряла или за провал, или за преобразяване. Светът може би се намира на пътя на връщането в „бащиния дом“, а това връщане, дори в буквален смисъл, е трудно. Дали това ще се случи и дали ще дойде, както казва това Тертулиян, до повторна среща на „Атина и Йерусалим“, на Църквата и Академията, до голяма степен зависи от самите нас и от нашата способност да преобразим света. Няма да постигнем нищо с паническото отхвърляне или въодушевеното приемане на всичко онова, което предлага съвременната секуларна култура. Затова ни остава да преоткрием и да тълкуваме съществуващата култура и едновременно с това да създаваме, както казва прот. Г. Флоровски „богословие на културата“. Господ ни е поверил да свидетелстваме на тази земя и на сръбския народ и чрез богословието, и чрез личния си живот, за присъствието на живия Бог и да помогнем народът, който ни е поверен, отново да преживее себе си като личност, като Църква и като жива общност на живия Бог. Единствено така ще останем верни на отците на Църквата и на нашите предци. Това е единственият път за запазването и на своята, и на националната ни идентичност. Време е да признаем някои исторически грешки, да се освободим от нашата самовлюбеност, да видим, че народът ни до голяма степен е разцърковен и че е необходимо да го върнем към Църквата и да преоткрием нейния истински смисъл и живот. Ако Църквата е способна да свидетелства за Христос по кръстоносен път, тогава и нейният народ ще тръгне след нея. Но ако не е готова, тогава тя е принудена да върви след народната, родова и племенна стихия. Историята на нашия народ, както и на други народи, е показала това безброй пъти.

Превод: Свилен Тутеков

Из книгата на отец проф. Радован Бигович „Църква и общество“, ИК „Омофор“