Щрихи към психологическия образ на съвременния борец за чистота на Православието

От началото на 90-те години в Църквата все по-често привличат внимание особен тип вярващи-борци, които имат за характерна особеност болезнен, ако не и маниакален стремеж да търсят врагове на Православието, прикътани на сигурно в Църквата и мечтаещи да я разрушат отвътре, налагайки с всевъзможни почтени и непочтени средства разни вероотстъпнически, модернистични и нео-обновленчески реформи. Същите онези, дето полагат усилия за разрушаване на Църквата и довеждането й до разпад в нова свръх-религия на Антихриста, налагането на която с цялата си сила е сближила масоните.

Вездесъщите врагове на Православието започват след това да бъдат търсени сред така наречените, по френски образец, „мондиалисти”, а в началото на ХХІ в. – пак в същия смисъл, но по английски образец – „глобалисти”. Основна задача на православните в Русия, според представите на тези „борци за чистота на Православието”, се заключава в това, да противодействат на гореспоменатите сили да превърнат Святата Рус в своя бърлога и крепост.

В печатните, а вече и в електронните издания, е представен един доста широк спектър от врагове-глобалисти: това са масонските ложи, Ватиканът, Световния съвет на църквите (икуменистите), международните корпорации, Международният валутен фонд, римските и парижките клубове и прочие, и прочие. Докато враговете бяха външни, всичко изглеждаше в реда на нещата – в крайна сметка врагове има винаги, още повече за такава страна като Русия.

Но ето че постепенно, някъде в средата на 90-те, тръгнаха да се раздухват други преувеличения – за това, че враговете на Православието са си проправили път до самото му сърце: сред архиереите на Руската православна църква, и се гласят да продадат Православието на еретици, католици и всякакви други богомерзки сили. За тази същата цел, значи, имаме създадена даже нещо като църковна организация: Отдел за външно-църковни връзки към Московската патриаршия, който всъщност се занимава със системна ликвидация на Православието. Още по онова време в редица полу-, псевдо- и парацърковни печатни издания, и то само поради още слабото развитие на интернет-комуникациите, се срещаха материали за предполагаемо тъмния преход към католическата принадлежност на Ленинградския и Новгородски митрополит Никодим (Ростов), който изглежда бил завещал на учениците си – сред които и до ден днешен изпъква Смоленският и Калининградски митрополит Кирил, председателят на Отдела за външно-църковни връзки към Московската патриаршия – да доведат Руската църква до обединение с римокатолицизма. Интензитетът на подобен род публикации и нагорещените страсти, генерирани от тях, оказваше влияние на част от четящите и възбуждаше у тях готовност да проявяват активност в парацърковните общества. Започнаха да се формират кръгове от единомишленици, движения с малочислен състав, братства, обединени от общата идея за противодействие на „силите на злото”, сред които на челно място изпъкваха „предателите на Православието”, укрепили себе си зад стените на Отдела за външно-църковни връзки. Масло в огъня доливаха разни тъпоумни кресльовци от „Московски комсомолец” – вестник, който обаче единодушно е презрян не само от сериозните хора, но и от същите тези „борци”.

Възникна изключително специфичният образ на „бореца за чистота на Православието” (по-нататък за по-просто ще го наричам само „борец”) и тук ще призова любезния читател да разгледаме именно неговата типология. Като в случая моята задача тук е не да се впускам в отстояване правотата на свещеноначалието, не и да оспорвам аргументите и теориите на „борците”, нито пък да им правя някакъв анализ.

„Борците” – това са хора, които стават все по-разнолико и многоцветно общество: понякога те възприемат нещата по диаметрално противоположни начини, нямащи нищо общо помежду си. Не може да се каже, че между „борците” винаги е налице съгласие – те нерядко се критикуват взаимно за някои убеждения, липсва им всякаква структурна организация, наблюдава се по-скоро обратното – разногласието е техен отличителен белег. Към тях принадлежат по-голямата част от различните групи на богопомазаниците, следовниците на бившия Чукотски епископ Диомид¹, или така наречените диомидовци, също и ревностните душеобновители, антиикуменистите от всичките им сортове, поборниците за канонизирането на Иван Грозни и (отделно тези) за Сталин, т.нар. зилоти (предимно хора от монашеските среди). Веднага да уточним, че разглежданият от нас образ на „бореца” е явление, характерно не само за религиозните среди – не забравяйте все пак пламенните болшевишки революционери, готови да умрат заради едната идея, в която вярвали.

Обединяваща за „борците” е постоянната паника – състояние на тревожна загриженост, изразявана в постоянно нервозно очакване на предателство на Православието от страна на църковните архиереи. Към това спада и безутешното паническо очакване на идването на антихриста и края на света. Искам да подчертая, че именно с апокалиптична паника са проникнати повечето писани от „борците” брошури, макар че трудно всъщност бихме могли да заподозрем в злонамереност или фалш голямата част от тези хора. Тяхната природа се определя основно от непоколебима, абсолютно искрена убеденост в собствената правота – ето защо определението „борец” ми се стори като най-удачно за разглежданата от нас категория лица. В съветската митология борци са наричани непогрешимите вождове на болшевишката партия, начело с Уляновия Ленин, който – според уверенията на митотворците от агитпропагандата – никога не грешал. Такава увереност се явява типична черта и на днешните „борци”. Разсъждавайки, примерно, за проблемите на нашата Църква и държава, „борците” говорят не за причините, а за виновниците. Излиза така, че народът, т.е. ние, по никакъв начин не е съгрешил – ние във всичко сме свети и непорочни. Такъв е общият за тях принцип на екстериоризация на злото, който се явява в пряко противоречие с евангелското учение за покаянието. Няма за какво да се каят – във всичко виновните са масоните, икуменистите и глобалистите.

Следващата особеност, характерна за начина на мислене на „борците”, представлява наличието на мета-език, използван от тях, за да вземат в съображение не интелектуалното у събеседника, а най-вече скритите пластове на неговото подсъзнание, т.е. неговата психика. Постоянната паника – тя също представлява явление с психологически характер. Именно поради насочеността на този мета-език към психиката, към емоционалната сфера, не към разума, стават безсмислени научно-богословските битки с „борците”, тъй като разговорът в тези случаи се води на различни езици. Психичните настроения не се поддават на разубеждения, така че колкото опитен и ерудиран да е спорещият, полагащ опити с езика на интелекта да опровергае паническия алармизъм на „борците”, той няма да постигне успех. Убедеността, че в архиерейските среди са се посадили предатели на Православието, мечтаещи да се обединят с католиците и протестантите, има сила само дотолкова, доколкото е външна на разума. Защото идеите, които следват обичайното логическо мислене, могат да бъдат оборени с ясно представяне на факти и аргументи, докато в сферата на психическата активност, нямат никакво значение нито фактите, нито аргументите, защото точно това, което аз чувствам, няма как никой никога да почувства, а чувство да докажеш е невъзможно.

За илюстрация на това наблюдение ще посоча една житейска история. Веднъж при мой познат свещеник влиза в храма някаква жена и пита как е било възможно да изберат точно митрополит Кирил да заеме патриаршеския престол? Отецът се поинтересувал поради какво конкретно тя не го одобрява? Тя отговорила, че не, иначе нямала нищо против него, но конкретно за случая той „изглеждал някак неподходящ”.

Мета-езикът на „борците” се отличава, както при редица тоталитарни секти, с наличието на ключови, знакови понятия, чието вербализиране провокира верига от действия на психическо ниво, от рода на емоции на гняв, негодувание или, обратното, почитание и солидаризиране. Достатъчно е да произнесете, примерно, думи от рода на: икуменизъм, Ватикан, глобализъм, от една страна, и думи като император-самодържец, старейшини, Трети Рим, от друга. В някои случаи подобни ключови понятия могат да възбудят изблик на „петминутен гняв”, но в други – да изпълнят „бореца” със самодоволно настроение.

Именно поради преобладаващата активност от емоционално-психически характер, а не интелектуален, в споменатия тип хора се наблюдават и други особености, пораждащи друг вид проблеми. Много от „борците” нерядко се оказват неспособни за творческа дейност, или като цяло – за успешна професионална кариера, за създаване на семейство, за послушание, те имат видима неуравновесеност, бързи промени в настроението, липса на дисциплина. Стига само набързо да прегледаш разни маргинални блогове и форуми, посветени на темата за предстоящия Поместен събор, и се убеждаваш, че най-ревностните и неумолими врагове на икуменизма и контактите с еретици прекарват в интернет почти денонощно. Кога тези хора работят, кога се грижат за семейства и др.под.?

Неразвитостта на интелектуалната дейност на мозъка, компенсирана с редица психически явления, често развиващи се във фобии, натрапчиви разстройства, мании за преследване, прави подобни хора практически неспособни за диалог – те просто не изпитват потребност от него, защото са убедени a priori в абсолютната правота на своите душевни преживявания, което се изразява обикновено в проточени монолози. Оттук и зашеметяващата некомпетентност на редица „борци”, което обаче не им пречи да се впускат с лекота в разсъждения по богословска, каноническа и църковно-историческа тематика. Въпреки очевидната абсурдност и нелепост на църковно-историческите и канонически изложения на бившия Чукотски епископ Диомид (Дзюбан), неговите писания намериха своите, макар и не толкова много на брой, но доста говорливи поддръжници, защото тях ги привлякоха не някакви ясно аргументирани познания, а самата аура на „бореца” – същият, каквито и те.

В хода на богословски беседи такива хора с лекота привеждат в подкрепа на своите позиции политически и исторически аргументи, без ни най-малко да се смущават, че подобни средства излизат извън приемливите граници на богословския диспут. Говорейки за подвизите и ученията на светиите, те вадят от контекста мисли и събития или напълно ги пренебрегват, чрез което могат да ги превърнат в доста неубедителни аргументи. Получава се така, че при тях, както при първите йезуити, целта оправдава средствата. Ето, примерно, в някои московски храмове можете да си купите диска „Беседи за езика на истината и лъжата” на д.ф.н. Татяна Миронова, в който авторката, без никакви скрупули заявява, че оригиналният език на Новия завет е църковнославянският (!), а руското синодално издание на Библията е подготвено, забележете, на основата на масонски (sic!) преводи на Свещеното писание. Т. Мирнова уверява, че в Послание към римляни (13:1) апостол Павел призовава към послушание единствено на православните власти, тъй като само и единствено те са от Бога, никои други. Авторката не може да не знае, че апостолът се е подчинявал на римски езически органи на властта – във времена, когато за органи на православна власт никой не е помислял дори. Така с дръзките си, лъжливи тълкувания на Свещеното писание авторката извършва смъртен грях, но Т. Миронова не вижда нищо страшно в този грях – тя си носи самовнушението за някаква мнимо-пророческа свръхзадача, в рамките на която категорията грях явно не се вписва.

В този смисъл главното за „борците” е това, че провъзгласяват идеи, в които вярват и които ги отличават от общоприетото. Техните идеи на практика се превръщат във вярвания, които съвсем не е задължително да бъдат част от тяхната изначално същинска природа, както отбелязва и Хосе Ортега-и-Гасет в своя известна творба.

Всякакъв богословски спор с „борците” неминуемо преминава в политически диспут, но тъкмо когато на такъв фон настъпи видимо безразличие към богословието, те показват истински интерес и демонстрират познания, които обаче нямат нищо общо с добрата обосновка и аргументация. Ето защо не е никак странно, че в храмовете даже в проповеди нерядко можете да чуете коментари за ненужните форми на образование, за вредата от възгордяващото знание. За какво ни е всичко това, щом като главното е да бъдем „борци”, да воюваме за „справедливата кауза”, да бъдем действащи лостчета и винтчета от единната уредба за водене на борба. Така политическото измерение постепенно се смесва с войнственото, понякога дори войнстващо. Нищо чудно, че от устата на този тип хора, които разглеждаме, се леят проклятия по адрес на едни или други църковни, а също и държавни лица. Нагледен пример в това отношение може да бъде всяко едно от последните събития около Диомид. Навярно интерпретирайки дълга на православния човек да бъде воин Христов, „борците” (погрешно или престъпно?) привнасят принципа на войнственост във всички области на живота.

Именно крайното политизиране, изявеният стремеж към открити политически акции, социални инициативи, демонстративност и масовост на проявленията най-ярко отличава „борците”, независимо от тяхната идеологическа окраска. Те имат различни идеологии, но обща типология на проявленията на духа. Въпреки всичко те са обединени от крайна степен на идеологизация, или другояче казано – индоктринация, изразяваща се в готовност да се борят за своето дело с всички възможни средства, и то без капка съмнение в собствената правота, тъй като те искрено вярват в това, което говорят. Но тук не става дума за вяра в истинния Бог, а в идола на собствените им идеи и вътрешни възприятия, прераснали във вярвания.

Другата очевидна особеност за внимателния наблюдател, това е не само чисто светската ориентация в търсенията на „борците”, но също и реалното им безразличие към духовното. За тях духовният опит на отците-пустинници на практика не представлява интерес – тях не ги отличава стремежът към духовни дела и възрастване в Христа, защото всичко това не води до трибуна и микрофон, пък на „борците” им е нужно тъкмо това, тъй като те не желаят да пребивават в неизвестност, на тях са им потребни съратници и слава. След като прочете който и да било от призивите на Диомид, човек остава с тягостното чувство, че е прочел предизборна агитация на някоя от редовите опозиционни партии. Този и други примери могат лесно да ни убедят в парацърковния характер на дейността на „борците”. Църковната тематика в техните разсъждения се явява не причина, а повод за поредната им проява на недоволство. Да оставим настрана икуменизма, претенциите им непрекъснато се множат, и така – до безкрай. Осъждайки демокрацията като небогоустановена форма на управление, „борците” в същото време изискват трайно прилагане в живота на Църквата именно на демократичния принцип, като използват за свой аргумент съборната й природа и преднамерено забравят, че епископоцентричният характер на тази съборност е израз на нейния вселенски характер, бариера за превръщането на съборите в публичен фарс.

Сега да поразсъждаваме над смисъла и предназначението на политизиращите и идеологизиращи компоненти в психологията на „борците”, като си припомним за тяхното безразличие към истински духовното. По мое мнение „борците” несъзнателно се стремят към усещането за власт (някои от тях всъщност са представители на притежатели на власт), и желаят да станат част от властта, да влияят върху хода на световната история, само че по своему. Те никога няма да престанат с опитите си да оказват натиск върху избора на следващия Патриарх, върху Църквата като цяло. Те имат нужда от революция в широк, национален мащаб, ако не даже световен. И ще отидат в своята лакомия още по-далеч: Диомид вече нарече „богоборческа” сегашната власт в Русия. За тези, които възприемат това в смисъла на неговия мета-език, то е вид призив за действие и дава тласък на заспалото дотогава подсъзнание, стимулирайки го към по-нататъшно търсене на необходимите и видимо наложителни действия.

Това, което се случва в разглежданите от нас кръгове, може да бъде квалифицирано по различни начини: масова истерия, групова психоза. Настоящото явление, за щастие, не се е превърнало във фактор със съществена значимост в нашата Църква и руското общество, за разлика от събитията през ХVІІ – ХVІІІ в. по границите на Русия, когато хората, спасявайки „старата вяра”, заедно със семействата си бягали в сибирските гори, където очаквали отмъщението на никонския цар-антихрист² и това ги карало да изгарят живи и себе си, и децата си. По тамошните земи бяха погребани десетки хора – е, засега, може би, не изглеждат чак толкова много. Но те оставиха да се носи зад тях специфичен лъжемесиански порив и псевдопророчески патос на есхатологическия социално-религиозен протест, който със сигурност ще има своето място в бъдеще, но за „борците” е в ход отдавна. Невъцърковеността на широки маси от населението в случая се явява вид утежняващ фактор – такива хора много по-лесно ще се подлъжат от призивите на поредната генерация „борци”, без значение какъв е техният цвят и какви лозунги издигат. Опасното е, че в един прекрасен ден „борците” могат да станат широките маси.

Авторът на тези редове е далеч от мисълта да приема всички „борци” като психично болни или увредени хора. Удивителното е всъщност това, че в по-голямата си част те са хора в добро здраве и искрени по душа, само че заразени в една или друга степен от разни духовни патологии, създадени в резултат на замяна на обекта на вярата с идеи за вярата. Колкото повече се стремят към това, толкова по-потребен е мъдрият пастирски подход за тяхното изцеление.

Хората имат право на различни мнения и убеждения, в това число и в Църквата. Никой не призовава за унифициране на мисленето, нито се опитва да налага на другите своите модели. В Църквата винаги има място за здрава критика и дебат, стига да не са голословни и неоснователни. Но в Църквата, като Тяло Христово, няма място за клевети, лъжи и истерия, защото това не е и не може да бъде в Христа.

Още веднъж ще подчертая, че опитите да разубеждаваш с логически средства хора, повярвали в избора си да бъдат „борци”, са безсмислени и невъзможни. Ето защо моите скромни разсъждения са насочени не към тях, а към всички, които се молят за единството на Руската Църква, за нейното настояще и бъдеще, и които обичат всички нейни чада, независимо от поддържаните от тях идеи. | www.anti-raskol.ru

¹ Бивш епископ на Руската православна църква, който отправил призиви за отделяне на Църквата от международните нововъведения, новите паспорти, мобилните телефони и ред др., като заедно с това подложил на крайно остри критики ръководството на Руската православна църква – Б.пр.

² Никонски цар бил наричан Петър Велики, който подкрепял църковните реформи на патриарх Никон, и поради това бил смятан за цар-антихрист. Реформите на патриарха, подкрепяни от царя, предизвикали у някои групи яростна съпротива срещу „новото“ („дяволското“) във всички области на живота. Отлъчени от църквата (1666), преследвани от държавата, тези групи (наричани старообредци) превръщат миграцията в основен механизъм за запазване на културата си. Те се насочват към границите на Руската империя (според тях „царството е обладано от сатаната“, патриарх Никон и Петър I са антихристи, а единственото спасение е в бягството) – на север и на юг, разпръсквайки се все по-далеч. Така постепенно се формира една своеобразна религиозна диаспора от средновековен тип, отличаваща се с изключителен консерватизъм във всички сфери на културата и бита, разпростряла се в Европа, Азия и Америка – Б.пр.