Реплика

В блога на бившите енориаши на Руското подворие в София се появиха упреци и обвинения срещу мен във връзка с текста ми ”Варненски урок”. Както винаги, авторът им е анонимен. Въпреки че не съм свикнал да споря с анонимни и дори смятам за под достойнството си да им отговарям, този път ще наруша това правило, защото не искам да остават недомлъвки и недоразумения. Ще отговоря накратко.

И тъй, г-н Анонимният се учудва, че аз, осъдил преди време враждата на част от руската енория срещу новия предстоятел игумен Филип (Василцев), сега одобрявам действията на църковната общественост във Варна. От това той прави извод, че съм лицемерен, и се впуска в разсъждения за моята користност и долни сметки.

Ще отговоря веднага на последното, за да не се връщам повече към този въпрос. Това е един недостоен метод за водене на полемика – да се стремиш да окаляш опонента като личност, като човек. В логиката този похват се оценява като мошенически и се нарича argumentum ad hominem. Той работи по следната схема:

А излага своите убеждения.

B не се наема да оборва аргументите на А, но бяга от темата, като заявява: ”Да знаете колко лош човек е А! Той не заслужава доверие! И защо всъщност твърди това? Кой му плаща? Какви лични сметки и интереси стоят зад твърденията на А?”

И тъй нататък. Да спориш по този начин означава не само да показваш, че нямаш аргументи по същество. Да спориш по този начин означава, че личната ти етика куца и ти не се свениш да прибягваш към долни похвати, към нечестни ”удари под пояса”.

Нямам намерение да отговарям на стрели от този род, г-н Анонимен. Под достойнството ми е. Искате да ме засрамите дори с професионалната ми дейност, – с това, че преведох от руски книгата ”Несветите светци”. Е добре, за да Ви дам още материал за Вашите инсинуации, ще Ви напомня, че през миналата 2013 г. излязоха четири книги, преведени от мен, сред които има заглавия като ”Стълб и крепило на Истината” на големия руски мислител Павел Флоренски и епичната поема ”Горски венец” на великия черногорски поет Петър II Петрович Негош. Мисля, че с труда си досега съм заслужил по справедливост репутацията на нелош преводач, за да ми доверяват трудни и отговорни задачи като спешен (за 2 месеца!) превод на художествена книга от 600 страници. Защо не се наехте да го направите Вие, г-н Аноним?

Сега по същество. Да, аз разкритикувах в своите текстове протестите на част от мирянската маса срещу о. Филип и подкрепих протеста на варненската църковна общественост срещу задкулисните игри с избора на Варненския митрополит. И в двата случая го направих по съвест, по убеждение. Ще се опитам да обясня моите основания.

На пръв поглед в двата случая има нещо общо. Но внимателният анализатор ще открие съществени отлики между тях. Първата съществена отлика е, че варненци осъществиха правата си на избиратели, гарантирани им от Устава на БПЦ, и останаха изцяло в рамките на църковните канони. Докато противниците на о. Филип действаха противоуставно и антиканонично. Никой устав не предвижда правото на софийските богомолци да избират или да отхвърлят главата на Подворието на една чужда православна Църква в София. Това не е църковно, канонично действие, а революционно и болшевишко. Втората съществена отлика е, че във Варна един вътрешноцърковен проблем беше успешно решен с вътрешноцърковни средства, докато в София стана точно обратното – намесиха се извънцърковни, чужди на Църквата сили и организации (антицърковни медии, десни политически партии, държавни органи) и се опитаха да наложат на Църквата решение по силово-принудителен, административен начин: писаха доноси до ДАНС и други институции, направиха запитвания в парламента, намеси се Външното министерство. Е добре, питам аз: това ли е начинът да се решават проблемите в Църквата? Не е ли това грубо погазване – дори не казвам на Писанието и каноните, ами и на Конституцията на Република България, която забранява държавната намеса в църковните дела? Не е ли това възраждане на комунистическите методи на силово администриране и на войнстващия антицърковен дух на светската държава от 90-те?

Извинявам се на читателите за това, че съм принуждаван да привлека още веднъж вниманието им към тази отдавна изчерпана тема. Изчерпана не само защото всички възможни аргументи бяха отдавна изказани, но и защото самият живот реши въпроса – недоволната част от енориашите си получи собствен храм, собствена (българска) енория, и може да си я управлява така, както смята за добре. И слава Богу! Хвала на мъдрата църковна власт, че тя успя да реши проблема така, че всички да са доволни. Нека отсега нататък да има мир. Да приключим веднъж завинаги със старите разправии, да си простим взаимно това, с което сме съгрешили един срещу друг, и да гледаме с любов напред, както подобава на християни и ученици на Спасителя.