Cave Internetum

Всички чухме за Пламен Горанов и останалите жертви на сякаш ендемично мъченичество в последните седмици. Почти всички четохме, писахме и говорихме за тези страховити смърти. Открихме, че гибелта е нещо като оръжие, нещо като обвинителен пръст, насочен към лицето на властта.

Но открихме и друго. Начините, по които е управлявана България и ефектите от това управление, са притча во язицех не от днес; още преди да започнат – или поне да се разчуят – последните самоубийства, кухненските парламенти обсъждат българската афера Драйфус. Х-гейт, Y-гейт, скандали, „за“ и „против“, „Осана“ и „Разпни го“ се разнасят от години. Ще се огранича само до последните четири без няколко месеца, защото поне от 1997 г. насам не сме имали толкова спорно управление и толкова силни страсти около действията му.

Покрай страстите си вървят думите. Народът, каквото и да е това многоглаво същество, коментира. А не е и само народът като маса: той има своите медии и гурута, някои – призвани, други – самозвани. Гурутата и разговорите по рейсове и опашки обаче не изчерпват цялото обществено жужене. Интернет се оказва все по-шумен дори в България. Преди десетина години Мрежата на наш език беше малка, незначителна и едва ли не елитарна: много по-малко хора ползваха компютри и имаха представа какво е Интернет. Пишещите по форуми бяха може би няколко хиляди души, още нямаше чат-канали, блогове и социални мрежи. Днес нещата са други. Много повече български граждани се сдобиха с компютър и достъп до бърза полуинформираност и полуанонимна публичност срещу двайсетина лева на месец. Може би това е свидетелство за нещо като забогатяване… а резултатите му са неочаквани.

Изведнъж се оказа, че живеем насред Web 2.0. Цитираме статии, коментираме цитатите, добавяме музика, правим колажи на снимки, пускаме връзки през десетина взаимнодостъпни сайта и имаме лесна обратна връзка с хиляди хора. Коментираме и биваме коментирани, както поискаме. Дори организираме събития – от рождени дни за по двайсетина приятели до големи шествия между точка А и точка Б в многолюден град. Значението на нета видимо се увеличи; само по себе си това заключение дори е банално. Мой приятел ми казва: „Не придавай прекалено голямо значение на прочетеното по мрежи и блогове, реалността е по кабинети и на улицата“. Не мога да се съглася с него. Нетът на български доби тежест и това е видимо: току-що подалият оставка министър-председател се видя достатъчно притеснен от ставащото в Мрежата, за да спомене сайта Биволъ поименно. Е, честито. Закъснението спрямо по-цивилизованата част от света този път не е особено голямо. Вероятно можем дори да се поздравим.

Но Интернет вече не е някаква стерилна среда – дори само на български. В него пишат далеч не само преуспели техничари, емигранти, внучета-природозащитници и елитарни седесари с вкус към джаза. Дори да е било така преди десетина години, днес е пълно с всякакви хора. С всякакви. Има и бедни, има и луди, има и юродиви. Това е добре само по себе си – ако една среда е жизнена, в нея не може да няма всякакви. Но с всякаквите хора и с изчезването на елитарността в нета, се появяват и всякаквите мнения. Форумите стават все по-разноезични. Блоговете са си такива по начало, защото всеки блог отразява ума на автора си. Социалните мрежи са си направо вавилонско стълпотворение от мнения, вицове, страхове и надежди.

Това, заради което всъщност пиша този текстq е безчовечността в българския нет. Точно така, зачестяват мнения, противни на елементарния здрав разум. Понеже поводът ми да седна зад клавиатурата този път е смъртта на Горанов и на още десетина души, ще ползвам прочетените реакции като примери. За консервативно възпитания човек смъртта винаги е повод да се свали шапка. Но това не е така за юродивите в Мрежата. Напротив, появяват се безумни мнения: „Самоубийството е грях“ (и то от хора, които иначе не стъпват в църква), „Самоубийството е страхливо бягство“, та дори и съвсем екзотичното: „Самоубийството в случая е продиктувано от личен интерес.“ Моля? Личен интерес – да умреш от огън? Хайде холан… За всеки що-годе разумно мислещ човек подобни позиции са очевидно глупави и незаслужаващи уважение. Но те съществуват. И то съществуват по крайно настойчив начин. Да се спрем на това.

Извън смъртта на Горанов и останалите ендемични случаи в последните седмици, в България относително често стават паметни събития. Разбира се, паметността им не продължава повече от три дни – или се случват твърде често, или сме склонни да помним относително кратко. Така де, сестри Белнейски, „кученцата си заслужиха пържолките“, Яна Кръстева – кой ли изобщо ги помни? „Майките свети“ би казал Вазов. И дотам. Но все пак има паметни събития и в трите дни, през които всяко от тях е чудо, в Мрежата се изписват огромни поредици коментари за тях. И точно при тях става безпощадно ясно, че из българските сайтове буквално върлува безчовечност. Винаги поне половината коментари под публикации във всички медийни страници са напълно неадекватни от чисто хуманна гледна точка.

Убитият става някак маловажен. Ако момиче е изнасилено – то бива обявено за уличница. Ако дете е пребито – значи със сигурност е хулиган. Забележете – не тези, които са го пребили, а именно пребитото (ако си спомните побоя в строителния техникум „Христо Ботев“ и безумните реакции на радост при освобождаването на виновника)… И по улицата хората избягват припаднали или видимо набити жертви с окървавени лица по презумпцията, че който е пострадал, сам си е виновен. Дали това е естествен ефект от жалката поговорка за преклонената глава и сабята, както и от не по-малко жалката за мирното седене и невиждането на чудеса – това оставям на по-задълбочени умове. За мен стига констатацията, че у нас съществува подразбираща се нагласа срещу жертвата, която и да е тя.

В този смисъл не е важно дали пострадалият е бил прав или не. Щом е пострадал, значи си го е заслужавал. Това е естествена тукашна нагласа още отпреди нахлуването на Интернет в живота ни. Тази нагласа, разбира се, намирам за позорна. Тя е именно безчовечна. И точно тя се оказва целенасочено използвана в ущърб на всеки, който прояви дързост. Както споменах и по-горе: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“. Така например Пламен Горанов от Варна се самозапали. Обгоря жестоко и няколко дни по-късно умря, без да е дошъл в съзнание. Не е някаква тайна, че този все още млад мъж е имал активна политическа позиция, силно лично обаяние и че изобщо е бил качествен човек. Но той беше обявен за луд, за страхливец (сякаш е лесно да приемеш, че смъртта ти ще бъде в огън), за наркоман и изобщо – за личност без стойност. Само по себе си е безумно да говорим за личности без стойност. Всеки човек е незаменим. И това не е поза – то е проява на здрав разум. На човещина. На цивилизованост. Все пак в България формално не е водена война поне от 1945 г. насам. Даже е отменено смъртното наказание. Претендираме, че живеем в демократичен, свободен, правов и социален режим. Човешкият живот дори е обявен за върховна ценност в преамбюла на действащата Конституция. А ето че все пак Пламен Горанов, Траян Петров, Венцислав Василев и останалите загинали в последните седмици се оказват заменими, незначителни. Самоубийствата зачестяват – при това очевидно става дума за показни, отчаяни самоубийства. Самоубийства-жестове. Самоубийства-сигнали. А обществото не се стряска. Сякаш всичко е наред.

В най-новата медийна среда – интернет, коментарите са обезсърчаващи. Самоубийството е грях. Слабост. Грешка. Дори предателство. То не заслужава съжаление или дори премълчаване, а директно ругателство. Мъртвият все още ни е враг. Та как смее някой да се самоубива, когато Родината е щастлива (или поне скоро й предстои да стане такава). Такива реакции има и по отношение на емиграцията. Емигрантите също са страхливци, бегълци, дезертьори, предатели, комунисти (или седесари, зависи кой е на власт в момента). Нищо не е жест, всичко е лудост. Това силно прилича на тоталитарната пропаганда, каквато я познаваме от петдесетте години. Оказва се, че в Мрежата и в новия век живеят някакви форми на маломерно, доктринерско мислене от Сталиново време.

Случайно ли е това? Действително ли всички сме такива? Безжалостни? По-католици от папата и по-турци от султана? Готови от патриотизъм, партизанщина или православност да презрем всяка неправилно дадена жертва? Може би, но тук има и нещо друго. Действа съзнателна сила. При това дори не действа особено прикрито – или интелигентно. Още преди десетина години се появи статията „Виртуалното око на Големия брат“ в две части. В тези статии се разглежда Путиновата цензура на дискусиите във форуми. И не просто цензура – става дума за съществуването на система за опорочаване на всяка дискусия посредством дивашки коментари. Нетът може или да бъде кратковременно спрян (като в Египет), или непряко направляван (като в Русия и България). Второто действие иска пари – и то наши пари, бюджетни пари, наляти в следене на форуми, блогове и социални мрежи. Нашето МВР се учи от руските служби и до днес – и това също не е някаква тайна.

Когато чета дискусия под публикация в сайта на американски или британски вестник, тонът е овладян. Има противоположни мнения, но няма псувни. Няма и отявлено безумни позиции. Чета, да речем, направо барутни публикации в „Таймс“ за гибелта на британски взвод, в който участва жена или за тюрбана на шотландски гвардеец от сикхски произход. Веднага ми прави впечатление нормалният, равен тон на спорещите: да има ли жени в армията, да има ли тюрбани сред мечите калпаци… като знам какви ругатни щяха да избухнат при подобни теми в коментарите под публикация на наш вестник, просто се учудвам на англоезичното спокойствие.

Далеч съм от мисълта, че в онези краища на света всичко е невинно; но там никой не харчи бюджетни пари, за да добавя ченгесарски еУемент в нормалното, ежедневно общуване в нета. След Patriot Act в Щатите се следи щяло и нещяло, полицейщината е вездесъща – но парите на данъкоплатците поне се харчат за техника, а не за заплащане на малоумни постинги и коментари под всяка политическа тема във всеки форум, блог и социална страница. Докато у нас, отново под челния или направо велик руски опит, нашите собствени данъци отиват за хонорари на пишещите безподобни простащини под всяка обществено значима тема. Знаем случаите, при които най-безобразни коментари са излизали директно с „ремарките“: този коментар да бъде публикуван с минорно настроение, с такъв и такъв емотикон, след еди-кой си пореден коментар, с такива и такива евентуални добавки…

Накратко, у нас, в нашата най-пълна с активни потребители среда, се допълват две страшни склонности: простащината и полицейщината. Не знам дали и двете са наследство от времето на „Народната власт“; със сигурност поне втората е. Днес нашите управляващи (били те в оставка или в очакване) директно теглят полза от собствената ни неориентираност и харчат средства от нашите данъци, за да хоноруват писането на безчовечни коментари – пък и събирането на „спонтанни“ контрапротести с рейсове и прасета. Или, като стана дума – събирането на тумби от лумпени на реален протест. Когато в даден коментар загиналият е наркоман или луд, протестиращият е комунист (или фашист – според текущото мнозинство в Народното събрание)… непременно става дума за платено мнение. Безчовечността си има цена. Разбира се, всичко това е не просто безогледно разхищение на средства. Целта е разсейване на вниманието. Не бива родната полиция да бъде критикувана. Не бива родното правителство да бъде подлагано на недоволства. Не бива родната мафия да бъде споменавана, особено ако това се окаже ТИМ. Не само на живо, но и онлайн не бива да се стига до организиране на обществената енергия. Не бива. Защото тези, които се крият зад жандармерийския щит, се страхуват от натрупването на критична маса разумни и човечни мнения по който и да е важен въпрос.

Единственият начин да се борим с тази безчовечност е да я трием. Не, не трябва да я игнорираме – тя е вредна и разсейва много хора от нормално мислене. Така че мненията на цензорските подставени лица трябва на свой ред бъдат немилостиво премахвани. Нито троха публичност за постинги и коментари, които си служат с реч на омразата – особено спрямо загинали, изнасилени или пребити лица. И не, не трябва да имаме скрупули. Не ние сме цензорите. Не става въпрос за лицемерна форма на политическа коректност, а за най-обикновена човещина. Нормалността в България е под заплаха. Българските медии в нета от години са подложени на системно опростачване и обезчовечаване. Трябва да им се отвръща праволинейно. Здравият разум е в това да се изслушват всички онези – и само онези! – мнения, които остават в рамките на добрата стара хуманност.