За лъжливата ревност и за вътрешно-църковната полемика

Появата на открита полемика по най-различни въпроси е едно от многото явления, с които се ознаменува двадесетгодишното свободно съществуване на Православната Църква в пост-съветското пространство. На полемиката между православните се посветиха цели книги, статии във вестници и списания, а в още по-голяма степен – в интернет сайтове и форуми.

 

Всъщност, това е познато явление за Църквата. Светите отци също са полемизирали. Всяко време има своите интелектуални предизвикателства, своите опасности, своите грешки, за които е необходимо да бъдат предупреждавани чадата на Църквата. Чрез всичко това са се разкривали най-добре владеещите словото. Разбира се, и сега съществуват достатъчно идеи и явления, чието разпространение в църковните среди би било по-голяма или по-малка заплаха за духовното състояние на вярващите. И хората, които не са равнодушни и които се отнасят ревностно към вярата, не оставят без внимание и без отговор предизвикателствата и съблазните на деня.

 

Обаче за никого не е тайна, че нерядко във вътрешно-църковната полемика, зад външната най-благообразна реторика може да се видят черти, които далеч не отговарят на светоотеческия дух.

 

Както се знае, грехът обича да се крие зад маската на някаква добродетел. Например думите за християнската любов биха могли да бъдат прикритие за маловерие и любов към този свят – нещо, което можем да видим в икуменизма. А думите за ревност във вярата биха могли да са прикритие на страстта към осъждане и на ненавистта и завистта, които я пораждат. И както в първия случай имаме работа с псевдо-любов, а не с любов, така и във втория случай имаме работа с псевдо-ревност, а не с ревност.

 

Съществуват ясни критерии за това, как да отличим истинската ревност по Бога от псевдо-ревността. Ще посочим три такива критерия.

 

Истинската ревност се ражда от пламенна любов към Бога и затова не може да се изрази чрез презрение към Словото Божие. Както знаем, Христос заповядва първо да изказваме изобличението си лично и насаме на онзи, към когото имаме претенции. И само в случай на многократно упорство, засвидетелствано от двама или трима свидетели, да съобщаваме за този проблем на цялата Църква (Виж Мат.18:15-17). Първият критерий може да се свърже с това доколко изобличителят спазва или не спазва тази заповед.

 

Светите отци са постъпвали така дори с явните еретици. Свети Кирил Александрийски изпраща на Несторий много учтиви и смирени писма, преди да започне публично да спори с него. Също така и свети Григорий Палама най-напред изпраща три лични писма на Варлаам. В тях той първо уточнява дали правилно е разбрал неговото учение, а след това го увещава да изостави заблудата. Отците са постъпвали така, защото са имали истинска любов и към Бога, и към онези, които са изобличавали – защото са искали, по Христовите думи, „да спечелят брата си” (Мат.18:15), а не да се гордеят пред тълпата с гръмко красноречие. Но човек, който е болен от ненавист и който я прикрива с ревнителска реторика, никога не постъпва така. Щом някой не му хареса, той веднага тича да прогласи антипатиите си urbi et orbi*. Той никога няма да се обърне лично към изобличавания, защото не му е интересен сам по себе си като личност, като брат; той му е интересен само като поредния обект за удовлетворяване на една тъмна страст.

 

Във връзка с това ми идват наум думите на свети Исак Сирин: „Онзи, който поправя своя брат в килията си, той изцелява своя собствен порок; а онзи, който обвинява някого пред събранието, той усилва болезнеността на собствените си язви. Онзи, който тайно цери своя брат, той прави явна силата на своята любов, а онзи, който го упреква пред очите на неговите приятели, той показва в себе си силата на завистта” (Преподобни Исаак Сирин. Слова, 85).

 

Вторият критерий е фиксацията върху личността. При разобличаването на ерес светите отци са споменавали името на ересиарха или на някой от идеолозите на заблудата, ако това име вече без друго е в ушите на хората и ако самият еретик открито противопоставя на Православието своето лъжеучение. Но най-важно за отците на Църквата винаги е било разобличаването на заблудата или порока, а не ваденето на кирливите ризи на конкретните еретици или грешници. И често светите отци са писали полемичните си трудове без изобщо да споменават имена. Например, това може да се види при преподобни Ефрем Сирин в неговото съчинение „Срещу изследователите на естеството на Божия Син” и при преподобни Паисий Величковски в съчинението „Възражение срещу хулителите на умната молитва”. И това е естествено, защото за отците на Църквата е важна битката срещу греха, а не срещу грешника; срещу заблудата, а не срещу заблудения. 

 

При псевдо-ревнителите всичко е наопаки. За тях главно място заема личността, която са избрали за жертва, а думите за чистота на вярата и за прегрешенията срещу нея – истински или въображаеми – не са нищо друго, освен повод за „законно” осъждане и оскърбление. На псевдо-ревнителите дори не им идва на ум мисълта да изобличат едно или друго възмутило ги явление, без да назовават имена. А ако им бъде предложено такова нещо, те го изслушват без всякакъв ентусиазъм. Да пишат така за тях е съвсем безинтересно – та нали тогава изчезва и най-важният за тях стимул?

 

Съвсем не е сложно да се определи какво е най-важно за автора на полемичния текст. При светите отци и при истинските радетели за вярата, ако махнем от текста споменаването на изобличаваните личности, то съдържанието на текста почти няма да се намали и няма да пострада. Но ако от текста на псевдо-ревнителите махнем нападките срещу едни или други лица, то от него ще остане съвсем малка част, той ще стане накъсан, несвързан и безсъдържателен.

 

И накрая, дребнавостта е третият критерий, който ни позволява да отличим псевдо-ревността от истинската ревност за вярата.

 

Светите отци и всички истински радетели за вярата са се решавали да изобличат някого само в онзи случай, когато е ставало дума за съзнателна, обществена и многократна проповед на откровено еретически възгледи, или когато е ставало дума за неприкрито поведение на високопоставено лице, което показва, че това лице смята за норма онова, което Бог нарича грях. Само такива неща, извършвани открито, съзнателно и многократно и представляващи заплаха за мнозина, са били достатъчно основание в очите на светиите, за да започнат да пишат.

 

При псевдо-ревнителите всичко е съвсем различно. За тях е достатъчен един неточен израз или едно необмислено действие, за да обявят свещена война и да започнат да драскат изобличаващи статии.

 

Светите отци са влизали в публичен спор, за да премахнат съблазън, предизвикана от нещо, което вече е известно на всички. А псевдо-ревнителите сами пораждат съблазън в Църквата, като изваждат на всеобщо разглеждане онова, на което без тях никой не е обърнал внимание. Псевдо-ревнителят ходи като рикащ лъв, търсейки кого да погълне. Той гледа със заядливо око и издирва малко известни изказвания и постъпки и въобще всякакви дреболии, които могат да се използват като повод за осъждане на новата жертва.

 

В заключение ще си позволя да приведа думите на светителя Игнатий (Брянчанинов) по този духовен проблем. В своето съчинение „За прелестта” той казва следното: 

 

 

Воден от плътско мъдруване, човек по никакъв начин не може правилно да преценява нито своето вътрешно състояние, нито състоянието на ближния… Справедливо е да отбележим, че в процеса на придобиване на духовен ум недостатъците и слабостите на ближния започват да ни изглеждат твърде маловажни, защото са изкупени от Спасителя и се изцеряват добре чрез покаяние, – същите тези грешки и недостатъци, които на плътския разум изглеждаха безпределно големи и важни. Очевидно е, че плътското мъдруване… им придава такова огромно значение. Плътското мъдруване вижда в ближния и такива грехове, каквито той съвсем не притежава. По тази причина увлечените от безразсъдна ревност често изпадат в оклеветяване на ближния и стават оръдие и играчка на падналите духове”. | www.radonezh.ru

 

 

* urbi et orbi – „Към Града и към света”, е стандартно начало на папските прокламации. Днес терминът се използва да обозначи папски документ, който се отнася да града (Рим) и до целия католически свят. В католицизма това са думите, които придружават папската благословия към всички християни (произнасят се от балкона на базиликата Свети Петър в Рим на Великден, Коледа и в други случаи).