Безценният дар на живота

Само преди дни млада, талантлива и образована жена сложи край на живота си по болезнен и мъчителен начин, публично, пред Президентството. Няколко души направиха същото през изминалата година. Други избират не толкова демонстративни начини, но пак си отиват по своя воля от живота. Според специалисти от Националния център по обществено здраве и анализи, цитирани от медиите, през последните пет години има тенденция към повишаване на самоубийствата в страната. Питам се: защо се случва това? И което е още по-зловещо: защо някои хора убиват и децата си? (Спомням си случаите от миналата година с двамата военни от София и Пловдив, които застреляха семействата си, преди да се самоубият, както и случаят от преди няколко дни, когато баща уби детето си, след което сложи край на собствения си живот…) Та това е против най-здравия инстинкт за продължаване на рода – нали дори когато човек умира, той иска да остави нещо след себе си…

Не знам какъв е отговорът. Но си мисля, че когато социалната, икономическата, политическата ситуация в страната не са нормални; когато и моралът липсва, няма как да очакваме от хората да реагират нормално. Много се проточи този наш български преход! 25 години изминаха оттогава, а като че ли сме още съвсем в началото… 25 години не бяха достатъчни на българските институции, за да заработят ефективно, да оказват необходимата помощ на гражданите, да има адекватни и качествени социални услуги за по-уязвимите групи от населението, хората да получават добри доходи, с които да осигурят достоен живот за себе си и за своите семейства…

Много хора се чувстват отчаяни и обезверени, не виждат перспективи… Мнозина са оставени сами със собствената си болка. В съвременното общество властва все по-голямо отчуждение, разпадат се връзки и семейства – което лишава хората не само от емоционална подкрепа, но и от икономическа и социална сигурност. И някои рухват… Не издържат под товара на собственото си физическо, психическо, социално или екзистенциално страдание.

Най-лесното е да обявим тези хора за „луди“ и с това да приключим въпроса. Но те са хора като нас. Хора, изпаднали в някаква житейска криза, на които не е имало кой да протегне ръка; страдалци, загубили вяра, че могат да се справят с проблемите си. Може би много от самоубийствата биха могли да бъдат предотвратени, ако хората знаят, че има към кого да се обърнат, за да получат помощ. Психиатри, психолози, социални работници, а и всички институции трябва да помагат по-активно на хора, изпаднали в кризисни ситуации.

Църквата в лицето на всички нас – духовенство и миряни – също би могла да помогне много за решаването на този проблем. Ако ние, като християни, познаваме по-добре своята вяра, ако имаме по-добра богословска култура, това ще предпази мнозина от нас от извършване на подобни крайни действия. Христос ни казва в Евангелието: „Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?… И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:25; 31-33); „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори“ (Мат. 7:7-8). Св. ап. Павел пък казва: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“ (1 Кор. 3:16).

Църквата трябва не само да отстоява позицията, че самоубийството е грях (което е безспорно), но преди всичко трябва да учи хората да осъзнават ценността на живота. Че той се дава ВЕДНЪЖ. Че лишавайки се от него, ние губим безвъзвратно възможността да обичаме, да създаваме духовни и материални блага, да отгледаме и да възпитаме деца, да правим добро, да изпитаме много радости… Че чрез преодоляването на собствените си слабости и на външните трудности ние се уподобяваме на Христос – и Той страдаше, но не се отказа от Кръста Си… Че не бива да забравяме ближните, изпаднали в беда… Че трудното време, в което живеем (впрочем, кое ли време е било лесно?!), е възможност и шанс за нас да проявим качества като смелост, борбеност, инициативност, благородство, милосърдие… Необходима е по-активна мисионерска, просветна и социална дейност от страна на Църквата, работа с младите хора, със самотните родители, със страдащите… Енориите биха могли да помагат на хора, които изпитват различни затруднения.

Необходимо е Църквата да работи и за укрепване на семейството като институция. В навечерието на предстоящия празник Въведение Богородично, който у нас се чества и като Ден на православната християнска младеж и семейство, е време да бием тревога, че съвременното българско семейство е в криза. Че все повече млади хора отказват да сключват брак и да поемат отговорност. Че заети с борбата си за насъщния, родителите обръщат все по-малко внимание на децата си, не общуват достатъчно с тях, не ги обграждат с любов и топлота… А семейството, както вече написах по-горе, е един от основните източници на емоционална и социална подкрепа.

Пиша този текст неслучайно. Познавам страданието отблизо. Още от раждането си страдам от тежко двигателно увреждане. Налагало ми се е да преодолявам многобройни трудности от здравно, психологическо и социално естество. Познавам и много страдащи хора. Но от 37-годишния си житейски опит, както и от срещите си с тези хора съм се убедила, че ако човек притежава поне малко вяра и дръзновение да се бори, проблемите, с които се сблъсква могат да бъдат преодолявани. Че подкрепата от близките и приятелите е безценна. Че и малко хумор в трудни ситуации не е излишен. Че изобщо е нужен по-широк поглед върху живота – за да го приемеш с всичко, което той носи, и да се опиташ да живееш почтено и достойно.

Знам, че въпросът за самоубийството и изобщо за човешкото страдание е изключително сложен. Но не трябва да си затваряме очите и сърцата за него. За да може случаи като тези, които изброих в началото, да са по-малко. И защото и държавата, и Църквата се нуждаят от живи хора, които да работят и да направят живота в България по-добър. Нещо, за което всички мечтаем.